Фурията на Първия лорд

Глава 41

Фиделиас наблюдаваше как Красус повежда легионите и канимите при повторното превземане на Рива, докато Октавиан си почива от впечатляващото призоваване на фурии, което бе демонстрирал малко по-рано. Фиделиас беше впечатлен от младия антилански лорд. Очакваше Красус да се държи доста по-различно, когато командва еднолично. Очакваше нещо подобно на Максимус… от наследника на Рокус Антилус. Но Красус, изглежда, беше наследил най-добрите черти на кръвната линия на майка си, Дом Калар: хладна логика, интелигентност и изтънченост, привидно без да е заразен с мегаломанията, която излъчваха повечето от тези малки чудовища.

Разбира се, стилът на Красус невинаги беше перфектен, що се отнася до канимите. Офицер от техните сили, млад шуаранец, оспори авторитета на Красус още в първите часове, след което по-големият му полубрат Максимус незабавно демонстрира една от силните страни на Рокус — способността да прави безпогрешно и решително изявление.

Когато канимът хвана гърлото на Красус, Максимус го хвърли в стената на една сграда.

Това беше доста абсолютна форма на дипломация, макар Фиделиас можеше само да предположи, че Октавиан е повлиял до известна степен на Максимус: той хвърли шуаранеца в дървена сграда, а не в каменна. Очакваше се въпросния каним в крайна сметка да се възстанови от нараняванията си. Варг, с присъщата за канимите арогантност, отказа услугите на алеранските лечители, които Красус незабавно предложи.

Фиделиас все още недобре разбираше езика им, но коментарът на Варг беше нещо от рода на: „Твоята глупост ще убие по-малко добри воини, ако имаш време да помислиш за днешната си грешка, преди да ги поведеш“.

Октавиан отметна глава при преразказа на Фиделиас и се засмя.

Гласът му прозвуча някак приглушено в зоната на поверителност, която беше създал около тях с въздушно заклинание.

— Едноух шуарански командир? Тарш?

— Да, ваше височество, същият.

Октавиан кимна. Двамата вървяха по периметъра на отбраната на лагера, малко след залез-слънце, след поредния ден на изтощителен поход, проверявайки работата на легионите и воините.

— Максимус търси повод да удари Тарш още откакто го срещнахме в Молвар. И не мога да си представя, че Варг ще съжалява, че му е дадена причина да не позволява на Тарш да командва никого — той отново кимна. — Ами оцелелите от Рива?

Легионерите бяха открили шепа хора, оказали се достатъчно хитри или достатъчно късметлии, които успешно се бяха крили от ворда през дните на окупация. Никой от тях не беше в състояние, което може да се нарече добро, въпреки че само малцина имаха наранявания.

— Децата показват признаци, че се възстановяват — каза Фиделиас. — Останалите… някои от тях имат семейства, които може да са оцелели. Ако ги заведем на топло, тихо и безопасно място, ще имат шанс.

— На топло, тихо и безопасно място — повтори принцепсът с втвърден поглед. — Това дори в мирни времена е рядкост.

— Доста вярно.

Принцепсът спря на място. Бяха само на няколко крачки от най-близките стражи.

— Най-доброто ви предположение. Ще може ли Красус да командва в мое отсъствие?

— Във ваше отсъствие, като ваш заместник, да — веднага отговори Фиделиас. — В случай на загуба, капитане? Не за дълго.

Октавиан го погледна гневно.

— Защо?

— Защото канимите уважават Варг, а Варг уважава вас. Свободният алерански легион ви уважава, но ако не сте тук, те ще последват примера на Варг.

Принцепсът изсумтя и се намръщи. После попита:

— Искате да кажете, че трябва да посоча каним като заместник-командир на нашите сили?

Фиделиас отвори уста и отново я затвори. Той примигна, чудейки се какво да отговори.

— Вярвам, че… Варг би имал по-голям шанс да задържи силите заедно, отколкото Красус или някой друг от командната структура на Първи алерански.

— С изключение може би на Валиар Маркус — каза Октавиан замислено.

Фиделиас изсумтя.

— Да, разбира се, но това вече не е опция, нали?

Октавиан го гледаше спокойно и не каза нищо.

Фиделиас наклони глава, когато най-накрая разбра какво има предвид Октавиан:

— О, ваше височество. Не бихте го направили.

— Защо не? — попита Октавиан. — В крайна сметка само моята лична охрана и екипажът на Демос знаят истината за вас. Те могат да пазят тайна. И така, Маркус ще командва армията, докато тя се обедини с легионите, ще предава заповедите на Красус и ще бъде под наблюдението на маестрото — който, предполагам, все още е в недоумение защо не сте бил разпънат на кръст и оставен да бъдете погълнат от ворда.

— Самият аз понякога се чудя.

Лицето на Октавиан стана сурово.

— Правя с живота ви това, което смятам за нужно. Той ми принадлежи. Не го забравяйте.

Фиделиас се намръщи и леко наклони глава.

— Както желаете, милорд.

— Точно така — каза Октавиан с горчивина в гласа.

Фиделиас изучава за момент младия мъж и осъзна, че… принцепсът се разкъсва заради някакво решение. Обикновено той излъчваше увереност и решителност; Фиделиас никога не го беше виждал такъв, какъвто беше сега. Зад думите му витаеше несигурност, колебание: самият Октавиан не беше сигурен какви ще бъдат следващите му стъпки.

— Планирате ли да напуснете силите ни, сър? — предпазливо попита Фиделиас.

— В един момент това ще е неизбежно — спокойно отвърна Октавиан. — Ако не друго, ще бъда длъжен да осъществя личен контакт с легионите в Калдерон и в името на великите фурии се надявам този, който ги командва, да е имал достатъчно здрав разум да се вслуша в думите на чичо ми.

Фиделиас изсумтя.

— Но… не мислите, че ще бъде така.

Октавиан направи гримаса и каза:

— Някой трябва да командва хората, независимо какво ще се случи с мен. Ние трябва да убием вордската кралица и всички нейни граждани: и пленените, и доброволно помагащите й. По необходимост аз ще бъда в центъра на този конфликт. И… шансовете, изглежда, далеч не са в моя полза.

За миг Фиделиас се замисли как да отговори на проявената от принцепса слабост. И в крайна сметка просто започна да се смее. Октавиан се намръщи и вдигна вежди.

— Лоши шансове — каза той. — Кървави врани, сър. Лоши шансове. Това е адски смешно.

— Не виждам нищо смешно в това.

— О, разбира се, че не виждате — отвърна Фиделиас, продължавайки да се смее. — Селянчето без фурии, което спря нашествието.

— Всъщност не аз го спрях — възрази Тави. — Дорога го спря. Аз само…

— Напълно унищожихте операция, подкрепена от най-опасните Върховен лорд и лейди в Империята — каза Фиделиас. — Аз бях там. Помните ли?

Последните думи не бяха лишени от ирония.

Октавиан леко наведе глава в знак на потвърждение.

— Момчето, което лично спаси живота на Първия лорд през втората си година в Академията. Което пое командването на един легион и даде отпор на канимите. Което измъкна Варг от най-строго охранявания затвор в Империята и постигна първото в историята примирие с канимите, за да ги изпрати у дома. Току-що пръкнал се млад принцепс, който се изправи срещу цял континент, пълен с враждебни каними и ворди. И който спечели.

— Само измъкнах хората си и канимите на Варг живи — рязко го поправи Октавиан. — Нищо не съм спечелил. Все още не.

Фиделиас изсумтя.

— Сър… бъдете честен. Да предположим, че победите ворда тук. Да предположим, че отново обедините хората и отвоювате Алера обратно. Това ще бъде ли победа?

Октавиан прокара пръсти през косата си.

— Разбира се, че не. Това ще бъде добро начало. Но ще има сериозни последици за баланса на силите в обществото, които трябва да бъдат преодолени. Канимите вероятно ще се заселят тук и ще трябва да постигнем някакво взаимно разбирателство с тях, а свободните алеранци никога няма да подкрепят същите закони, които им позволяват да бъдат поробени. Да не говорим за факта, че…

Фиделиас тихо се прокашля.

— Млади човече, признавам, че вашите стандарти за победа са… поставени доста високо. Ако продължите в същия дух, каквото и да правите, то никога няма да е достатъчно.

— Само така е правилно — отговори Октавиан. — Нима убитите от ворда мъже и жени са само частично мъртви? Или са само технически мъртви? Или само юридически? Може ли някакъв компромис да върне поне част от тези животи?

Той поклати глава.

— Не. Никакви компромиси. Моят дълг пред тях и пред тези, които са все още живи, не изисква нищо по-малко от всичко, което мога да им дам. Да, стари войнико, стандартите ми са високи. Такива са и залозите. Те съответстват един на друг.

Фиделиас го погледна, после бавно поклати глава.

Гай Секстус излъчваше аура на абсолютен авторитет, персонална сила, която понякога заглушаваше чувството за здрав разум, за да предизвика желание за подчинение и подкрепа. Гай Септимус беше енергичен, целеустремен и интелигентен, винаги гледащ в бъдещето. Той можеше да вдъхнови хората да го следват, без да посочва убедителна причина, колкото и криволичещ да е пътят.

Но Октавиан… хората щяха да го последват и в устата на левиатан, ако го поиска от тях. И враните да го вземат, ако самият Фиделиас не беше един от тях. Упоритият лунатик със сигурност щеше да открие начин да ги изведе всички от другата страна, с пръстените и короните на погълнат кораб със съкровища, и някак си да излезе чист.

— Не мога да водя легионите и канимите — тихо каза Фиделиас. — Не и сам. Но… ако кажете на Варг волята си, тогава Валиар Маркус би могъл да служи като съветник на Красус, да бъде негов Майстор на лова. В такъв случай Варг би му дал шанс да разчита на собствените си заслуги. А аз бих го направлявал, доколкото мога.

— Познаваш канимите — каза Октавиан. — По-добре от всеки друг, когото имам — очите му блеснаха. — Мисля, че си прекарал известно време с Ша.

— Срещнах се с канима — спокойно отвърна Фиделиас. — Показа се като изключителен професионалист.

— А някога срещал ли си се с Храл?

— Не мисля, че задълженията ми като Първо копие някога са ме събирали с него, милорд.

— Хм — каза Октавиан с неочаквана усмивка, — доста разтегливо.

Фиделиас наклони глава, ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. Принцепсът се обърна към него и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря, Маркус.

Фиделиас сведе глава.

— Милорд…

— Каквото и друго да сте направил — каза тихо Октавиан. — Аз ви видях. Поверих ви живота си, а вие ми поверихте своя. Видях как неуморно работите за Първи алерански. Видях как отдавате тялото и сърцето си на легиона, на своя народ. Отказвам да повярвам, че всичко това е уловка.

Фиделиас се извърна от него.

— Това едва ли има значение, сър.

— Има значение, ако аз кажа, че има значение — изръмжа Октавиан. — Враните да ме вземат, ако ще бъда Първият лорд, ще трябва да изясним…

Призоваването на земя докосна Фиделиас толкова фино, толкова приглушено, че той почти не му обърна внимание. Но замръзна на място и затвори очи, за да се съсредоточи върху земята под краката си.

Ето и второ. После и трето.

Всички се движеха в една и съща посока — към командната палатка в центъра на лагера.

— … и ако трябва да счупя всички черепи в Сената за… — Октавиан се намръщи. — Маркус?

Ръката на Фиделиас се премести към хълбока, където обикновено беше мечът му. И, разбира се, той не беше там.

— Сър — каза той с напрегнат глас, — в този момент под нас преминават множество земни призователи.

Октавиан примигна. Каквито и сили да притежаваше, той нямаше прецизността и осъзнаването, които идват само с дългогодишния опит. Той не усещаше нищо. Но още щом затвори очи за миг, се намръщи и изпусна яростно проклятие.

— Приятелите не се опитват да проникнат в лагер по този начин. Вордът контролира няколко граждани.

— Да, сър.

— Значи не можем да изпратим легионери. Ще бъде клане.

Той се „заслуша“ за момент, след което отвори очи.

— Насочват се към командването — кратко каза Октавиан. Само очите издаваха напрежението му. — Кайтай е там.

— Вървете — каза Фиделиас. — Аз ще доведа Рибките.

— Направете го — изстреля Октавиан и едновременно с това направи крачка встрани и се издигна във въздуха върху ревящ вихър.

Миг по-късно вече беше извадил меча си и нажежен до бяло пламък лумна по острието.

Фиделиас се обърна и хукна към центъра на лагера. Веднага започна да крещи заповеди, които отекваха дори над глухия рев на чудовищния вихър на Октавиан. На неговата възраст не беше нужно да прави подобно нещо, затова се опита да се съсредоточи върху положителното: поне не бягаше в пълна броня. И, слава на великите фурии, принцепсът не го взе да лети с него. Дори и така, някаква част от Фиделиас развеселено отбеляза, че той не просто следваше Гай Октавиан, без оръжие и броня, в устата на левиатан.

Той спринтираше.