Фурията на Първия лорд

Глава 13

— Едва си докоснал храната си — тихо каза Кайтай.

Тави я погледна, острието на вината го прободе в стомаха.

— Аз…

Гледката на Кайтай в зелена рокля го удари още по-силно и той изгуби представа какво искаше да каже.

Копринената рокля успяваше да се вмести в рамките на благоприличието и в същото време да подчертае всички прелести на младата жена. Светлата й коса беше елегантно навита на върха на главата, а доста дълбокото деколте караше шията й да изглежда още по-дълга и деликатна, придавайки й измамна крехкост и скривайки деликатната сила, която той знаеше, че е там. Освен това раменете и ръцете й оставаха голи, бледата й кожа изглеждаше гладка и безупречна в светлината на заглушените магически лампи в палатката, която той беше поставил на скала с изглед към неспокойното море.

Изумрудите на ушите и на шията й проблясваха на светлината и искряха с малките огньове вътре в тях. Майсторът-занаятчия, който някога ги беше създал, явно е бил опитен призовател на огън. Втората фурия, която вървеше с тях, хвърляше аура на вълнение и щастие, която се извиваше около нея като аромат на много фин парфюм.

Тя предизвикателно сбърчи бледото си чело, а устните й се извиха в усмивка в очакване на отговор.

— Може би — каза той — изпитвам глад за нещо по-различно от вечеря.

— Неправилно е да се нахвърляте на десерта преди хранене, ваше височество — прошепна тя. После вдигна зрънце грозде до устните си и срещна погледа му, докато го изяждаше. Бавно.

Тави си помисли да събори с една ръка всичко от масата, да я дръпне през нея и да опита какъв е вкусът на това зрънце. Идеята толкова го завладя с привлекателността си, че без дори да осъзнава, той вдигна ръце върху подлакътниците на стола.

Той отново бавно си пое дъх, наслаждавайки се на образа й в съзнанието си и желанието, което премина през него, и след миг борба разбра кои са неговите идеи и кои — нейните.

— Вие — обвинително каза той, а гласът му прозвуча много по-ниско и по-грубо, отколкото беше предвиждал — прилагахте земна магия към мен, посланик.

Тя изяде още едно зрънце. По-бавно. Очите й блестяха, докато го правеше.

— Нима бих направила подобно нещо, милорд Октавиан?

Костваше му истинско усилие на волята да остане на мястото си. Той се обърна към чинията си с ръмжене и взе нож и вилица, за да си отреже старателно и да изяде парче говеждо месо — истинско, честно месо от Алера, а не от онези чудовища левиатаните, с които трябваше да се хранят по време на пътуването — и го прокара с глътка от лекото, почти прозрачно вино.

— Може би — каза той. — Ако пожелаете.

Тя взе прибори за своето печено говеждо. Тави я наблюдаваше впечатлен. Кайтай обикновено ядеше печеното месо с цялата деликатност на гладна лъвица и често създаваше впечатлението, че ще направи същото с всеки, дръзнал да посегне на нейния дял. Но тази вечер, дори и да не действаше с идеалната прецизност на млада дама от висшето общество, поведението й все пак не беше твърде далеч от целта. Някой, най-вероятно Цимния, я беше учил на етикета на гражданите.

Кога беше намерила време?

Тя изяде хапката месо толкова бавно, колкото и плодовете, продължавайки да го гледа в очите. За миг примижа от удоволствие, докато преглъщаше, след което отново го погледна.

— Намеквате, че бих предпочела да ми разкъсате роклята и да ме обладаете тук? Точно тук? На масата, може би?

Вилицата на Тави се изплъзна и следващата му хапка печено полетя към земята. Той отвори уста да отговори и установи, че не може да произнесе нито дума, а лицето му пламна.

Кайтай наблюдаваше как месото пада и цъкна с език.

— Жалко — измърка тя. — Беше вкусно. Или не мислите така?

Тя изяде още една хапка, агонизиращо бавно и отпуснато, с елегантна сдържана чувственост.

Тави си възвърна способността да говори:

— То не е и наполовина толкова вкусно, колкото вие, посланик.

Тя отново се усмихна доволно.

— Най-накрая. Привлякох вниманието ви.

— Имахте го през цялото време — отвърна Тави.

— Ушите ви, може би — тя се прокашля, като за миг докосна гърдите си с върховете на пръстите си и неволно премести погледа му там. — И, разбира се, очите ви — добави тя сухо с тъжна насмешка. — Но твоите мисли, чала, въображението ти — те бяха насочени другаде.

— Моя грешка — каза Тави. — Очевидно.

— Очевидно — отговори Кайтай с доста самодоволна усмивка. После изражението й стана по-сериозно. — Макар и не само поради непосредствените причини.

Той се намръщи и с жест я подкани да продължи.

Тя сгъна ръце в скута си и се намръщи, сякаш подбираше думите, преди да ги изрече.

— Този враг е заплаха за теб както никой друг, чала.

— Вордът?

Тя кимна.

— По какъв начин?

— Те заплашват да те променят — каза тя тихо. — Отчаянието и страхът са много мощни врагове. Те могат да те превърнат в нещо, което ти не си.

— Ти каза нещо подобно през зимата — отбеляза той, — когато бяхме в капан на върха на онази кула в Шуаран.

— Сега е не по-малко вярно — тихо каза тя. — Не забравяй, че мога да те усетя, чала. Не можеш да скриеш тези неща от мен. Опита и аз уважих желанието ти. Досега.

Той се намръщи разтревожен.

Тя плъзна ръка през масата, с дланта нагоре. Собствената му ръка я покри, без да е нужно да взема съзнателно решение.

— Говори с мен — подкани го тя тихо.

— На корабите винаги имаше някой наблизо. Или пък бяхме на уроци и… — той сви рамене. — Аз… не исках да те натоварвам. Или да те плаша.

Тя кимна и заговори без гняв:

— Защото смяташ, че не съм достатъчно силна ли? Или защото не мислиш, че съм достатъчно смела?

— Защото те намирам за недостатъчно… — той заекна.

— Способна? — предположи тя. — Полезна?

— … заменяема — завърши той.

Веждите й се вдигнаха. Тя повтори неотдавнашния му жест, като го подкани да продължи.

— Не мога да те загубя — прошепна той, — просто не мога. И не съм сигурен, че мога да те защитя. Не съм сигурен, че изобщо някой може.

Кайтай го изгледа за миг безизразно. След това стисна устни, поклати глава и се изправи. Заобиколи масата със същото безизразно изражение на лицето си, но едва когато спря зад стола му, Тави осъзна, че тя се тресе от едва сдържан смях.

Тя се намести в скута му, прелестна в зелената си рокля, обви ръцете си около врата му и го целуна. Страстно. Тихият й смях избухна върху езика му, както и тя. Когато най-накрая се отдръпна, миг по-късно сложи горещите си ръце от двете страни на лицето му и го погледна с умиление.

— Моят алеранец — каза тя с любов в гласа. — Ти си идиот.

Той примигна.

— Осъзнаваш ли, че сили, по-големи от нас, могат да ни разделят? — попита тя, все още усмихната.

— Ами… — започна той. — Ами… ами не, не точно…

Той млъкна.

— Но това винаги е било така, алеранецо — каза тя, — много преди вордът да се превърне в заплаха за нашите народи. И дори никога да не е съществувал, пак щеше да е вярно.

— Какво имаш предвид?

Тя сви рамене. След това взе неговия нож и вилица и отряза хапка месо, докато говореше.

— Много неща могат да сложат край на живота. Дори на живота на алерански гражданин. Болест. Пожар. Злополука. И в крайна сметка самата възраст — тя сложи хапката месо в устата му и го наблюдава как той започва да дъвче, преди да кимне с одобрение и да започне да реже друго.

— Смъртта е неизбежна, алеранецо… за всички нас. И истината е, че всеки, когото обичаме, или ще бъде откъснат от нас, или ние ще бъдем откъснати от него. Това следва толкова естествено, колкото и нощта след залез-слънце.

— Кайтай — започна Тави.

Тя пъхна още едно парче месо в устата му и тихо каза:

— Не съм приключила.

Той поклати глава и започна да дъвче, докато слушаше.

Тя отново кимна одобрително.

— В крайна сметка, вордът не е нищо особено, алеранецо, освен ако не му позволиш да стане. Всъщност той е по-малко опасен от повечето други заплахи.

Той преглътна и каза:

— Как можеш да кажеш това?

— Защо да не мога? — отговори спокойно тя. — Помисли. Ти си доста добър в мисленето, когато решиш да го правиш. Сигурна съм, че накрая ще дойде и до теб.

Тя се изви и се протегна, вдигнала ръце над главата си. Тави установи, че лявата му ръка докосва голия й гръб. Не можеше да спре да гали нежната й кожа, едва докосвайки я с бавни кръгови движения.

— Ммм. Харесва ми. И тази рокля също ми харесва. И бижутата също — въпреки че не мога да ги нося на нощен лов. И все пак са красиви.

— И скъпи — каза Тави. — Няма да повярваш колко.

Кайтай завъртя очи.

— Пари.

— Не всеки използва обсидианови върхове за стрели като основен стандарт за търговия — каза той, усмихвайки се.

— Не — отвърна тя язвително. — Въпреки че ако на алеранците им струва пари всеки път, когато искат да убият нещо, това щеше да направи вашата човешка история много по-малко интересно четиво.

Тя го погледна за миг, усмихвайки се, след което попита:

— Мислиш ли, че бижутата са красиви, алеранецо?

Тави я докосна по бузата.

— Бих искал да те видя само с тях и с нищо друго.

Усмивката й се разшири.

— Това — каза тя — би било абсолютно неподходящо, милорд Октавиан.

Но ръцете й много бавно се вдигнаха към тила и закопчалката на роклята. Тави издаде тихо ръмжене и усети как ръката му се свива собственически около талията й.

Тропот на приближаващи копита достигна до отдалечената палатка. Пазачите, разположени на четиридесет ярда надолу по хълма по настояване на Магнус, в случай че се приближат ворди, започнаха да разменят пароли с пратеника, чийто глас звучеше високо и възбудено. Тави изпъшка и за миг опря чело в роклята на Кайтай…

— Разбира се, точно сега се случва нещо.

Кайтай се засмя тихо и каза:

— Ако искаш, можем просто да продължим.

— Кървави врани, не — каза Тави и отново се изчерви. Той я вдигна от коленете си, изправи се и нежно я постави на крака.

— Добре ли изглеждам?

Тя се наведе напред и облиза ъгълчето на устата му, погледна го закачливо, след което го избърса със салфетка. После леко поправи гънките на роклята си и каза:

— Изглеждате прекрасно, милорд Октавиан.

Той измърмори под нос нещо като напомняне да не убива пратеника и отиде до едно от платнищата, които скриваха вътрешността на палатката. Камериерът на легиона бързаше нагоре по склона до пратеник в бронята на антилското опълчение. Антиланецът вървеше по склона с точно премерената стъпка на опитен легионер, спря срещу Тави и отдаде чест.

— Ваше височество.

Тави отвърна на поздрава. Пратеникът беше старши центурион от отбранителните сили на града, който се беше завърнал от пенсия за тази цел, и беше по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте.

— Центурион… Рамус, нали?

Мъжът се усмихна и кимна.

— Да, сър.

— Докладвайте.

— Лорд сенешал Ванориус ви предава своите поздрави, сър, и вест от Рива.

Тави повдигна вежди.

— Водно съобщение?

— Да, съ… — очите на центуриона прескочиха от Тави към Кайтай и внезапно думите заседнаха в гърлото му. Той се закашля рязко, после сведе глава и отново отдаде чест.

— О, извинете нахлуването ми, лейди посланик.

Тави се огледа, само за да се увери, че момичето все още е с роклята. Беше. Но с Кайтай никога не се знаеше. Той обаче не можеше да обвинява Рамус за колебанието. Тя изглеждаше зашеметяващо.

— Съобщението от Рива, центурион? — подкани го Тави.

— Да, сър — каза мъжът. — Лорд Акватайн съобщава, че градът е атакуван.

Тави примигна и повдигна вежди, без да изразява по-голяма изненада.

— Наистина?

— Как? — остро настоя Кайтай.

— Съобщението беше кратко, сър — отговори центурионът. — Милорд Ванориус ме помоли да ви кажа, че някаква намеса почти веднага е прекъснала връзката. Акватайн тъкмо се появил, пренасяйки образа и гласа си, като някак е успял да пробие блокирането на предаването на водни съобщения, което вордът поддържаше до… хм, доскоро, ваше височество.

— Разбирам — каза Тави. Вдиша веднъж, кимна си и след това рязко погледна през рамо към Кайтай.

Тя кимна, вече облечена в тъмното си пътно наметало.

— Ще говоря с нея веднага.

— Благодаря — каза Тави.

Щом Кайтай си тръгна, той се обърна към Рамус:

— Центурион, моля, предайте моите комплименти на лорд сенешала и го информирайте, че плановете ни за заминаване току-що се изместиха с тридесет и шест часа. Тръгваме тази вечер. Градът трябва да е готов да приеме придружителите и бежанците малко по-рано, отколкото очаквахме.

— Да, сър — отговори твърдо Рамус, но съмнението не слизаше от очите му.

Тави го погледна. Рамус беше само човек, но беше човекът, когото останалите слушаха. Антиланци и каними щяха да останат сами един с друг в много опасна близост. Това беше една от възможностите да посее семената на доверието, което той се стараеше да прави възможно най-често през последните няколко дни.

— Центурион — каза Тави, — ще се радвам, ако споделите мнението си.

— Те са каними, сър — изплю легионерът. — Те са животни. Сражавал съм се с техните рейнджъри по времето, когато бях в легионите. Виждал съм какво ни причиняват.

Тави обмисли за момент отговора си, преди да го изкаже на глас:

— Бих могъл да кажа, че легионите ежедневно използват животни по време на война, Рамус. Но истината е, че и те са хора. Те са наши врагове и не претендират за нищо повече — той се усмихна, оголвайки зъбите си. — Но сега и двата народа имаме много по-голям проблем. Бил съм се лично с канимите, както срещу тях, така и заедно с тях, центурион, и имам белезите, за да го докажа. Прекарах повече време в полетата срещу тях, отколкото всеки друг алерански командир в нашата история. Те са порочни, диви и безпощадни. И държат на думата си.

Тави сложи ръка на рамото на легионера.

— Следвай заповедите си, войнико. Те ще следват своите. И ако сме умни и имаме късмет, може би всички ще успеем да си прережем гърлата догодина.

Рамус се намръщи. Започна да се обръща и се поколеба.

— Вие… Наистина ли мислиш това, синко? Ъ-ъ, сър?

— Няма друг начин. Те са в същия ъгъл, в който сме и ние. И на някои от тях повече бих доверил да ми пазят гърба, отколкото на много алеранци, които познавам.

Рамус изсумтя.

— Така си е, враните да ги вземат — той изправи рамене и удари с юмрук в гърдите си. — Ще предам вашите думи на лорд Ванориус, сър.

— Добре — каза Тави. Той измъкна острието от ножницата на хълбока на центуриона, обърна се и го заби в онова, което беше останало от печеното. След това върна острието обратно на мъжа.

— За обратния път. Няма смисъл да го похабяваме просто така. Успех, центурион.

Рамус прие кинжала с тънка, бърза усмивка.

— Благодаря, ваше висо…

Внезапно от север нахлу порив на леден вятър, стена от студен въздух, чиято температура беше с тридесет градуса по-ниска от и без това хладната северна нощ. Веднага нощта притихна и следващият порив на вятъра едва не преобърна палатката.

— Кървави врани! — извика Рамус и вдигна ръка, за да защити лицето си. Морето сякаш изстена в знак на протест, превръщайки повърхността си в малки бели ивици пяна. — Какво беше това?

Тави вдигна ръка и се обърна на север, взирайки се в небето. Облаците бяха погълнати от сива тъмнина, разливаща се от север на юг.

— Ами — каза той, оголвайки зъби в ръмжаща усмивка, — става въпрос за кърваво време.

След това пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително, надмогвайки рева на студения вятър — трик, на който чичо Бърнард го беше научил, когато все още пасеше овце. Пазачите чуха сигнала и хладнокръвно се събраха около него.

— Почивката свърши, момчета — каза той, — вадете си резервните наметала. Време е да спасим Империята.