Черната призма

73.

Гавин рухна. Или щеше да рухне, ако двама черногвардейци не го бяха уловили и извлекли настрани от ръба. Искаше му се да се възпротиви, да се изправи, но бе толкова замаян, че не можеше дори да отвори уста.

Пропусна първия сблъсък, точно под мястото, където стоеше, но го чу, почувства го. Виковете на мъже и жени, които събират сили, дават глас на страха и яростта си, наточват волята си за притегляне. После идваха вълните топлина и разтърсващият сблъсък, пукотът на брони, пъшкането на хора. А след това писъците.

— Къде са ми мускетите?! Заповядах да ги донесат преди два часа! — крещеше генерал Данавис. И ругаеше. Стоеше на десет крачки от Гавин и се взираше през процепите за стрелба към битката под свода на портата. Войниците му само мигаха. От двайсет души, само двама имаха мускети. — Стреляйте, проклети да сте! — изрева им той. — Ти и ти, вървете да намерите мускети. Веднага! — А после изчезна да крещи на артилеристите.

Черногвардейците издърпаха Гавин до стената. Поради спуснатия похлупак тя бе открита само на няколко места, както отпред, така и отзад. Те намериха едно такова място, откъдето крановете издигаха товари. Един черногвардеец бихром притегли синьо-зелена пързалка, стигаща чак до земята.

— Какво правите? — успя да промълви Гавин.

— Отвеждаме ви на безопасно място, сър. — А после мъжът скочи на пързалката.

Гавин гледаше през яркия коридор, образуван от похлупака, към един от топовете. Артилеристите бяха изстреляли гюле и сега се взираха към полето — признак за неопитен екип. Беше нужно само един човек да наблюдава, за да могат да коригират прицела си. Останалите вече трябваше да презареждат. Но след миг те избухнаха в радостни възгласи.

— Улучихме го!

Гавин не можеше да види какво са улучили, но докато се връщаха към работата си, зърна някакво движение.

— Безопасно е! — извика черногвардеецът от земята в подножието на стената.

Зелени нокти се вкопчиха в стената точно пред групата артилеристи. Какво? Гавин знаеше, че зелените бесове влагат в краката си еластичността на зеления луксин, но никога не бе виждал някой да скочи дори до половината от височината на тази стена. Извика предупредително и посочи, но не и преди звярът да се метне към артилеристите. Ръцете му, оформени в големи ноктести лапи, разкъсаха четирима мъже още преди да са осъзнали, че ги нападат. Кръвта полетя в широки дъги и се разплиска по стените. Останалите трима видяха звяра, но застинаха. Само един се опита да грабне мускет от стената.

Зеленият бяс разцепи главата му на три с два от огромните си нокти, — срязаха я до средата.

Черногвардейците се поколебаха само за половин секунда. Никой от тях не бе виждал цветен бяс. Четирима пристъпиха напред почти едновременно. Предните двама паднаха на коляно, за да освободят пространство за стрелба над главите си. Ръцете им се раздвижиха в синхрон — едната се вдигна, за да притегли, а другата извади пистолет.

Спусъците щракнаха и кремъците удариха, но за двете секунди, необходими на пистолетите, за да стрелят, от дланите на всички вече излиташе луксин. Топка от син луксин отхвърли зеления бяс към стената. Буца червен луксин се разплеска по тялото му и го залепи към нея. Хлъзгав оранжев покри пода, в случай че създанието се изтръгне. Но това не беше необходимо. Ноктите на зеления бяс още бяха заседнали в главата на нещастния артилерист и той нямаше време да реагира, преди пламъците на последния черногвардеец да улучат червения луксин и да го възпламенят.

В следващия миг изтрещяха три пистолета. И трите куршума улучиха зеления бяс в гърдите. Зелен луксин и твърде червена човешка кръв бликнаха от раните. Бесът щеше да рухне, ако не бе червеният луксин, който го държеше залепен за стената дори докато гореше.

— Подсигуряване! — извика едната черногвардейка. Пристъпи напред, докато насипваше още барут в пистолета си. Явно нейният беше засякъл. Запъна ударника, прицели се и дръпна спусъка. Секунда по-късно куршумът пръсна главата на още горящия зелен бяс.

Черногвардейците вече презареждаха пистолетите си. Гавин знаеше, че за повечето от тях това е първа битка. Бойно кръщение. И въпреки това всички презаредиха, без да гледат. Бяха ги учили да правят така само когато съществува огромна опасност — зрителният контрол обикновено бе добра идея, за да се избегнат засечки и сипването на прекалено много барут, — но понякога си заслужаваше да не откъсваш очи от бойното поле, а и всички те бяха достатъчно хладнокръвни, за да извършат зареждането правилно.

— Кажете на генерал Данавис да вдигне похлупака — рече Гавин. Той пречеше на зелените бесове да проникват на други места, освен при артилерийските гнезда, но пък правеше мъжете там крайно уязвими. И макар че всички черногвардейци бяха улучили мишената си — вече свлякла се на пода с изтичаща кръв, почти без да дими, — другите бранители нямаше да са толкова точни. Похлупакът превръщаше върха на стената в тунел от жълт луксин. Това означаваше рикошети. Рикошетите означаваха, че всеки, който не улучи нападател, вероятно ще убие защитник. Размяната не си струваше, особено предвид факта, че топовете и гаубиците на крал Гарадул бяха престанали да стрелят, за да не убият цветните бесове.

Но генерал Данавис сигурно бе осъзнал същото, защото преди черногвардейците да успеят да възразят, че не могат да отделят нито един човек от Гавин, похлупакът се плъзна назад. Внезапното движение събори няколко бранители от стената. Падането от такава височина означаваше сигурно осакатяване или смърт, но това просто трябваше да се направи.

Прибирането на похлупака също така счупи пързалката, която черногвардейците бяха направили за Гавин. Но те я възстановиха за броени мигове и най-безцеремонно го пуснаха по нея. Той дори не бе в състояние да се спре. След всичкия луксин, притеглен днес, беше напълно изчерпан.

Черногвардеецът в основата на пързалката го улови и го вдигна на крака. Гавин успя да се задържи прав и заповяда:

— Отведете ме при портата.

Черногвардейците се спогледаха.

— Проклети да сте! Загубим ли портата, губим стената. Загубим ли стената, губим града.

— Градът не е наша грижа. Но вашата безопасност е — извика някой. Трепери-юмрук. Беше се появил отникъде. — Можете да стоите, а можете ли да тичате? — попита той.

— Няма да бягам!

— Не сме в състояние да удържим портата! — извика Трепери-юмрук. — Моите гвардейци мрат, и заради какво? Ние не сме ваша лична армия. Пазим живота ви, а не изпълняваме прищевките ви. Вие правите работата ни невъзможна!

Провалът заигра пред очите на Гавин. Той бе виновен за всичко. Не притеглянето му се бе провалило, а водачеството му. Той така и не бе казал на тези мъже и жени за какво се борят. Беше изисквал подчинение до смърт, без дори да им каже защо е толкова важно. Той самият бе раздвоен в ума си, а сега се изненадваше защо те не искат да умрат заради това? По-добре да ги бе излъгал.

Единственото, което виждаше през гъмжилото от войници между себе си и портата, бяха огнени проблясъци, дим и кръв, оплискала нависоко арката. Черногвардейците без съмнение още се намираха в предните редици — само те биха устояли толкова дълго срещу множеството цветни бесове, които Гавин бе видял да се приближават. Пукотът на мускети бе постоянен, но рядък. Войниците между Гавин и битката нямаха представа от подреждане в огневи линии, така че хората отзад не стреляха, за да не улучат тези пред себе си. Засега обаче никой не отстъпваше.

Разбира се, това щеше да се промени, щом зърнеха най-добрите им бойци да се оттеглят, да ги изоставят. Всичко се крепеше на черногвардейците.

Гавин изрева от безсилие, грабна мускета на един войник и се втурна към портата. Чу ругатнята на Трепери-юмрук и не се съмняваше, че едрият мъж го следва по петите. Докато си пробиваше път през тълпата с блъскане и криволичене, размерите му го бавеха, но все пак не колкото още по-големите размери на Трепери-юмрук.

Гавин ругаеше и крещеше на мъже и жени да му се махнат от пътя, когато чу тътена на сблъсък. Миг по-късно тълпата се лашна откъм портата, изтласкана назад с цели пет крачки. Гавин си проби път през редица войници и най-после стигна до стената. Заопипва една част от нея, където стоеше изваяние на великански воин, неподвижен освен малките облачета пара, излитащи от устата му. Докосна я тук-там — по дяволите, трябваше да отбележи по някакъв начин мястото, — докато не откри онова, което търсеше. Докосна го — всеки можеше да го направи, то се задействаше от топлината на човешката ръка — и едно малко прозорче в стената стана прозрачно.

Беше прав. Тътенът бе от връхлитането на редовната войска. В момента десетки хиляди напираха към стената и вече издигаха стълби и мятаха въжета. Гавин гореше от нетърпение да открият малката му изненада — но нищо от това нямаше да има значение, ако не успееха да удържат портата.

Погледна към слънцето и видя, че вече докосва хоризонта. Не оставаше много. Ако успееха да издържат, докато слънцето залезе, силите на притеглящите щяха да намалеят неколкократно. Те все още биха могли да притеглят от отразената светлина, но много по-слабо. Затича се отново през мъжете и жените покрай стената. Чу свистенето на приближаващ снаряд.

Този писклив вой му бе познат, ужасно познат. Повтаряше се непрекъснато в кошмарите му. Можеш да чуеш приближаването на смъртта, но няма какво да направиш, за да я избегнеш, освен да се свиеш на земята. После идва гърмът от експлозията, който пука тъпанчета и събаря мъже. А звукът сега ставаше наистина силен…

Гавин се просна на земята и закри главата си с ръце. Нещо тежко се стовари отгоре му и го притисна още по-силно към земята, а после външният свят посиня.

Туп!

Трепери-юмрук се изтърколи от Гавин и остави синия щит, който бе притеглил над двамата, да се разпадне. Гавин се взря в снаряда, забит в земята на няма и десет крачки от тях. Не беше експлодирал. Дори не бе смачкал никого. Беше паднал точно между две редици войници. Някакъв мъж подскачаше и тръскаше ръката си. Смачканият му мускет, изтръгнат от пръстите му, лежеше под снаряда. Точно на мястото, където се намираше Гавин, преди да кривне към стената.

— Ороламовата ръка наистина те закриля, проклета глупава Призмо — рече Трепери-юмрук.

Гавин вече бе станал и крачеше към огъващия се строй. Мъжете тук бяха стреляли с мускетите си и нямаха време за презареждане. Някои бяха приспособили щикове, затъквайки дръжките на ножовете си в дулата. Други бяха изтеглили мечове. Трети използваха мускетите като тояги.

Над главите им, от процепите в свода, се носеше мускетна стрелба, а от дупките се сипеха камъни с размерите на човешка глава. Но не се лееше никакъв луксин. Или притеглящите горе отдавна се бяха изтощили, или бяха убити, или пък изобщо не бяха успели да стигнат до позициите си.

„Още един ден, Оролам. Още един ден и тази стена щеше да е непревземаема. Още един час.“

Гавин най-сетне си проби път до мелето. Около портата бе истинска костница. Смърдеше на магия и кръв. Цялата земя бе покрита с локви кръв и докато биещите се газеха през тях, тя опръскваше краката им. Портата бе задръстена от купища тела и докато хората на крал Гарадул се катереха по тях, това ги правеше удобни мишени за по-задните редици от армията на Гавин, които иначе не биха могли да стрелят от страх да не улучат своите. Гавин видя как една черногвардейка пада, след като кракът ѝ бе разпорен от стъкловидния назъбен нокът на изтощен син бяс.

Мускетът му изтрещя и главата на беса избухна в облак кървави пръски. Гавин запрати оръжието към един горящ червен бяс, който се приближаваше да сграбчи някакъв ранен войник, притиснат невъоръжен към стената. Не видя какво стана. Грабна ранената черногвардейка и се опита да я изправи на крака.

Оказа се много по-тежка, отколкото би трябвало. Гавин премигна и умората го връхлетя отново. Не, просто беше слаб. Някой грабна ранената жена от ръцете му и я вдигна. Звуците от битката станаха призрачни, звънтящи. Можеше да чуе приближаващите се снаряди — намираха се прекалено далеч, но пак бяха няколко. Чуваше как мъжете крещят, нечленоразделните ревове на хората, тичащи към онова, което знаеха, че вероятно ще е смъртта им. Чуваше писъците на ранените, видя как една жена в купчината трупове на портата се опита да изпълзи настрани, ранена, но все още жива. До нея един мъж посягаше към въздуха, сляп, защото половината му лице липсваше. Луксинови огньове горяха върху десетки трупове, а луксиновият прах бе навсякъде. Гавин зърна лицата на черногвардейците си. Можеше да види тяхната радост, внезапното чувство на цел… къде бяха останалите? Тичаха към него.

Измъкна пистолетите от колана си. Червеният бяс, с тяло, покрито с огнено желе, и целият пламтящ, се втурна към него. Ако Гавин не бе пристигнал толкова късно за битката, просто щеше да притегли и да го изпепели. Сега само дръпна спусъка. Камата-пистолет с илитийска направа гръмна мигновено. Куршумът се заби в гърдите на червения бяс, но не спря инерцията му. Гавин отстъпи настрани и сряза гърлото на беса с ножа, докато онзи падаше. Залитна и едва не се строполи.

По-скоро усети, отколкото видя как двама черногвардейци профучаха покрай него. Докато се съвземе и стане, единият вече бе набучен на голям меч от син луксин, който някакъв син бяс бе притеглил на мястото на дясната си ръка. Макар и умиращ, черногвардеецът се бе вкопчил в меча с две ръце, за да попречи на беса да го изтръска. Другият черногвардеец — на Гавин му се струваше, че се казва Аместан, — бе заобиколил чудовището и замахна с меч към врата му. Веднъж, два пъти — при всеки мощен удар летяха късчета син луксин. Създанието се помъчи да се освободи, но не успя. При третия удар мечът на Аместан проби синия луксин и потъна в шията му. Волята на беса бе прекършена, а четвъртият удар на Аместан му отсече главата.

Един от Огледалците на крал Гарадул — какво, по дяволите, правеха те тук? — изпълзя по купчината трупове, стиснал непохватно меча си. Видя Аместан, обърнат с гръб към него, и нападна.

Гавин инстинктивно се опита да прати струя луксин, но от самото докосване на магията му се доповръща. Беше все едно да предлагаш пиене на човек с махмурлук. Той се олюля, почти загуби съзнание, насочи пистолета, стреля.

В последния момент Аместан се извъртя да посрещне нападателя — и така се озова точно на пътя на куршума. Изстрелът на Гавин отнесе задната част на главата му. Секунда по-късно Огледалецът го помете, но той вече бе мъртъв.

— Не! — изкрещя Гавин. Над купчината тела се показа цяла редица Огледалци. Крал Гарадул бе осъзнал същото, което и той. Портата трябваше да бъде превзета тази вечер, или никога. Затова бе пратил личната си стража да свърши работата. Бяха останали само около трийсет черногвардейци и гледката на блестящите Огледалци лесно можеше да се окаже нещото, което да накара бранителите да се прекършат. Особено без черногвардейците.

Не беше редно толкова много храброст да завърши с провал. Нито толкова много смърт. Гавин не разсъждаваше ясно. Знаеше го. Но не му пукаше.

Докато последните слънчеви лъчи целуваха земята, той притегли. Беше като да пиеш повърнато. Беше като да се гмурнеш с главата надолу в канализацията. Беше прекалено голямо усилие за тялото му. Но не го интересуваше. Хвърли в това свое действие всичко, с което разполагаше. Не го правеше заради Гавин Гайл. Да върви по дяволите Гавин Гайл! Правеше го заради всички, които се бяха сражавали и загинали за него. Те бяха защитавали неговата кауза. Не можеше да провали техните усилия, та дори да му струваше живота.

Магията бе като второ слънце, раждащо се под свода на портата. Само за мигове се роди, издигна се и скочи напред. Огледалците засияха, докато броните им отразяваха светлината в хиляди посоки. Но за магията огледалната броня бе същото като обикновената броня за оръжията: способна да отразява коси удари, но съвсем не и неуязвима. Бучене на вятър изпълни ушите на Гавин миг преди конус от чиста магия да прелети през него и да се втурне напред, за да експлодира, обхващайки цялата порта. Портата се превърна в дуло на гигантско оръдие. Огледалците засияха ослепително ярко, задържаха се прави миг по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, а броните им се нажежиха първо до червено, после до бяло, преди да се пръснат като всичко останало.

Земята се разлюля от силата на взрива и само Гавин не падна. Беше обяздил земята и магията бликаше от него, сякаш той бе само върхът на вулкана, дулото на мускета.

А после, по-малко от пет секунди след като започна, се свърши.

Всичко под портата бе изпепелено. Труповете бяха изчезнали и една обширна площ откъм страната на крал Гарадул бе обгоряла и почерняла.

Настъпи зашеметена тишина — или пък Гавин бе оглушал. Той се изправи, взирайки се навън, и пред очите му с клатушкане се появи една фигура. Едър мъж, облечен в богати дрехи, сега почернели. Крал Гарадул. Явно той не просто бе пратил личната си стража да щурмува портата; беше дошъл с тях.

Гавин и Гарадул стояха един срещу друг, деляха ги само четирийсетина крачки. Гавин можеше да различи страхопочитанието и несигурността в самата поза на мъжа.

А после тялото на Гавин се предаде. Той се строполи. В праха до лицето му имаше нещо бяло, или пък ослепяваше. Разноцветни петна плуваха пред очите му.

Мъже го вдигнаха и понесоха и той чу далечните звуци на подновена битка. Между телата на черногвардейците видя как крал Гарадул щурмува портата — сам. Освен всичко друго, което бе направил, Гавин беше разрушил барикадата и всички препятствия в тази зона. Няколко души се присъединиха към краля си. В прахта около Раск избухваха малки облачета, докато стрелците се опитваха да го убият, но никой не улучи. Сякаш мъжът бе омагьосан, благословен, закрилян от някакъв стар бог, по-могъщ от Оролам.

После Гавин видя окървавеното, оцапано с барут лице на Трепери-юмрук.

— Простете, лорд Призма — казваше черногвардеецът. — Вие направихте всичко по силите си. Дори повече. Сега…

А после Гавин загуби съзнание.