Фурията на Първия лорд

Глава 24

Тави наблюдаваше как Магнус и изпълнителите на екзекуцията напускат кораба. Това включваше всички рицари на метал на кораба и двама от най-способните моряци на Демос. Те водеха със себе си бившия курсор Фиделиас и гредите за разпятието.

— Трудно е да се повярва — каза Макс тихо. — Искам да кажа… Валиар Маркус.

— Хората лъжат, хлапе — каза Демос. — Особено за това кои са.

— Знам, знам — тихо каза Макс. — Просто… просто съм изненадан, това е всичко. Винаги беше толкова надежден.

— Всичко е в главата ти — каза Демос спокойно. — Той беше това, което беше. Ти си този, който го направи надежден.

Макс хвърли поглед към Тави.

— Сър, сигурен ли сте, че…?

Тави се намръщи и каза:

— Макс, той предаде дядо ми, след като се закле да му служи. Той предаде своята ученичка, още в Академията, на Акватайн, за да бъде измъчвана. Той е единственият оцелял от по-старите курсори, който евентуално би могъл да предостави подробности за организацията на Кървавите врани на Калар. Аз лично бях свидетел как убива половин дузина легионери, които защитаваха стените във Втора Калдеронска, а планът, на който той помогна да се осъществи, уби още стотици. Всяко от тези престъпления заслужава наказание. А по време на война те заслужават незабавна екзекуция.

Макс се намръщи и не погледна Тави.

— Знаем ли дали е направил нещо, след като е приел самоличността на Валиар Маркус?

— Няма значение какво е направил след това, Макс — отговори Тави с напълно неутрален глас. — Той е виновен за държавна измяна. Има много престъпления, към които Първият лорд може да бъде снизходителен. И само едно, когато е напълно невъзможно.

— Но…

Красус прекъсна протеста на брат си:

— Той е прав, Макс. И ти го знаеш.

Демос скръсти ръце и кимна на Макс.

— Радвайте се, че човекът е успял да направи нещо добро, преди да бъде заловен. Това няма да върне мъртвите на техните семейства. Той е избрал пътя на убийствата. Прекрачил е границата. Знаел е, че може да плати с живота си за това — той кимна в посока на случващото се. — Фиделиас го е знаел. Знаел е, че Октавиан няма да има избор. И се е примирил с това.

— Защо мислиш така? — попита Макс.

Демос сви рамене.

— Когато Магнус го разкри, Фиделиас не уби стареца. Можеше лесно да го направи и като се има предвид това, което знаеше по онова време, можеше да запази тайната си. Можеше да се опита да избяга, преди битката да приключи. Но той не го направи.

Тави слушаше всичко това, без да обръща особено внимание. Маркус беше предател. Маркус, който беше спасил живота му само преди няколко дни с риск за собствения си. Маркус, който беше направил всичко възможно да убие членовете на семейството на Тави.

Не Маркус, поправи се той. Фиделиас. Нямаше Маркус. Никога не е имало Маркус.

Имаше твърде много лъжи. Главата му щеше да се пръсне. Слънцето сякаш грееше прекалено ярко.

— Щом хората се върнат на борда, моля продължете, капитане — каза Тави. — Ще бъда в каютата си.

Обърна се, преди някой да успее да каже нещо, и се отдалечи с наведена глава. Щорите вече бяха спуснати, каютата беше доста тъмна и той се отпусна на койката, треперейки от прилива на адреналин след битката.

Само след няколко мига вратата се отвори и Кайтай влезе. С бързи стъпки тя пресече малката каюта и Тави усети как въздухът се сгъстява, правейки разговора им личен.

— Защо се държиш като идиот? — възкликна тя.

Тави отвори очи и се втренчи в нея. Тя се извисяваше над него и го гледаше уверено.

— Чала, маратите имат ли дума за „дипломация“?

Зелените й очи пламтяха, докато гневът й нарастваше. Тави усети как топлината го притиска, закипявайки вътре в него.

— Не е сега моментът за шеги — той присви очи към нея. — Не си съгласна със случващото се с М… с Фиделиас.

— Не познавам Фиделиас — отговори тя. — Познавам Маркус. И той не го заслужава.

— Може би. Може би не. Така или иначе е виновен за държавна измяна и законът е ясен.

— Законът — каза Кайтай и се изплю на пода, сякаш думата има гнил привкус. — Той се бие лоялно за теб от години.

— Той ме лъже от години — отговори Тави, гневът пламна в собствения му отговор. — Той предаде доверието на Империята. Убил е невинни, граждани и лоялни свободни хора.

— И рискува живота си безброй пъти на бойното поле с нас — отвърна Кайтай.

Тави се изстреля от леглото, а гласът му се издигна до рев, толкова силен, че от очите му сякаш засвяткаха искри.

— ТОЙ СЕ ОПИТА ДА УБИЕ СЕМЕЙСТВОТО МИ!

И двамата стояха там за момент, Тави дишаше тежко. Кайтай плъзна поглед надолу и нагоре по него, после бавно вдигна вежди.

— Разбира се. Вашата преценка явно не е пристрастна, ваше височество.

Тави отвори уста, за да спори, след което се принуди да спре. Той отново се отпусна на леглото, все още дишайки тежко. И седя там цяла минута. След това отново погледна Кайтай и каза:

— Да. Нарани ме лично. Но направи същото и с много други хора. Дори ако законът не налагаше екзекуция, би било форма на правосъдие да бъде осъден от онези, които е наранил.

— Не — каза Кайтай. — Това би било излишно бюрократична форма на отмъщение.

Тя направи пауза и добави с нотка на ироничен хумор:

— Което, както разбирам сега, е валидно описание на алеранските закони, във всеки случай.

Тави потърка челото си с длан.

— Трябва да е по този начин. Ако беше избягал, щях да го оставя. Но той не го направи.

— И значи ще го пропилееш.

Тави се намръщи.

— Не разбирам.

— Той е знаел какво ще се случи с него, ако остане — каза Кайтай. — И е разчитал на точно такъв резултат.

— Иска да умре?

Кайтай се намръщи замислено.

— Мисля, че… той иска баланс, правосъдие. Знае, че нещата, които е правил, са грешни. Да се подчини на съда, на закона, е… Не мога да си спомня алеранската дума.

— Изкупление — каза Тави замислено. — Искал е да признае. Знаел е, че няма да му бъде простено за престъпленията, но като постъпи така, както направи…

— Е получил усещане за ред — допълни Кайтай. — За покой. В мислите си той създава стабилна Империя и плаща справедлива цена за нещата, които е направил.

Кайтай бръкна в джоба си и му подхвърли нещо. Тави го улови във въздуха. Беше триъгълно парче хитин с дължина на кутре — връхче от косата на вордски рицар.

— Всичко се промени, алеранецо мой. Вордът е тук и ще убие всички ни. Да му помагаш в това е лудост — тя се придвижи напред и сложи ръка на рамото му. — И той ти спаси живота, чала. За това съм му длъжница.

— Врани — Тави въздъхна и се отпусна назад, загледан в палубата. Кайтай тихо приближи и седна на леглото до него. Тя притисна ръка към челото му. Кожата й се усещаше приятно хладна.

— Имаш треска, чала — каза тя тихо. — Прекалено дълго държиш времето.

Тави стисна зъби.

— Трябва. Не остана много. Трябва да стигнем до Фригия до сутринта.

— Ти ми каза, че Секстус е правил същото — каза тя. — Принуждавал се е да прави това, което смята за свой дълг — дори това да му коства собственото здраве, дори да излага Империята на риск да остане без своя Първи лорд.

Тя плъзна ръка по ръката му, за да сплете пръсти с неговите.

— Ти каза, че това е било много недалновидно от негова страна. Каза, че е било глупаво.

— Той го правеше в продължение на седмици — каза Тави.

— Но не и непрекъснато — контрира тя. — Само през нощта, по време на медитациите му.

— Няма значение — каза Тави. — Ако ледът се стопи, няма да можем да го възстановим с идването на пролетта. Просто трябва да го задържа още няколко часа.

Тя недоволно се намръщи, но не каза нищо.

— Мислиш, че пропилявам живота на Фиделиас.

— Не — каза Кайтай. — Той е там, защото иска да бъде там. Пропиляваш смъртта му.

Тави се намръщи за миг, после смисълът на казаното стигна до него.

— О — промълви на глас.

— Трябва да му се даде избор — каза Кайтай. — Ако не друго, поне това му дължиш.

Тави се наведе и нежно целуна косата й.

— Мисля — каза той, — че може би си права.

Тави вървеше предпазливо по леда към екипа за екзекуцията. Те тъкмо събираха инструментите си и се готвеха да се върнат на кораба. Когато приближи, те отдадоха чест.

— Оставете ни — каза Тави. Мъжете отново поздравиха и побързаха да се върнат на кораба.

Имаше множество допустими варианти на разпятие, вариращи от практични до откровено садистични. Кой метод да бъде използван зависеше най-вече от това колко страдания според властите заслужава осъденият. Много от вариантите бяха създадени да блокират и заобикалят специфичните таланти на призователите на фурии.

За Фиделиас бяха използвали стоманена тел.

Той висеше на кръстосаните греди, краката му бяха на два фута над земята. Ръцете му бяха стегнати със стоманена тел, омотана десетки пъти около напречните греди. Още повече тел пристягаше талията му към основата на кръста. Това количество стомана на практика би трябвало да неутрализира уменията му на призовател на дърво. Откъснат от земята, той не можеше да използва призоваване на земна фурия. Беше облечен само с туниката си. Бронята, оръжията и шлема му ги нямаше.

Фиделиас явно изпитваше болка, лицето му беше пребледняло. Очите и бузите му изглеждаха хлътнали, а сивото в косата и четината му беше по-забележимо, отколкото Тави някога бе виждал.

Той изглеждаше стар.

И уморен.

Тави спря пред кръста и за миг го погледна отдолу.

Фиделиас срещна погледа му. След известно време каза:

— Трябва да тръгвате. Трябва да настигнете флота преди следващата спирка.

— Ще го направя — тихо каза Тави. — Но първо ще ми отговорите на един въпрос.

Старият курсор въздъхна.

— Какъв въпрос?

— С какво искате да бъдете запомнен?

Фиделиас издаде сух, хриплив смях.

— Врани, каква значение има какво искам? Знам с какво ще бъда запомнен.

— Отговорете на въпроса, курсор.

За момент Фиделиас замълча, затворил очи. Вятърът духаше около тях, студен и безразличен.

— Никога не съм искал гражданска война. Никога не съм искал някой да умре.

— Вярвам ти — тихо каза Тави. — Отговори на въпроса.

Главата на Фиделиас остана сведена.

— Бих искал да бъда запомнен като човек, който се е опитал да служи на Империята възможно най-добре. Който е посветил живота си на Алера, макар и не на нейния владетел.

Тави кимна бавно. После извади меча си.

Фиделиас не вдигна поглед.

Тави заобиколи стълбовете отзад и удари три пъти.

Фиделиас рязко падна на земята, освободен от телените връзки от острието на Тави. Тави пристъпи и застана над Фиделиас, вторачен в него.

— Стани — каза той тихо. — Осъден сте на смърт, бивш курсор Фиделиас. Но ние сме във война. Следователно, когато умрете, ще го направите полезно. Ако наистина сте слуга на Империята, аз ще ви предложа по-добра смърт от тази.

Фиделиас за момент го гледаше и лицето му се изкриви в един-единствен болезнен спазъм. После рязко кимна.

Тави протегна ръка и Фиделиас я сграбчи.