Фурията на Първия лорд

Глава 8

— За бога, милейди — каза Верадис със спокоен тон. — Трябва да се успокоите.

Исана хвърли леко раздразнен поглед през рамо към младата жена, докато крачеше напред-назад в покоите й — най-голямата стая в най-добрия хан в Рива.

— Как мога да се успокоя, когато знам с какви хора ще си имам работа?

— Не всеки човек в Сената е изкусен интригант, изразходващ цялата си енергия, за да получи повече власт и влияние за сметка на всички останали.

— Не, не е — съгласи се Исана. — Някои от тях са некадърни интриганти.

Верадис вдигна вежди, изражението на лицето й изразяваше леко неодобрение.

Исана издиша. После скръсти ръце пред себе си и си пое дълбоко дъх, полагайки усилия да успокои емоциите си.

— Съжалявам. Сега, когато знаем, че синът ми се е върнал, те ще са много по-настоятелни да му отнемат първородството. Не бива да натоварвам мислите ви с това бреме, Верадис.

— Разбира се, че трябва, милейди — отговори Верадис. — Това е едно от нещата, за които е помощникът. Както и за да ви посъветва да си вземете друга кърпичка на изслушванията в Сената. Тази е изцяло похабена.

Младата жена се изправи и тръгна тържествено, за да застане пред Исана, предлагайки й сгъната бяла кърпичка. Исана я прие с едва доловима усмивка.

— Само човек с определена нагласа на ума може да стане добър сенатор — тихо й каза Верадис. — Той трябва да умее да говори добре. Трябва да може да убеди другите да следват неговата гледна точка. Трябва да е готов да преговаря и да прави компромиси. И най-вече той трябва да защитава интересите на гражданите, които са гласували за него. Това е преди всичко. Докато избирателите му са доволни, той ще запази позицията си.

Верадис елегантно сви рамене.

— Сенаторите полагат големи усилия да защитят интересите на тези, които са гласували за тях. Някои вървят по ръба на острието между закона и престъпността. Някои от тях весело танцуват, докато преминават отвъд тази граница и после се връщат обратно.

Младата жена от Церес срещна погледа на Исана и каза:

— Но, по свой собствен начин, вие може да разчитате на тях повече, отколкото на почти всеки друг човек в Империята. Те ще действат, за да защитят своите интереси. Което означава, че те ще си създават врагове сред своя кръг. Може да разчитате на тях, за да уредите стари сметки или да ги усложните, милейди.

Исана леко се усмихна.

— Сенатор Теогин каза почти същото.

Верадис се усмихна.

— Чичо Тео е просто непоправим стар търговец на коне. Но той знае много за тази кухня, милейди.

— Може ли да му се довери човек? — попита Исана.

Верадис обмисли отговора й сериозно.

— При тези обстоятелства мисля, че да. В крайна сметка Валериус е от Акватайн — един от градовете, най-отдалечени от вордската заплаха. Чичо беше един от онези, които най-силно настояваха за действия, след като граф Калдерон предупреди за вордската заплаха, и Валериус едва не го разпна за това. Ако чичо Тео каже, че има подкрепа сред сенаторите от областите, най-силно пострадали от ворда, бих казала, че той почти сигурно е честен и най-вероятно е прав.

Исана поклати глава.

— Трябваше да направите пауза, за да решите дали собственият ви чичо ви заблуждава или не.

— Моят чичо е сенатор — каза Верадис, а сериозните й очи за миг блеснаха. — Да, милейди. Аз го обичам. И го познавам.

— Предполагам, че май е твърде късно да се притеснявате за това — каза Исана. — По това време те вече би трябвало да са се събрали.

Верадис кимна.

— Милейди… независимо от днешния резултат, трябва да знаете, че има много хора, за които вие винаги ще бъдете Първата лейди на Алера.

Исана вдигна ръка.

— Не, Верадис. Залогът е прекалено голям. Междуособиците са това, което със сигурност ще ни унищожи. Въпреки последните събития аз вярвам, че Алера е империя на върховенството на закона. Ако законодателите й решат, че… — тя поклати глава. — Опитът да се противопоставя, открито да ги предизвикам, само ще навреди на Империята. Ние в никакъв случай не трябва да фокусираме вниманието си върху вътрешните раздори, а да го насочим към това, което наистина го заслужава.

Лицето на Верадис не изразяваше нищо, но Исана усети, че интересът й внезапно се засилва.

— Ако Валериус вземе връх, вие отново няма да бъдете нищо повече от холтър. Вашият син ще се превърне в поредното незаконородено дете на гражданин. А Атис Акватайн, човекът, отговорен за Втора калдеронска битка и смъртта на ваши приятели и съседи, ще управлява Империята.

— Вярно — отговори Исана. — Империята. Която все още ще съществува.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Не съм забравила какво е направил. Но ние няма да оцелеем в предстоящите събития, ако не се обединим. И ако това означава, че съм длъжна да… — тя сви рамене. — Ако трябва да приема завръщането у дома, където всичко е заселено с врагове, и че на Акватайн никога няма да му се наложи да отговаря за това, което направи с долината Калдерон — така да бъде.

Верадис кимна бавно и попита:

— А Октавиан? Той на същото мнение ли е?

Исана обмисли въпроса за минута. После кимна.

— Така мисля. Да.

— Дори да е така — продължи Верадис, — вие знаете, че ако Алера надделее над ворда, Акватайн не би могъл да си позволи да остави Октавиан жив и на свобода.

Исана се намръщи. После вдигна брадичка, а мъжкото, привлекателно лице на Акватайн се появи пред мисления й взор, след което отговори на Верадис:

— Ако на Акватайн е съдено да стане Първи лорд, той ще трябва да подбира своите битки — и своите врагове — с много голяма предпазливост.

Известно време Верадис я гледаше напрегнато, след което бавно поклати глава. Исана наклони брадичката си настрани и се намръщи заинтригувана.

— Баща ми често говореше с мен за естеството на властта — каза Верадис. — Едно от нещата, от които той често се оплакваше, бе, че единствените хора, достойни за нея, всъщност не я търсят.

Исана се намръщи.

— Не разбирам.

Верадис се усмихна и за миг на лицето й нямаше нищо тъжно или тържествено. Исана беше поразена от деликатната красота на младата жена.

— Знам — каза тя. — И това доказва гледната точка на баща ми.

Тя наклони глава с величествен и официален жест:

— Ще се съобразя с всички ваши желания, милейди.

Исана се канеше да отговори, когато на вратата се почука и Арарис влезе.

— Милейди — промърмори той и склони глава, — имате посетител.

Исана изви вежди, обърна се към вратата и приглади роклята си. Каквото и да беше решил Сенатът, те щяха да изпратят свой представител, който да я придружи до тях… но усещанията на Исана й подсказваха, че обичайното ледено спокойствие на Арарис донякъде е разклатено. Изборът на Сената за придружител би казал много за резултата от дебата.

— Благодаря, Арарис. Моля, нека влезе.

Исана не беше сигурна кого очаква да види, но Атис Акватайн определено не беше в списъка й. Върховният лорд влезе, блестящ в алено и черно, макар че беше прикрепил официалната хералдика на Дом Гай — алено-лазурен орел, на гърдите на туниката си. Дори смачкана от тънката стоманена лента на алеранската корона, тъмната му златиста коса беше безупречна, а черните му очи — напрегнати и съсредоточени, както всеки път, когато Исана го видеше.

Акватайн учтиво сведе глава, макар и съвсем леко.

— Лейди — каза той тихо.

— Лорд Акватайн — отвърна Исана, поддържайки неутрален тон, — какво неочаквано… — тя се усмихна леко — … посещение.

— Времето беше важно. С всички сенатори в залата, техните информатори пренебрегват задълженията си. Бих искал да говоря с вас насаме, ако желаете.

— Вие сте женен мъж, сър — отговори Исана, без ни най-малък намек за обвинение. Звучеше много по-осъдително, помисли си тя. — Мисля, че би било крайно неуместно.

— В интерес на истината — отвърна Акватайн, — вече официализирах развода си с Инвидия, в сила е от днес.

— Какво ужасно бреме свалихте от раменете си — каза Исана.

Акватайн вдиша бавно през носа и издиша по същия начин. Исана усети едва забележима следа от разочарование, която веднага бе скрита зад стена.

— Бих предпочел — каза Акватайн — да проведем този разговор насаме.

Исана го погледна така, сякаш го чака да довърши изречението си.

— Моля — добави Акватайн, почти изръмжавайки го.

Верадис се прокашля и каза:

— Ще почакам отвън, милейди.

— Както желаете — отговори Исана. — Но Арарис остава с мен.

Съдейки по бързината, с която Арарис влезе през вратата, явно беше започнал да се движи още преди Исана да довърши изречението. Той задържа вратата отворена за Верадис, след което я затвори зад нея.

Акватайн се усмихна.

— Не ми ли вярвате, лейди?

Исана му се усмихна и не отговори.

Акватайн издаде кратък, доста груб смях.

— Малко са тези, които могат да се държат по този начин спрямо мен, и те имат основателна причина за това. Аз се считам за благоразумен човек, но също така не реагирам добре на грубост и неуважение.

— Ако бяхте Първият лорд — отговори тя, — това би могло да е проблем. Но вие не сте.

Той присви очи.

— Не съм ли?

— Още не — каза Исана с тон, който почти можеше да се нарече враждебен.

Тя спокойно издържа погледа на мъжа в течение на минута в пълна тишина, след което промени тона си на по-подходящ за разговор.

— Освен ако Сенатът вече не ви е казал какъв ще бъде резултатът от изслушването, предполагам.

Акватайн поклати глава и отговори със същия тон:

— Валериус, разбира се, ме уверява, че всичко ще се случи точно както той иска. За съжаление осъзнавам стойността на подобни обещания.

Тя го погледна още веднъж и устата му се разтегна в лъвска усмивка.

— Мислите, че съм дошъл тук да злорадствам по повод вашето отстраняване ли, лейди?

— Хрумна ми тази възможност — призна тя.

Той поклати глава.

— Нямам време за губене за такива дреболии.

— Тогава защо дойдохте?

Акватайн пристъпи към шкафа в стаята, взе една бутилка и си наля вино в стъклена чаша. После вдигна чашата и лениво разклати виното вътре.

— Сенаторите, разбира се, са гневни. Те усещат възможност да ограничат властта и правата, свързани с поста на Първия лорд, въпреки ужасната реалност. И ако намерят начин и същевременно Алера оцелее — тогава ще успеят. А вече видяхме какво се случва, когато властта на Първия лорд отслабне. Независимо как ще се развият нещата в бъдеще, вие и аз имаме общ интерес да го защитим.

Исана го изчака, докато той предпазливо отпиваше глътка вино. После каза:

— Да приемем за момент, че съм се съгласила. Какво предлагате?

— Брак — спокойно каза Акватайн.

Исана се озова седнала на стол, без да си спомня ясно как е стигнала там. Тя просто се втренчи в Акватайн, докато устните й се опитваха да оформят следващите й думи, а от Арарис, застанал неподвижно с гръб към вратата, изригна пламтяща сляпа ревнива ярост. Той бързо я потисна, като докосна с ръка дръжката на меча си, но въпреки това краткият изгарящ прилив на емоции накара Исана да загуби ориентация, сякаш е излязла от тъмна изба и е погледнала право в слънцето. След миг тя някак успя да промълви няколко думи:

— Да не сте луд?

Зъбите на Акватайн отново блеснаха.

— Цялата ситуация е луда — отговори той. — Но всъщност това е разумно решение. Аз ще запазя короната, а след смъртта или пенсионирането ми наследствената линия ще премине към вашия син. И предвид естеството на нашите отношения, неговата лична безопасност ще се превърне в моя отговорност, в противен случай ще загубя уважението на гражданите заради неспособността си да защитя собствения си наследник.

— А вашите деца? — попита Исана.

— Аз нямам деца — отговори Акватайн. — Във всеки случай, не знам да имам — и със сигурност нямам законни наследници. И тъй като вашите способности за призоваване на вода ще ви позволят напълно да контролирате дали ще успея да създам законен наследник, можете да изберете никога да не раждате деца за мен, и в този случай Октавиан безопасно ще вземе короната, когато стане по-възрастен, по-мъдър и по-готов да води Империята.

Исана присви очи в размисъл.

— Разбира се — каза тя, — ако нещо се случи с мен, вие ще бъдете свободен да си вземете друга жена. В този случай детето, което тя би родила, ще има претенции за трона — претенции, за които синът ми ще е пречка.

Акватайн се усмихна тъжно.

— Инвидия винаги е била виртуоз в предателството — каза той. — Виждам, че не сте оцеляла от връзката си с нея по щастлива случайност.

— Освен това — продължи Исана, — как бихте могли да сте сигурен, че не планирам да ви отстраня, когато охраната ви ще е по-уязвима?

— Защото няма да го направите — просто каза Акватайн. — Вие не сте такъв човек.

— Не съм от типа хора, които са готови да убият, за да защитят детето си?

— Не сте от типа, който забива нож в гърба на друг — каза той. — Ще трябва да ме погледнете в очите. Мога да живея с това.

Исана просто се втренчи в мъжа. За нея Акватайн винаги е бил просто мъжки аналог на Инвидия, партньор в нейните безмилостни политически проекти. Никога не би предположила, че той е от породата, която вярва, че не всеки човек заговорничи срещу всички останали и е способен на убийство и предателство, ако това осигурява достатъчно ползи. Макар че може би не би трябвало да е изненада. Инвидия беше способна да види лоялността в другите, вътрешното им… чувство за чест. Исана предположи, че това дава на думата им по-голяма стойност от няколко секунди топъл дъх.

И със сигурност беше използвала тази черта в Исана.

— Кажете ми — каза Исана. — По каква причина да избера този план, вместо да подкрепя законното наследяване в Империята?

— По три причини — отговори без забавяне той. — Първо, защото това би премахнало необходимостта от настоящата битка в Сената, като изтръгне зъбите на различни участващи сенатори. Валериус изостря този конфликт на основата на това, че сега е време на война и се нуждаем от незабавна, уредена командна верига. Нашият съюз ще премахне заплахата на Валериус, ще предотврати в Сената да се оформят отделни фракции по въпроса и ще се избегне създаването на опасен прецедент в Сената самият той да диктува условия на Първия лорд.

— Второ?

— Защото това би означавало, че няма да имам причина нито да навредя на сина ви, нито да се предпазвам от него. Октавиан има способности, признавам го с готовност. Но като се има предвид опита и предимството на позицията, моите са по-големи. Всяка борба за власт помежду ни би била пагубна за него лично и за Империята като цяло.

Щеше да е много по-лесно да се подиграе с думите на Акватайн, помисли си Исана, ако не беше така категорично защитила същата тази гледна точка пред Верадис.

— И трето — продължи Акватайн, — защото това ще спаси човешки животи. Вордът идва. Вече е изгубено твърде много време именно защото има съмнения кой всъщност носи короната. С всеки ден врагът ни става по-силен. Независимо дали Октавиан носи короната или аз, тези дни на съмнение ни парализират. Аз съм тук. Той не е.

Исана саркастично вдигна вежди.

— Чудя се, лорд Акватайн, случайно не бяхте ли край басейн снощи? Или до който и да е друг воден обект.

Акватайн вдигна длан нагоре в знак на съгласие.

— Разбира се, той най-вероятно е жив и се е върнал от Кания. Разбира се, проявата му на сила беше впечатляваща… — Акватайн поклати глава, изражението му напомни на Исана за човек, който се готви да преглътне нещо неприятно. — Не впечатляваща. Вдъхновяваща. Думите му към собствения ни народ означаваха повече от простото деклариране на присъствието му. Той им донесе смелост. Той им донесе надежда.

— По начина, по който трябва да го прави Първият лорд — каза Исана.

— Предполагам, че все още трябва да е някъде на западния бряг. От там до тук е дълъг преход, лейди Исана. Ако на нашия народ му бъде позволено да остане в несигурност кой ги води, докато той пристигне, ние може да не доживеем до следващата пролет. Вярвам, че това може да бъде избегнато само като работим открито заедно. Доброволният съюз на нашите Домове ще успокои умовете на гражданите и хората. Ако позволим на Сената да реши, винаги ще има съмнения, въпроси и конспирации, без значение кой от нас ще заеме трона.

Акватайн пристъпи напред и протегна ръка.

— Няма да живея вечно. Възможно е да падна в предстоящата война. Така или иначе в крайна сметка короната ще отиде при него. Не е нужно да се тестваме взаимно. Животи ще бъдат спасени. И нашите хора ще получат най-голям шанс да оцелеят.

Поредният изблик на гняв удари сетивата на Исана, когато Арарис направи половин крачка напред от позицията си до вратата. Този път избликът беше толкова интензивен, че и Акватайн го усети. Той се обърна към Арарис и задържа погледа си няколко мига. После погледна обратно и примигна.

— О, не го бях осъзнал.

— Мисля, че трябва да си тръгнете, Атис — каза Арарис. Гласът му беше тих и много, много спокоен. — Би било по-добре за всички нас.

— Това, което се случва извън тези стени, е по-важно от вас, Арарис — хладно възрази Акватайн. — По-важно е и от мен. И макар склонността ви да защитавате грешните жени да е напълно разбираема за разни дреболии, вашите емоции са напълно без значение за разглеждания проблем.

Очите на Арарис блеснаха и нов прилив на гняв удари Исана. Струваше й се, че усеща как огъва миглите й назад.

— Странно — отвърна Арарис. — Аз не го виждам по този начин.

Акватайн поклати глава, устните му се разтеглиха в безсмислена усмивка.

— Вече не сме ученици, Арарис. Нямам особено желание за интимност извън тази, необходима за размножаване. Що се отнася до мен, ще се радвам да живеете личния си живот по какъвто начин си изберете, лейди Исана.

— Арарис — тихо каза Исана и вдигна ръка.

Той продължи да гледа гневно Акватайн за още една безкрайна секунда. След това я погледна, намръщен, докато тя мълчаливо го подканяше да разбере какво ще прави. След безкраен брой сърдечни удари Арарис видимо се отпусна и се върна на мястото си до вратата.

Акватайн намръщено наблюдаваше как мечоносецът се оттегля и после се обърна обратно към Исана. Дълго време се взираше в нея, после бавно свали ръка и каза:

— Вашият отговор е отрицателен.

— Вашето предложение е… разумно, лорд Акватайн — каза тя. — Много, много разумно. И аргументите ви са сериозни. Но цената, която искате, е твърде висока.

— Цената?

Тя се усмихна леко.

— Искате да пожертвам своя свят за този план. Да изоставя нещата, които са ми отнели цял живот, за да ги изградя. Да прегърна измамите и празните идеи. Това би оставило в ума и сърцето ми безплодна пустош, изгорена, гола и безполезна като всички онези ферми, които разрушихте, за да забавите ворда.

Акватайн се замисли за момент. След това кимна и каза:

— Не разбирам. Но трябва да приема отговора ви.

— Да, мисля, че трябва.

Той се намръщи.

— Октавиан знае, че трябва да се защити от мен. И аз от своя страна също трябва да се защитя от него. Ако е възможно, ще избягвам пряка конфронтация. Нямам особено желание да му навредя — той срещна погледа на Исана. — Но понякога тези неща имат свойството да започват свой собствен живот. Аз ще видя Империята обединена, силна и готова да се защити.

Тя леко наклони глава към него и каза:

— Тогава за вас би било най-мъдро да приемете волята на Гай Секстус, лорд Акватайн.

— Гай Секстус е мъртъв, лейди — той също се поклони леко в отговор. — И вижте докъде ни доведе приемането на волята на тази стара змия.

Акватайн кимна на Арарис и излезе от стаята.

Арарис затвори вратата зад Върховния лорд и се обърна към Исана. След това бавно издиша и едва тогава вдигна ръката си от дръжката на меча.

Исана направи крачка към него и ръцете им се преплетоха. Тя го притисна силно към себе си, облегнала буза на гърдите му. Остана така няколко мига, притворила очи. Арарис я прегърна внимателно, стараейки се да не я притиска твърде силно към стоманените пластини на бронята. Докато стояха прегърнати, Исана усещаше как се топи спокойната му сдържаност, резултат от призоваването на метал, с което той обуздаваше емоциите си.

Известно време за нея съществуваше само неговото присъствие, топлината на любовта му, непоклатима като скала, и Исана позволи на тази топлина да прогони студа на нейните тревоги и страхове.

Малко по-късно тя попита:

— Правилно ли постъпих?

— Знаеш, че да — отговори той.

— Дали? — попита тя. — Той имаше аргумент. Дори няколко.

В гърлото на Арарис се надигна ръмжене. Миг по-късно той каза:

— Може би. Затова се запитай защо.

— Кое защо?

— Би ли могла да живееш в лъжа?

Тя сви рамене.

— Преди можех. За да защитя Тави.

— Както и аз — каза той. — Аз бях там.

Той посочи белезите по лицето си.

— Платих го изцяло. И когато… когато се избавих от това бреме, това беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало след смъртта на Септимус.

— Да — тихо каза Исана.

Тя вдигна ръка и я прокара по покритото му с белези лице, по горящото там клеймо на страхливец. Бавно се изви и нежно го целуна по устните.

— Не, вече не мога да правя така.

Той се наведе и опря чело в нейното.

— Така е.

Известно време те мълчаха и накрая Исана попита:

— Какво искаше да каже Акватайн със защитата на грешните жени?

Арарис изсумтя замислено.

— Нещо, което се случи след битката при Седемте хълма — каза той. — Септимус лично ръководеше едно от кавалерийските крила в преследване на врага, след като победихме на бойното поле. Командният състав на бунтовниците се беше изпокрил в половин дузина различни холтове, където… където не са се отнасяли любезно със своите роби.

Исана потръпна.

— Един по-специално… забравих името му. Висок, мърляв мъж, граф. Беше добър с меча и хората му се биха до смърт, за да го защитят. Аз, Алдрик, Септимус и Майлс се опитахме да пробием последната им отбранителна линия. Успяхме, но с много усилия — той въздъхна. — В крайна сметка беше просто отвратително. И този граф държеше няколко робини в покоите си. Една от тях се самоуби, когато го видя да умира. Останалите не бяха в много по-добро състояние. Всички бяха на не повече от шестнадесет години и носеха яки за послушание.

Исана изведнъж се почувства зле.

— Повечето холтъри пленихме живи. Един от тях им беше слагал яките. Така че ги свалихме на три от момичетата, но четвъртото… — Арарис поклати глава. — Беше на около четиринадесет години. Носела е яка от десетгодишна. И беше…

— Полудяла? — предпазливо предположи Исана.

— Увредена — отговори Арарис. — Нямаше представа как да общува с други хора, ако не трябва да се предлага. Едва можеше да се облича. Редовно й давали вино и афродин. Всъщност беше красиво дете, но просто трябваше да я погледнеш в очите. Веднага ставаше ясно, че психиката й е увредена и че няма да се възстанови.

— Разбира се, принцепсът я взе под своя защита. Но с всеки ден тя ставаше все по-разстроена и отчаяна. Сякаш нейният свят се е обърнал с главата надолу. Не знаеше къде е нужна и какво да прави. Докато се връщахме в Алера Империя, тя само потръпваше и крещеше през цялото време — той погледна Исана. — Тя беше водна призователка, при това силна.

Исана рязко си пое дъх.

— Но… това означава, че след като нейните способности са се развили…

Арарис кимна.

— Усещала е с най-малки подробности същото, което са чувствали мъжете, когато са я взимали. Горкото дете. Смъртта би била по-милостива от това, което е преживяла — той прочисти гърлото си. — Като цяло тя крещеше и плачеше без прекъсване, докато една вечер не млъкна. Септимус изпрати Майлс да провери какво става — а той не сваляше очи от нея, откакто я видя за пръв път. Майлс беше само с година-две по-голям от нея. И тогава, следвайки заповедта на Принцепс, нахлу при момичето и намери Алдрик при нея.

— Врани — възкликна Исана.

— Майлс ревнуваше и се вбеси, че Алдрик я използва — макар че момичето нямаше нищо против. Затова той веднага предизвика Алдрик на дуел на честта.

— Най-известният дуел в Алера Империя — каза Исана.

Арарис кимна.

— За Майлс това беше чисто самоубийство, затова го бутнах под колелата на един фургон. Оттам му е болното коляно. А аз заех мястото му в дуела на честта.

Исана се намръщи.

— Защо?

— Защото това, което правеше Алдрик, беше неправилно. Независимо дали, или въпреки факта, че това я успокояваше — той я дари с кратка усмивка. — Има някои неща, които просто не могат да бъдат игнорирани.

Тя кимна бавно.

— Продължавай.

— Няма какво повече да се казва — сви рамене Арарис. — Аз победих Алдрик, но не можех да го убия. Той беше един от сингуларите на принцепса. На практика брат за мен. Но докато той още не беше се изправил, Септимус се приближи до него и го обвини в злоупотреба пред очите на половината жители на столицата. Прогони го от обкръжението си и недвусмислено му даде да разбере, че за него ще е по-добре да не попада пред очите му, ако иска да живее.

— И какво стана след това?

— След думите на Септимус никой в Алера Империя не би му доверил дори чинии да мие. Така че той взе момичето със себе си и се махна.

— Одиана — осъзна Исана. В мислите й се появи образът на високия, суров Алдрик и тъмнокосата жена с изкусителни извивки, която винаги беше с него.

Арарис кимна.

— Що се отнася до мен, аз се стараех да бъда мил с нея. Помагах й да се храни. По пътя за столицата през една студена нощ й подарих одеяло. Предполагам, че затова ми помогна във Втора калдеронска битка. Но после си мислих, че щеше да е по-добре, ако не се бях бил с Алдрик, докато Майлс лежеше в лечебната вана. Дуелът провокира събития, които го направиха публично достояние. Септимус нямаше друг избор, освен да уволни Алдрик и да го направи възможно най-сурово. Ако не бях постъпил така, може би Алдрик щеше да участва в Първа калдеронска. Може би това щеше да е от полза. Може би много неща щяха да са различни.

— Вярваш ли в това? — попита Исана.

Арарис леко се усмихна.

— Не знам. Често си мисля какво ли щеше да е, ако бях постъпил по различен начин, но предполагам, че всички наши решения имат важни последици.

На вратата се почука.

— О — каза Исана, — ескортът от Сената, предполагам.

Те отстъпиха един от друг и Исана старателно приглади роклята си.

— Би ли отворил вратата, ако обичаш.

Арарис се изпъна в безупречна военна стойка и сведе глава. После пристъпи към вратата и протегна ръка… Вратата излетя от пантите си с писък на разкъсващ се метал, удари Арарис в гърдите и го отхвърли през цялата стая, за да го блъсне в отсрещната стена.

Мъже в черни брони нахълтаха в стаята, движейки се бързо и точно. Един от тях махна вратата от проснатото тяло на Арарис. Още двама държаха оръжията си над падналия мечоносец. Други две остри лъскави остриета се насочиха към Исана и тя замръзна с широко отворени очи.

Мъжете не носеха черни брони.

Те бяха покрити с вордски хитин. Около вратовете им блестяха стоманените ленти на яки за подчинение.

В коридора се чуха тихи стъпки и в стаята влезе стройна фигура, обвита в дълго тъмно наметало. Една тънка и женствена снежнобяла ръка се вдигна, за да насочи един-единствен зелено-черен нокът към Исана.

— Да — изсъска чужд, бръмчащ глас. — Да. Разпознавам миризмата. Това е тя.

— Господарке — чу се тих глас от коридора. — Не можем да заблуждаваме охранителните фурии още дълго.

Вордската кралица — тъй като това не можеше да бъде никой друг — прекоси стаята до Исана и сграбчи китката й в смазваща хватка. Исана едва не извика от болка, когато нещо се счупи с тихо пукане.

— Вземете ги и двамата — почти измърка кралицата. — О, да. Сега е мой ред.