Фурията на Първия лорд

Глава 20

Рива гореше, обагряйки в червено безлунната нощ.

— Винаги има пожар — с мрачен глас каза Амара. — Защо винаги има пожар?

— Огънят е живо същество — отвърна сър Ерен.

И той като Амара гледаше към града от равнината от северната му страна. Покрай тях като река се стичаха замаяни, уплашени бежанци, водени от подразделения на гражданския легион на Рива, а по фланговете ги прикриваха легионерите на Рива.

— Ако не бъде контролиран, той търси храна, яде и расте. Има го във всяка къща в града и просто отнема миг на небрежност, за да се освободи — той сви рамене. — Въпреки това мисля, че и дивите фурии също имат нещо общо с това.

В нощта се появи ветрогон, издавайки свистящи стонове, и се гмурна към двамата курсори, разговарящи край пътя.

Амара лениво вдигна ръка и напрегна волята си.

С порив на вятъра Цирус се хвърли към враждебната фурия и когато се срещнаха, фурията на Амара грейна с призрачно бяла светлина във формата на призрак на дългокрак кон.

Стълкновението беше кратко, както и дузината други в последния час. Ударите на копитата на Цирус бързо прогониха ветрогона.

— Графиньо — каза Ерен. — Разбирам, че сте била в града.

Амара кимна. Чувстваше се странно откъсната от събитията през нощта, спокойна и хладнокръвна. Тя не беше спокойна, разбира се. След това, което беше видяла, трябваше да е луда, за да остане спокойна. Прецени, че е по-скоро блокирала. Гледката на потока от уплашени, ранени хора пред нея би изтръгнала сърцето й, ако не беше видяла много по-лоши неща зад стените на Рива, когато дивите фурии нахлуха в града.

— За малко. Доставях съобщения между Рива и Акватайн.

За момент Ерен я гледа мълчаливо, след което каза:

— Толкова ли беше лошо?

— Само през първата минута видях земна фурия, която приличаше на гаргант, как разрушава сграда, използвана за дом на осиротели деца — монотонно отвърна тя. — Видях бременна жена, изгорена до кости от огнена фурия. Видях водна фурия да завлича възрастна жена в кладенец, докато съпругът й я държеше за китките през целия път. Той падна с нея.

Тя се поколеба, размишлявайки над безразличното спокойствие на собствения си глас, и добави:

— Втората минута беше по-лоша.

Ерен скръсти ръце и потръпна:

— Направо ме е страх да си помисля какво щеше да стане, ако Върховните лордове не бяха успели да се върнат в града, за да прогонят част от дивите фурии.

— Така е — каза Амара.

— Графиньо, сигурна ли сте, че сте добре?

— Абсолютно.

Дребният курсор кимна.

— А… графът?

Амара усети, че още повече се дистанцира от случващото се. Хрумна й, че само затова още не е избухнала в истерия.

— Не знам. Той беше част от командния състав на Рива. Не го видях там.

Ерен кимна:

— Той… не изглежда като човек, който ще стои настрана, когато се случва подобно нещо.

— Не, не е такъв.

— Ако трябваше да гадая — неуверено продължи Ерен, — бих казал, че вероятно помага за евакуацията. И че ще го видите веднага щом изведе извън града всички, които успее.

— Това е в неговия дух — съгласи се Амара.

Тя отпи глътка от манерката с вода, която сега си спомни, че държи в ръка, след което я подаде на Ерен:

— Благодаря.

— Моля — отвърна той. — Къде отивате сега?

— Трябва да помогна за осигуряването на въздушен патрул над бежанската колона — каза Амара. — Принцепс Атис смята, че техните въздушни сили може да ни атакуват по-надолу по пътя.

Тя се поколеба за миг, след което попита:

— А вие?

— Ще консолидирам храната и провизиите от колоната — намръщи се Ерен. — Което всъщност ще е откровена кражба, особено за онези, чиято храна ще заповядам да отнемат.

— Няма друг начин — каза Амара. — Без определяне на дневни дажби повечето от тези хора няма да имат сили да стигнат до Калдерон.

— Знам — каза Ерен, — но това не прави заниманието по-приятно.

И двамата млъкнаха и се загледаха в минаващите покрай тях бежанци.

— Врани — въздъхна той. — Трудно е да се повярва, че нещата са могли да бъдат още по-лоши. Трябва да отдадем дължимото на принцепса. Реагира бързо и без колебание.

Амара усети как някаква мисъл се раздвижва дълбоко в нейното вцепенение. Тя се намръщи.

— Да — каза тя. — Присъствието на Върховните лордове в града имаше значение…

Тя вдиша рязко, когато мисълта се оформи в главата й.

— Сър Ерен. Вордът ще ги нападне.

— Пожелавам им късмет — изсумтя Ерен. — Върховните лордове са повече от готови да посрещнат всяка атака от всеки видян от нас ворд.

— Ами от взети граждани? — попита Амара. — Като тези, които отвлякоха лейди Исана.

Устата на Ерен леко се отвори.

— Ох — каза той. — О, богове.

Амара се завъртя на пети, скочи и остави Сирус да я издигне във въздуха. Бързо набра скорост и скоро се понесе като стрела към горящия град.

Амара се насочи към цитаделата на Върховния лорд, най-високата от многото кули на великия град. Няколко пъти беше принудена да прави завои, за да избегне стълбове от плътен черен дим. Поради разпространяващите се долу пожари въздухът беше турбулентен.

Тя чу звуците на бушуващото сражение на юг от града. Барабани гърмяха, изпращаха съобщения. Тръбяха рогове. Тежките, отекващи удари на познатите огнени сфери кънтяха във въздуха и блъскаха неравномерно в гърдите на Амара. Въпреки че стоновете на ранените легионери не стигаха до нея, писъците на умиращите ворди изпълваха въздуха, а разстоянието премахваше стоманената заплаха от пронизителните им викове. Те по-скоро звучаха като далечно, огромно ято птици.

Амара обаче не беше достатъчно далеч, за да избегне болката и ужаса на нощта. Човешки викове, писъци и молби се чуваха от града — мъжете от Гражданския легион се опитваха да спасят ранени, умиращи или хванати в огнен капан хора.

Докато прелиташе, видя няколко ворда, които изглеждаха по-организирани и по-бързи от онези, които атакуваха по фронтовата линия, и които в нощната суматоха някак бяха проникнали в града. Екипи от по трима или четирима мъже в брони, вероятно рицари на метал, на свой ред ловуваха вордите, претърсвайки пламтящия и обхванат от паника лабиринт на умиращите градски улици.

Рицари Аери и граждани, способни да летят над града, изваждаха цивилните, хванати в огнения капан, и Амара си помисли, че отдалеч всички те трябва да изглеждат като рояк молци — тъмни силуети във въздуха, които обикалят пламъците на Рива.

Скитащи фурии обикаляха улиците и покривите и постоянно бяха отблъсквани от единични граждани или от групи цивилни, обединили силите си. Самата Амара беше извадила от строя няколко ветрогона по пътя си до града. Поне дивите фурии не бяха толкова многобройни и агресивни, колкото бяха в първоначалните няколко часа, но все още бяха смъртоносни за всеки, който се сблъска с тях и няма достатъчно силна фурия, която да го защити.

По улиците се движеха светлини — магически лампи, носени от бягащи цивилни. Ранените, млади и стари, както и техните ескорти от легионери, се тъпчеха в малкото останали фургони.

Пожарите хвърляха светлина по някои от улиците, но сенките в другите изглеждаха още по-дълбоки.

Кулата на Върховния лорд беше единственият остров на реда и спокойствието в градските стени. Около нея проблясваха светлини и се отразяваха в блестящите брони на дежурните там сингулари. Около цялата кула имаше широка каменна тераса, от която Върховният лорд можеше да наблюдава своя град. Когато Амара приближи, тя можеше да види свитата на лорд Рива, събрана около него, докато самият той обикаляше в кръг, давайки заповеди на пратеници, които идваха и си отиваха с отчаяна бързина.

Прекалено отчаяна бързина, осъзна Амара.

Опустошението, произтичащо от нападението на ворда, беше хвърлило в хаос цялата отбрана на града; над кулата на Върховния лорд не се виждаха никакви патрули. Несъмнено Рива планираше да напусне града в рамките на следващия час и беше изпратил по-голямата част от летците си да придружават бягащите цивилни.

Повечето други летци дори сега спасяваха живота на заклещените в горящи сгради, точно както Амара беше правила по време на пожара в столицата по време на дните си в Академията, лишавайки огъня от въздух на малки площи или използвайки вятърни стени за защита на онези, които иначе щяха да бъдат погълнати от огъня… Всички останали летци несъмнено се използваха като пратеници, за да се осъществи координация с Гай Атис и легионите.

Черни силуети се стрелваха и прелитаха през дима, пламъците и сенките, които покриваха целия град, движейки се в средата на хаоса, привидно на случаен принцип. Амара стисна зъби. Тя и курсорите първа година от Академията можеха да летят в града, да надуват тръби и да дишат огън, без да бъдат забелязани, още по-малко — да бъдат спрени. Всяка от тези бързо движещи се човешки фигури можеше да бъде вражески летец.

Амара трескаво се заоглежда в напразни опити да идентифицира Гай Атис или някой от Върховните лордове и лейди. Тя се изстреля няколко десетки ярда нагоре, надявайки се на по-добра гледка. Високите кули на Рива — велики фурии, що за мания да си съперничат беше заразила архитектите на този град, за да построят толкова много от кървавите неща? — представляваха главозамайващ въздушен лабиринт от корнизи, арки и кули. Пожарите долу и издигащите се от всички страни стълбове дим затрудняваха точната преценка на разстоянията и изкривяваха всяка въздушна фигура до безформено очертание.

Там, близо до нивото на улицата. Отдолу се разнесе птичи писък и топка нажежен бял пламък с форма на сокол излетя от уличката и се заби в някакъв летящ хищник. Светлината на огнената фурия за миг освети един от вземащите на ворда, дебнещ на по-малко от трийсет фута от фургон, натоварен с ранени жители на града. Огненият сокол избухна в огнена топка, която взриви и пръсна ужасяващия враг, оставяйки след себе си половин дузина малки огънчета и голямо мазно петно. Огнените искри се завихриха в поток, който се втурна нагоре във въздуха и се събра върху протегнатата ръка на жена, облечена в легионерска униформа. Искрите се сгъстиха във формата на малък, почти деликатен ловен сокол, и издадоха поредния свистящ писък, който по някакъв начин предаде свирепо усещане за първичен триумф.

Амара се спусна към лейди Плацида, която отметна дългата си червена плитка през рамо и се обърна към нея с меч в ръка, преди да е приближила на по-малко от сто фута.

Амара забави, вдигайки и двете си ръце, докато се приближи достатъчно, за да може лейди Плацида да я познае на светлината, хвърляна от светещия сокол.

— Графиня Амара — кимна лейди Плацида.

Тя върна меча на мястото му с плавна грация. Гласът й беше дрезгав от дима и умората. Погледът й се върна към отдалечаващия се фургон с бежанци долу и тя махна на възрастния мъж, който се опитваше да накара претовареното муле да продължи да се движи.

— Какво мога да направя за вас?

— Знаете ли, че над града вече няма въздушна защита? — извика Амара.

Лейди Плацида отвори широко очи — благодарение на покритото й със сажди лице това се видя съвсем ясно дори в сумрака.

— Какво? Не, не, това би било пълно безумие в такъв момент — тя се огледа, очевидно размишлявайки. — Но това означава, че… кървави врани. Ние сме уязвими.

Амара кимна.

— Къде е Акватайн?

— Беше на южния площад. Вероятно още е там — лейди Плацида мръдна леко китката си и изпрати малкия огнен сокол в нощното небе. — Графиньо, уведомете принцепса за ситуацията. Аз ще предупредя гражданите… Зад вас!

Амара незабавно пренасочи Сирус и се гмурна двадесет фута надолу, наляво и назад. Обърна се и видя мъж в черна хитинова броня и с дълъг меч в ръка, който връхлиташе върху нея. Тя се извъртя и изви гърба си във въздуха, а мечът му изсвистя на по-малко от два инча от върха на носа й.

Като светкавица през ума й мина мисълта, че познава младия мъж, носещ вордска яка и броня. Казваше се Кантус Масио, млад гражданин от Форция, който посещаваше Академията през същите две години като нея. Тъмнорусата му коса беше по-къса, отколкото си спомняше, лицето и тялото му бяха наедрели с течение на времето, но тя го помнеше. Беше посещавал няколко от нейните предмети и беше сред малцината граждани, които се отнасяха с относително малкото на брой свободни хора в Академията учтиво и с уважение, а също така беше един от най-способните призователи на фурии в своя клас.

В погледа на Масио нямаше такова разпознаване. Те бяха широко отворени и празни. Амара бързо промени курса си на обратен на неговия, което щеше да й осигури най-голямата възможна преднина, преди той да успее да коригира полета си, и бързо се скри зад димна колона, така че Масио да я изгуби от поглед.

Над Амара още три фигури във вордски брони се бяха насочили към лейди Плацида. Леко поклащайки се наляво-надясно във въздуха, тя извади тънкия си меч и със същото движение удари. Вълна от яркозелени искри полетяха във всички посоки и вражеският летец, когото бе улучила, се издигна покрай нея в неконтролируемо въртене, като оставяше след себе си яркоалена кървава спирала. Той се блъсна в стената с ужасяваща сила, а лейди Плацида се устреми право нагоре да посрещне двамата останали граждани, взети от ворда.

Когато нападателите приближиха, лейди Плацида протегна едната си ръка и внезапно дръжката на знамето, стърчащо от едната страна на кулата, се изви на място и като тояга удари единия летец в бедрото, запращайки го към земята. Вторият летец продължи и те срещнаха остриетата си. При всеки удар на меча му с този на лейди Плацида искри от смарагдови фонтани се изливаха, и това се повтори поне половин дузина пъти, преди двамата да се разминат.

Лейди Плацида се завъртя във въздуха към Амара, кръв се стичаше от рана на бузата й.

— Графиньо — извика тя, — намерете принцепса.

След това тя отново се завъртя и предизвикателно изръмжа, когато зад нея с острие в ръка се появи гражданина, когото преди това бе ударила със знамето. Проблясъци и стоманен звън отекнаха в изпълнената с пожари нощ при сблъсъка на мощните призователи на метал.

Амара погледна лейди Плацида за един удар на сърцето, поколеба се, но дългът й беше ясен. Дори повече от най-способните призователи, Империята се нуждаеше от лидер. Принцепс Октавиан може и да беше на път, но сега не беше тук. А принцепс Атис беше. Ако Алера го загуби сега, в този хаос, когато ще бъде трудно да се определи кой да поеме командването, това можеше да доведе до унищожаване на легионите и на цивилните, за които те се сражаваха. Те никога нямаше да стигнат до укрепленията в Калдерон.

Тя се обърна и призова Сирус да я потопи в най-близката димна колона, за да заблуди всеки възможен преследвач, след което се втурна на юг, лавирайки покрай кулите на града. Маршрутът беше коварен и смъртоносен. Тесните каменни мостове, извити между някои от кулите, бяха забулени в дим и сенки и тя едва не разби главата си в един от тях. Знамена и каменни первази също стърчаха заплашително, но тя не смееше да лети на нивото на улиците. Долу, където бяха живели бежанци и бедни граждани, улиците често биваха пресичани от простори за дрехи. Да попадне на някой от тях при нейната скорост на летене щеше да е фатално.

Тя бързо откри южния площад — огромно открито пространство от изкуствено обработени камъни, което се използваше за пазар още от основаването на Рива. Самотна фигура стоеше точно в центъра на площада и дори от височината си тя разпозна профила и стойката на Гай Атис.

Около него, изпълвайки по-голямата част от площада, стояха повече от дузина диви фурии, най-малката от които беше с размерите на мъжки гаргант. Змия с люспи от гранит и обсидиан се беше свила на кълбо, гърбът й беше по-широк от най-широката улица в града. По-нататък Амара видя смъртоносно опушените черти на въздушна акула, която обикаляше около Атис. Бик, съставен целият от възлести корени и твърда дървесина, сумтеше и клатеше глава — всеки от рогата му беше по-дълъг от легионерско копие, а раздвоените му копита драскаха и оставяха резки в камъните на площада.

Въздухът направо пукаше от силата и енергията на тези огромни, агресивни фурии, наелектризирайки го така, че Амара едва можеше да диша. Тя замръзна и няколко секунди само гледаше надолу.

Фурии с такъв размер и мощ бяха изключително силни, подобни създания можеха да бъдат подчинени само от най-опитните граждани в Империята. Ако някой можеше да командва дори едно от тези същества, то той щеше да е от нивото на Върховен лорд. А Гай Атис стоеше невъзмутим и удържаше на място цяла дузина, сякаш са палави ученици.

Той вдигна ръка, свивайки дланта си в юмрук, и дръпна, сякаш дърпа въже с тежък товар. Фурията срещу него, дълго, подобно на гущер същество, направено от мръсна вода, изпищя във внезапна агония и нададе писък като от хиляди кипящи чайници. След което просто се пръсна на отделни капчици вода като пометена от ураганен вятър — право към Гай Атис. Той отметна глава назад и издаде тих болезнен вик, после веднага се обърна към огнената фурия, приличаща на ходеща върба, изхвърли ръката си напред и водата от победената фурия-гущер се устреми към дървото.

Щом парата се понесе напред, Гай Атис отново махна с ръка в същия приканващ жест, и парата и огънят се втурнаха назад и закръжиха около него, а той отново изкрещя.

Изведнъж Амара беше пронизана от догадка — Гай Атис подчиняваше нови фурии. Тя не смееше да се приближи до него, към този кипящ котел от първична сила. Дори и Сирус да не се съпротивляваше да се приближи, тя пак нямаше да пробва. Подчиняването на фурии беше опасно занимание. А да подчиняваш фурии с такъв размер беше… беше почти безумие.

Енергията, освобождавана от съпротивляващата се фурия, можеше изцяло да изпържи човек, или да го разкъса на парчета, а Амара нямаше впечатляващия набор от таланти на Гай Атис, които да я спасят от поражения. Затова тя се приземи на близкия покрив и започна да използва Сирус, за да комуникира от разстояние.

Това работеше само по права линия и при пряк зрителен контакт, а тя не знаеше доколко енергийните разряди ще изкривят съобщението й, но не успя да измисли нищо друго.

— Ваше височество — настойчиво започна тя, — ние вече не контролираме небето. Бившите граждани атакуват гражданите, които все още се опитват да помогнат с евакуацията. Наложително е незабавно да напуснете това място.

Атис вдигна поглед и огледа съседните покриви, докато не забеляза Амара.

Той се намръщи и отговори с глас, груб от напрежението.

— Още няколко мига. Не мога да позволя на тези същества да се разхождат свободно, курсор. Те ще оставят целия този регион необитаем за хиляди години.

— Не бъдете такъв глупак, ваше височество — извика в отговор Амара. — Без вас може и да не остане никой, който да го обитава.

Атис изръмжа, а тъмните му очи за миг светнаха от съвсем истински огън.

— Никой не може да зареже всичко и просто да си тръгне при такива обстоятелства, графиньо. Вие може би не сте забелязали единадесетте доста големи и ядосани фурии, които в момента се опитват да ме убият.

— Колко време ще ви отнеме да се измъкнете от битката?

Акватайн дръпна глава, после протегна ръка към дървесната фурия с форма на бик и стисна зъби.

— Неизвестно — каза той и гласът му се напрегна. — Не много дълго. Докато те са на свобода, ако тук има оцелели, те няма да имат никакъв шанс. Бихте ли били така любезна да спрете да ме разсейвате с това ваше бърборене…

Амара се намръщи и отзова Сирус. Усещането за нечие присъствие пробяга по гръбнака й като ледено докосване. Тя не загуби време да поглежда назад. Хвърли се напред от покрива на пететажната сграда и полетя надолу като камък. Ръбът на покрива зад нея избухна в облак отломки. Един камък я удари силно в гърба, а друг — в бедрото. Преодолявайки болката, тя се съсредоточи и призова Сирус да смекчи падането си, завъртя тяло във въздуха и с помощта на фурията се приземи като котка. Веднага се претърколи напред и миг по-късно тежък ботуш удари повърхността на площада с такава сила, че на десет фута във всички посоки се образуваха пукнатини.

Амара извади меча си, преди дори да успее да стане на крака, и го вдигна в най-горната отбранителна позиция.

Кантус Масио я гледаше с празен поглед.

— Масио — каза тя с треперещ глас. — Здравей. Помниш ли ме? В Академията? Амара?

Той наведе глава и продължи да я гледа.

После вдигна ръка и към нея полетя огнен вихър.

Амара призова Сирус да издигне стена от вятър, за да спре напредващите пламъци, но Масио просто беше много по-силен от нея. Забавяйки наближаващата огнена буря, порив на вятъра отхвърли Амара назад с огромна сила, сякаш беше паднало листо. Вместо да се съпротивлява на потока, Амара отново призова Сирус и се издигна във въздуха, но само за да види нещо проблясващо, което се движеше зад въздушната завеса, и усети зашеметяваща болка, когато невидим юмрук се вряза в челюстта й.

Амара залитна, концентрацията, от която се нуждаеше, за да поддържа полета, се наруши, и тя полетя надолу. За щастие не й беше стигнало времето да набере достатъчно височина и скорост, но дори така опитът да се приземи на каменната настилка на площада стана много болезнен за нея. Благодарение на тренировките тя успя да се претърколи, но въпреки това здраво натърти всички части на тялото си. Ударът изби острието от ръката й и Амара почувства, че все още има късмет, щом не се е нанизала на него. В паника тя се опита да се отблъсне от земята. Бързината беше единственият й шанс. Тя нямаше достатъчно сила, за да се изправи директно срещу Масио и неговия скрит съучастник. Единственият начин да оцелее беше да се бие в открито небе. Облегна се на стената на една от сградите, които заобикаляха площада, и опита да се надигне. Успя да се изправи на колене, когато ръката на Масио болезнено я хвана за косата. Използвайки силата на фуриите, той я вдигна така, че краката й едва докосваха земята. Ръцете й сякаш бяха налети с олово.

Тя извади ножа от колана си и го насочи нагоре и назад към ръката, която я държеше.

Ако успееше да пререже сухожилията, нямаше значение колко силен беше Масио в земната магия — той вече нямаше да може да контролира движенията на ръката си и хватката му щеше да се отпусне. Ножът се плъзна по нещо твърдо — вероятно хитиновата броня, която напълно покриваше Масио. Извивайки се в раменете, тя го удари с пета, насочвайки удара към коляното му. Ударът достигна целта, но без опорна точка се получи слаб. Масио изсумтя и измести тежестта си, така че следващите й два ритника улучиха бронята и не му навредиха.

Амара усети как усилената от фурия ръка на Масио я засилва към каменната стена зад нея. Зъбите й щракнаха върху езика, когато гърбът и раменете й се удариха в камъка. Вкусът на кръв изпълни устата й. Звезди заплуваха пред очите й, а ръцете и краката й безсилно увиснаха.

Да се движи. Трябваше да се движи. Бързината беше единственият й шанс.

Гледайки я намръщено, Масио бавно извади меча си.

След това постави върха му върху ребрата й, точно под лявата й гърда. Сигурно се целеше в сърцето й.

— Амара — каза той с гласа на човек, който е разпознал стар приятел. Той кимна на себе си и продължи: — Академията вече я няма, нали знаеш.

Пръстите му стиснаха дръжката на меча.

— Съжалявам.