Фурията на Първия лорд

Глава 48

— Кървави врани, Фредерик — каза недоволно Ерен, когато се преместиха в залата. — Не е нужно да ме носиш. Мога да вървя сам.

Едрият рицар на земята изръмжа, когато малкият курсор го избута с лакът и леко отстъпи настрани.

— Съжалявам — каза той, — просто Харгър каза…

Фредерик беше прекъснат, когато граф Калдерон с бърза крачка изскочи иззад ъгъла и се блъсна в тях. Фредерик изръмжа при удара и падна назад.

Граф Калдерон се намръщи строго.

— Фредерик! Какво, враните да ви вземат, правите в цитаделата? — той погледна към Ерен. — А вие. Но вие… — веждите му се вдигнаха. — Мислех, че сте мъртъв.

Ерен се облегна на бастуна си и се опита да не позволи на треперенето да се промъкне в усмивката му.

— Да, ваше превъзходителство. Лорд Акватайн също. Което беше и целта.

Бърнард бавно си пое дъх.

— Станете.

Младият рицар на земята побърза да се подчини на заповедта.

— Фредерик? — каза Бърнард.

— Да, сър?

— Не сте чули нищо от това.

— Не, сър.

Бърнард кимна и се обърна към Ерен.

— Амара спомена, че подозира, че сте го манипулирали в Рива.

Ерен кимна.

— Не исках да съм наблизо, когато го осъзнае. И най-добрият начин да го направя беше да отида в гроба — той измести тежестта си и трепна от болката в раните си. — Въпреки че нямах намерение смъртта ми да е толкова… автентична. Първоначалният план беше Фредерик да ме намери в края на битката.

— Чакайте — подскочи Фредерик с комично разширени очи. — Чакайте. Графе, сър, вие не знаехте ли за това?

Граф Калдерон присви очи и погледна Ерен, който се усмихна тънко в отговор.

— Може би сър Фредерик, трибун Харгър и лорд Грам са останали с впечатление, че действат въз основа на преки и поверителни ваши заповеди, сър.

— И защо биха останали с такова впечатление? — попита Калдерон.

— Писмени заповеди! — каза Фредерик. — Подписани лично от вас, сър! Видях ги!

Нещо заклокочи в гърдите на Калдерон:

— Сър Ерен?

— Когато се обучавах да фалшифицирам документи, използвах вашите писма до Тави за практика, ваше превъзходителство.

— Той ли ви даде тези писма? — попита Калдерон.

— Откраднах ги, сър — Ерен се изкашля. — При изпълнение на друга задача.

Калдерон издаде звук на отвращение.

— Аз… не разбирам — промълви младият рицар на земята.

— Продължавай така, Фредерик — каза Калдерон.

— Да, сър!

— Свободен сте.

— Да, сър.

Мускулестият млад рицар отдаде чест и побърза да си тръгне.

Калдерон пристъпи по-близо до Ерен. После с много тих и груб глас каза:

— Казвате ми в лицето, че сте планирал да убиете принцепса на Империята?

— Не — каза Ерен също толкова тихо и със същата твърдост в гласа. — Казвам ви, че направих всичко възможно, за да гарантирам, че човекът, който със сигурност би убил вашия племенник, никога не би могъл да му навреди — погледът му не трепна. — Можете да ме арестувате, ваше превъзходителство. Или дори да ме убиете. Но ми се струва, че в интерес на Империята е да отложите решаването на този проблем за по-късно.

Изражението на граф Калдерон не се промени.

— Какво — каза той накрая — ви дава правото да постъпите така с Акватайн? Какво ви кара да мислите, че никой от нас не би могъл да се справи по-добре с това?

— Той беше готов за всеки от вас — каза просто Ерен. — А мен ме погледна общо два пъти, докато не стана твърде късно — той сви рамене. — И също така действах по заповеди.

— Чии заповеди? — попита Бърнард.

— Заповеди на Гай Секстус, сър. Последното му писмо до Акватайн съдържаше шифровано съобщение за мен, сър.

Калдерон си пое дълбоко дъх и погледна Ерен.

— Това, което сте направил — тихо каза той, — без значение дали по заповед на Гай Секстус или не, може да се счита за акт на предателство срещу Империята.

Ерен вдигна вежди. Той погледна надолу към каменния под на крепостта и го почука пробно с бастуна си. После отново вдигна поглед към Калдерон.

— Имали ли сте заповеди от Гай Секстус, сър?

Бърнард изсумтя.

— Точка за вас — той издиша. — Вие сте приятел на Тави.

— Да, сър — потвърди Ерен. — Ако ще е по-лесно за вас, мога просто да изчезна. Не е нужно да се обаждате на никого.

— Не, курсор — твърдо каза Бърнард. — Достигнах границата на моята толерантност към интриги. Това, което направихте, беше погрешно.

— Да, сър — каза Ерен.

— И елегантно — каза Бърнард. — Много елегантно. Няма нищо, което да свързва смъртта му с вас, освен мрачните подозрения на умиращ човек. И само Амара и аз знаем за това.

Ерен чакаше мълчаливо.

— Сър Ерен — каза бавно Бърнард. Пое си дълбоко дъх, сякаш се готвеше да се потопи в ледена вода. — Какво облекчение, че нараняванията ви не са толкова сериозни, колкото си мислехме. Разбира се, очаквам скоро да възобновите задълженията си. Плътно до мен — и почти изръмжа, — където ще мога да ви държа под око.

Ерен едва не се свлече на пода от облекчение. Единственото, което го спря, беше, че щеше да му се отрази много лошо. Раните по тялото му бяха затворени и стабилизирани, но щяха да минат седмици, преди да може да се възстанови напълно.

— Да, сър — каза той. Откри, че очите му се замъгляват, и примигна няколко пъти, докато погледът му отново се проясни: — Благодаря, сър.

Бърнард сложи ръка на рамото му и каза:

— Спокойно, младежо. Хайде, да се захващаме за работа.

Гледката на битката от кулата на малката цитадела беше грандиозна дори през нощта. Големи магически лампи, разположени по стените и кулите както на отбранителните укрепления, така и на цитаделата, осветяваха долината Калдерон в продължение на половин миля. Първоначално дърветата и храстите в долината бяха израснали в рамките на една стрела разстояние от старата крепост Гарисън, но те отдавна бяха изсечени за нуждите на разрастващия се град, а след това бяха напълно изчистени на разстояние колкото обхвата на стрелба на мулетата. Това беше направено, за да се лишат нападателите от всяко възможно прикритие.

Вордите изпълваха цялото това пространство като бурно черно море. Въпреки усилията на огнените призователи и екипите на мулетата, които бяха разпръснати по покривите на къщите зад първата стена, нападателите най-накрая бяха покрили цялата земя и започнаха да се промъкват нагоре по стената, изсичайки вдлъбнатини по повърхността й, и изскачаха горе по дузина наведнъж, преди инженерите и земните призователи да успеят да възвърнат първоначалната гладкост на стената. Мъжете продължаваха да се бият и да проливат кръв на върха на стената, но никъде не толкова гибелно, колкото преди само няколко дни. Общо всички укрепления бяха с дължина по-малка от три четвърти миля, колкото беше и ширината на самата долина там. За да стигне до стената, вордът трябваше да се сгъсти много, което обезсилваше цялото му числено предимство.

Всъщност, помисли си Ерен, не беше точно така.

Въпреки че легионите можеха да издържат срещу ворда в точката на най-голямата му концентрация, където огънят на гражданите и мулетата му нанасяха най-големи щети, броят на войниците все още оставаше крайно недостатъчен. Ерен наблюдаваше как на една част от стената уморените легионери бяха сменени от свежа кохорта. Вордът не се нуждаеше от такова нещо. Те просто продължаваха да идват на безкрайни вълни. Ерен преброи по навик, че от една центурия, състояща се от осемдесет човека, за час бой на стената бяха убити само шестима мъже. И все пак беше напълно възможно тези загуби пропорционално да са по-големи от загубите, нанесени на ворда.

Приглушените взривове на огнени сфери на призователи продължаваха да ехтят неравномерно през нощта, придружени от пукащи звуци от единични изстрели от мулета, но и двете бяха редки. Ерен попита граф Калдерон за това.

— Огнените призователи се редуват да си почиват — отвърна той тихо. — Изтощени са. Само няколко души дежурят, за да предотвратят пробиви по стената. Изчерпват ни се и боеприпасите за мулетата. Работилниците в бежанския лагер в източната част на града работят непрекъснато да създават огнени сфери, но не става толкова бързо, колкото бихме искали.

— Колко бързо бихме искали? — попита Ерен със съмнение.

Един от фургоните за снабдяване пламна — сферата от последния изстрел на мулето се отклони от курса и падна, преди да премине стената.

— В идеалния случай дванадесет милиона на час — отвърна Калдерон.

Ерен се задави.

— Дванадесет милиона… на час?

— Това би било достатъчно за сто мулета да изстрелят двеста сфери за час при максимална скорост — каза Бърнард и присви очи в битката. — С това бих могъл да унищожа всеки ворд в тази орда, без да загубя нито един човек. Ще трябва да намерим начин да произвеждаме тези неща по-бързо.

Ерен поклати глава.

— Изглежда толкова невероятно. Когато Тави ми показа скиците за тази идея, си помислих, че е полудял — той се поколеба. — Повече от обикновено.

Още две мулета изпратиха товара си и огненият стълб донесе още вордски писъци в мрака.

Изведнъж от скалите около малкия град се разнесоха остри звуци. Бърнард рязко вдигна глава и преглътна.

— Там. Започна се.

— Какво се започна?

— Атаката на противника по фланговете. Това е най-слабата част на тази позиция — защита от атака от запад — Бърнард посочи двете скали. — Вордът ще се опита да завладее височините, след което ще слезе при нас.

— Сигурен съм, че маратите са там — каза Ерен.

— Да — каза Калдерон, — но ако вордът атакува фланговете им с голяма сила…

Прехапа устни и кимна на центурион Джиралди.

— Предупредете маратите.

Джиралди поздрави и се отдалечи, за да изпрати куриер, когато битката по скалите се възобнови — виковете и воя на маратите и техните животни се смеси с писъците на техните врагове.

— Би било хубаво да видим какво се случва там — каза Ерен.

— Вероятно затова нападат през нощта — отвърна Калдерон. — За да се появят със значително по-голяма сила и да се опитат да пробият, преди някой да осъзнае, че този път са много повече.

Той поклати глава.

— Хрумвало ли му е някога на онзи, който ръководи там горе, че те не са единствените, които могат да използват фурии, за да катерят скалите?

Ерен и графът се обърнаха навреме, за да видят три ярки бели сигнални стрели, изстреляни от всяка скала. Последва кратка пауза, след което някъде от равнината се чуха звуци на рогове.

И тогава се чу дълбок, вибриращ тътен.

И докато Ерен слушаше, тътенът започна да се приближава — и стана много, много по-силен. Ерен побърза да създаде лупа между дланите си, за да погледне на изток, към равнините отвъд Гарисън. И там видя от запад да нахлува огромна маса.

Коне.

Хиляди и хиляди коне, носещи бледи варвари на гърбовете си, въоръжени с копия, лъкове, брадви и мечове.

— Хашат щеше да ме убие, ако не я бях допуснал да се забавлява — довери му Калдерон. — И беше голямо предизвикателство да се разработи план за битка, който да включва разумно използване на кавалерия в кървава битка за стена.

Конете се разделиха на два потока, които потекоха от двете страни на Гарисън като река, след което се понесоха нагоре по облицовани с дърво земни насипи, водещи до скалите от двете страни на града. Мигове по-късно роговете на маратската конница прозвучаха предизвикателно в мрака, а тропотът на копита и звуците на битката горе се смесиха. Известно време имаше само хаотичен шум, но след това роговете отново прозвучаха и звукът им започна да се измества към западната част на скалите — маратите отново отблъснаха нападателите.

Бърнард кимна веднъж доволно и каза:

— Моята долина.

И тогава се разнесе нисък, пулсиращ рев, който накара земята под краката на Ерен да завибрира. Преди да утихне, от другата страна се разнесе втори.

— Кървави врани — изръмжа Бърнард и извика на Джиралди. — Сигнал към рицарите Аери! Имам нужда от светлини на тези скали!

Заповедта беше предадена и съвсем скоро рицари Аери и граждани започнаха да прелитат над скалите, пускайки блестящи огнени сфери. Граф Калдерон стоеше и наблюдаваше падането им. На всяка от скалите светлината разкри тъмно туловище на гигантски ворд, толкова плътно покрит с вордски рицари, че приличаше на гниещ труп, наобиколен от бръмчащи мухи.

Ерен ги гледаше, неспособен да повярва на собствените си очи.

— Тези — чу се да казва с внезапно пресъхнало гърло — са доста големи.

Джиралди изплю:

— Кървави врани. Но тези неща не могат да ни атакуват отгоре, нали?

— Не е и нужно да ни атакуват — отвърна Бърнард. — Просто трябва да се доближат и да паднат върху нас.

— О, велики фурии — прошепна Ерен.

— Трябва да ги задържим — изпъшка Бърнард. — Забавете ги. Ако можем да ги забавим…

Той потръпна.

— Джиралди. Кажете на Церес да съсредоточи усилията си върху северната скала. Да запали дърветата, да създаде каменни шипове, за да нарани краката му — каквото се сети, но трябва да забавят това нещо.

— Да, сър! — изръмжа Джиралди и тръгна да предава заповедта.

— Да ги забави? — обърка се Ерен. — Не да ги убие?

— Ще бъде по-лошо, ако пристигнат при нас едновременно. И те са толкова тежко бронирани и толкова големи, че не съм сигурен дали можем да ги убием — отговори той. — Но мисля, че просто трябва да издържим още малко.

— Защо? — попита Ерен, примигвайки в недоумение. — Каква разлика има, ако стигнат тук за половин час или за десет минути?

— Защото, сър Ерен — каза Калдерон, — подобно на вашата кончина, не всичко тук е такова, каквото изглежда на пръв поглед.