Черната призма

1.

Кип пълзеше в мрака към бойното поле. Мъглата тегнеше отгоре му, заглушаваше звуците и разсейваше звездната светлина. Макар че възрастните избягваха това място и забраняваха на децата да идват тук, той бе играл в откритата равнина стотици пъти — само че през деня. Тази нощ целта му бе по-зловеща.

Щом стигна до билото на хълма, Кип се изправи и нави крачолите си. Реката шепнеше зад него — или може би това бяха воините под повърхността ѝ, мъртви от шестнайсет години. Той изправи рамене и озапти въображението си. Мъглата го караше да изглежда увиснал извън времето. Но слънцето скоро щеше да изгрее, макар засега да нямаше никакви признаци за това. Дотогава Кип трябваше да стигне до другия край на бойното поле. По-далеч, отколкото бе ходил някога в търсенията си.

Дори Овенир не би дошъл тук нощем. Всички знаеха, че Разцепената скала е обитавана от духове. Но на Овенир не му се налагаше да храни семейството си — неговата майка не изпушваше всичките си пари.

Кип стисна малкия си нож и тръгна напред. Неспокойните мъртви не бяха единственото, което можеше да го завлече надолу във вечната нощ. Говореше се, че двойка великански глигани били забелязани да скитат в нощта, с жестоки бивни и остри копита. От тях ставаше добро ядене, ако имаш мускет, железни нерви и добър прицел, но след като Войната на Призмите бе погубила всички мъже в селото, нямаше много хора, които биха предизвикали смъртта за малко бекон. От Ректън вече бе останала само една празна черупка. Алкалдесата не гореше от желание съселяните ѝ да си прахосват живота. Пък и освен това Кип нямаше мускет.

А и глиганите не бяха единствените твари, бродещи в нощта. Някой планински лъв или златокосместа мечка сигурно също биха се зарадвали на един тлъстичък Кип.

Тих вой проряза мъглата и мрака на стотина крачки навътре в бойното поле, Кип замръзна. Ах, да, имаше и вълци. Как бе могъл да забрави вълците?

Друг вълк отговори на първия от малко по-далеч. Бе призрачен звук, гласът на дивото. Човек неволно се вцепеняваше, като го чуе. Беше едно от онези неща, които те карат да напълниш гащите.

Кип облиза устни и продължи. Изпитваше отчетливото чувство, че го следят. Че го дебнат. Погледна назад. Там нямаше нищо. Разбира се. Майка му винаги казваше, че има прекалено развинтено въображение. Просто върви, Кип. Трябва да стигнеш до целта си. Животните повече ги е страх от теб и така нататък. Освен това една от особеностите на вълчия вой бе, че винаги звучеше много по-близко, отколкото е всъщност. Тези вълци сигурно бяха на левги оттук.

Преди Войната на Призмите това бе чудесна обработваема земя. Точно до Кафявата река и подходяща за смокини, грозде, круши, къпини, аспержи — тук растеше всичко. Но макар че от последната битка бяха минали шестнайсет години — тя се бе състояла година преди Кип да се роди, — равнината още бе разровена и опърлена. Няколко обгорели греди от стари къщи и плевни стърчаха от пръстта. Имаше дълбоки бразди и кратери, оставени от оръдейните снаряди. Сега, изпълнени с кълбяща се мъгла, тези кратери приличаха на езера, тунели, ями. Бездънни.

Повечето магия, използвана по време на битката, постепенно се бе разпаднала през годините под въздействието на слънчевите лъчи, но тук-там все още блещукаха прекършени копия от зелен луксин. Парченцата твърд жълт пък можеха да пробият и най-здравата подметка.

Мародери отдавна бяха отмъкнали всички ценни оръжия, брони и луксин от бойното поле, но със смяната на сезоните и падащите дъждове всяка година на повърхността излизаха нови загадки. Ето на какво се надяваше Кип — а онова, което търсеше, се забелязваше най-добре в първите лъчи на зората.

Вълците спряха да вият. Нямаше нищо по-ужасно от това да слушаш този смразяващ звук, но той поне ти подсказваше къде са. А сега… Кип преглътна буцата в гърлото си.

Докато вървеше през долината в подножието на два големи хълма с неестествен произход — останките от две от гигантските погребални клади, на които бяха изгорени десетки хиляди, — Кип зърна нещо в мъглата. Сърцето му подскочи. Очертания на бронирана качулка. Блестене на очи, претърсващи мрака.

А после кълбящата се мъгла погълна всичко.

Призрак. Мили Оролам! Някакъв дух, бдящ над гроба си.

„Погледни го от добрата му страна. Може би вълците се страхуват от призраци.“

Осъзна, че е спрял и се взира в мрака. „Мърдай, тъпако!“

Тръгна приведен. Може да беше едър, но се гордееше с пъргавината си. Откъсна очи от хълма — все още нямаше и следа от призрака или мъжа, или каквото беше там. Пак изпита чувството, че го дебнат. Пак погледна назад. Нищо.

Чу се тихо изчаткване, все едно някой е изпуснал камъче. Кип улови нещо с крайчеца на окото си. Погледна нагоре по склона. Изчаткване, искра, удар на кремък по стомана.

За един кратък миг мъглите се озариха и Кип зърна няколко неща. Не беше призрак, а войник, който удряше с кремък в опит да запали фитила на мускета си. Фитилът пламна и окъпа в червено сияние лицето на мъжа, сякаш самите му очи засияха. Той го прикрепи към държача и се завъртя, търсейки мишени в мрака.

Сигурно нощното му зрение бе развалено от взирането в краткия пламък на фитила, който сега тлееше в червено, защото очите му се плъзнаха по Кип, без да го видят.

Войникът се огледа и измърмори обзет от параноя:

— Какво ли, по дяволите, мога да видя? Шибани вълци.

Много, много предпазливо, Кип започна да се отдалечава. Трябваше да навлезе по-дълбоко в мъглата и мрака, преди нощното зрение на войника да се е възстановило, но ако издадеше някакъв звук, мъжът можеше да стреля напосоки. Пристъпваше на пръсти, безшумно, и усещаше сърбеж в тила, сигурен, че някое оловно топче ще го прониже всеки момент.

Но успя. Измина повече от сто крачки и никой не се развика. Никакъв изстрел не разцепи нощта. Още по-далеч. След около двеста крачки видя светлина от лявата си страна, лагерен огън. Догаряше и вече почти се бе превърнал в жарава. Кип се опита да не гледа право към него, за да запази зрението си. Около огъня нямаше палатки.

Кип изпробва номера на майстор Данавис за виждане в тъмното — да гледа с периферното си зрение. Различи някаква неравност и се приближи.

На студената земя лежаха двама мъже. Единият беше войник. Кип много пъти бе виждал майка си в безсъзнание и моментално разбра, че този мъж не е припаднал. Беше се проснал в неестествена поза, без одеяла под себе си, устата му зееше, а очите му се взираха немигащо в нощта. До мъртвия войник имаше друг мъж, във вериги, но жив. Лежеше на една страна, с оковани зад гърба ръце, а на главата му бе нахлузена черна торба, пристегната здраво около врата му.

Пленникът беше жив, трепереше. Не — плачеше. Кип се огледа. Наоколо не се виждаше никой друг.

— Защо просто не ме довършиш, проклет да си? — каза пленникът.

Кип замръзна. Мислеше, че се е приближил безшумно.

— Страхливец — рече мъжът. — Просто изпълняваш получените заповеди, нали? Оролам ще ви порази заради онова, което смятате да направите с това село.

Кип нямаше представа за какво говори.

Явно мълчанието го издаде.

— Ти не си от тях. — В гласа на пленника се прокрадна надежда. — Моля те, помогни ми!

Кип пристъпи напред. Мъжът страдаше. После спря. Погледна мъртвия войник. Предницата на униформата му беше пропита с кръв. Този пленник ли го беше убил? Как?

— Моля те, остави ме окован, ако трябва. Но не искам да умра в мрак.

Кип не се приближи, макар да му се струваше жестоко.

— Ти ли го уби?

— Трябва да бъда екзекутиран при първи зори. Измъкнах се. Той ме подгони и ми нахлузи торбата на главата, преди да умре. Ако утрото е близо, смяната му ще дойде всеки момент.

Кип все още не можеше да навърже нещата. Никой в Ректън не вярваше на войниците, минаващи оттам, а алкалдесата бе казала на младежите да заобикалят отдалеч всички войници — явно новият сатрап Гарадул бе отхвърлил властта на Хромария. Сега се наричаше крал Гарадул, но изискваше от селото да му праща обичайния военен набор. Алкалдесата бе отвърнала на неговия пратеник, че щом вече не е сатрап, няма право да набира младежи за войската. Крал или сатрап, Гарадул нямаше да е доволен, но Ректън бе прекалено малко селище, за да се занимава с него. Все пак по-разумно би било да избягват войниците, докато цялата работа отшуми.

От друга страна, фактът, че Ректън в момента не се погаждаше със сатрапа, не правеше този мъж приятел на Кип.

— Значи си престъпник? — попита Кип.

— И то какъв — рече мъжът. Надеждата се оттече от гласа му. — Слушай, момче — малък си, нали? Личи си по гласа ти. Аз днес ще умра. Не мога да се измъкна. А и честно казано, не искам. Достатъчно бягах. Този път ще се бия.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Свали ми качулката.

Макар че го гризеше някакво смътно съмнение, Кип развърза хлабавия възел около шията на мъжа и свали торбата от главата му.

Отначало нямаше представа за какво говори той. Пленникът се изправи, все още с оковани зад гърба ръце. Беше около трийсетгодишен, тиреец като Кип, но с по-светла кожа, косата му бе вълниста вместо къдрава, а крайниците — слаби и мускулести. После Кип видя очите му.

Мъжете и жените, които умееха да обуздават светлината и да създават луксин — притеглящите, — винаги имаха необичайни очи. Малка част от цвета, който притегляха, оставаше в тях. В течение на живота им тя се натрупваше и обагряше целия им ирис в червено, синьо или какъвто там бе техният цвят. Пленникът беше зелен притеглящ — или някога е бил. Вместо да образува хало в ириса му, зеленото изглеждаше строшено като грънци, разбити в пода. Малки зелени късчета сияеха дори в бялото на очите му. Кип ахна и отстъпи уплашено.

— Моля те! — каза мъжът. — Моля те, лудостта не ме е обзела. Няма да те нараня.

— Ти си цветен бяс.

— Сега знаеш защо избягах от Хромария — каза мъжът.

Защото Хромарият убиваше цветните бесове, както някой фермер убива любимото си куче, което е побесняло.

Кип аха-аха да си плюе на петите, но мъжът не правеше никакви заплашителни движения. Пък и освен това още бе тъмно. Дори цветните бесове имаха нужда от светлина, за да притеглят. Мъглата обаче бе започнала да просветлява, сивота се разстилаше по хоризонта. Беше лудост да говори с безумец, но може би не чак такава лудост. Поне докато не се разсъмне.

Цветният бяс го гледаше странно.

— Сини очи. — И се засмя.

Кип се намръщи. Мразеше сините си очи. Едно беше когато някой чужденец като майстор Данавис имаше сини очи. На него му отиваха. Но Кип приличаше на урод.

— Как се казваш? — попита цветният бяс.

Кип преглътна тежко; мислеше си, че наистина трябва да побегне.

— О, Оролам да ми е на помощ, да не мислиш, че ще те омагьосам с помощта на името ти? Толкова ли сте невежи в тази затънтена дупка? Хроматургията не работи така…

— Кип.

Цветният бяс се ухили.

— Кип. Е, добре, Кип, не си ли се чудил някога защо си затънал в такова дребно съществувание? Не ти ли се е струвало, че си по-особен?

Кип не каза нищо. „Да и да.“

— Знаеш ли защо чувстваш, че си създаден за нещо по-велико?

— Защо? — попита Кип тихичко, изпълнен с надежда.

— Защото си надменно малко лайненце. — Цветният бяс се засмя.

Това не би трябвало да свари Кип неподготвен. Майка му го бе наричала и с по-лоши думи. Все пак му бе нужен момент, за да се съвземе. Дребна издънка.

— Гори в ада, страхливецо — каза той. — Не те бива дори да бягаш. Хванали са те някакви прости войници.

Цветният бяс се засмя отново.

— О, не ме хванаха. Вербуваха ме.

„Че кой ще вербува безумци?“

— Не са знаели, че си…

— О, знаеха.

Ужас натежа в стомаха на Кип.

— Одеве спомена нещо за селото ми. Какво смятат да правят?

— Знаеш ли, Оролам има чувство за хумор. Досега не го осъзнавах. Сирак си, нали?

— Не. Имам си майка — отвърна Кип. Моментално съжали, че е издал на цветния бяс дори това.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за теб има пророчество?

— И първия път не беше смешно — отвърна Кип. — Какво ще стане със селото ми? — Утрото идваше и той не смяташе да остава тук. Не само че щеше да дойде смяната на пазача, но и Кип нямаше представа какво ще направи цветният бяс, щом разполага със светлина.

— Знаеш ли — каза бесът, — ти си причината да съм тук. Нямам предвид точно тук, на това конкретно място. Нито „тук“ като във философския въпрос „Защо съществувам?“. Нито пък в Тирея. Имам предвид във вериги.

— Какво? — попита Кип.

— В лудостта има сила, Кип. Разбира се… — Гласът му заглъхна и той се засмя на някаква своя мисъл. После продължи: — Слушай, този войник има ключ в джоба на гърдите си. Аз не можах да го извадя, не и така… — И разтърси окованите си зад гърба му ръце.

— И защо да ти помагам? — попита Кип.

— Срещу няколко прями отговора преди разсъмване.

Хем луд, хем хитър. Страхотно.

— Искам един предварително — каза Кип.

— Питай.

— Какъв е планът за Ректън?

— Огън.

— Какво? — попита Кип.

— Съжалявам, ти каза един отговор.

— Това не беше отговор!

— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?

Информацията бе прекалено много, та Кип да я осъзнае наведнъж — разкъсали халото? — но все пак беше прям отговор. Приближи се до мъртвия войник. Кожата му изглеждаше бледа във виделината. „Стегни се, Кип. Питай каквото трябва да питаш.“

Разбираше, че зората наближава. Зловещи силуети започваха да се очертават в нощта. Двете тъмни грамади на самата Разцепена скала личаха най-вече като място, където звездите в небето са затулени.

„Какво трябва да питам?“

Колебаеше се, не искаше да пипа мъртвия. Клекна.

— Защо моето село да е избрано специално? — Затършува из джобовете на трупа, като внимаваше да не докосва кожата му. Наистина имаше ключ. Даже два.

— Заради теб.

На Кип му трябваше секунда да възприеме това. Докосна се по гърдите.

— Заради мен? Ами че аз нямам нищо!

Цветният бяс се ухили налудничаво, но на Кип му се стори, че се преструва.

— Е, значи е станала трагична грешка. Грешката е тяхна, а трагедията — твоя.

— Мислиш, че лъжа ли?! — възкликна Кип. — Да не смяташ, че щях да съм тук и да събирам луксин, ако имах някакъв избор?

— Всъщност не ме интересува дали лъжеш, или не. Ще ме освободиш ли, или трябва да те помоля наистина любезно?

Щеше да е грешка да му отключи прангите. Кип знаеше това. Цветният бяс не беше уравновесен. Беше опасен. Сам си го признаваше. Но бе удържал на думата си. Нима можеше Кип да не удържи на своята?

Така че отключи гривните на ръцете на мъжа, а после и катинара на веригите му. Заотстъпва внимателно, сякаш имаше пред себе си диво животно. Цветният бяс се престори, че не забелязва, просто разтри ръцете си и се протегна. Отиде до пазача, претършува джобовете му и извади зелени очила — едното стъкло беше пукнато.

— Можеш да дойдеш с мен — каза Кип. — Ако онова, което каза, е вярно…

— Колко близо до селото ти мислиш, че ще стигна, преди да дотича някой с мускет? Освен това изгрее ли слънцето… Готов съм за края. — Цветният бяс си пое дълбоко дъх и се взря в хоризонта. — Кажи ми, Кип, ако цял живот си вършил злини, но умреш, като правиш нещо добро, мислиш ли, че това компенсира злините?

— Не — отговори честно Кип.

— И аз.

— Но е по-добре от нищо — добави Кип. — Оролам е милостив.

— Чудя се дали ще казваш същото, когато изгорят селото ти.

Имаше и други въпроси, които Кип искаше да зададе, но всичко стана толкова бързо, че той чак се стресна.

Защото в разпукващата се зора видя какво бяха скривали мъглата и мракът. Стотици палатки, подредени с военна прецизност. Войници. Много войници. И докато Кип стоеше вцепенен на няма и двеста крачки от най-близката палатка, равнината заблещука. Натрошеният луксин заискри като пръснати по земята звезди, които отвръщат на своите сестрици на небето.

Ето за това беше дошъл. Обикновено когато някой притеглящ освобождаваше луксина, той просто се разпадаше, независимо какъв цвят е. Но в битката бе царял такъв хаос, с толкова много притеглящи, че частици магия бяха останали заровени и предпазени от слънчевата светлина, която ги разрушаваше. Скорошният дъжд бе разкрил още от тях.

Очите на Кип обаче се откъснаха от блещукащия луксин и се насочиха към четирима войници и мъж с яркочервен плащ и червени очила, които крачеха от лагера право към тях.

— Между другото, аз се казвам Гаспар. Гаспар Елос. — Цветният бяс изобщо не погледна към Кип.

— Какво?

— Не съм просто някакъв си притеглящ. Баща ми ме обичаше. Имах планове. Момиче. Живот.

— Не разби…

— Ще разбереш. — Цветният бяс си сложи зелените очила; те прилепнаха идеално към лицето му и покриха изцяло очите, така че накъдето и да погледне, да вижда всичко през зелен филтър. — А сега се махай оттук.

Слънцето се подаде над хоризонта и Гаспар си пое дъх. Кип го гледаше и все едно виждаше как майка му прави първото си дълбоко дръпване от ганджата. Между искрящите ивици по-тъмно зелено-бялото на Гаспаровите очи се завихри като капки зелена кръв, които падат във водата, за да се разтворят, а после да я обагрят цялата. Изумруденото зелено на луксина се надигна през очите му, сгъсти се до твърдо вещество и плъзна по лицето му. По бузите, нагоре до косата, после надолу по врата, по ръцете — изпълни светлите му нокти така, че заприличаха на боядисани в ярко нефритено.

Гаспар се засмя. Нисък безразсъден кикот. Кикот на луд. Този път не беше преструвка.

Кип побягна.

Стигна до погребалния хълм, където бе стоял стражът, като гледаше да се държи от обратната на армията страна. Трябваше да отиде при майстор Данавис. Той винаги знаеше какво да се направи.

Сега на хълма нямаше страж. Кип се обърна и видя как Гаспар се променя, преобразява се. Зелен луксин се изля от ръцете върху тялото му и покри всяка негова част като черупка, като гигантска броня. Кип не можеше да види войниците и червения притеглящ, които се приближаваха към Гаспар, но видя как огнено кълбо, голямо колкото главата му, се понесе към цветния бяс, удари го в гърдите и се пръсна. Разлетяха се пламъци.

Гаспар мина през тях. По зелената му броня бе полепнал пламтящ червен луксин. Изглеждаше величествен, страховит, могъщ. Втурна се към войниците, като крещеше предизвикателно, и изчезна от погледа на Кип.

Кип побягна.

Аленото слънце окъпваше мъглата в огън.