Фурията на Първия лорд

Глава 55

Фиделиас се мъчеше да създаде някакво подобие на ред сред хаоса на битката. Разбира се, битките никога не са били подредени, без изненади или лесно контролирани — но тази беше по-лоша от обикновено.

Със само няколко минути за подготовка и армия, разбита на отделни части, всяка от които твърде малка, за да се изправи сама срещу основните сили на ворда, той направи единственото, което му оставаше. Изведе Първи алерански от разрушения холт и го разположи в полукръг около него, като същевременно нареди на лечителите, ранените и медицинския персонал да влязат в относителната безопасност на голямата зала на холта. После постави Свободния алерански по фланговете, така че неговите ветерани да поемат основната тежест на предстоящото нападение, а на по-малко опитните свободни хора остави да се справят с всички изостанали или с малки вражески групи. Докато крещеше заповедите и позиционираше легионерите по местата им — на моменти се въртеше около тях с размахани юмруци, а не с жезъл, Въздушните вълци безгрижно се спуснаха с въздушните си фургони, сякаш това беше поредният съвсем обикновен ден в Алера Империя.

Фиделиас насочи Алдрик екс Гладиус към кошера, за да измъкне Първата лейди и компанията й от това бедствие, преди вордите изцяло да ги залеят. Тъкмо се беше върнал в импровизирания команден пункт на покрива на големия каменен хамбар, когато някой изкрещя:

— Ворди!

Те пълзяха по земята и бръмчаха в небето, като всички се движеха в смущаващ, вълнообразен ритъм.

Фиделиас незабавно извика всеки един рицар Аери от Свободния алерански легион — тоест и тримата — със заповед:

— Дръжте тези проклети буболечки далеч от покрива ми.

Легионите, без защитата, с която бяха свикнали, когато се биеха срещу толкова превъзхождащи сили, заключиха щитовете си в стегнат строй и зачакаха атаката на богомолките. Вордите се хвърлиха напред, изпълвайки въздуха със свистящите си писъци.

Хората започнаха да умират.

Вордите едва ли не се катереха един върху друг в отчаяна нужда да атакуват алеранските сили и не показаха абсолютно никакво колебание, както обикновено правеха, когато нападат стена от щитове. Те просто се втурнаха напред, като един от тях плащаше с живота си, за да наруши целостта на линията на защитниците, докато други двама веднага се възползваха, за да нанесат удар. Първи алерански се справяше възможно най-добре, помисли си Фиделиас, но това беше пагубен разменен курс на сегашния пазар.

Звук от стъпки го накара да погледне през рамо и той видя Първата лейди да се приближава, заобиколена от сурови типове, облечени в ризите и черните пояси на Въздушните вълци.

Алдрик екс Гладиус, едър мускулест мъж със студени очи и черна брада, крачеше отляво на Исана, срещу блестящата фигура на Арарис Валериан. Лудата на Алдрик, Одиана, се влачеше след него с пръст, закачен в задната част на колана му. Тя сияеше щастлива от звуците на битката около тях.

— Милейди — намръщено я посрещна Фиделиас, — трябва незабавно да напуснете района. Настоявам да отидете при въздушния си транспорт.

— Не можем — спокойно отвърна Исана. — В небето има твърде много вражески летци. Ако тръгнем, те ще ни атакуват, преди да успеем да наберем скорост.

Фиделиас вдигна поглед към небето над тях. Беше пълно с вордски рицари — повече, отколкото би могъл да преброи. Повечето просто кръжаха над тях, въпреки че няколко десетки тормозеха пехотата, като се гмуркаха надолу и нанасяха удари със сърповидните си крайници веднага щом сметнеха, че имат предимство. Най-малко две дузини продължаваха да се опитват да се спуснат на покрива, но рицарите Аери на Свободния алерански умело ги отблъскваха от целта с резки пориви на вятъра, работейки в отлична координация.

Той обмисли идеята да ги прехвърли в помощ на Първата лейди, за да прикрият бягството й, но я отхвърли. Въздушните вълци и без тях имаха повече от достатъчно рицари Аери, за да опитат този трик. Мъжете, мятащи експлозивни вятърни потоци от твърда земя, бяха едно. Съвсем друго бе да се хвърлят вятърни потоци, докато рицарите Аери се опитват да издигнат въздушна карета в небето.

— Как мога да помогна? — попита Исана.

Фиделиас направи гримаса и погледна встрани към двамата й непосредствени придружители. Алдрик екс Гладиус изглеждаше напълно безразличен. Огромният мечоносец беше една от най-неразчетимите личности, които някога е срещал, и беше напълно възможно да е луд. Всъщност той може да не изпитваше изобщо никакво безпокойство за резултата от днешната битка. Арарис обаче се мръщеше и гледаше Фиделиас, сякаш очакваше той да направи нещо с тази жена.

На земята под тях вордите отвориха огромна дупка в стената от щитове и само с невероятни усилия рицарите на земя успяха да я затворят отново. Врани, той изобщо нямаше нужда от още един проблем за решаване.

— Можете да излезете оттук живи и да вземете ранените ни граждани със себе си. Те могат да ви бъдат полезни.

— Вече ви казах… Маркус, нали? Във въздуха има прекалено много ворди.

— Вземете Антилус Красус — каза Фиделиас. — Мисля, че той може да скрие всички вас под воал, ако летите в достатъчно сближена формация. Не може да ходи, но може да седи в карета. Антилар Максимус и посланик Кайтай също са там долу в безсъзнание.

— Първо копие — каза Исана, — тук имате нужда от тези таланти. Или още по-добре, за да помогнат на сина ми.

— Те помагаха на сина ви — изръмжа Фиделиас. — И така се озоваха в лечебни бани.

Трима вордски рицари се приближиха бързо от едната страна, с изгряващото слънце зад тях, а рицарите Аери на покрива не успяха да пренасочат въздушните си потоци към тях навреме. Фиделиас реагира чисто инстинктивно, грабна Първата лейди и я бутна на каменния под с възможно най-голяма скорост и възможно най-малко поражения. Той остана до нея, заслонявайки я с тялото си, докато мечовете на Арарис, Алдрик и половин дузина Вятърни вълци излитаха от ножниците им.

Идеално нарязани парчета вордски рицари паднаха на покрива около тях.

Фиделиас понижи глас, така че само Исана да го чуе, и каза:

— Милейди, не можем да задържим тази позиция. Имаме съвсем малко време. Разбирате ли?

Очите на Исана бяха леко разширени, но изражението й — напълно контролирано. Тя си пое дълбоко дъх, когато Фиделиас се изправи и Арис й помогна да стане.

— Капитан Алдрик — каза тя.

Алдрик леко наклони глава:

— Милейди?

— Този легион не разполага с тяхната рота рицари. Заповядвам ви да изпратите хората си, за да им помогнете.

Алдрик за момент не каза нищо. Погледът му се премести отляво надясно, съответно от чакащите въздушни карети към ордите ворди извън холта.

Пръстите на дясната му ръка — ръката с меча — бавно се свиха и отпуснаха, сякаш ги разкършва, преди да влязат в действие. Фиделиас го осени прозрение. Алдрик може да беше наемник, но беше и човек. Всички бяха. И нито един алеранец не можеше да наблюдава как вордите унищожават техния свят и да не разбира, че е невъзможно да остане настрана от тази битка. Можеха само да изберат дали да застанат до братята си алеранци сега — или да отложат до момента, когато ще трябва сами да се изправят срещу ворда.

— Кажи да — каза Одиана, а прекрасните й очи блеснаха зловещо. — О, кажи да, милорд. Толкова дълго чаках да ви видя как убивате ворди.

Наемникът хвърли поглед през рамо към Одиана, после се обърна към Исана и отново се поклони.

— Да, милейди.

По лицата на мъжете зад него се появиха вълчи усмивки, заедно с изръмжани звуци на съгласие.

Алдрик пристъпи напред, за да огледа битката долу, и Арарис тръгна с него. Алдрик изсумтя:

— Земни насипи?

Арарис кимна:

— Дори малка разлика във височините ще направи голяма разлика.

— Одиана — каза Алдрик.

Тя все още го държеше за колана.

— Кой?

— Антилар и брат му. Имаме нужда от тях.

Жената се обърна и бързо слезе от покрива.

— Къде отива тя? — попита Фиделиас.

— Да събуди спящите — отвърна Алдрик.

Фиделиас поклати глава.

— Невъзможно е да върнеш някого в съзнание с водно призоваване.

— Тя може.

Исана пристъпи напред.

— Възможно е. Но е малко безумно.

Алдрик почти се усмихна.

— Разум. Ха.

Исана се намръщи след Одиана.

— Опасно е. Както за пациента, така и за лечителя.

Алдрик сви рамене.

— Също така е опасно, ако вордите прекарат сърповете си през теб няколко пъти, докато лежиш там в безсъзнание.

Исана стисна устни и кимна.

— Ще отида с нея.

Когато започна да се обръща, за да тръгне, Фиделиас докосна ръката й.

— Лейди — каза той тихо, — не е нужно да правите това.

Тя примигна, сякаш изненадана.

— Разбира се, че трябва. Извинете, Първо копие.

Тя напусна покрива, за да последва Одиана, а Фиделиас се обърна към Алдрик.

— Братята Антилан биха могли да направят ров около това място — тук е предимно пръст. Предполагам, че това имахте предвид?

Алдрик кимна.

— Доведете и седем или осем от най-добрите си инженери. Ще дадем на всеки от тях рицар на метал, който да ги прикрива.

Арарис кимна.

— Би било най-добре, ако вашите рицари намерят начин да ги прогонят за момент — добави той. — Да осигурят на призователите на земя няколко спокойни секунди.

Фиделиас кимна бавно. След това се обърна към куриера, който чакаше на покрива до него, и каза:

— Попитайте майстор Марок дали би дошъл да говори с мен.

За петте минути, необходими за изготвянето на отчаяния план, Първи алерански претърпя повече загуби, отколкото през цялата кампания в долината и Кания, взети заедно. Мъже крещяха и ги завличаха назад при претоварените лечители. Хора падаха и биваха издърпвани в ордата. Мечове се чупеха. Щитове биваха разцепвани. Вордите умираха със стотици, но не се отказваха.

По фланговете Свободният алерански се справяше малко по-добре, главно защото се намираше в спокойна зона по отношение на вражеското присъствие. Незначителен брой ворди атакуваха по фланговете на легионите, но неопитността на свободните алеранци означаваше, че на тях също им е много тежко.

Единственото нещо, което все още спираше някои от кохортите да не избягат, беше сигурното осъзнаване, че изход няма. Само победа или смърт.

Но победата в обозримо бъдеще не изглеждаше възможна.

Марок стоеше спокойно до Фиделиас и наблюдаваше битката. Накрая каза:

— Никога не сте ме молил да махна мъглата. Очаквах да го направите.

— Нищо не може да се спечели от това — отговори Фиделиас. — Само ще покажем на мъжете колко още проклети ворди има там. Хората се борят по-добре, когато не е безнадеждно.

Марок кимна.

— Както и нашите воини. Но ако премахна мъглата, канимските войски ще видят тежкото ни положение.

— Тяхната мисия не е да идват да ни спасяват. Трябва да убиват спящите ворди. Всичките. Колкото повече ворди ни атакуват тук, толкова по-малко ще има там, на полето. Там те могат да убият двадесет безпомощни ворда за времето, необходимо да се отървем от едно будно същество. Заслужава си.

— Дори ако това означава смъртта на всички, които са тук?

— Точно така.

Фиделиас вдигна поглед, когато куриерът махна с ръка. Мъжът вдигна палец.

— Готови са.

Марок кимна бавно и каза:

— Колкото повече ворди атакуват твоя народ, толкова по-малко атакуват моя. Нека задържим вниманието им.

Той вдигна ножа и направи дълбок разрез в лявата си предмишница. Кръвта започна да капе върху каменния покрив. Канимът изръмжа и започна да пее нещо изпълнено с ръмжене и кашляне. Миг по-късно Фиделиас видя как мъглата на около пет фута пред първия ред легионери започва да се сгъстява. Докато наблюдаваше, тя потъмня, стана непрозрачна и след миг писъците на умиращите ворди започнаха да отекват пред легионите. Отвратителна смрад изпълни въздуха.

Екипи от по двама, рицар и земен призовател, се втурнаха напред. Антилар Максимус изглеждаше махмурлия, но носеше бронята си и се придвижваше сам. До него крачеше Арарис Валериан в металната си кожа, очите му бяха нащрек. Алдрик екс Гладиус вървеше зад тях, придружавайки едрия лечител, който беше привързал Антилус Красус на гърба си. Останалите Вятърни вълци крачеха до инженерите на Първи алерански, като всички бързаха да се разпределят равномерно по протежение на защитната линия.

Марок продължаваше да ръмжи и да си мърмори под нос. Очите на стария каним бяха затворени. Кръвта му течеше постоянно.

Веднага щом първите екипи достигнаха позициите си, земните призователи започнаха своята работа. Земята набъбна и се издигна като океан при силен вятър. След това тя започна да се сгъва върху себе си. Това напомни на Фиделиас за начина, по който се дипли чаршаф при разстилането му върху легло.

След няколко минути работата беше завършена. Земята леко се издигаше, оформяйки ниска рампа пред редиците на легионерите, може би половин ярд, но далечната й страна рязко се спускаше в ров с дълбочина около три ярда и два пъти по-широк. Центурионите започнаха да крещят заповеди на своите части и легионите се наредиха на ръба на рова, пренареждайки редиците и сменяйки оръжия, за да насочат копията си към вордите, докато се опитват да се изкачат. Разбира се, това не беше перфектна отбранителна структура — но също така беше много, много по-добре от нищо.

— Приключиха — каза Фиделиас.

Марок бавно издиша и ръмжащото му пеете постепенно затихна. Заклинателят на кръв уморено се отпусна на каменния покрив и се килна на една страна. Лявата му ръка все още беше изпъната и от нея течеше кръв. Фиделиас си пое притеснено дъх и го погледна въпросително.

— Не се тревожи за мен, демоне — каза Марок. — Превръзки. Моята чанта.

Фиделиас намери превръзките и започна да превързва ръката на Марок, за да спре кървенето.

— Мислех, че казахте, че киселинните облаци са за аматьори — отбеляза Фиделиас.

— Това не беше облак. Беше стена — той затвори очи и измърмори. — Хленчещ демон. Пак заповядай.

Фиделиас се канеше да заповяда да заведат Марок при лечителите, когато посланик Кайтай изскочи на покрива и диво се огледа. Тя забеляза Фиделиас и тръгна към него. — Къде е той?

— Не е тук — отговори Фиделиас. — Остави те и отлетя. Кралицата тръгна след него.

Кайтай стисна зъби и каза:

— Трябваше да се досетя, че ще направи нещо подобно.

Фиделиас вдигна вежди.

— Лечителите казаха, че на тила имаш оток с размерите на ябълка.

Кайтай нетърпеливо махна с ръка.

— Трябва да отида при него.

Фиделиас се наведе към нея.

— Той жив ли е?

Кайтай отмести поглед, очите й не бяха фокусирани върху нищо.

— Да. Засега. И… е много доволен от своята изобретателност, нека Единственият да ни помага — тя примигна и погледна обратно към Фиделиас. — Бързо. Кое е най-лошото място в тази долина, на което човек може да отиде? Най-безумното самоубийствено място, което може да се намери? Място, където само един голям глупак би се осмелил да отиде — и където само луд глупак би го последвал?

Фиделиас отговори незабавно и се оказа, че двамата с посланика едновременно казват:

— Гарадос.

— Той е там — отсече Кайтай.

И без да каже нищо повече, тя се обърна, скочи във въздуха и изчезна зад воал, когато се изстреля към откритото небе. Половин дузина вордски рицари се спуснаха към нея, надявайки се да я пресрещнат, въпреки че не можеха да я видят.

Крилата им избухнаха в пламъци и те полетяха като камъни надолу към смъртта си.

Фиделиас издиша бавно. След това се върна към реалностите на битката, преразпределяйки новите им активи, макар да знаеше, че позицията им не може да бъде задържана повече от няколко часа срещу толкова многоброен враг.

Но имаше чувството, че е направил всичко възможно.

Очите му се насочиха към Гарадос. Някъде там, по студените скалисти склонове на планината, млад мъж противопоставяше цялата сила, хитрост и блясък на хилядолетна династия срещу интелигентността и безмилостната сила в сърцето на поглъщащия техния свят ворд.

И подобно на всички останали, всичко, което можеше да направи Фиделиас, беше да чака да види какво ще се случи.