Фурията на Първия лорд

Глава 34

Исана почти беше заспала, когато я събуди пронизителен вордски писък, какъвто никога преди не беше чувала. Преливащият вой се издигаше и спускаше толкова бързо, че приличаше на неспирно бърборене. Той премина през приглушената зелена светлина на кошера с неестествена пронизителност.

Исана седна на пода до краката на Арарис и се облегна назад на топлия и мек като възглавница кроач. Както стената, така и подът леко потънаха, образувайки ниша под тялото й. Всъщност беше доста удобно, стига човек да се абстрахира от факта, че кроачът във всеки един момент може да реши да погълне и разтвори нечия плът.

Исана отвори очи само толкова, колкото да вижда какво се случва около нея, и остана мълчалива и неподвижна.

Кралицата излезе от малката ниша, която й служеше за дом, забързаните й движения напомняха на Исана за паяк, който се втурва от убежището си, за да улови безпомощната плячка.

Тя приклекна отстрани на плитък басейн с вода — или нещо, за което Исана предположи, че е вода, в другия край на кошера. Изви устни в гримаса, оголвайки черни хитинови зъби, и изсъска яростно, втренчена в басейна.

Кралицата гледа образ, създаден от водни фурии, помисли си Исана. Което означаваше, че този басейн е не просто пълна с вода дупка. Той беше свързан по някакъв начин с водата в околността, за да могат фуриите да предават изображения и звуци тук.

Чуха се тихи стъпки и Инвидия влезе. Тя раздразнено махна с ръка към една от стените и пронизващият ушите писък спря.

— Какво се е случило?

— Моите създатели са пристигнали — тихо промърмори кралицата.

— Това е невъзможно — отговори Инвидия. — Атаката всеки момент ще започне. Не бива да се разсейвате в момента.

— Очевидно не е невъзможно — каза кралицата с лек оттенък на недоволство в гласа.

Създанието на гърдите на Инвидия потрепна. Тя затвори очи и бузите й за момент изгубиха целия си цвят.

— Предполагам, че е могъл да лети от Антилус през това време — каза Инвидия вече много по-спокойно. — Къде е той?

— В Рива — отнесено отговори кралицата. — Унищожава хранителните ни запаси.

Веждите на Инвидия литнаха нагоре. Или по-скоро това, което би трябвало да са веждите й, ако не бяха изгорени. Кожата й все още представляваше петна от изгоряла плът. Тези белези определено ще останат завинаги, помисли си Исана. Дори призовател на вода с уменията на Инвидия не можеше да ги премахне сега, дни след получаването им.

— Хранилището… имаме нужда от хранителните доставки от Рива, за да поддържаме армията.

Кралицата вдигна глава и тъмните й фасетъчни очи студено се впиха в Инвидия.

Инвидия скръсти ръце на гърдите си.

— Гневът ви не променя факта, че ордата не може да намери достатъчно храна, за да поддържа активността си.

Изражението на кралицата стана още по-мрачно. После вдигна ръка и направи неясен знак във въздуха.

— Ще приспя част от войската. Така няма да се нуждаят от храна. Освен това ще избирам най-слабия воин от всеки десет.

Инвидия изглеждаше, сякаш ще повърне.

— Ще ги храните със собствените им братя?

Кралицата отново се загледа в езерцето.

— Необходимо е. Те са най-малко полезните войници в момента. Това ще бъде направено преди началото на атаката, за да може армията да поддържа боеспособността си — ъгълчето на устата й леко трепна. — А след това ще има други източници на храна.

— Не можете да поддържате кампания без храна — каза Инвидия.

— Не е и нужно — спокойно отвърна кралицата. — Всичко, което трябва да направя, е да победя войските на Алера тук, в тази долина. След като бъдат победени тук, те ще бъдат победени завинаги. Ако загубя всеки воин, всеки летящ рицар — тя направи пауза, за да погледне Инвидия, — и всеки роб под мое командване, но постигна целта си, ще си заслужава.

— Разбирам — отвърна Инвидия, застивайки при думите й.

Кралицата остана невъзмутима.

— Гневът няма да промени факта, че най-интелигентният начин на действие във вашата позиция е да излезете и да позиционирате събратята си роби по такъв начин, че да увеличите максимално усилията на алеранците да неутрализират воините с фурии.

Няколко дълги секунди Инвидия мълча, след което спокойно каза:

— Разбира се.

И се обърна да си тръгне.

— Инвидия — повика я кралицата.

Жената с белези от изгаряния спря.

— Вие не можете да бъдете заменена — тихо каза кралицата. — Затова ще ви пожертвам най-неохотно. Бих предпочела да предприемете всички предпазни мерки, за да не станете жертва на случайността.

— Тъй като сме откровени — каза Инвидия, — трябва да ви кажа, че мотивацията ми за сътрудничество е донякъде отслабена от факта, че напълно осъзнавам, че веднага щом престана да ви бъда полезна, вие ще се освободите от мен.

Вордската кралица замислено наклони глава. После бавно кимна.

— Почти един милион свободни хора сложиха зелени превръзки и дойдоха при мен — каза тя. — Те получиха подслон и храна и аз ще уважа сделката, която им предложих. Ако, след като организираната алеранска съпротива бъде сломена, те бъдат управлявани от един от тях, това ще направи положението по-стабилно. Някой, който адекватно оценява реалността — след кратка пауза добави: — Предполагам, че това може да предотврати ненужно страдание. Спасявате животи, които иначе биха били загубени. Ако това има значение за вас.

Инвидия присви очи.

— Предлагате ли ми тази роля?

Кралицата кимна.

— Да. Нашето сътрудничество е взаимно изгодно. Не виждам причина то да не бъде продължено след края на военните действия. Оцелейте, изпълнете добре задачата си и така ще бъде.

За няколко мига Инвидия не каза нито дума. Тя отмести поглед от кралицата и Исана я видя да свежда глава. Исана почувства проблясък на емоции от изгорялата жена — смесица от страх, подновена надежда и горчив срам.

— Добре, съгласна съм — прошепна Инвидия.

Вордската кралица кимна.

— Вървете.

Инвидия напусна кошера.

След няколко секунди вордската кралица каза:

— Знам, че не спите при целия този шум, Исана.

— Мислех, че би било по-учтиво да не ви преча — отвърна Исана.

— Мислехте, че можете тайно да получите информация — каза кралицата. — Това беше разумен опит да се постигне леко предимство.

Тя се загледа за миг в езерото и прошепна:

— Синът ви е пораснал.

Внезапна болка прониза гърдите на Исана и сърцето й подскочи.

— Предполагам, че нямате предвид физически.

— Начинът, по който се справя с фуриите, е впечатляващ. Не толкова фини и сложни призовавания в сравнение със Секстус, но приложени с по-голяма гъвкавост и интелигентност.

Исана преглътна.

— Опитвате се да му навредите.

Кралицата се обърна към нея, изражението й беше изненадано.

— Разбира се.

Исана се опита отчаяно да не стиска зъби или по друг начин да покаже своя страх и гняв пред ворда.

— Но не сте успяла.

— Все пак — отвърна кралицата — вероятността този опит да успее беше твърде ниска. Не това беше целта му.

— Разумен опит да се постигне леко предимство — предположи Исана.

— Точно така — тя проучи повърхността на басейна. — Засега оценявам собствените си сили като значително по-големи от неговите.

— Освен ако той не крие нещо — каза Исана, най-вече за да насади съмнение в съзнанието на кралицата.

Кралицата се усмихна.

— Винаги има такава вероятност.

Исана прехапа долната си устна и попита:

— Мога ли да го видя?

— Ако желаете.

Исана внимателно се изправи. Роклята й започваше да мирише почти толкова лошо, колкото и изглеждаше. Не, реши тя. Самата тя започваше да мирише толкова зле, колкото изглеждаше роклята. Косата й сигурно изглеждаше плашещо. Колко ли дни са минали, откакто за последно се беше къпала или преобличала? Нямаше начин да каже.

Когато приближи до басейна, Исана видя призрачна картина, която се появи дълбоко в него и стана по-ярка и ясна, когато пристъпи до кралицата. Показваше огромно пространство от срутени камъни и разрушени сгради. Навсякъде имаше трупове на вордски воини. Кралицата махна с ръка, вордът внезапно оживя и беше заобиколен от размазани фигури на легионери. Миг по-късно стената се издигна отново, обагрена в странно зелено, след това пред портите на Рива застана строен млад мъж.

— Това е, което той направи преди не повече от час — промърмори кралицата. — Когато легионът му се включи в битката, изображението ще стане твърде размазано, за да бъде полезно. Тези събития са се случили точно преди битката.

Исана гледаше със страхопочитание как синът й, висок и горд, противопоставя волята си срещу защитената от фурии крепост и я превръща в развалини. Гледаше как врагът премина в настъпление, за да го убие, но вместо това намира собствената си смърт. Гледаше как легионите се придвижват към града и помитат ворда по пътя си. Гледаше как синът й хвърля предизвикателство в лицето на враг, който почти унищожи Алера… и излиза победител. Сърцето й заби по-бързо, изпълнено със страх, гордост, тревога и надежда.

Детето й. Детето на Септимус.

— Само ако можеше да го видиш, милорд — прошепна Исана и стисна очи, за да прогони внезапно появилите се сълзи.

— Трудно ли беше? — попита кралицата миг по-късно.

Исана потисна сълзите си с просто водно призоваване и отново отвори очи.

— Какво да е било трудно?

— Отглеждането на детето без помощта на половинката ви.

— Понякога — отговори Исана. — Но имах помощ. Брат ми. И хората от неговия холт.

Кралицата вдигна поглед от мъглата, която обгръщаше образа в езерцето.

— Значи това е колективно усилие.

— Може и да е — каза Исана. — Трудно ли ви беше?

Кралицата любопитно наклони глава.

— Да водите цялата тази орда без помощта на подчинени кралици — уточни Исана.

— Да.

— Нямаше ли да управлявате по-ефективно вашите воини, ако имахте помощта на повече кралици?

— Да.

— И все пак не сте ги създала.

Кралицата притеснено обърна младото си лице обратно към водата.

— Опитах — каза тя.

— Но не успяхте?

— Мога да ги създам — лицето на кралицата показваше недоумение и болка. — Но всички те се опитват да ме убият.

— Защо? — попита Исана.

За миг й се стори, че кралицата няма да отговори.

Когато все пак заговори, гласът й беше много тих.

— Защото аз се промених. Защото техните инстинкти им подсказват, че не действам по начина, по който трябва.

Исана усети тихата вълна на тъга и несподелена болка, идваща от кралицата. Тя трябваше да си припомни колко разрушения и смърт е донесло това създание на цяла Карна.

— Значи затова напуснахте Кания и се върнахте тук — внезапно каза Исана. — Вашите млади кралици са се обърнали срещу вас и вие сте избягала от тях.

Продължавайки да седи до езерцето, кралицата придърпа колене до гърдите си и ги обви с ръце.

— Не избягах от тях — отговори тя. — Просто отсрочих конфронтацията.

— Не разбирам — каза Исана.

— Континентът отвъд морето, наречен Кания, беше завладян — с тих и монотонен тон каза кралицата. — Но на моите деца ще им отнеме десетилетия, може би дори векове, за да се укрепят и напълно да усвоят новата си територия… да я направят непревземаема. Чак след като това стане и имат сигурен тил, те ще дойдат тук, за да унищожат мен и всички мои творения. И техните сили вече ще превъзхождат моите с порядък.

Кралицата отново погледна Исана.

— Ето защо съм тук. Ето защо трябва да ви унищожа. Трябва да създам собствена крепост, ако искам да оцелея. Това също е задача, която изисква много години.

Тя опря брадичка на коленете си, затвори очи и прошепна:

— Искам да живея. Искам децата ми да живеят.

Исана се взря в истинската скръб и страх на чудовищното дете и се пребори със съжалението, което гледката и чувствата предизвикаха в нея. Тя беше чудовище, не по-малко… дори и да беше нещо повече.

Кралицата започна леко да се люлее напред-назад, обзета от мъка.

— Искам да живея, Исана. Искам децата ми да живеят.

Исана въздъхна и се обърна, за да се върне на мястото си до Арарис.

— Кой не иска, дете — промърмори тя. — Кой не иска.