Черната призма

8.

Кип се взираше в тялото на Иза. След като войниците убиха Овен, тя бе погледнала към него. Търсеше сигурност, закрила. Бе погледнала към него и бе разбрала, че той не може да я спаси.

Някакъв звук и усещането за внезапна липса до него го накараха да откъсне очи от Иза. Сансон тичаше към селото. Той не беше умен, но винаги беше практичен. Никога през живота си не бе правил такава глупост. Кип обаче не можеше да го вини. Защото и никога досега не бяха виждали някой да умира.

Нямаше начин войниците да не забележат Сансон и той също щеше да умре, ако Кип не направеше нещо.

Вече достатъчно бе стоял бездеен, докато приятелите му умираха. Изобщо не се замисли. Просто действа. Втурна се — в обратната посока.

Мразеше да тича. Когато Овен тичаше, бе все едно да гледаш ловджийска хрътка, устремена подир сърна, целият жилави мускули и сила. Когато Иза тичаше, бе все едно да гледаш бягащата сърна, цялата лека грация и изненадваща скорост. Кип тичаше като дойна крава, кандилкаща се към пасището. Но все пак никой не го очакваше.

Успя да стигне до трупа на Овен и вече бе набрал пълна скорост, когато чу вик. Втурна се нагоре по речния бряг, почти без да забави ход. Задвижеше ли се веднъж тежкото му тяло, бе трудно да го спреш.

Но едно повалено дърво, стигащо до пищялите му и скрито във високата трева, свърши тази работа. Кип си фрасна пищяла в него и залитна. Пльосна по лице, пързулна се напред, а после се преметна като риба. От болка пред очите му заплуваха червено-черни петна. За секунда му се стори, че ще повърне, а после главата му се замая. Погледна надолу, като очакваше да види стърчаща от крака му кост. Нищо. Ревльо!

От очите му се лееха сълзи. Дланите му отново кървяха, имаше счупени нокти. Чу как мъжете на моста крещят. Бяха го изгубили за момент, но конниците идваха. Беше само на петдесетина крачки от тях. Тревата бе висока само до колене. Щяха да го забележат всеки момент и тогава щеше да умре. Като Иза.

Надигна се с олюляване, с пламнал от болка пищял, сълзите замъгляваха очите му. Мразеше се. Да реве, защото е паднал! Защото е недодялан! Защото е слаб!

Щом се изправи, конниците извикаха. Кип и по-рано бе виждал конници на крал Гарадул да минават през селото, но никога в пълно бойно снаряжение. Когато минаваха през Ректън, снаряжението им винаги беше прибрано. Селото не бе достатъчно голямо, за да си заслужава дори да се перчат. Двамата, които препускаха в момента към него, бяха от нисшата кавалерия. Едва можеха да си позволят конете, оръжията и броните и служеха само през сухия сезон. Воини аматьори, които се надяваха да се върнат у дома, натоварени с плячка и лъжи, преди да е започнала жътвата. И двамата носеха ризници, подсилени с метални плочки. Те бяха по-леки и по-евтини от плочестата броня, носена от лордовете и Огледалците на крал Гарадул — дълги, с шест тесни реда тънки припокриващи се плочки отпред и по-гъста плетка на ръкавите и гърба. Всеки носеше тоеп, кръгъл шлем с шип на върха и стърчащи отстрани лешоядови пера. Бронирана качулка се спускаше над раменете им, като осигуряваше защита на врата и образуваше втори слой ризница в горната част на гърдите. Нито един от двамата не носеше копие. Вместо това имаха вехеворали, сърповидни саби — приличаха на косери с дълги дръжки. Конниците се бутаха да заемат по-добра позиция и се смееха — явно се състезаваха кой ще го посече.

Тъкмо смехът им вбеси Кип. Едно беше да се предаде и да умре, а съвсем друго да се остави на някакви кикотещи се идиоти да го посекат. Само че нямаше време. Конниците вече се носеха в галоп, тъпчеха нежната яркозелена трева, както щяха да стъпчат и него. Ето че най-после се разделиха и единият прехвърли вехеворала в лявата си ръка, за да съсекат Кип едновременно.

Кип скочи и замахна с намерението да смачка поне една от тези тъпи усмивки, преди да умре. Скокът беше слаб и прекалено подранил. Но докато тялото на Кип се издигаше да посрещне протегнатите оръжия, през него се надигна сияеща зелена маса и той почувства как от тялото му бликна енергия. Стръкове трева излетяха от ръката му едновременно с удара, разкъсвайки кожата. Удебелиха се, станаха колкото копия за глигани и се превърнаха в истински остриета. И когато ги метна през въздуха, отхвърча назад и се стовари на земята. Дръжките на още десетина яркозелени копия тупнаха на земята пред него.

Конниците едва имаха време да дръпнат юздите, преди да налетят на стената от копия. Вехеворалите изхвръкнаха от ръцете им, а конете им бяха набучени и вдигнати от земята поради ъгъла на копията. Животните прекършиха предната редица със силата на сблъсъка, само за да открият зад тях още, на които да се набучат отново. Ездачите пък бяха изхвърлени от седлата към очакващите ги зелени копия. По-лекият се наниза на тях и остана да виси на пет стъпки над земята. По-тежкият ги прекърши и се стовари по гръб до Кип.

Кип зяпаше тъпо, без да проумява какво се е случило. Чу откъм моста вик:

— Притеглящ! Зелен притеглящ!

Погледна ръцете си. Яркозеленото се оттичаше бавно от разкървавените му пръсти — оттенъкът му беше досущ като на тревата и копията. По кокалчетата, китките и под ноктите му имаше порязвания, сякаш нещо бе разкъсало кожата на излизане. Мирис на смола и кедър изпълваше въздуха.

Кип се чувстваше замаян. Някой ругаеше с тих, отчаян глас. Той се обърна.

Беше войникът, който лежеше окървавен на земята до него. Кип нямаше представа как още е жив. Тялото му бе пронизано от четири копия, но те вече чезнеха, огъваха се под собствената си тежест, трепкаха, сякаш на някакво миниатюрно равнище се изпаряваха в нищото. Войникът вдиша и това накара двете копия в гърдите му да се размърдат. Той захленчи и заруга, а копията бавно изчезнаха, като оставиха само зелен тебеширен прах, който се смесваше с кръвта му. Въпреки бронираната качулка над лицето му Кип можеше да види блестящите му от сълзи черни очи.

За няколко секунди Кип бе почувствал… връзка. Зеленото беше единство, растеж, буйност, цялост. Но докато силата се изплъзваше измежду пръстите му и големите копия клюмаха като вехнещи цветя, той отново се почувства сам. Уплашен. По-дребният ездач, който висеше над земята, падна с тупване и дрънчене на ризница. Копията затрепкаха, разпаднаха се и се разнесоха като прах.

Кип чу ридание. Беше по-едрият ездач, който още ругаеше. Мъжът си пое дълбоко дъх и внезапно се разкашля, пръскайки кръв. Претърколи се по корем и още кръв се изля от счупения му тоеп.

Кип се извърна. Погледна към моста. Войниците на краля ги нямаше. Можеше само да предполага, че са решили, че се е появил някакъв обучен притеглящ, за да го спаси. Може би щяха да чакат да се стъмни, преди да го подгонят, или пък си имаха собствен притеглящ в лагера. И в двата случая трябваше да бяга, бързо.

Все още усещайки боцкане в пръстите, с мозък, размътен от скръб и изтощение, той стана и се заклатушка към портокаловата горичка.