Фурията на Първия лорд

Глава 31

Силите на Гай Октавиан се стовариха върху окупирания от ворда град Рива като гръмотевична буря.

Въпреки че не съм сигурен, че някой някога е правил това толкова буквално, помисли си Фиделиас.

Докато легионите и техните канимски съюзници се стичаха по хълмовете над Рива, ниските облаци и дъждовната завеса сякаш бяха завързани към знамената на алеранските войски и канимските воини с безброй невидими, призрачни алени нишки, простиращи се навсякъде във въздуха. Тези облаци обгръщаха цялата армия, скривайки нейния брой и идентичност от външни погледи — с любезното съдействие на канимските жреци, водени от техния нов лидер, майстор Марок.

В облаците, над главите на настъпващата армия, се носеха Красус и неговите рицари Рибки. Рицарите Аери бяха задържали дузина кипящи от енергия мълнии от бурята, която се беше разразила преди първи зори. Мълниите страховито припукваха и се мятаха напред-назад между рицарите — синьо-бели зверове, уловени в кръг от вятърни фурии. Постоянният им гръмотевичен тътен се носеше пред настъпващата армия, прикривайки звуците на маршируващата пехота и на конницата.

— Всичко това изглежда доста стилно и зловещо — отбеляза Фиделиас пред принцепса. — А външният вид може да бъде много важен. Но няма как да не се чудя защо правим това, ваше височество.

Октавиан изчака гръмотевицата, преди да отговори.

— Просто няма много начини да се скрие войска по време на поход — каза той с поверителен тон. — А аз искам истинската сила на нашето настъпление да бъде изненада за ворда.

— Разбирам — каза Фиделиас. — За миг си помислих, че толкова зрелищно ни заслепявате и изумявате само за да направите настъплението незабравимо.

Принцепсът широко се ухили.

— Имаме очи извън мъглата — ловците на Варг и рицарите на дърво на двата легиона.

— Но пък сега ще има забавяне на информацията. Те ще трябва да дойдат тук, за да ви предадат нещо. Ако неочаквано се появят големи сили, това може да бъде фатално.

Принцепсът сви рамене.

— Няма такива сили — каза той с толкова позната увереност, че Фиделиас съвсем отчетливо си представи Секстус.

Фиделиас понижи глас.

— Абсолютно сигурен ли сте в това?

Принцепсът го погледна замислено за момент, след което кимна.

— Да.

— Защо тогава просто не заобиколите Рива?

— Първо, защото трябва да се тестваме в реална битка — отговори той. — Досега никога не сме се опитвали да действаме съгласувано в настъпателни операции, поне не и в такъв мащаб. За нас е важно да разберем какво можем да противопоставим на тези конкретни разновидности на ворда.

— А второ?

Принцепсът си предаде нехаен вид, но под повърхността Фиделиас усети гранитна твърдост.

— Този град не им принадлежи. Определено — той погледна към мъглата, сякаш се опитваше да различи какво се крие зад нея. — Освен това в Рива вордът може да крие цели легиони. По-добре да го разберем сега и да се справим с тях, отколкото да ги оставим да ни изненадат в гръб, когато стигнем до Калдерон.

Чу се тропот на приближаващи копита и Кайтай се появи от мъглата. Тя мина от дясната страна на принцепса и съобрази хода на коня си с неговия. Погледът на момичето-марат беше изпълнен с решителност.

— Портите не са разрушени при превземането на града — каза тя. — В момента са затворени и охранявани. По стените и в небето над града е пълно с ворди.

— Това ще бъде проблем — каза Фиделиас. — Нямаме обсадно оборудване.

Принцепсът поклати глава.

— Няма да ни е необходимо — каза той, после си пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за нещо неприятно, и каза: — Аз ще разруша портите.

Веждите на Фиделиас неволно литнаха нагоре. Обсадните порти на големите градове на Алера бяха нещо повече от просто стомана и камък. Те бяха пропити с най-различни фурии, и всяка година се добавяха нови, като се наслагваха една върху друга като слоеве боя. И всичко това беше направено само с една цел — да направи портите почти напълно устойчиви на влиянието на враждебни фурии. Такова препятствие щеше да притесни дори Върховен лорд.

— Смятате ли, че имате достатъчно сили да се справите с това, сър?

Принцепсът кимна.

— Да, имам.

Фиделиас изучава известно време уверения профил на Октавиан.

— Внимавайте с високомерието, ваше височество.

— Ще е високомерие само ако не мога да го направя — отговори той. — Освен това аз също трябва да се тествам. Ако искам да заема мястото на дядо си, не мога вечно да продължавам да крия способностите си. Трябва да се докажа.

Кайтай тихо изсумтя.

— Врани, крайно време беше — каза тя. — Означава ли това, че и аз вече мога да не се крия, алеранецо?

— Не виждам пречки за това — отговори принцепсът.

Фиделиас изненадано повдигна вежди.

— Ваше височество? Знаех, че тя може да управлява дребни фурии, светлини и прочие, но…

— Но? — слаба усмивка пробяга по устните му.

— Но тя е марат, сър. Маратите не използват фурии.

Принцепсът се престори на изненадан.

— Тя е марат? Сигурен ли сте?

Фиделиас му хвърли кисел поглед. Принцепсът се засмя от сърце.

— Вероятно сте забелязали, че нашият скъп посланик не се съобразява много-много с общоприетите норми.

— Не и когато са смешни — изсумтя Кайтай.

И двете изречения прозвучаха толкова последователно и близко едно до друго, че сякаш бяха казани от актьори по сценарий или произнесени от един и същи човек. Фиделиас гледаше еднаквите им по цвят очи, сякаш за първи път, чувствайки се глупав.

— Начинът, по който маратите действат в тандем с животното от своя клан. Това е нещо повече от техен обичай, нали?

— Имат връзка — каза принцепсът, кимвайки. — Самият аз едва го разбирам, и честно казано, тя изобщо не ми помага, когато се опитвам.

— Това е така, защото знанията, дадени свободно на друг, изобщо не са знания, алеранецо — отговори Кайтай. — Това са слухове. Човек трябва да се научи сам.

— И тази връзка… й позволява да призовава фурии като вас — прошепна Фиделиас.

— Очевидно — отвърна принцепсът.

Кайтай за секунда се намръщи замислено, след което каза:

— Той е по-силен. По-фокусиран. Но пък аз мога да управлявам повече неща едновременно.

В отговор принцепсът вдигна вежди.

— Така ли мислиш?

Кайтай сви рамене.

Фиделиас се намръщи.

— Посланик… сега прокраднахте ли се под воал към портите на града и опитахте ли се да ги съборите?

Кайтай хвърли раздразнен поглед към Фиделиас, но не каза нищо.

Принцепсът погледна първо единия, после другия, изражението му беше неразгадаемо, и каза:

— Това е било много съобразително от твоя страна, Кайтай.

— Искаме портите свалени — каза тя. — Какво значение има кой или кога ще ги свали?

Октавиан кимна.

— Но много внимателно.

Кайтай го погледна още по-мрачно.

— Не го казвай.

— Да не казвам какво? Че харесвам загрижеността ти ли?

Тя леко плесна крака му с краищата на юздите си.

Марат, призоваващ фурии, в непосредствена близост до принцепса на Империята. Принцепс, който никога не е демонстрирал своите способности, извън най-елементарните умения… освен когато очевидно ефектът му върху фуриите е бил толкова невъобразим, че трудно би могъл да бъде разпознат като резултат на нечие призоваване. Самият Фиделиас, доказан и признат предател на Короната, убиец в служба на враговете на принцепса, яздещ открито вляво от него, под фалшиво лице и със смъртна присъда, и искащ да остане там, където е сега.

А в армията зад тях, под знамето на принцепса, бяха хиляди от най-добрите войски на най-старите врагове на Алера, меко казано. След това и Кайтай, която беше свързана с Октавиан с нещо много повече от любов. И всички те щяха да нападнат алерански град, превзет от враг, за който никой дори не беше чувал преди десет години.

Светът се беше превърнал в много странно място.

Фиделиас се усмихна на себе си.

Странно, да. Но по някаква причина той вече не се чувстваше като човек, твърде стар, за да се изправи пред това.

Не след дълго прозвучаха рогове и алеранските разузнавачи се появиха от мъглата отпред, а воалът от дървесна магия падна от тях, когато стигнаха до колоната. Принцепсът посочи един от тях и заповяда:

— Докладвайте!

— Идват, сър — каза мъжът. — Настъпват към нас може би около кохорта, сър. И са грозни и големи, като в Кания, не като блатните гущери. Изглеждат по-скоро като излезли от ада.

Октавиан изсумтя.

— Изглежда кралицата ги е променила, за да се справят по-добре със стена от щитове.

Фиделиас кимна.

— Както казахте, тя може. Впечатлен съм.

Принцепсът се прокашля.

— Това беше предположение. Не бях сигурен до края. Просто изглеждаше разумно.

Фиделиас се намръщи и тихо каза:

— Малък съвет, сър?

— Хм?

— Следващия път само кимнете. Хората харесват повече, когато изглежда сякаш принцепсът знае нещо, което те не знаят.

Принцепсът издаде тих, хриптящ звук, и вдигна ръка, за да даде знак на войника, който чакаше наблизо.

— Подайте сигнал напред към канимите. Нека да видим какво мислят тези ворди за срещата с няколко хиляди воини от Нараш вместо легионерски щитове.

— И да видим дали канимите са готови да изпълняват вашите заповеди, нали? — промърмори Фиделиас, докато се разнасяше чистия звук на рога.

Октавиан се ухили и тихо отвърна.

— Глупости. Нямам никакви съмнения в солидността на нашия съюз.

— Отлично, сър — каза Фиделиас. — Точно за това говорех.

Пронизителните писъци на вордските воини през мъглата не приличаха на нищо, което Фиделиас беше чувал преди, но той ги разпозна безпогрешно. Положи усилия да не потръпне неволно. За останалата част от легиона той все още беше Валиар Маркус, преместен поради напредналата си възраст за съветник на младия капитан. Валиар Маркус не би показал страх пред лицето на враговете. Без значение колко ужасяващи бяха за всеки поне малко разумен.

Двойна колона от няколкостотин канимски воини, водена от самия Варг, побърза към предните редици на армията. Темпото им беше наистина бързо, но Варг спря, за да се консултира набързо с принцепса. Той кимна на Октавиан, след което даде няколко заповеди на техния ръмжащ език и воините-вълци клекнаха в двойна линия, извита пред останалата част на войската като легионерски щит.

Фиделиас ясно виждаше само най-близките каними в центъра на линията — Варг и воините до него. Тънките им, мускулести тела се движеха съвсем хаотично, но в същото време плавно и координирано всеки воин в броня заемаше точно толкова място, колкото му беше необходимо, за да използва свободно оръжията си. Помежду си те спазваха точно премерена дистанция, привидно несъзнателно и без никакво колебание. Канимите бяха войници, очевидно действаха дисциплинирано и съгласувано, но техните методи и тактики бяха напълно различни от тези, използвани от алеранските легионери. Фиделиас дори не искаше да мисли за потресаващата чиста сила, която този канимски щит би могъл да има. Ако използват такава пехотна тактика, алерански легион не би могъл да оцелее в директен сблъсък с тях.

Освен това, когато алеранците на няколко пъти се изправяха срещу каними от кастата на воините, резултатът от битката никога не беше в тяхна полза. В най-добрия случай те постигнаха равенство в няколкото кратки схватки за две години битки край Елинарх и в долината. В най-лошите случаи кастата на воините отнасяше главите на алеранците със себе си.

Вордът отново нададе неестествените си писъци, този път много по-близо, и Фиделиас усети как сърцето му заби по-бързо. Той изправи гръб и принуди лицето си да приеме изражението на Маркус, съсредоточено и готово за битка. Чу как до него принцепсът дава бързи заповеди — изпращаше разузнавачите обратно отпред и по фланговете на армията, а конницата на Максимус да се разположи в двата края на канимската линия, за да е готова да помогне, ако е необходимо.

На всеки каним се пада по един алеранец, мислено си отбеляза Фиделиас. Дори когато се сражават заедно, принцепсът проявява предпазливост към своите съюзници, което може да се разглежда като предпазна мярка и като знак на уважение. Принцепсът беше първият, който разбра начинът на мислене на воините-вълци, и умело приложи тези знания както на бойното поле, така и на масата за преговори. Октавиан рядко бе постигал убедителна победа над канимите, но въпреки това в края на деня той винаги успяваше да удържи най-важните територии или да отвоюва още една миля земя от врага — и сега бившите му врагове нададоха вой и се хвърлиха срещу ворда, веднага щом той излезе от мъглата.

Битката беше кратка, първична и брутална.

Вордските воини за миг забавиха крачка, когато видяха готовите да ги посрещнат каними, но след това с пронизителни писъци и крясъци се втурнаха напред. Отвратителните косящи крайници се забиваха във воините-вълци със сила, която би накарала алеранските легионери, които нямат изключителни умения или късмет, да крещят от болка или да умират. Срещу бойната линия на канимите, бронирани от главата до петите, атаката изглеждаше… не особено впечатляваща.

Варг просто отряза косите от крайниците на своя противник, когато той се приближи до него — червеното му стоманено острие проблясваше в синьо-бялата светлина на силите, надвиснали над главите им. Третият удар отнесе главата от раменете на ворда и тежък ритник едновременно смачка черния хитин на торса му и го изхвърли назад, оставяйки го да умре на земята в безпомощни конвулсии. Мечът на Варг проблесна в едната посока и удари опорния крайник на друг ворд, след това с обратния замах той отряза косата на ворда от другата страна, която вече беше изцапана с канимска кръв, спасявайки живота на зашеметен канимски воин.

Варг изрева яростно и на Фиделиас му се стори, че той неподправено се наслаждава на битката, удари втория ворд, покривайки падналия воин, докато той се опомни и вдигне оръжието си. След това Варг проби отдясно, докато възстановеният каним се насочи наляво. И двамата се втурнаха напред, а канимите от втората редица ги последваха, така че вордите от двете страни на дупката, която Варг беше създал, се оказаха заобиколени от воини, които ги атакуваха от всички страни.

Пробивът в линията на ворда се разшири, тъй като всеки противник на паднал ворд се придвижи напред и отиде във фланга или тила на друг враг, така че бойното поле пред Фиделиас и останалата част от командната група сякаш се разпадна на две части, отляво и отдясно, като две завеси, които отварят сцена, осеяни с телата на вордски воини. Битката продължаваше да бушува в мъглата отляво и отдясно, скрита от погледа им.

В един момент писъците на ворда се промениха в нови, по-различни — отстъпление? — и роговете на кавалерията на Максимус започнаха да тръбят атака, като постепенно се отдалечаваха.

— Да, пречупиха се — каза принцепсът със зъби, оголени във вълча усмивка. Той стисна ръката си в юмрук. — Макс ги преследва. Те бягат. Велики фурии, те бягат!

Той така и не се обърна, нито повиши глас — не можеше, защото трябваше да запази спокойния образ, подходящ за принцепса на Империята — но Фиделиас прецени, че Валиар Маркус би бил повече от щастлив да го направи вместо него.

— Бягат, момчета — изкрещя той към войската по-долу с обичайния си глас. — Варг и Антилар им дойдоха в повече!

Гръмотевичните приветствия и канимското ръмжене продължиха няколко секунди, преди Фиделиас да даде знак на кохортите да спрат, и веднага алеранските центуриони и канимските майстори на лова започнаха да крещят и реват, въвеждайки ред в строя.

Мигове по-късно се появиха и първите завръщащи се каними, които застанаха в същото бойно формирование, в което бяха започнали битката. Някои се придвижваха, подкрепени от други, но дупки в редиците нямаше. По фланговете алеранската конница се върна на първоначалните си позиции. Максимус Антилар се появи пред тях миг преди Варг и поздрави принцепса, удряйки с юмрук бронята над сърцето си.

Варг спря пред тях и кимна на принцепса.

— Не беше трудна битка.

— Изглежда те имат точка на пречупване, когато волята на кралицата им не ги води — каза принцепсът, — и вашите воини я откриха.

Варг издаде доволно ръмжене в знак на съгласие.

— Надявам се да ни удостоите с тази чест да позволите на нашите лечители да лекуват вашите ранени. Няма смисъл да отпадат, когато можем напълно да ги възстановим.

— Това ще ми достави удоволствие — отговори Варг. — Ще го поискам от тях.

Октавиан наклони глава към канимския вожд и поздрави Антилар.

— Разкажи ми.

— Някои успяха да се измъкнат от битката — каза Антилар Максимус, — но никой не излезе от мъглата. Разузнавачите съобщават, че други подобни отряди са се оттеглили обратно в града. Изкачили са се направо по стените. Сега са вътре, може би около хиляда.

— И това са само тези, които видяхме — каза Октавиан. — Не можем да ги оставим в крепост зад гърба си, позволявайки им да отглеждат кроач и да подхранят подкрепленията, които неминуемо ще прехвърлят тук. Този въпрос ще трябва да бъде решен от нас. Подайте сигнал към Първа кохорта и Бойните врани. Искам те първи да влязат през портите. Нека двете кавалерийски крила да заемат позиции около града, като прихващат всеки, който се опитва да избяга.

Антилар примигна.

— Тези порти не са направени от хартия и смола, Калдерон — каза трибунът. — Тази зима Върховни лордове са ги подсилвали с месеци. В сметките си силен. Имаш ли представа колко сили са необходими за разрушаването им?

Принцепсът обмисли думите на Антилар. Фиделиас гледаше едновременно Антилар и Варг, но не мислеше, че някой от тях забелязва колко нервен е Октавиан. Накрая принцепсът кимна и каза:

— Значителни.

— Не мисля, че ги имаме — продължи Макс.

— Мисля, че грешиш, Макс — каза Октавиан спокойно.

Очите на посланика се присвиха в очакване, почти светеха в зелено, а усмивката й по някакъв начин накара Фиделиас да обърне внимание на кучешките й зъби повече от всичко друго.

Принцепсът й се усмихна в отговор, почти обезоръжаващо по-момчешки, и каза:

— Да разберем.