48.

Лив бе отишла в светлинната градина високо в жълтата кула, за да помисли, но ѝ се струваше, че не може да извърви и десет крачки, без да се натъкне на някоя млада двойка, която се целува. Докато слънцето залязваше, градината се превръщаше във впечатляващо зрелище — и любимо място на двойките. Лив би трябвало да се сети за това. Имаше нещо особено да гледаш млади влюбени, когато се чувстваш толкова изолиран.

Когато излезе от квартирата си, в нея бушуваше хаос от емоции: съжаление, че е била толкова груба с Кип, увереност, че е права и баща ѝ е жив, и ужасният страх, че греши. Беше самотна, уплашена за бъдещето си, а сега — зашлевена в лицето от привидната лекота, с която всяка друга, изглежда, можеше да си намери любим — копнееше и за момче. Което и да е момче. Е, почти. Лив живееше в Хромария от три години и имаше зад гърба си единствено няколко неуспешни опита за връзка. Това, че беше тирейка, дъщеря на генерал от загубилата страна и бедна, бързо пресичаше всякакъв интерес от страна на съучениците ѝ. Единственото момче, което тя смяташе, че наистина си пада по нея, я бе поканило на Бала на лукслордовете, а после ѝ бе вързало тенекия и бе отишло с друго момиче. Явно всичко бе само шега. На следващата година за кратко бе станала обект на съревнование между няколко от най-популярните момчета. Няколко седмици бе прекрасно да е център на вниманието. Имаше чувството, че най-после е постигнала пробив, че най-после я приемат. Едно от момчетата я покани на Бала на лукслордовете.

А после случайно дочу друго момче да говори за облог между тях кой пръв ще я изчука. Отмъщението ѝ бе бързо и ужасно. Обеща на своя кавалер за бала — водача на групата, млад благородник на име Паршан Наям — да му отдаде девствеността си, ако ѝ помогне да осъществи една своя мръсна фантазия. На онзи направо му потекоха лигите.

На Бала на лукслордовете се срещнаха в едно тъмно кътче току до главната зала. Тя убеди Паршан да си свали всички дрехи, въпреки че само на броени крачки от тях целият Хромарий танцуваше, бъбреше и пиеше. После откъсна устни от неговите, докато ненаситните му ръце шареха по тялото ѝ, и попита колко ще спечели от победата си в съревнованието.

— Ти знаеш? И не си бясна? — попита той.

— Че защо да съм бясна? — отвърна тя. — Затвори очи. Имам изненада за теб.

— Хубава ли?

Тя плъзна пръсти надолу по корема му. Сведе очи. Облиза устни.

— Ще ти секне дъхът. Обещавам ти.

Той затвори очи. Тя грабна всичките му дрехи и изхвръкна в залата, където се вихреше празненството. Той изквича изненадано и се втурна гол след нея.

— Ето какво получаваш за своето съревнование, Паршан Паям! — извика Лив, така че всеки, който не е забелязал веднага голия младеж, да го види и да разбере кой е.

Танцьорите спряха. Музикантите престанаха да свирят. Стотици разговори секнаха.

— Да се обзалагате с приятелите ти кой ще ми отнеме девствеността?! Отвратително! Ти си простак и лъжец. Отвращаваш ме. Не си достатъчно умен, за да ме надхитриш, и не си достатъчно мъж, за да ме имаш. — И хвърли безценните му дрехи в купата с пунша.

Разнесе се нервен кикот. Паршан замръзна. След като дрехите му бяха накиснати в пунш, нямаше смисъл да ги взима, за да се покрие. Постара се, доколкото можеше, да се прикрие с ръце.

Сред тишината, нарушавана от откъслечни ръкопляскания, Лив изхвръкна от залата и влезе право в легендите на Хромария. За нещастие да се прочуеш с отмъщението си срещу момче, което е проявило романтичен интерес към теб — независимо колко низък е бил този интерес, — не бе добър начин да окуражиш интереса на другите. Всички останали момчета бяха ужасени от нея.

„Защо си мисля за момчета? Баща ми е мъртъв!

Не, не е. Татко се е измъквал и от по-тежки ситуации. Не би позволил да го вкарат в капан. Прекалено умен е за това.“

И все пак би било хубаво, ако имаше с кого да си поговори. Честно казано, ако си поплачеше, щеше да се почувства много по-добре.

Отправи се с натежала крачка към стаята на Вена, но когато стигна там, самата Вена плачеше. Това моментално извади Лив от собственото ѝ самосъжаление. Вена не просто плачеше, а направо ревеше. Обикновено артистично разрошената ѝ къса коса бе пригладена, сякаш е държала главата си в ръце. Очите ѝ бяха подпухнали.

— Не мога да повярвам, Лив! Търсих те навсякъде — каза Вена. — Лив! Това е катастрофа. В името на Оролам, пращат ме у дома!

Лив огледа стаята и видя, че всичките вещи на приятелката ѝ вече са опаковани и прибрани в големи сандъци. Ако се съдеше по количеството на притежанията ѝ и всички украси, с които бе осеяла всяко свободно местенце в малката си стая, Лив разбра, че не може да ги е опаковала сама.

— Какво става?

Бяха ѝ нужни няколко минути, за да сглоби някаква смислена картина, макар че историята сама по себе си беше проста: Вена бе загубила спонсора си. Аборнейският лорд, който държеше договора ѝ, загубил цяло състояние в някаква бизнес авантюра и му се налагало да съкрати разходите си. Явно се бе опитал да продаде договора на Вена и не бе намерил купувачи. Само че господарят на някакъв друг млад притеглящ бе купил от него стаята на Вена и тя трябваше да я освободи незабавно. Пътуването ѝ до дома бе платено и Вена заминаваше тази вечер. Трябваше да се срещне със спонсора си, за да решат как би могла да изплати вложените в нея средства.

Вена можеше да свърши като слугиня, но се боеше, че господарят ѝ може да я продаде на роботърговци. Това бе незаконно — договорът на един притеглящ бе много далеч от робството, — но открай време се говореше за такива неща.

— Лив, ще ми заемеш ли някакви пари? Мога да избягам.

— Не мога…

— Моля те, Лив! Умолявам те! Знам, че това не е заем. Никога няма да мога да ти ги върна, но не бих понесла да се върна у дома. Моля те!

Сърцето на Лив се сви. Ако бе изчакала само една седмица, преди да иде при лихварите, щеше да изтегли още едно плащане от издръжката си и щеше да има предостатъчно пари да помогне на приятелката си.

— Току-що изплатих един дълг, Вена. Нищичко не ми остана. Дадох всичко, което имах.

Вена посърна.

— Чакай, бихме могли да продадем някои от роклите ми. Ако изчакаш до сутринта…

— Не, забрави. Тогава вече ще ме търсят. А знаят, че ти си единствената ми приятелка. Ще те държат под око. Налага се да се изправя срещу това сама.

На вратата се почука и мъжки глас извика:

— Госпожице?

Вена отвори вратата и четирима мъже в робски дрехи влязоха и вдигнаха сандъците. Вена взе чантата си.

— Ще ме изпратиш ли до пристанището? — попита тя Лив, като си надяна храбра физиономия.

Все още ужасена и невярваща, Лив кимна.

Тръгнаха с бавна крачка, като че ли можеха вечно да отлагат неизбежното.

— Това наистина е страхотно място — каза Вена, докато за последен път минаваха заедно по моста. — Истинско чудо. И аз бях тук. Макар и за малко. Баща ми беше слуга; майка ми беше слугиня. Няма нищо лошо да се прибера у дома и да прислужвам. Не съм по-добра от тях. И знаеш ли какво? Срещнах се с Призмата! — Очите ѝ блестяха. — Той ме нарече чудесна! Направи ми комплимент за роклята. Забеляза ме, Лив — мен, сред всички онези красиви момичета наоколо. Никой не може да ми отнеме това. Колко хора — колко притеглящи не получават толкова за цял живот? Самият Призма!

Смелостта ѝ накара Лив да се просълзи. Тя усърдно избягваше да поглежда към Вена, сигурна, че ако го направи, ще загуби самообладание.

Но твърде скоро се озоваха на пристанището. Сбогуваха се със сълзи, обещаха си да си пишат, а Лив обеща, че ще използва всичките си връзки, за да върне Вена. Вена се усмихна тъжно и примирено.

— Хайде, дами — рече капитанът. — Времето и отливът не чакат никого, най-малко пък някакви хълцащи момичета.

Лив прегърна Вена още веднъж и си тръгна. Едва бе слязла от кея, когато видя една позната фигура да се спотайва в сенките като паяк. Аглая Красос.

— Ти! — възкликна Лив. — Това е твоя работа!

Аглая се усмихна.

— Чудя се, Лив, дали мислиш, че дължим нещо на приятелите си? Обич или уважение?

— Разбира се.

— Но явно твоят дълг към приятелката ти е по-малко важен от нуждата да ми се опълчиш.

— Ах, ти, кучко! — процеди разтреперана Лив.

— Не аз съм тази, която оставя приятелката си да плати за моята гордост. Всичко може да спре още сега, Лив, или да стане още по-лошо.

— Още искаш да шпионирам Призмата.

— Просто за твоя информация, Вена не си отива у дома. Аз вече притежавам договора ѝ. И сключих сделка с един доста… съмнителен илитиец. Готов е да ми даде добра цена за нея. Повечето хора имат скрупули срещу продажбата на притеглящи. Разбира се, тя не е напълно обучен притеглящ, така че няма да се радва на никоя от обичайните им привилегии. Но пък Вена обича да пътува с кораб, нали? На галерите няма много жени. Обикновено не издържат дълго, нито пък останалите роби се отнасят добре с тях, така че собствениците предпочитат да им възлагат друга работа. Но аз мога да го уредя.

Не просто робиня. Робиня на галера. Най-лошото от лошото. На Лив ѝ се повдигаше. Искаше ѝ се да убие Аглая. Оролам да ѝ е на помощ!

— Или пък… — рече Аглая — можеш да кажеш само една дума. — Тя кимна към един вестоносец, стоящ от другата страна на улицата. — Той ще изтича при капитана със съобщението, че е станала грешка, Вена е възстановена и така нататък. Чудо на чудесата. Ти си мой специален проект, Лив. Разполагаш с пълното ми внимание.

Лив погледна отчаяно към кораба. Вярно беше. Тя нямаше приятели, нямаше възможности, нямаше избор. Как би могла да се бори срещу Аглая Красос с цялото ѝ богатство и власт? Ако помолеше Призмата за помощ, той щеше да задава въпроси. Щеше да си помисли, че го е шпионирала през цялото време. Всяка част от Хромария и сатрапиите бе корумпирана; всички бяха настроени срещу нея.

— Побързай, Лив, отливът започва — рече Аглая.

Нямаше изход, нямаше време да се опита да потърси трети вариант. Може би баща ѝ щеше да откаже, да плюе в грозното лице на Аглая и да запази честта си. Но Лив не бе толкова силна. Акулите и морските демони я плашеха.

— Добре — каза тя със свито сърце. — Печелиш. Какво трябва да направя?

Загрузка...