Фурията на Първия лорд

Глава 49

Гай Октавиан слезе от коня в устието на долината Калдерон, за голямо облекчение както на ездачите, така и на техните коне. Фиделиас, потънал в мисли, наблюдаваше този процес. Интересно, как ли би се променила кавалерията, ако конете можеха да говорят?

И да носят мечове.

И да ядат ездачите си.

Помисли си, че бягането ще бъде много по-малко.

Фиделиас поклати глава и се опита да се съсредоточи върху поставената задача. Подобни блуждаещи мисли може да са естествени при такова изтощение и толкова близо до сигурна смърт, но те няма да помогнат за осъществяването на мисията.

Капитанът излезе от близката горичка на своя огромен черен кон, сингуларите му го следваха на късо разстояние. Въпреки че дърветата бяха на четвърт миля, той настоя да отиде там. В края на краищата няма нужда легионите да виждат своя принцепс да отговаря на зова на природата също като тях.

Фиделиас скочи от коня си и тръгна към капитана.

— … знам, че не сте свикнали с тази роля — казваше Октавиан на двамата млади мъже от Първи алерански — центурионът от кавалерията Кварт и рицарят Аери сър Калум. И двамата бяха десните ръце съответно на Максимус и Красус. — Но вие сте добре обучени — продължи Октавиан. — Ще се справите.

И двамата младежи кимнаха в знак на съгласие, опитвайки се, както му се стори на Фиделиас, да изглеждат по-решителни, отколкото бяха в действителност. Но на времето капитанът правеше абсолютно същото. Само че той се справяше много по-добре от тези двамата. Освен това той дори тук, на финала, успяваше да използва момента, за да повдигне духа им, преди да пристигнат останалите командири.

Мигове по-късно към тях се присъединиха командните състави на двата легиона, както и Варг, Насаг и Марок с неговата хитинова мантия. За изненада на Фиделиас, там беше и Ша, облечен в сивите одежди на ловец, крачещ в сянката на Варг.

— Господа — посрещна ги Октавиан.

Нямаше нужда да иска тишина — всички бяха уморени, само на канимите им личеше по-малко. Просто козината им изглеждаше малко по-бледа от обикновено.

— Направо на въпроса. В следващите петдесет мили пред нас има около два и половина милиона вражески единици. Ние имаме около четиридесет хиляди. Ворди има достатъчно за всички, нека не бъдем алчни.

Групата избухна в смях. Дори Насаг се развесели, въпреки че Варг остана сериозен. Нито един мускул не трепна по лицето му.

— Гарисън е на петдесет мили оттук, по пътя. Там все още има около сто и петдесет хиляди легионери и подкрепа от още сто хиляди марати.

— Това не е достатъчно, за да се изправим открито срещу ворда — каза Насаг с дълбокия си глас.

— Не — призна Октавиан, — не е. Вордската кралица е някъде между нас и Гарисън. След като я убием, вече няма да сме изправени пред армия. Убиваме я — и имаме шанс.

Сър Калъм вдигна ръка.

— Сър? Хм, как ще я намерим?

Октавиан оголи зъби във вълча усмивка.

— Изглежда, сър Калъм, някакви безсърдечни злодеи са унищожили склада за храна на ворда, разположен в Рива, и след това са изгорили кроача, който очевидно им е служил като линия за доставка.

Още един изблик на смях обиколи групата.

— В резултат на това има повече от един милион ворди на тридесет мили източно оттук, на мястото на стар холт, наречен Ерикхолт. Те са напълно неподвижни, изпаднали в някакъв вид хибернация.

— Откъде имате тази информация? — попита Варг.

— Магия.

Варг го изгледа с изражение, далеч по-плашещо на лицето на каним, отколкото на алеранец, след което трепна с уши в знак на признание.

Марок издаде замислено ръмжене.

— Някои от моите братя някога са се занимавали с подобни техники. Ако вордът хибернира, той ще се нуждае от по-малко храна, за да оцелее.

Октавиан кимна.

— Мисля, че това са резервните сили на ворда. И мисля, че вордската кралица ще бъде някъде наблизо — той огледа тълпата. — Господа, ще ги атакуваме с всичките си сили и ще ги унищожим.

Настана тишина.

— Сър — бавно каза сър Калъм, — да атакуваме милион с… сър, това… шансовете ни са…

— Двадесет и пет към едно — тихо каза Варг.

— Смятате ли, че е по-добре да изчакаме да се събудят и да се присъединят към останалите? — попита Октавиан и устата му се разтегна в широка усмивка. — Не, сър Калъм, времето за предпазливост отдавна отмина.

— Ами ако се събудят? — попита Калъм.

— Ами ако не го направят? — контрира Октавиан. — Ами ако вордът никога не се нуждае от тях? Ами ако не правим нищо, докато вордът смазва легионите при стените на Гарисън?

Калъм се намръщи, наведе глава и кимна.

— Ще ги ударим възможно най-бързо и възможно най-силно — продължи Октавиан. — И ще им нанесем огромни щети. Докато това се случва, аз ще водя ударен екип след кралицата. Като най-опитен присъстващ алеранец, Валиар Маркус ще командва, след като аз тръгна.

Стомахът на Фиделиас скочи до гърлото му. Той започна да казва нещо, но Октавиан се взря в него и Фиделиас замълча.

— Варг ще бъде неговият втори — продължи Октавиан. — Нашата цел е да унищожим резервните сили на ворда при Ерикхолт и след това да укрепим позициите си. Въпроси?

Никой не се обади.

— Добре тогава, господа — обобщи Тави с усмивка, — да се захващаме за работа. О, да, мастер Марок. Ще може ли да поговорим насаме? Благодаря ви.

Фиделиас гледаше как срещата се разпада, капитанът се отдръпва и тихо говори на Марок. Канимът слушаше и отговаряше кратко. Накрая кимна веднъж, след което той и капитанът си размениха поклони и се разделиха.

След като приключи с Марок, капитанът се приближи до него.

— Маркус — каза той.

— Да, сър.

Октавиан се усмихна иронично.

— Ако имам късмет — каза той, — ще бъда зает на друго място, когато музиката започне да свири.

— Разбрах — отвърна Фиделиас.

— Няма да ви питам дали можете да се справите. Казвам ви, че ще се справите много добре.

— Да, сър.

Октавиан кимна и продължи:

— Ще направим най-доброто. Ще нанесем максимални щети на врага. Всички, всички, включително и мен, трябва да се третират като консуматив.

Той погледна назад към колоната. Стотици мъже и каними се виждаха дори през мъглата, създадена от шаманите. В погледа му имаше болка.

— Не можем да позволим на кралицата да ни избяга. И не можем да позволим тези резерви да бъдат използвани срещу Гарисън. Без значение от цената.

— Разбирам, капитане — тихо каза Фиделиас. — Ще бъде направено.

Тави яздеше начело на колоната през останалия път до холта. Придвижвайки се по пътя, им отне малко повече от час, за да стигнат до мястото, и през цялото това време устата му беше пресъхнала, въпреки че няколко пъти отпиваше от манерката с вода. Рядко разузнавачите съобщаваха за контакти с врага. Вордите не можеха да видят нищо съществено — всички все още яздеха под прикритието на мъгливия облак на мастер Марок. Разбира се, важеше и обратното — самите те не можеха да огледат терена. Трябваше изцяло да разчитат на своите разузнавачи да бъдат техните очи и уши.

Слязоха от пътя, за да извървят последните три-четири мили до Ерикхолт по черни пътища. В тъмнината пътуването беше зловещо. Писъците на ворда се носеха нагоре-надолу по долината. Гарисън беше само на около половин час път по пътя, но това разстояние беше достатъчно, за да заглуши всички звуци, с изключение на най-силните писъци на вордите, които обсаждаха мястото. Далечните експлозии и взривове обаче се чуваха доста ясно. Според звуците все още много граждани се противопоставяха на ворда — или това, или идеята му за мулета и огнени сфери, която сподели с чичо си в писмо, беше проработила. Ако това беше истина, щеше да е леко стряскащо, признаваше си. Защото никога не е мислил, че ще се получи.

От мъглата пред него изскочи галопиращ разузнавач от Свободния алерански. Той спря до командната група и поздрави Тави.

— Докладвайте.

— Сър, холтът е отпред. Покрит е с кроач и… — той поклати глава. — Резервите, за които говорехте, са там.

— Спят ли?

— Може би — отвърна мъжът. — Определено не се движат.

Тави погледна назад към Фиделиас и каза:

— Дайте сигнал за спиране. Тихо.

Фиделиас кимна. Сигналите бяха предадени чрез жестове и тих шепот назад по колоната.

— Искам да ги видя лично — каза Тави. — Всички останали останете тук.

— Идвам и аз — каза Кайтай.

Тави я погледна. Нямаше никакво желание да я излага, да ги излага на опасност, но се примири с неизбежността на риска.

— Добре. Но отиваме само да погледнем и го правим скрити под воал за звук, за невидимост и срещу земни фурии.

Кайтай сви рамене.

— Както кажеш, алеранецо.

Тави ги покри с въздушен воал, когато тръгнаха.

Без никакви указания Кайтай заглуши звука на стъпките им, както и направи земята да е по-податлива под копитата на конете им, значително намалявайки количеството вибрации в почвата и пречейки на вордските призователи на земя, които биха могли да стоят на стража, да ги засекат.

Яздиха така около половин миля, преди да напуснат защитната мъгла — и веднага бяха окъпани от светлината на намаляващата луна. На изток се разсъмваше, но студената синя светлина беше не много по-ярка от тъмнината на нощта.

Те излязоха от пътя и приближиха към холта от югозапад, водейки конете си внимателно през гъсталака. Мърморенето на Тави и постоянното усилие на волята му караха дърветата да отдръпват клоните си. Израсналите храсти и трева им позволяваха да преминават без препятствия и звуци. След няколко мига те вече виждаха Ерикхолт.

Тави имаше само устното описание на чичо си и то не изобилстваше от подробности. Холтът беше със средни размери — хамбар, голяма всекидневна, няколко спални и работни помещения — всички от камък. Каменна стена обикаляше мястото, въпреки че се беше разпаднала на няколко места.

В полето ред след ред се извисяваха яйцевидни силуети, за които Тави изведнъж осъзна, че са телата на вордски воини. Те заемаха площ от около една квадратна миля, всеки беше свит на топка и докосваше съседните богомолки. Никой не помръдваше. Изглеждаха наистина заспали, поне за момента.

Светещият зелен кроач се разпространяваше от хамбара и вече беше започнал да пълзи навън. Имаше цяла тълпа богомолки, може би над сто, седнали от другата страна на постройката. Допълнителни стражи бяха поставени около външната страна на хамбара, по един на всеки десет фута. Восъчни паяци сновяха напред-назад, носейки пресни парченца кроач навън, след което се връщаха вътре, за да вземат още.

— Напомня ли ти за нещо? — попита Тави тихо.

Кайтай кимна.

— Кошерът на кралицата под Алера Империя.

Високо над главите им се разнесе ревът на въздушния поток на алерански летец. Тави погледна към небето и видя как пилотът, стройна жена, облечена в черно, плавно се спуска към входа на хамбара. Главата й беше белязана със страшни изгаряния. Тя премина през тълпата богомолки, разбутвайки ги по пътя си като стадо овце, огледа се през рамо и влезе вътре.

— Тя е тук — прошепна Тави. — Враните да ме отнесат! Кралицата е точно тук, в хамбара.

Ръката на Кайтай посегна към меча.

— Смяташ, че трябва да атакуваме?

Тави отрицателно поклати глава. Те обърнаха конете си и започнаха бавно и тихо да се оттеглят. Когато отново влязоха в мъглата, Кайтай спря коня си и го погледна гневно.

— Това беше шанс. Може би най-добрият, който ще имаме. Беше глупаво от твоя страна да го изпуснеш заради някаква непреодолима нужда да ме защитаваш.

— Не си разбрала правилно, Кайтай.

— Ама разбира се! — отговори Кайтай. — И ако мислиш, че ще ти позволя да я преследваш сам, алеранецо, грешиш. Това няма да се случи.

— Кайтай…

— Не знам кого си включил в ударната група, за която спомена, но аз току-що се включих в нея.

— Ти не си в група. Ти самата си група. Вече реших, че най-безопасното място за теб е да си до мен.

Очите й се присвиха.

— Ти си решил?

Той кимна, после спря и я погледна.

— Искам да бъдеш моя съпруга — каза го на алерански, като точно копираше нейния акцент, — изпитанието го избери сама.

Тя наклони глава.

— Какво?

— Чу ме — отговори той.

Кайтай го погледна мълчаливо за миг и накрая отговори:

— Победителят в изпитанието ще бъде този, който убие вордската кралица.

Тави се засмя.

— Ако не бях наясно, бих казал, че не искаш да се оженя за теб.

Тя се усмихна в отговор.

— Не, глупчо — каза тя. — Разбира се, че искам. Унищожи това същество, алеранецо мой, и направи този свят място, където отново ще можем да живеем, където нашето дете ще може да расте в безопасност. Убий я и аз ще бъда твоя, докато смъртта ни раздели.

Тави погледна Кайтай и си помисли, че никога не е срещал по-красиво създание. Той се наведе към нея и силно я целуна. Когато свърши, те подпряха челата си и останаха така, докато конят на Кайтай не се отдръпна и двамата едва не паднаха. Те си размениха усмивки още веднъж, изправиха се и се върнаха обратно при другите.

Тави приближи до Фиделиас, който разговаряше с Варг.

— И така — каза той, — на правилното място сме. Дайте всички необходими заповеди и сигнал за настъпление.