Черната призма

71.

Докато над огромната войска се спускаше мрак, Лив бродеше из лагера и чувстваше все по-осезаемо, че е сама жена, заобиколена от сурови мъже. Много сурови мъже. Мъже, които се смееха прекалено гръмко и пиеха прекалено много, уплашени от наближаващата битка. И докато в Хромария бе отритната заради тирейския си произход и хората усърдно я пренебрегваха, то тук не разполагаше с подобна защита. Повечето мъже ѝ хвърляха толкова скришни погледи, че ако вниманието ѝ не бе изострено от чувството, че е сама, и нежеланието да я гледат, Лив изобщо нямаше да забележи. Други пък се взираха в нея толкова нагло, че тя провери дали не ѝ се е разтворило деколтето. Не, беше си съвсем скромно.

„Това са просто тъпанари, които са прекарали твърде дълго време далеч от жените си.“

Направо умираше от глад и макар че не ѝ се искаше да спира край някой лагерен огън, това бе единственият начин да се сдобие не само с храна, а и с информация.

Избра един огън, където група добродушни на вид фермери се бяха струпали около казан с яхния. Разбира се, нямаше как да ги огледа всички, преди да влезе в кръга, но поне няколко от тях изглеждаха добродушни, а това бе най-доброто, което можеше да направи.

— Добър вечер — поздрави тя малко по-бодро, отколкото се чувстваше. — Бих дала половин данар за малко яхния. Имате ли излишна?

Осем глави се завъртяха към нея. Един по-възрастен мъж заговори:

— Малко е рядка, за да я наречем яхния. Един заек, две грудки и остатъци от глигански бут, които трябва да нахранят девет гърла. — Той се усмихна. — Но Мори откри грейпфрутово дръвче, което войниците някак си са пропуснали.

Поуспокоена, Лив се приближи повече. Мъжът я погледна в очите, премигна и рече:

— Ако те тормозят, би трябвало да си сложиш очилата, млада госпожице.

— Да ме тормозят ли? Че защо си мислите такова нещо? — попита Лив. — Освен това се казвам Лив, благодаря.

— Защото изглеждаш плашлива като кошута на водопой, затова. — Той ѝ подаде тенекиена купичка с бульон и няколко парченца месо и махна с ръка, когато тя понечи да му плати. Лив изяде рядката яхния и малкия недозрял грейпфрут, който ѝ дадоха, но предимно седеше и гледаше.

Постепенно мъжете се върнаха към разговора си за войната, времето и реколтата, която не си бяха направили труда да засеят тази година, за цитрусовите дървета, които не си бяха направили труда да подкастрят, защото ако дадяха повече плод, това означаваше само че разбойниците ще се задържат по-дълго около тяхното село. Тези фермери не бяха лоши хора. Всъщност изглеждаха ѝ доста свестни. Имаха своите оплаквания от крал Гарадул и един промърмори мрачно нещо за „лорд Всецветни“, преди да си спомни, че сред тях има притегляща, но омразата им бе запазена за окупаторите.

Нюансите в редуващото се управление на Гаристън им убягваха. Те не правеха разлика между по-добри и по-лоши окупатори. Мразеха всички. Единият бе загубил дъщеря си преди няколко години, когато някакъв патрул минал през селото им и един офицер просто я взел. След това мъжът отишъл в Гаристън да я търси, но така и не я намерил. Останалите бяха дошли отчасти заради приятеля си, отчасти защото нямаше какво друго да правят, а превземането на един град можеше да им донесе пари, и отчасти защото мразеха чужденците.

„Ето как мъже ще умират и ще убиват заради някакво престъпление отпреди десет години, извършено от някоя друга държава.“

Нямаше смисъл Лив да спори с тях, дори и да имаше такова желание. „Глупаци, които по някое друго време биха могли да ни бъдат приятели“, бе казал баща ѝ. След като се наяде, Лив си сложи жълтите очила, притегли няколко луксинови факли, които щяха да траят няколко дни, за да се отблагодари за супата и плода, помоли да я упътят към мястото, където лагеруват притеглящите, и си тръгна.

Никой не я закачаше по пътя. Веднъж някакъв мъж ѝ подвикна, докато минаваше, но думите замряха на устните му, щом видя цветните ѝ очила — дори и сега, в тъмното, хората уважаваха притеглящите.

Палатките на маговете бяха издигнати отделно от другите — не защото бяха охранявани или оградени, а защото явно никой не искаше да лагерува прекалено близо до тях. Лив си свали очилата, но продължи да ги държи в ръка, за в случай че някой я предизвика.

Мина покрай един фургон, заобиколен от Огледалци и боядисан целият във виолетово. Това бе странно, но тя не забави ход — крачеше целеустремено, сякаш имаше заповеди. Беше научила този номер в Хромария. Ако се моткаш, някой пълноправен притеглящ ще ти намери работа. Ако изглеждаш зает, може да ти се размине почти всичко.

Подмина няколко огъня с притеглящи, където готвачи сервираха изобилна вечеря, а голям брой роби разнасяха вино и бира. Всички магове носеха своите цветове на китките си, под формата на ръкавели, метални предпазители или широки гривни при някои от жените. Подгъвите на плащовете или роклите им повтаряха цветовете. С изключение на това всеки беше облечен в собствен стил. Като цяло обаче тези притеглящи обявяваха своите цветове с широки ивици по дрехите си много по-охотно, отколкото бе обичайно в Хромария, където някоя жена можеше да носи една-единствена зелена игла за коса, за да покаже на другите, че е зелена.

Притеглящите бяха шумна привилегирована група, но докато Лив ги наблюдаваше от сенките, видя, че често хвърлят погледи на юг — не към огромната шатра, охранявана от магове и Огледалци, която Лив предположи, че е на крал Гарадул, а към друга група огньове. Тя грабна една гарафа вино от масите на прислугата и тръгна натам. В тъмното нейните дрехи не изглеждаха много по-различни от робските.

От това, което видя зад фигурите на робите, ѝ секна дъхът. Хора — или чудовища с формата на хора — говореха, пиеха, веселяха се шумно, притегляха.

Най-близо до Лив кръг от сини магове, половината със сини очила и всички изпълнени със син луксин, който оцветяваше кожата им в светлината на огъня, разговаряха с жена, която изглеждаше като направена от кристал.

Няколко дълги секунди Лив нямаше представа какво вижда. Но те очевидно бяха притеглящи и навсякъде имаше луксин. Клетвопрестъпници. Лудите. Разбитите. Цветни бесове. Лив почти не можеше да го възприеме.

Тези хора потъпкваха всяко правило, на което я бяха учили. Тя улавяше само откъслечни детайли. Око с разкъсано хало. Кристалната жена притегля матрица във въздуха, докато останалите сини я слушат. Зелени се смеят, танцуват около огъня, подскачат на неестествено гъвкавите си крака невъобразимо високо и се премятат един през друг. Мъж и жена с вече постоянно зелена кожа, но все още непреобразени, стоят прегърнати и се търкат един в друг, танцуват толкова похотливо, че… не, чакай, полата на жената е запретната до кръста ѝ. На открито, пред погледите на всички, включително и на някои окуражаващи ги магове, те наистина…

Лив откъсна очи. Бузите ѝ бяха пламнали. Някакъв жълт подхвърляше във въздуха малки топки луксин, а един син стреляше по тях със сини куршуми и всяка мишена избухваше в проблясък от светлина, щом бъдеше улучена.

Но очите на Лив бяха привлечени от истинските цветни бесове. Дори и тук те не бяха много. В Хромария бе чувала само слухове за такива неща. Твърдяха, че почти всеки, който разкъса халото си, просто полудява и умира — или по-често полудява и избива други хора. Именно тази опасност правеше Договора необходим. Оролам бе създал магията, за да служи на хората, и всеки притеглящ се заклеваше да служи на обществото. Клетвопрестъпниците служеха само на себе си и застрашаваха всички.

Но винаги бяха съществували легенди за такива, които се пресътворяват. Сега Лив виждаше, че това не са налудничави истории. Тези притеглящи тук се учеха един друг как да го правят. Лив погледна кристалната синя жена. Тя бе странно красива. Кристална коса и наочници с ромбовидна форма, прилепнали върху очите ѝ, кристална кожа с хиляди фасетки, която покриваше всяка извивка на тялото ѝ. Тя се бе справила с проблема как да обвие с твърдия, неогъваем син луксин тяло, което да е способно на движения и сгъване, като бе създала хиляди — десетки хиляди — мънички кристали. Тялото ѝ блещукаше, искреше, трепкаше в светлината на огъня, докато тя се извиваше като танцьорка, за да покаже на учениците си какво точно е направила. Засмя се, разкривайки странно бели зъби между блестящите сини устни. После изведнъж зае бойна поза, на предмишниците ѝ изскочиха предпазители с шипове и върху кожата ѝ се втвърдиха плочи от син луксин, които образуваха броня.

Мамка му!

— Хей, калийн! Казах, вино! — обади се нечий глас.

Лив се обърна и се озова лице в лице с мъж, чието тяло бе покрито с ужасни белези от изгаряне. Подчервен. Странното трепкане на огнени кристали си бе пробило път през халото му. Той протегна към Лив чашата си и тя я напълни, трепереща и извърнала очи, докато той не отклони своите. Мъжът държеше в едната си ръка лула с ганджа и цялата му кожа бе покрита с пресни изгаряния. Докато го гледаше, Лив осъзна, че те са умишлени. Той се опитваше да изгори цялата си кожа толкова надълбоко, че да я направи безчувствена. А дотогава притъпяваше болката по какъвто начин намери.

Сигурно бе невероятно опасно дори да стоиш близо до полудял огнен маг. Той и в нормално състояние не можеше да се владее, а сега отгоре на всичко бе пиян и напушен.

Мъжът тъкмо си тръгна, когато Лив видя огнен език да изригва към нощното небе на няколкостотин разкрача оттам. Закова се на място. Същото направиха и някои от цветните бесове, започнаха да ръчкат тези до себе си и да сочат.

Каквото и да бе това, извършилият го притеглящ явно бе силен. Не беше лесно да запратиш толкова огън в нощта. Откъде бе взел нужната светлина, за да го направи? От някой от огньовете ли?

А после станалото се повтори и отново огън озари небето за няколко секунди. Лив усети как страхът я сграбчва за гърлото. Кип! Не, това бе абсурдно. Кип беше зелено-син бихром. Огънят, подчервеното, се намираше в другия край на спектъра. Не можеше да е Кип. Цветните бесове просто се смееха, сякаш неизвестният бе някой от тях, който се забавлява.

Оролам, можеше да убиват Кип някъде там в нощта. Трябваше да отиде да види.

Обърна се и тръгна да излиза от лагера. Едва не налетя на дузина Огледалци, които изведоха от кралската шатра жена в разкошна черна рокля и с виолетови наочници. Лив се закова на място. Карис.

Те минаха бързо покрай нея, но Лив не се съмняваше къде отиват. Държаха Карис затворена във виолетовия фургон, който бе видяла. Трябваше да се сети по-рано.

Въпреки това цялото ѝ въодушевление от откриването на Карис — наистина я бе открила, още първия ден, в лагер от сто хиляди души, а може би и повече, — бе потушено от страха ѝ за Кип.

Щом се измъкна от зоната на притеглящите, си сложи жълтите очила. Никой не я закачаше. Стигна до мястото, където се бяха разбрали да се срещнат с Кип, точно навреме, но него го нямаше. Така и не дойде.

На следващия ден Лив научи, че някакво едро момче с тирейска кожа и сини очи било нападнато и убило петима мъже — или пък десет, или двайсет, или и пет жени в добавка, в зависимост от слуха, — а после запратило огън във въздуха. Било отведено от притеглящи и Огледалци. Колкото и невъзможно да изглеждаше — Кип не би могъл да притегля подчервено, — интуицията ѝ потвърждаваше, че е бил той. Беше сигурна в това. Някой друг бе притеглил огън и бе избил всички онези хора, а бяха хванали Кип.

Търси го два дни. Не откри нищо.