Фурията на Първия лорд

Глава 36

Легионите закрещяха предизвикателно срещу ворда. Ерен не можа да се въздържи да не се присъедини към тях — реакция на чист рефлекс и първичен ужас. На някакво подсъзнателно ниво той беше абсолютно сигурен, че малко ворди ще се уплашат от пискливия му глас, но някак не можеше да се контролира. Страхът може и да не го задушаваше, но явно беше върнал гласа му в пубертета.

Някъде наблизо един центурион изрева нещо, останало нечуто в целия този шум. За щастие, легионерите си знаеха работата достатъчно добре и без команди. Когато врагът приближи, огромна сянка премина над земята пред стената и безброй копия се издигнаха във въздуха, за да се потопят в авангарда на ворда. Сами по себе си копията не бяха толкова смъртоносни. Според преценката на Ерен те щяха да убият по един на всеки петдесет ворда, в най-добрия случай — на всеки тридесет. Но всеки нападател, ударен от това тежко оръжие, се олюляваше от болка. И дори раната да не беше фатална, скоростта на улучения се забавяше и той бързо биваше стъпкван от напиращите задни редове.

Такъв удар беше стар, стандартен прийом на легионите, и се оказа опустошителен за единната формация на врага.

Но тъй като това беше боен план, в който участие имаше и Тави, пораженията не се ограничиха само до това.

Холтърите от долината Калдерон не бяха успели да осигурят модифицирано копие на всеки легионер на стената — само най-опитния на всеки осем беше получил такова. В по-голямата си част именно копията, хвърлени от тези мъже, бяха убили директно — и всяко такова копие беше снабдено с малка стъклена сфера, разположена в прореза на железния връх на копието, където се съединяваше с дървената дръжка. Независимо дали копията пропускаха и падаха на земята или улучваха целта, хиляди малки сфери се пръснаха, освобождавайки затворените в тях фурии.

Самият Ерен беше участвал в тестове на огнени камъни, създадени с призоваване на фурии и получени от хладилни камъни, използвани за съхранение на храна в кръчмите и богатите домове на Империята — още една иновация, произлязла от сложния, преплетен лабиринт, който Октавиан имаше за мозък. Стъклените сфери можеха да задържат дори повече топлина от първото поколение камъни със същия размер, и бяха много по-лесни за изработка.

Да се руши винаги е по-лесно, отколкото да се създава, помисли си Ерен.

Огнените копия избухнаха с рев, всяко образува внезапна сфера от пламък с размерите на фургон. Не беше горещ бял огън като атака на огнен рицар, но не беше и нужно. Огънят погълна предните две редици на нападателите и засмука толкова много въздух, за да захрани краткотрайния пламък, че наметката на Ерен с плющене прилепна към гърба му, сякаш стои с гръб към силен вятър. Мазен черен дим се издигна, вонята беше неописуемо неприятна и за няколко мига линията на ворда беше в пълен безпорядък.

Ерен извика и удари лорд Антилус по рамото. Нямаше нужда от сигнал. Едрият, атлетичен мъж вече се хвърляше напред заедно с Плацида и Фригия.

Най-могъщите и опасни Върховни лордове на Алера се издигнаха заедно във внезапен вихър и се хвърлиха през черния облак, излязоха над вражеските сили, движейки се твърде бързо, за да бъдат забелязани, и изчезнаха зад завесата, създадена от вятъра. Ерен стисна юмруци и се загледа след тях, опитвайки се да види през масата от легионери пред себе си. Тяхната мисия беше негова идея. До известна степен той носеше отговорност за резултата.

Вордът възвърна темпото на настъпление за секунди, просто тези, които идваха зад първата вълна, прескачаха мъртвите и ранените. Косите им правеха вдлъбнатини в каменните стени, създавайки опори, в които краката им, подобни на крака на насекоми, можеха да стъпят, и те безстрашно се закатериха нагоре по стената, към мечовете на легионерите.

Хора и ворди крещяха и виеха. Мечове проблясваха на слънцето. Вордските коси се вдигаха и падаха. Кръв, както червена, така и мръснозелена, плисна по стената, която вордите яростно удряха и дълбаеха — но така поне не можеха да използват косите си с по-добър ефект. Те идваха в безкраен поток, докато легионерите продължаваха да ги отблъскват; предните редици на стената се биеха с щитове и мечове, докато техните другари зад тях мушкаха враговете си с по-дълги копия. На някои места вордите успяваха да се качат догоре, но само за да бъдат безмилостно отблъснати от легионите.

Все повече и повече същества се изсипваха като смъртоносен, жив поток, който се носеше над земята и заливаше стената. Вълна след вълна се разбиваха върху ниската стена, върху стоманата на легионите и кръвта на алеранците. И подобно на надигащ се прилив, натискът само нарастваше. Вордите се катереха един върху друг в стремежа си да стигнат до легионерите, а нарастващият брой тела под стената образува рампи до върха.

Точката на пречупване беше близо. Само след няколко минути вордът щеше да се укрепи някъде на стената и щеше да започне да се излива с хиляди. Врагът също го усети. Все повече и повече ворди напираха към стената. Ерен можеше да слезе от нея и да извърви поне миля, без да докосва земята.

Беше време.

Той се обърна и кимна към бронирания стар гражданин отляво.

— Сега?

Лорд Грам наблюдаваше атаката със свален шлем. На младини явно е имал яркочервена коса, но сега тя беше почти изцяло побеляла, само няколко упорити самотни, предизвикателни косъма напомняха за оригиналния цвят. Той кимна, вдигна шлема и го сложи на главата си.

— Да. Ако ги оставим още малко по-близо, ще пробият през стената.

— Трябва ли да подадем сигнала? — попита Ерен. След като се подаде, сигналът щеше да се разпространи по стената, от един призовател на огън към следващия.

Грам изсумтя и се намръщи:

— Изчакай заповедта, момче. Всичко, което виждаме, е това, което е точно пред нас. Това е нашата работа. Бърнард наблюдава цялата картина. Това му е работата. Той ще даде заповедта, когато му дойде времето.

На двадесетина фута от тях ворд стъпи на стената и един легионер закрещя, пронизан от косата му. Вордът отблъсна втори легионер като играчка, но миг по-късно бе размазан от огромния чук на земния рицар, който се втурна да запуши пролуката — но за това време трима от другарите му вече бяха стъпили на върха на стената. След няколко секунди към тях щяха да се присъединят още ворди.

— Лорд Грам? — обади се Ерен. Гласът му отново потрепери предателски.

— Изчакайте! — изрева Греъм в отговор.

Граф Калдерон щеше да изчака, преди да подаде сигнал за следващата фаза на плана, докато възможно най-много врагове се озоват на позиция. Ерен знаеше това. Също така знаеше, че като командир на толкова критична битка, Калдерон ще е готов да жертва живота на няколко защитници, ако е необходимо. Трябваше да бъде. Това беше основната причина в битките да има командир — за да има човек, който да балансира предимствата на логиката и разума спрямо безразсъдните емоционални импулси на близкия бой.

В този момент, когато трима ворди бяха стъпили на стената и един от тях, о, врани, се взираше право в него, на Ерен това вече не му изглеждаше като правилен подход към войната. Изведнъж си помисли, че идеята да приеме легионерската лорика, която му беше предложена вчера, щеше да е добра. Тридесет или четиридесет паунда стомана върху крехката му плът (която само няколко часа по-рано изглеждаше малко прекалено тежка за момче, използвано основно за бързи съобщения) щеше да изглежда страхотно.

Четвърти ворд се появи на върха на стената и Ерен осъзна, че за алеранския контраудар ще е твърде късно да ги спаси, дори и да се случи в този момент. Те трябваше да си възвърнат стената точно сега, в противен случай вордите щяха да убият всички мъже около него, а много вероятно — и самия Ерен. Още по-лошо, те щяха да убият Грам, един от малкото призователи на огън с талант да създаде достатъчно горещ за контраатака пламък. Недопустимо беше да умре.

Група легионери последваха рицар на земята и атакуваха първите двама вордски воина, покатерили се горе, но третият помете легионера от стената в морето подвижни коси под тях. Писъкът му прекъсна толкова рязко, сякаш наистина беше паднал във вода. Блестящите очи на ворда се впиха в Ерен и богомолката се втурна напред, а сърповете му проблясваха.

Едно от смъртоносните оръжия започна да се спуска върху Ерен, но той отскочи извън обсега му и извика: „Грам, пази се!“ Опря рамо в бедрото на Грам и грубо го отблъсна от атакуващия воин.

Това движение му струва скъпоценни мигове и инчове. Не успя съвсем да излезе от обсега на богомолката и бързото движение на сърпа остави кървава бразда по рамото му, плъзна се покрай инстинктивно извития от болка гръб и отново го захапа, разрязвайки задните му части. Ерен се олюля и падна на едно коляно, инстинктивно осъзнавайки, че няма как да остане там и сигурен, че не може да избяга извън обхвата на нападателя. Легионерите идваха, искайки също като него да запушат пробива, но бяха на цяла безкрайна секунда.

Ерен се хвърли назад, към ворда, и се претърколи, свит на кълбо. Усети как косата рязко се спусна и го пропусна на косъм, удряйки в камъка на стената.

Ерен спря точно под тялото на ворда, който започна комично да подскача, опитвайки се безуспешно да го достигне със сърповете си. Ерен протегна ръка към близкото копие на паднал легионер. Способността му да призовава дърво не беше особено забележителна, но беше повече от достатъчна, за да накара дръжката на копието леко да се огъне. И когато я освободи, копието със свистене подскочи в ръката му.

Той го сграбчи и бързо се претърколи, избягвайки на косъм второто сърповидно острие на ворда. Придвижвайки се като куц рак, Ерен остана под ворда, стисна здраво копието и отново прибягна до призоваване, огъвайки дръжката му почти в окръжност. За миг се поколеба, чудейки се къде да удари и как да се прицели, подпря края на дръжката върху каменната стена и премахна призоваването.

Копието се изправи с яростна сила. Острият връх се плъзна по бронираната подбедрица на ворда, влезе в ставата между две хитинови плочки и се заби в плътта на нападателя с такава сила, че повдигна предните му крайници във въздуха. Тъмна зеленикавокафява кръв бликна от раната и вордът падна от алеранската страна на стената, потрепвайки в предсмъртни гърчове.

Ерен извика триумфално, но викът му бързо премина в писък, когато нещо парещо го блъсна в долната част на гърба. Чу се звук от удар, тялото му потръпна и мускулите над дясната му лопатка се свиха в рязък спазъм. Опита да се раздвижи, но нещо го притискаше здраво към земята. Сигурно беше гравитацията. Чувстваше се много тежък.

Той погледна през рамо, само по себе си агонизиращо движение, и видя, че друг от качилите се на стената ворди беше скочил върху него, докато по-малко късметлийският му брат падаше на земята. Не можеше да види самите сърпове, нито къде са го проболи. Като се замисли, реши, че и не иска да знае. Болката беше достатъчно силна и без съответната визуализация.

Не можеше да диша. Искаше просто да си поеме дълбоко, дълбоко въздух. Но изобщо не можеше да вдиша. Това не изглеждаше честно. Той положи буза на камъка.

Имаше ярка светлина, нещо топло премина над него и вордът изпищя.

— Лечител! — изрева Грам.

Ерен примигна, отвори очи и погледна на юг. Във въздуха витаеше една-единствена блестяща искра от яркочервен огън.

— Не, идиот, не ги вади от него — изръмжа Грам към някого. — Ще му изтече кръвта.

— Но те са го приковали към кървавата стена — възрази дълбок, звучен глас.

— Използвайте главата си и за нещо друго, освен да търсите какво да разбиете с този чук, Фредерик — отвърна Греъм. — Малко земно призоваване ще бъде достатъчно, за да ги извадите от стената.

— О, точно така. Дайте ми секунда…

Грам се беше навел над Ерен, а на стената около тях имаше други легионери. Сигурно са затворили пробива. Това беше добре. Ерен вдигна ръка. Хрумна му, че тя се тресе по-силно, отколкото трябваше.

— Грам — изпъшка той и посочи с ръка. — Сигналът.

Старият лорд погледна през рамо, изръмжа и се изправи. Вдигна поглед към небето, пое си дълбоко дъх, след това вдигна ръка и изпрати във въздуха нещо, което приличаше на малка синя звезда, пламнала в небето.

По цялата дължина на стената отговориха други звезди.

Втора звезда се издигна над командния пункт. Тя гореше с ярка бяла светлина, която беше болезнена за гледане дори през деня. Ерен знаеше, че нагоре и надолу по стената огнените призователи правят същото като Грам. Очите на стария лорд бяха съсредоточени в земята пред стената, а двама легионери го прикриваха от всяка вражеска атака. Той се концентрира за миг, след това насочи пръст към земята и изрече една-единствена дума: „Гори“.

Сфера бял огън изскочи от пръста на Грам към земята.

За непоносимо дълга минута нищо не се случи.

Ерен затвори очи и мислено си го представи. Издигането на обсадните стени от земята изискваше преместване на качествен, тежък камък. Но това не беше единственото нещо, което можеше да се премести. Земята беше пълна с най-различни интересни минерали. Злато. Сребро. Скъпоценни камъни.

И въглища.

И земно масло.

През последните няколко месеца цялата равнина пред първата стена беше изпълнена с последните две. Въглищата бяха издигани на няколко инча под повърхността, а много по-лесно манипулируемото масло беше докарано до повърхностните слоеве на почвата, докато земята не започна да жвака от него. В същото време беше трудно да се забележи, тъй като от постоянните дъждове земята беше станала много мека и кална. Оставаше издайническата миризма. Но вордът не беше достатъчно умен, за да я разпознае.

Във въглищния слой бяха прокопани малки тунели, пълни с масло и с много отвори за въздух. Сега застаналите на стените призователи насочиха огъня право към устията на тези тунели и пламъците бързо се разпространиха по тях.

Тридесет секунди по-късно се разнесе грохот, когато комбинацията от големи количества масло и кислород предизвика експлозия, разкъсвайки земята и раздробявайки пластовете въглища на малки парчета. Пламъкът се рев изскочи от земята, а някъде отгоре вятърът засвистя и зави. Четирима граждани бяха излетели в небето, за да осигурят на огъня достатъчно въздух да се превърне в истинско огнено торнадо.

Когато торнадото най-накрая с чудовищен рев се издигна, малък облак пръст, въглища и пламтящи капчици масло излетяха толкова високо във въздуха, че дори легнал, Ерен видя гигантската гъба, която образуваха.

— Кървави врани! — възкликнаха легионер, колкото от ужас, толкова и от радост.

Ерен можеше да види това отразено в очите на младия мъж. По цялата ширина на долината Калдерон се надигна огромна огнена завеса. Вордът крещеше. Вордът умираше — стотици хиляди вражески воини, които толкова яростно се бяха скупчили в плътна маса покрай стената.

Ерен си помисли, че залезът днес е дошъл изненадващо рано. Някъде наблизо прозвуча сигнал за отстъпление.

Те нямаха намерение да държат първата стена. Просто беше прекалено дълга, за да се организира ефективна защита. Но саможертвата и смелостта на мъжете, които проляха кръвта си и умряха при нея, позволиха на алеранците да направят сериозна дупка в армията на ворда, намалявайки нейното предимство в численост. Млади, смели легионери. Горките идиоти. Добре, че Ерен никога не бе стигнал до легионите поради ръста си и липсата на полезни фурии. Успя да избегне всички тези глупости. И беше помогнал да се направи нещо полезно днес.

Тих вътрешен глас му подсказваше, че вордът може да си позволи тези загуби. Въпреки че току-що беше загубил повече воини, отколкото беше броят на всички легионери в Алера, вордът все още имаше огромното числено предимство.

Ето защо, помисли си той, в долината ги очакваха още много изненади. Граф Калдерон беше повече от готов да ги посрещне. Може и да не успее да ги спре. Възможно е никой да не може. Но фуриите са свидетели, че те щяха да платят за всяка глътка въздух, преди всичко да свърши.

Ерен осъзна, че се усмихва. Тогава някой приближи до него. Усети острата миризма на гаргант. Хора говореха, но той не им обърна внимание. Беше твърде уморен. Помисли си, че ако заспи, може да не се събуди.

От друга страна, ако смъртта е като сън, наистина ли е толкова лоша?

Може би скоро щеше да разбере.