Фурията на Първия лорд

Глава 2

— Господа, Майстор на войната — каза Тави. — Благодаря ви, че дойдохте.

Той огледа събралите се в каютата и си помисли, че това е неговият военен съвет.

— В близките няколко часа вашите войски ще узнаят това, което бих искал да ви кажа сега. Вие трябва да го чуете първи.

Той спря, за да си поеме дъх и да се увери, че изражението на лицето му и езикът на тялото му са спокойни. Важно беше да не показва притеснение, предвид важността на онова, което се канеше да каже. И при никакви обстоятелства не бива да позволява на канимите да го виждат нервен.

— Вордът вече е нападнал Алера — каза Тави. — Първият натиск е отблъснат, но нищо повече. Церес е паднал, както и Алера Империя. Докато стигнем до там, и други градове може да са паднали.

В каютата настъпи гробна тишина.

Насаг обърна покритата си с тъмна козина глава към Варг. Майсторът на войната потрепна с ухо, без да откъсва кървавочервените си очи от Тави.

— Освен това — продължи Тави — Първият лорд, моят дядо, Гай Секстус, е паднал в битка, докато се е опитвал да забави врага, за да даде шанс на жителите на столицата да се спасят.

Никой не изрече нито дума, но присъстващите алеранци издадоха почти беззвучен хор от стонове на шок и недоверие. Тави не искаше да говори с бодър и делови тон. Искаше му се да изкрещи възмущението и скръбта си, че вордът му е отнел неговия дядо, преди да е имал възможност да го опознае по-добре. Но гневът му, колкото и да го изгаряше, не можеше да промени нищо. Тави бавно продължи в тишината.

— Долината Амарант е напълно загубена. По някакъв начин вордът е подчинил алеранци да му служат и сега в битките се сблъскват магия срещу магия. В допълнение, повечето от главните пътища са унищожени, за да попречат на ворда да ги използва, така че не можем да разчитаме на тях в нашите планове.

Той се обърна към картата на Алера, която беше закачена на вратата на каютата. Разпространението на кроача беше отбелязано с петна зелено мастило.

— Както можете да видите, вордът е запълнил долината и е разпрострял кроача по протежение на пътищата с фурии — въпреки че фуриите им не действат, в крайна сметка тези пътища все пак са проходими. Враговете са превзели по-голямата част от бреговата линия на континента и са обсадили повечето големи градове в Империята.

— Но окупацията далеч не е завършена. Големи райони в провинцията между градовете и главните трактове все още не са заети, вероятно защото вордът ги смята за области с нисък приоритет. Хората в тях обаче са отрязани. Всички, останали зад линията на кроача, са в капан. Нашите най-оптимистични оценки сочат, че те имат не повече от осем до десет месеца, преди кроачът да запълни празните места — той се обърна към събралите се с почти незабележима студена усмивка. — И така, имаме точно толкова време, за да унищожим вордската заплаха.

— Кървави врани — изпъшка Макс. — Стига да не е прекалено трудна задача или нещо подобно.

— Нямаме избор — това е нашата задача — призна Тави.

Красус вдигна ръка. Приличаше на по-големия си полубрат Макс, но навсякъде, където Макс беше грубоват, по-стройният млад мъж беше изтънчен. Красус беше с инч по-нисък и с трийсет фунта мускули по-лек от брат си и имаше благородния профил на чистокръвен гражданин, който може да изскочи направо от произволен брой древни статуи, картини или монети.

— Ако Първият ло… Ако Секстус е загинал по време на битка за забавяне на врага, това означава, че е имало организираната съпротива и че тя все още може да е там. Какво знаем за легионите и тяхната сила?

— Атис Акватайн, който е служил на Гай като боен капитан, по молба на Първия лорд законно е бил приет в Дом Гай — като мой по-малък брат.

Макс насмешливо изсумтя.

— Той е с тридесет години по-възрастен от теб.

Тави се усмихна леко.

— Не и за Гай Секстус. Изглежда той е усещал, че ще умре. Не е можел да знае дали ще се върна, а някой е трябвало да оглави Империята в мое отсъствие. Гай е избрал мъжа, който е най-подходящ — Тави постави показалеца си на Рива, а палеца — на Акватайн. — В зависимост от състоянието на нашите войски по време на отстъплението, той, заедно с легионите, се е оттеглил или към Акватайн, или към Рива, и най-вероятно ще се постарае да събере повече сили.

Той премести пръста си на две хиляди мили на запад и го сложи на Антил.

— Както виждате, Антил засега не е зает от кроача. Нашата мисия ще е да акостираме тук, да осъществим контакт с Акватайн, ако е възможно, и след това да се присъединим към него.

Валиар Маркус, Първото копие на Първи алерански легион, потърка челюстта си с ръка. Очуканият стар центурион присви очи към картата.

— Две хиляди мили. Без никакви доставки, освен малко сушено месо от левиатан. И никакви подсилени пътища. Може да ни отнеме цялата пролет и половината лято.

— Мисля, че ще успеем да уредим нещо по-навременно от това — каза Тави. — Всъщност, освен ако не греша, ще трябва.

Варг изръмжа:

— Вордската кралица.

Тави кимна.

— Точно. Тя почти сигурно ще наблюдава следващия сблъсък между ворда и основните алерански сили. Тя е нашата основна цел, господа.

Валиар Маркус поклати глава.

— Една сламка. В цялата тази купа сено.

Тави оголи зъби.

— Ако беше лесно, нямаше да имаме нужда от легиони, за да постигнем целта си. По възможност ще следваме ворда и ще се опитаме да ги хванем между нашите сили и силите на Акватайн. Трябва да сме сигурни, че кралицата няма да избяга през задната врата.

— Да бъдеш смел и тъп не е едно и също — каза Маркус. — Но понякога тези понятия са доста близки, сър.

Маркус се намръщи.

— Извинете. Сър.

Тави махна с ръка.

— Сенатът все още не е признал дори моето гражданство. Така че докато решаваме проблемите си, нека се отнасяме един към друг както преди.

— Тавар — изръмжа Варг, — твоят Майстор на лова посочи важен детайл. Две хиляди мили — това е прилично разстояние. Ако всичко опира до скорост, без провизии няма да стане. Армиите не могат да се придвижват толкова бързо, ако са гладни.

Дуриас, Първото копие на Свободния алерански легион, вдигна глава и срещна погледа на Тави. Тихият млад мъж не говореше, преди да получи разрешение за това; макар мускулестото тяло на бившия роб да оставаше твърдо като камък пред лицето на опасността, той все още не можеше да общува свободно с граждани.

— Ще ни трябва много повече от само храна — каза той с дълбок, мек глас. — Всички видове снаряжения и униформи са износени. Антил ще може ли да ни снабди с нови?

Тави обърна поглед към Красус.

Младият антиланец се намръщи, преди внимателно да отговори:

— До известна степен. Но ако вордът се подготвя да ги обсажда, те няма да искат да споделят запасите си.

— Тогава ще си ги вземем — изръмжа Варг.

Красус се обърна и погледна Варг.

— Имаме много бойци, плюс вашите призователи. Бих могъл сам да превзема града със силите, която имам тук. Също както и вашите демони. Уверете се, че те знаят, че можем да ги победим. Спрете да се прекланяте пред алеранските обичаи. Дайте им ясно да разберат, че са длъжни да ни сътрудничат.

Тави вдигна ръка.

— Ще решаваме проблемите по реда на постъпването им. Все още не знаем много за вътрешната ситуация в Антил. Красус?

— Знамената на баща ми не са над града — отвърна Красус, лицето му все още показваше съмнения относно предлаганата от Варг политика на преговори. — Най-вероятно градът се управлява от неговия сенешал, лорд Ванориус. Аз мисля, ваше височество, че би било разумно да пристигна преди флота и да му разясня ситуацията.

Тави се намръщи.

— По-лесно е да поискаш прошка, отколкото да получиш разрешение — каза той. — Ще те изпратя, когато флотът стигне брега, но град, пълен с уплашени хора, може да реагира неразумно. Искам да стоим на твърда земя с легионите и канимските воини в пълен боен строй в момента, в който гражданите ще трябва да отговорят.

Красус издиша през нос и неохотно кимна.

— Както желаете.

Тави се обърна към картата.

— Да обобщим — каза той. — Вордът печели. Две хиляди мили марш. Без снабдяване. Десет месеца, за да се спасят оцелелите, преди да бъдат унищожени.

Той отново погледна присъстващите.

— Като че ли не съм забравил нищо. Въпроси?

Последният участник във военния съвет носеше синьо-червената униформа на камериера на легиона. Рядка бяла коса ограждаше почти плешивата му глава, а очите му бяха воднисти, но ръцете му, макар и покрити със старчески петна, бяха твърди.

— Ъ-ъ. Ваше височество?

— Да, маестро Магнус?

— Като ваш де факто командващ разузнаването, аз… — той неуверено сви рамене. — Повярвайте поне във възможността, че трябва да знам вашия източник на информация.

Последните няколко думи той изрече през стиснати зъби.

Тави кимна сериозно.

— Ще имам предвид вашата гледна точка — той погледна останалите. — Красус и неговите рицари Аери са намерили подходящ за акостиране участък от брега. Първо ще слязат легионерите и воините, а след това цивилните, ако има време.

Тави се обърна към Варг и каза:

— Трябва да действаме бързо. Ще направя каквото е нужно, за да съм сигурен, че вашите сънародници ще имат всичко необходимо за изграждане на убежища.

— Само за да може вордът да ги избие след няколко дни? — попита Насаг.

Варг му хвърли укоряващ поглед, придружен от ниско неодобрително ръмжене. После, без да мигне, той погледна Тави.

— Той е прав.

Тави пое дълбоко дъх и кимна.

— Прави сте, разбира се. Те се нуждаят от защитата на градските стени.

Макс обречено поклати глава.

— Старият Ванориус няма да хареса това.

— Не е и длъжен — откровено каза Тави. — Просто ще трябва да го направи.

Той направи пауза и смекчи тона си.

— Освен това не мога да си представя, че ще е чак толкова недоволен да получи няколко хиляди каними да помагат в защитата на стените.

Варг издаде изненадано ръмжене и леко наклони глава.

Тави твърдо срещна погледа му.

— Мислехте, че смятам да ви заставя да тръгнете, оставяйки вашите роднини тук сами и без защита?

— Ако трябва да се бием рамо до рамо с вашите хора — каза Варг, — твоят народ ще получи преимущество.

— Вие не сте ворди — просто каза Тави. — Ще разрешаваме нашите проблеми по-късно.

Варг за момент се втренчи в него, след което леко наклони глава настрани.

— Тавар — изръмжа той, изправяйки се. — Ще се погрижа за приготовленията, които предложихте.

Тави върна канимския поклон, като се постара той да е със същата дълбочина и продължителност като този на Варг.

— Оценявам това, Майстор на войната. Успех. И на вас също, Насаг.

— Тавар — изръмжа по-младият каним.

Когато двамата каними напуснаха каютата, трябваше да се сгънат почти наполовина, за да минат през вратата. Останалите приеха това като напомняне за собствените им задължения и също започнаха да излизат.

— Магнус — тихо каза Тави. — Изчакайте.

Старият курсор спря и погледна към Тави.

— Вратата — каза Тави.

Магнус затвори вратата и застана с лице към Тави.

— Ваше височество?

— Съжалявам, че ви отрязах по-рано. Надявам се, че това не е проблем.

— Ваше височество — въздъхна Магнус. — Сега не е време за шеги.

— Знам — тихо се съгласи Тави. — И имам нужда от вашата помощ. Информацията ми е… непълна. Искам да се свържете с отговарящия за събирането на информация на лорд Ванориус и да разберете къде точно се намира Акватайн и как можем да се свържем с него.

— Ваше височество…

— Не мога да ви кажа, Магнус — каза Тави със спокоен, тих глас. — Абсолютно съм сигурен, че дядо ми никога не ви е разкривал всичките си източници.

За момент Магнус замислено погледна Тави. После сведе глава и каза:

— Както пожелаете, ваше височество.

— Благодаря ви — отговори Тави. — Сега. Вече от няколко седмици гледате Маркус много странно. Искам да знам защо.

Магнус поклати глава. След кратка пауза каза:

— Не съм сигурен, че му вярвам.

Тави се намръщи.

— Врани, Магнус. На Валиар Маркус? Защо?

— Той… — Магнус въздъхна. — Не мога да кажа нищо определено. От няколко седмици се мъча да изровя нещо. Просто… нещо не се връзва.

Тави се подсмихна.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че не — рефлекторно отговори Магнус. — Аз не съм сигурен в нищо.

Тави кимна.

— Но въпреки това не можете да го зачеркнете.

— Усещам го в червата си — каза Магнус. — Знам го. Просто не мога да формулирам защо го знам.

Той вдигна ръка и отметна бялата си коса от очите.

— Може би просто остарявам, мисля — внезапно той се втренчи в Тави. — Откога разбрахте за Секстус?

— Няколко дни след бягството ни от Кания — тихо отговори Тави.

— И не казахте нищо.

Тави сви рамене.

— Това нямаше да промени нищо, освен да изплаши всички и да ни накара да изглеждаме по-уязвими пред канимите — той поклати глава. — Всички, които седят на бавни кораби и няма какво да правят. При това бавно пътуване и нямане какво да се прави, всички само щяха да се тормозят с лоши мисли и до седмица палубите ни щяха да бъдат в кръв. А сега, докато се разпространят слуховете, ние ще сме в разгара на военните действия. Всеки ще има работа, която да го ангажира.

Магнус въздъхна.

— Да. Предполагам, че е било необходимо да се премълчи — той поклати глава и за миг очите му блеснаха слабо. — Но моля ви, ваше височество, не го правете свой навик. Сърцето ми вече трудно се справя с подобни новини.

— Ще направя каквото мога — каза Тави. Той кимна на Магнус и се върна на масата. — О, да, маестро.

— Хм?

Тави вдигна поглед и уморено се отпусна на стола си.

— Валиар Маркус ми спаси живота. И аз — неговия. Не мога да си представя той някога да тръгне срещу легиона. Или срещу мен.

Магнус замълча за момент. После тихо каза:

— Винаги така мислят за предателите, момче. Затова ги мразим толкова много.

Старецът напусна каютата.

Атис Акватайн, човекът, който през по-голямата част от живота си се стремеше да вземе короната на Алера, сега несъмнено беше само на косъм да я грабне по безспорен начин. Може ли да има още един кинжал, който да дебне в очакване на подходящия момент за удар?

Тави затвори очи. Почувства се уязвим. А после и уплашен.

След това рязко се изправи, прекоси стаята и започна да облича бронята, взета от легионер, умрял от раните си след евакуацията, и която замести изгубената от Тави в пристанището на Молвар.

Познатата тежест на алеранската лорика, студена и твърда, падна с обичайната си тежест на раменете му. Той закачи меча на бедрото и усети безпристрастната сила на стоманата, която тихо пее по дължината на острието.

Имаше още много работа за вършене.

Най-добре беше да мисли за това.