Фурията на Първия лорд

Глава 21

Амара гледаше очите на Масио. Те оставаха клинично откъснати, докато той насочи острието между ребрата й и си пое дълбоко дъх. В мига преди той да натисне напред, тя се изви настрани и глътна стомаха си възможно най-силно. Усети как ръбът на меча прогаря една-единствена пареща линия по корема й, но успя да изстреля юмрук и да нанесе точен, макар и слаб удар в носа му. От удара Масио тръсна глава и примигна да разкара неволно избилите сълзи — и след това рязко обърна горната част на тялото си, а мечът му се завъртя нагоре и назад, сякаш имаше собствена воля. В същия миг нещо с трясък удари острието и наоколо избухна малък облак дървени трески.

Дива надежда се надигна в Амара и обхвана цялото й тяло. Това разсейване бе достатъчно, за да подреди ужасените си, замаяни мисли. Тя призова Сирус да й заимства от скоростта си и видя как светът около нея се забавя. Веднага щом това се случи, тя отново замахна с ножа си за удара, който трябваше да използва още първия път — да среже не ръката на Масио, а собствената си коса, където той я държеше.

Острият нож безпроблемно сряза косата й и тя се освободи от хватката му. Падна на земята и отскочи настрани. Видя как мечът му отново се движи с ленива грация в забавеното усещане за време на въздушната си магия.

Дълга, тънка стрела със зелени и кафяви пера се плъзна към главата на Масио. Гражданинът с яка за подчинение прихвана стрелата с острието си и втори облак трески се разлетя във въздуха. Мечът на Масио продължи посоката си на движение и се устреми към Амара с почти деликатна грация. Нейното собствено тяло се движеше също толкова бавно, но тя успя да удари с ръка по плоската част на острието, докато върхът се насочваше към корема й, и мечът се плъзна покрай нея, за да удари силно в каменната стена.

Амара се претърколи през рамо, присви крака под себе си и с експлозивен скок се изправи. Сирус се втурна под нея и я тласна нагоре и далеч от Масио, избягвайки обратния замах на меча му буквално на косъм.

Площадът беше разположен дълбоко между високите сгради на Рива и тя усети как Сирус се напряга, докато се мъчи да измести достатъчно от сгъстения между каменните стени въздух, за да я изведе на открито. Центърът на площада щеше да е по-добро място за излитане, но тя не би могла да се доближи до него през пръстена от огромни фурии, които все още бяха там. Вместо това, заклещена в края на площада, тя се издигаше твърде бавно от земята и дори беше принудена да спре, за да не се удари в стената на сградата, която беше нейната цел.

Тя се вкопчи с една ръка в перваз на прозорец, заби пръстите на левия си крак в цепнатина между камъните и, подкрепяна от Сирус, започна да се катери по стената на сградата като паяк. Наличието на толкова много камъни, което беше ограничило Сирус, бе повлияло и на вятърните фурии на Масио — а младежът сигурно тежеше около сто фунта повече от нея. Бърз поглед през рамо й показа, че Масио се е втурнал след нея, но вместо да използва вятърна фурия, за да я преследва, той изкрещя силно и рязко подскочи, разчитайки на силата на земята, за да преодолее почти три етажа с един скок.

Без да откъсва поглед от Амара, той потопи върховете на пръстите си в камъка, сякаш е мека глина, и със силата на земен призовател започна да се изкачва по сградата по-бързо, отколкото тя можеше.

Амара стигна до върха миг преди Масио, облегна корем на ръба и отчаяно се опита да се изтегли изцяло на покрива.

Желязна хватка стисна глезена й.

Тя погледна надолу, отчаяна и безпомощна срещу силата в стискащата ръка на Масио, и се помоли правилно да е преценила от коя сграда бяха дошли стрелите. Масио намери опора за единия си крак и Амара знаеше, че следващата му стъпка ще бъде просто да завърти глезена й и да я разбие в стената на сградата като огромна порцеланова кукла.

Стената на три ярда от върха на сградата избухна навън с оглушителен трясък на разбиваща се скала. Широка възлеста длан стисна яката на хитиновата броня на Масио в желязна хватка и се дръпна назад, разбивайки главата на младия гражданин в стената на сградата. Масио издаде един-единствен приглушен звук, след което ръката, която го беше сграбчила, продължи да го удря в камъка отново и отново, и отново. Пръстите на Масио отпуснаха глезена на Амара и кръвта му изпръска стената. Вратът му се счупи при втория или третия удар. На петия стената просто отстъпи и тялото на Масио изчезна във вътрешността на кулата. Оттам се чуха още няколко грозни, тежки звука на разкъсване на плът и трошене на кости.

Амара уморено се изтегли обратно на покрива и се просна задъхана от болката, напрежението и чистия ужас. Спомените за ужасните неща, които бе видяла през онази нощ, отново заляха мислите й и тя приглушено захлипа, стиснала корема си, сякаш се опитва да го предпази да не се пръсне.

Миг по-късно ръката на Бърнард докосна рамото й и тя отвори очи, за да го види над себе си. Съпругът й целият беше покрит с мръсотия, а от саждите лицето му беше изцяло черно. На едната си буза имаше прясна резка. По туниката, лицето и врата му имаше пръски кръв, кръвта на Масио. Пласт прах и частици натрошен камък, напоени с кръв, покриваха дясната му ръка до лакътя. Легионерският му гладиус висеше отстрани, срещу широкото гърло на бойния колчан, а в лявата си ръка стискаше лък.

Той я обгърна с ръка и здраво я притисна към гърдите си. Амара на свой ред го прегърна, усещайки топлината и силата му.

— Крайно време беше — прошепна тя.

— Оставям те само за един час, жено — каза той с треперещ глас. — И те намирам да тичаш наоколо с по-млад мъж.

Тя приглушено се засмя, смехът й заплашваше да се превърне в ридания, и го прегърна за още няколко минути. После нежно го отблъсна и той се изправи, вдигайки я на крака.

— Не сега — каза тя. — Наоколо има още няколко.

От време на време те чуваха приглушеното ехо на действаща в близост магия. После над покрайнините на града се издигна смесен с дим и огън облак прах и се разнесе протяжен рев.

— Още взети призователи? — каза Бърнард. — Защо са тук?

— Дошли са за граждани — отвърна Амара. — Поне един от тях беше наблизо, скрит зад воал. Удари ме достатъчно силно, за да успее другият да ме настигне.

Когато тя млъкна, над тях се изви вятър и се появиха два тъмни силуета, с трептящи върху стоманата отражения, искри от време на време прескачаха между тях. Други двама се стрелнаха след първата двойка, насочвайки се към тях под различни ъгли и височини. Няколко секунди по-късно високо над главите им се появиха множество нажежени до бяло огнени сфери и веднага избухнаха в серия от експлозии. Последваха отдалечени, насечени взривове. После поредица от тъмносини ивици отговори на сферите, проблясвайки в обратната посока. Няколко мига по-късно прозвуча съскане, сякаш дъждовна буря удря по горещ тиган.

— Кървави врани — изпъшка Бърнард. — По-добре да се махнем оттук възможно най-бързо.

— Не — каза Амара. — Това са добри знаци.

Бърнард се намръщи. Амара уморено посочи към небето.

— Вражеските призователи трябваше да работят тайно и да унищожават нашите граждани един по един, издебвайки ги, докато те се опитват да помогнат на града. Вероятно точно това са правили през последния половин час или повече, преди да се появя аз. И ако сега се води открита битка, това означава, че тайната операция на врага вече не е тайна. Лейди Плацида сигурно е изпратила съобщение до нашите граждани.

Бърнард се усмихна.

— Може би. Или може би половината вражески призователи правят шоу, докато останалите се крият в очакване на възможност да нападнат от засада разсеяни граждани.

Амара потръпна.

— Коварен човек си ти — после погледна към площада, отново към Бърнард, и попита: — Какво правиш тук?

— Гледам Акватайн — гласът му беше тих и напълно безучастен. — Сингуларите му бяха нападнати от нещо зловещо с размерите на бикоподобна фурия. Тези, които можеха да ходят, трябваше да измъкнат другите, които не можеха. И го оставиха съвсем сам.

— Гледаш го — тихо каза Амара. — Но не го защитаваш.

— Точно така.

Амара прехапа устни:

— Въпреки лоялността, която всеки гражданин дължи на короната и нейните наследници.

Пръстите на покритата с кръв дясна ръка на съпруга й се свиха в юмрук.

— Този човек носи пълната отговорност за смъртта на повече от четиристотин мои приятели и съседи. Някои от тях, враните да го отнесат, бяха мои холтъри. Според Исана той не крие, че някой ден може да сметне за необходимо да убие племенника ми — той се втренчи в самотната фигура на площада и тихият му глас гореше от ярост, докато зелените му очи изглеждаха ледени. — Този убиец и кучи син трябва да се смята за късметлия, че не съм му платил дължимото — той стисна устни, очите му бяха насочени към неподвижния Атис, заобиколен от половин дузина огромни фурии. — Точно сега ще е доста лесно.

— Имаме нужда от него — каза Амара.

Бърнард стисна челюсти.

Амара сложи ръка на рамото му.

— Ние се нуждаем от него.

Той я погледна, пое си дълбоко дъх и направи толкова леко движение с глава, че едва ли можеше да се разпознае като кимване.

— Това не означава, че трябва да ми харесва…

Главата му се завъртя и тялото започна да я следва, преди Амара да чуе леките стъпки по каменния покрив. Тя се обърна и видя слабо замъгляване във въздуха — някой, скрит зад въздушен воал, приближаваше с ужасяваща скорост. След това се чу звук на удар и Бърнард хрипливо изпъшка, превивайки се на две. Размазаното петно отново се раздвижи и главата на Бърнард рязко се килна на една страна. Избитите му зъби изтропаха по покрива като зарове и той се отпусна до тях в безсъзнание или мъртъв.

Амара едновременно посегна към Сирус и оръжието си, но нападателят замахна с почти невидимата си ръка и шепа солени кристали я улучиха, карайки въздушната й фурия агонизиращо да се гърчи.

Мечът й не беше излязъл и наполовина от ножницата, когато остра студена стомана, върхът на дълъг и тънък нож, опря до гърлото й. Острието стана видимо, последвано от дланта, после от цялата ръка и изведнъж Амара се оказа лице в лице с бившата Върховна лейди Акватайн. Инвидия беше облечена изцяло в черен хитин и същото ужасно пулсиращо паразитно същество обгръщаше торса й. Косата й беше сплъстена и разрошена, очите й бяха хлътнали, а кожата имаше нездравословно блед цвят.

— Представете си — каза Инвидия. — Прекарах последния половин час да обикалям този площад в търсене на сингуларите, които бях сигурна, че Атис е скрил. За него изобщо не е характерно да използва отсъствието като маскировка, въпреки че предполагам, че в този случай е невъзможно да ги открием. Здравейте, графиньо.

Амара хвърли поглед към неподвижния си съпруг, огледа площада отдолу и стисна зъби.

— Вървете при враните, предателко.

— О, вече съм била там — безгрижно отвърна Инвидия. — Започнаха да кълват очите и устните ми, когато вордът ме намери. Не съм склонна да повтарям този опит.

Устните на Амара се разтегнаха в студена усмивка.

— Трябва ли да ви съжалявам?

— О, стига, графиньо — отвърна Инвидия. — За всеки от нас е прекалено късно да търси изкупление за греховете си.

— Тогава защо не ме убиете и не приключите с това? — отвърна Амара и вирна брадичка, за да открие още повече гърлото си за острието на Инвидия. — Стана ни самотно, нали? Липсва ни компанията на собствения вид? Нуждаете се от някакво уважение? Прошка? Одобрение?

За миг Инвидия я погледна, въпреки че очите й гледаха през Амара, сякаш я нямаше. Гримаса изкриви лицето й.

— Може би — каза тя.

— Може би трябваше да се сетите за това преди да започнете да ни убивате наред — изплю Амара. — Вие нямате яка като другите. Те са роби. Вие сте свободна. Тук сте по собствена воля.

Инвидия грубо се засмя.

— Това ли мислите? Че имам избор?

Амара вдигна вежди.

— Да. Между смъртта и унищожаването на собствения си вид. Бихте могли да се противопоставите на ворда и да умрете от отровата, която все още е във вас — да умрете от ужасна смърт. Но вместо това сте избрали да оставите всички останали да умрат вместо вас.

Очите на Инвидия се разшириха и устните й се разтегнаха назад в неестествена гримаса.

— Истински тъжната част — продължи Амара с нескрито презрение в гласа си — е, че в крайна сметка няма да има значение. В момента, в който станете по-скоро заплаха, отколкото актив за тях, вордът ще ви убие. Вие сте егоистично, негодуващо дете. Цялата тази кръв по ръцете ви е напразна.

Инвидия стисна челюсти и високо по скулите й се появиха цветни петна. Цялото й тяло започна да се тресе.

— Коя — прошепна тя. — Коя си мислиш, че си?

Амара изучи острието и срещна погледа на Инвидия.

— Аз знам коя съм. Аз съм Амара, графиня Калдерон, курсор на короната, лоялен служител на Алера и Дом Гай. Дори да ми коства живота, знам коя съм — тя оголи зъби във вълча усмивка. — И двете знаем вие коя сте. Вие избрахте своята страна, предателко. Да приключим с това.

Инвидия замръзна неподвижно. От многото пожари над покрива духаше горещ вятър. Някъде се чу трясък на рушащ се камък, когато някаква сграда се срути. Отдалечени удари от огнени фурии безпорядъчно избухваха в нощта. В далечината отчаяния зов на тръбите и барабаните на биещите се легиони оставаше като постоянна, неизменна музика.

— Така да бъде — изсъска Инвидия.

И тогава покривът внезапно започна да се движи. Амара призова Сирус и ранената фурия нахлу в нея, предавайки болката и скоростта си възможно най-бързо, а времето сякаш се забави. Амара се хвърли напред, гмурна се надолу и избягна срязващото движение на Инвидия към врата й. Като се има предвид усилената от фурии сила на някогашната Върховна лейди, ако ударът беше сполучил, Амара не се съмняваше, че той щеше да я убие.

В движение Амара присви колене към гърдите си, след което, леко докосвайки с една ръка покрива, тя с всички сили изстреля краката си напред и през петите й цялата тази груба концентрирана сила попадна върху бедрата на Инвидия. Бронята на Инвидия абсорбира по-голяма част от страховитата сила на удара, но той беше с такава скорост, че я подхвърли във въздуха.

В крайна сметка невероятната сила, дадена й от фуриите, не добавяше нищо към телесната й маса, а ритникът на Амара беше нанесен с такава скорост, че дори тя да притежаваше изключителни способности на земен призовател, пак щеше да е излишно.

Амара усети как глезенът й изщрака, а болката, добавена към агонията на Сирус, беше повече от достатъчна да отмие концентрацията й за призоваване. Светът се върна към обичайната си скорост и Инвидия се блъсна в ниския каменен ръб, ограждащ края на покрива. Тя се удари с брутална сила и от гърдите й се изтръгна вик. Върховната лейди тръсна глава и вдигна ръка, очите й пламтяха от внезапна ярост.

И тогава директно върху нея избухна огън — нажежена до бяло огнена сфера, фурията на рицар на огъня, усилена многократно. Поток от изгаряща топлина обля Амара като вълна и отметна срязаната й коса назад; тя се хвърли на земята, за да защити неподвижното лице на Бърнард от изгарящата жега на този взрив.

След миг тя погледна назад — очите й все още бяха заслепени от ярката светкавица — и установи, че половината от покрива на сградата, частта, където бе стояла Инвидия, просто я нямаше. Нямаше развалини, нямаше пожар, нямаше прах — сградата в сферата с диаметър няколко карети просто беше изчезнала. Мястото, където сградата беше погълната, беше отсечено сякаш с нож; самият ръб на оригиналния материал гореше в черно. Ужасна миризма изпълваше въздуха.

Нямаше и следа от Инвидия.

Наблизо се чу съвсем лек удар по покрива. Амара вдигна поглед и видя друга замъглена, почти невидима фигура, стояща на десет ярда разстояние, близо до стерилно разрушения покрив.

— Искрено се надявам — измърмори Гай Атис, — че не сте се изгорили. Опитах се да огранича разпространението на топлината.

— Вие ни използвахте — изръмжа Амара.

Тя отмести яростния си поглед от замъгления силует на Атис. Сълзите, предизвикани от силната болка, почти я бяха заслепили, но тя намери гърлото на Бърнард с пръсти. Пулсът му беше стабилен и силен, въпреки че той все още лежеше неподвижно. Неговата сила, усилена от силата на фурията, му бе помогнала да оцелее при удара на Инвидия в челюстта. Ако Амара беше ударена така, вратът й щеше да се счупи.

— Беше необходимо — спокойно отговори Атис. Той се обърна и огледа изпълненото с дим и огън небето на Рива. — Инвидия никога нямаше да се покаже, ако не беше сигурна, че може лесно да ме убие, точно както ако бях разсеян от тези фурии. И ако не беше намерила някой, който да ме пази, щеше да си помисли, че охраната ми е прекалено добре прикрита и нямаше да се покаже от страх да не бъде изненадана. Вие и вашият граф сте достатъчно способни, за да ви бъде поверено да ме предупреждавате за опасности, но и достатъчно уязвими, за да бъдете бързо победени от някой от калибъра на Инвидия.

— Тя можеше да ни убие и двамата — каза Амара.

— Точно така — отговори Атис. — Но не и без да разкрие присъствието си.

За миг Амара свирепо се втренчи в него, примигвайки през сълзи.

— Това не са били диви фурии — констатира тя. — Били са вашите, прикрити.

— Очевидно, курсор. Честно казано, наистина ли мислите, че щях да стоя напълно незащитен, когато най-малкото отклонение може да доведе до смъртта ми? Когато човек с много опасни лични познания за мен тича с ворда по време на атака? — той замълча замислено. — Съжалявам, че не можех да кажа на вас или на графа какво правя, но тогава щеше да загуби смисъла си.

— Рискувахте живота ни — каза Амара. — Ранихте няколко от собствените си охранители. И дори не знаехте със сигурност, че тя ще се появи.

— Грешите — отговори той и коленичи, за да вдигне тялото на Бърнард. — Инвидия имаше невероятен талант да усеща слабостта и да се възползва от нея.

Раздаде се съскащ звук и изведнъж през камъка под краката на Атис се появи тънък меч, острието му пламтеше със зеления огън на ворда, и го удари в слабините. Атис изкрещя и отскочи от острието, което проряза пътя си навън през тялото му със съскащ звук. Той едва успя да отстъпи встрани, когато трифутов кръг от покрива се разлетя в различни посоки. Отдолу се появи фигура, цялата в черен хитин и с обгорена плът, стиснала искрящо зелено острие в ръка. Беше плешива, черепът й беше изгорен до черно.

Амара едва ли би разпознала Инвидия, ако не бяха треперещите, пулсиращи и агонизиращи движения на ужасно обгореното същество, прилепило се към нея точно над сърцето й.

— Наистина знам как да се възползвам от слабостта — изсъска тя с дрезгав, хриплив глас. — Като например от вашата непоносима склонност да злорадствате след победа, Атис.

Атис лежеше на покрива, бял като чаршаф. Дясната му ръка потрепваше в нещо, което изглеждаше като напълно неконтролирано движение. Краката му бяха обездвижени. Не кървеше, но нажежените до бяло остриета на върховен гражданин почти винаги обгаряха раните. Само фактът, че е подпрян на каменния ръб на покрива, му пречеше да лежи по гръб.

Лявата му ръка рязко бръкна в пазвата и след това се появи с хартиен плик. Немощно го хвърли към Инвидия и той спря пред краката й.

— За вас. Харесва ми какво сте направила с косата си.

Инвидия оголи зъби в усмивка. Кръв се стичаше от изгорените й устни. Зъбите и бялото на очите й изглеждаха зловещо на фона на изгореното черно лице.

— Какво е това?

— Вашето копие от документите за развод.

— Колко учтиво.

— Необходимо е. Не мога законно да се отърва от вас, докато не ви ги предам.

Усмивката на Инвидия не трепна и тя тръгна напред; мечът й съскаше, докато пламъците му галеха хладния въздух.

— Сега ще се отървете от мен.

Той сведе глава в насмешлив поклон — лицето му беше маска на спокойно презрение.

— Дори това не е достатъчно скоро.

— И за двама ни — измърка тя.

Разнесе се крясък на граблива птица и малък сокол от нажежен бял огън се заби в покрива в краката на Инвидия, мигновено превръщайки се в огнена стена, която се издигна между нея и Атис.

Измъченият поглед на Амара се насочи към небето, където имаше половин дузина летци — всеки въоръжен с пламтящо оръжие, и те вече се накланяха за гмуркане, което щеше да ги отведе на техния покрив. Те полетяха в неравен клин, а Ария Плацида ги водеше с огнен меч в ръка — подгъвите на полите й се развяваха и плющяха от скоростта на полета.

Атис започна да се киска слабо, приглушено и подигравателно.

— Кървави врани — изръмжа Инвидия.

Тя се завъртя, стрелна се към задната част на сградата и изчезна от поглед, когато вятърът започна да вие, обвивайки я в тежък облак дим.

Амара се вкопчи в Бърнард, когато трима от новодошлите се приземиха на покрива, докато останалите трима останаха във въздуха. Старият Върховен лорд Церес, чиято бяла коса изглеждаше оранжева на светлината на огъня, се приземи до лорд и лейди Плацида, докато Фригия, синът му и Върховен лорд Рива бяха останали на стража във въздуха.

— Ария — извика Амара. — Принцепсът незабавно се нуждае от лечебна вана.

— Едва ли — каза Атис със спокоен тон. — В крайна сметка най-вече това е смисълът на острието на огнения призовател. Да се лекува запечатана рана е почти невъзможно.

— О, млъкнете — отсече Амара. За миг стисна зъби и добави: — Ваше височество.

Ария отиде до Гай Атис, огледа раните му и поклати глава.

— Градът е загубен. Сега сме в ариергарда на легионите. Трябва да тръгваме.

— Както кажете — каза Атис. — Между другото, благодаря ви, че се намесихте. Мразя да й доставям удоволствие.

— Не на мен благодарете — отвърна саркастично Ария. — Благодарете на Амара. Без нейното предупреждение можеше изобщо да не съм жива.

Тя се наведе, изсумтя и метна ранения мъж на бронираното си рамо.

— Побързайте! — извика един от мъжете над тях. — Вордът е пробил дупка в стената!

Без да каже нито дума, Върховен лорд Плацида вдигна Бърнард. Церес плъзна ръката на Амара през рамото си и я изправи да застане до него, като я дари с приятелска усмивка.

— Надявам се, че нямате нищо против да ви помогна, графиньо.

— Моля — каза Амара. Главата й се въртеше. — Не се притеснявайте.

Шестимата се издигнаха от покрива с рев на вятъра и Амара не виждаше смисъл да остава още будна.