Фурията на Първия лорд

Глава 23

Маркус не беше пробягал и двадесет фута, когато Антилус Красус се появи в откритото небе върху бучащ стълб студен вятър, кацна до него и извика.

— Първо копие! Капитанът иска да те види!

— Къде? — попита Маркус.

Барабани и рогове продължаваха да звучат и навсякъде каними и алеранци бягаха обратно към своите кораби. На мачтите бяха издигнати знамена — зелени флагове, които бяха сигналът за продължаване с пълна скорост.

Вместо да отговори, Красус метна едната ръка на Маркус през раменете си, стисна го с желязна хватка и порив на бурен вятър ги откъсна и двамата от земята. Ледът отдолу се отдръпна, когато в стръмна дъга се издигаха във въздуха, и Маркус осъзна, че полага отчаяни усилия да не се притиска към младия трибун. Мразеше да лети, мразеше да бъде изцяло на милостта на чуждия талант и преценка. Те преминаха над две дузини високи мачти и за това време далечните очертания на летящи ворди се сближиха.

Полетът беше кратък — по-скоро като прекалено дълъг скок, отколкото като предишните полети на Маркус. Приземиха се директно върху палубата на „Слайв“, като се плъзнаха и оставиха две криволичещи линии по нея, спечелвайки си осъдителния поглед на капитан Демос. Красус потупа Маркус по рамото и отново се издигна във въздуха, за да се присъедини към рицарите Рибки, които вече бяха там, подредени в защитна формация около „Слайв“.

Маркус забеляза капитана близо до носа, разговарящ задълбочено с маестро Магнус. Посланичката стоеше до него, облечена в риза от фино преплетени метални пръстени — единствената броня, която някога беше виждал да носи. Максимус и двама рицари на метал от Първи алерански стояха наблизо и Маркус отбеляза, че всички най-опитни мечоносци на „Слайв“, някои от които достойни да бъдат самите те рицари на метал, вършат работата си възможно най-близо до капитана.

Маркус пристъпи към носа на кораба, като прекрачи две тежки, необезопасени греди по пътя си, вероятно за укрепване на мачтите, и удари с юмрук в гърдите си за поздрав.

— Капитане.

— Маркус — отговори капитанът. Той се намръщи и кимна към бронята на Маркус: — Какво е станало?

Маркус погледна надолу. Докато се намираше на борда на кораба на Храл, не беше забелязал никакви петна от кръв по бронята си. Сигурно се беше случило в тунела, когато Ша изкорми шамана. По време на краткия полет пръските кръв се бяха размазали по бронята, но за щастие така бяха променили цвета си. Канимската кръв беше по-тъмна от алеранската, но при това размазване по повърхността на бронята тя изглеждаше почти като алеранска.

— Врани, постоянно се случва, сър — отговори той.

— Кажете ми какво мислите за това — каза капитанът. Той присви очи към сивото небе и кимна към приближаващия враг. — Кажете ми какво виждате, Първо копие.

Маркус изсумтя и се обърна, за да види по-добре. Очите му не бяха като преди, но можеше да види достатъчно, за да разбере какво има предвид капитанът.

— Това не е сила за атака, сър — каза той след малко. — Малко са на брой и са прекалено разпръснати.

Капитанът се ухили, когато вятърът започна да духа по-силно, отколкото през цялата сутрин.

— Това си мислех и аз.

— Разузнавачи — каза Маркус.

Капитанът кимна.

— Сигурно летят нагоре и надолу по Защитната стена.

Със стържещ звук корабът най-близко до „Слайв“ започна да се движи, а студеният вятър изду платната му. И пред тях, и зад тях другите кораби също потеглиха, но платната на „Слайв“ останаха сгънати.

— Защо? — попита Маркус.

— Търсят ни, естествено — отговори капитанът. — Очевидно вордът знае, че сме напуснали Антил и сме се насочили на север. И въпреки че тази идея проработи, не е необходим гений, за да се заключи, че единствената по-голяма структура на север от Антил може да играе роля във всичко, което сме планирали.

Маркус изсумтя. В това имаше смисъл. Вордът можеше да отдели няколко хиляди летци за разузнаване, а с изключение на рицарите Аери, поробени от ворда, вордските рицари бяха най-бързите части, с които разполагаше врагът. Все повече кораби преминаваха покрай неподвижния „Слайв“.

— Какъв е планът, сър?

— О, ще бягаме — каза небрежно капитанът. — Те летят срещу вятъра, а ние летим в него. Те не могат да издържат на темпото толкова лесно, колкото ние. Ще се уморят и след няколко часа ще ги загубим.

Маркус кимна.

— Да, сър — после прочисти гърлото си. — Не съм моряк, сър, но не трябва ли да използваме платната, ако ще оставяме ворда зад нас?

Зад капитана Кайтай се ухили като вълк.

— Не искам да търпя ненужни загуби в обща схватка — каза капитанът. — Ще изостанем от другите. Ако видят самотен кораб, потенциално неспособен да избяга, сигурен съм, че вордските рицари ще приемат това като възможност за атака.

— Искате да им попречите да избягат, за да не разкажат на кралицата си за нас — кимна Маркус.

Капитанът разпери ръце.

— Точно така. А също трябва да проуча няколко теории. Ще е по-добре да ги тестваме сега, отколкото когато достигнем основната ударна сила на врага. Бих искал да координирате усилията си с капитан Демос и да се уверите, че има някой, който да го съветва как той и екипажът му могат да работят най-добре в тандем с нашите рицари.

Маркус отдаде чест:

— Разбира се, сър.

— Благодаря — каза капитанът. — Предполагам, че Демос е на кърмата.

Маркус се отправи към Демос, като пътьом провери оръжията и бронята си — навикът на стария войник отдавна се бе превърнал почти в рефлекс. Докато вървеше, той наблюдаваше как корабите на флота грациозно се плъзгат около „Слайв“ и продължават на изток. Той премина по няколко къси стръмни стъпала, за да се качи от палубата на кърмата, и забеляза, че краката му треперят от умора. Тунелът го беше изтощил физически много повече, отколкото беше очаквал. Осъзнаването на този факт сякаш предизвика всеобщ бунт на крайниците му, всеки мускул и става излъчваше различни и уникални оплаквания.

Маркус стисна зъби и си размени кимване с Демос и боцмана.

— Първо копие — проточи Демос.

Както обикновено, тънкият като вейка капитан на „Слайв“ беше облечен в обикновени, здрави и изцяло черни дрехи. Носеше дълго острие с проста и изтъркана дръжка.

— Добре ли сте?

Маркус изсумтя.

— Започвам да мисля, че вероятно съм твърде стар, за да съм тук.

— Може би е време да се пенсионирате — каза Демос.

— Веднага след като свършим с работата.

— Работата никога не свършва — каза Демос.

— Мммм. Може би ще имам късмет и ще получа стрела в окото.

По лицето на Демос проблесна усмивка.

— Обнадеждаващо.

Вдигна поглед към небето и сви устни.

— Октавиан беше прав.

Маркус присви очи, за да види как разпръснатата линия на вордските рицари се събира в по-плътен рой.

— Колко са?

— Деветдесет, може би сто — каза Демос.

Маркус забарабани с пръсти по дръжката на меча си.

— А колко е вашият екипаж?

— Двадесет и седем — последва хладнокръвният отговор. — И аз. И вие. И принцепсът. И Антилар. Плюс младият Антилус и летящите му момчета отгоре. Достатъчно.

— Предполагам, че врагът няма да поднесе нещо ново в битката.

Демос оголи зъби:

— Не се опитвайте да ме объркате.

— Ако светът беше разумно място, нямаше да има нужда от мъже като мен — отговори Маркус.

Демос кимна.

— Или като мен.

Той замислено присви очи.

— Чудя се дали капитанът ще поупражни своите способности.

— Доколкото знам, способностите му все още са доста ограничени.

Демос го погледна навъсено.

— Носим се по гладка и плоска ледена пързалка, която остава студена в средата на пролетта, бягаме пред вятър, духащ под перфектен ъгъл, за да ни движи, и който не се е поколебал или утихвал от цели два дни — той погледна към приближаващия ворд. — Това не е късмет. В целия свят няма толкова много късмет.

Маркус отдавна подозираше, че способностите на капитана са започвали да се развиват, и думите на Демос имаха смисъл. Ако не беше сигурен в способностите си, капитанът можеше да реши да ги тества в реална битка в някаква контролирана ситуация — далеч от очите на останалата част от флота, в случай че нещо се обърка.

Последният кораб на флота се плъзна покрай тях и Демос внимателно проследи с поглед отдалечаващата се кърма:

— Е, заминаха.

— Може би бихте искали момчетата ви да слязат от такелажа? — предложи Маркус. — Вордът ще бъде тук много скоро. Нашите летци ще вдигнат доста вятър, за да попречат на враговете да се изсипят накуп на палубата.

Демос кимна лаконично и даде знак на боцмана. Последният започна да крещи на моряците да слязат. Въпреки че почти винаги се движеха въоръжени с ножове, днес екипажът на Демос беше облечен с бронирани якета и всички носеха мечове или други оръжия за битка. Демос заповяда да сгънат и приберат платната, за да не бъдат повредени по време на сражението. Беше заповядал също така да намокрят палубите и екипажът усилено разливаше разтопена вода през последния четвърт час. Въпреки вятъра и студения въздух от север, температурата не беше достатъчна, за да замръзне водата, и дървеният корпус на „Слайв“ я попи, сякаш самият кораб жадуваше да се върне в морето.

Маркус едва ли би могъл да упрекне предпазливостта на Демос. Огненото призоваване може да бъде опасно и непредсказуемо в битка, дори когато се използва от експерт. Ако капитанът беше решил да опита силите си в това, предпазливостта на Демос беше напълно разумна. Тъкмо приключиха и един от моряците извика:

— Идват!

Маркус обърна глава, за да види групата вордски рицари да променят курса си и да правят стръмно гмуркане към неподвижния кораб. Докато се спускаха, десетина от тях се отделиха от основната част, изпреварвайки останалите, и се насочиха към Антилус Красус и неговите рицари Аери.

Трибун Красус направи широко кръгово движение над главата си, за да привлече вниманието на своите рицари, и подаде бърза поредица от сигнали с ръце. Половин дузина алерански летци полетяха да посрещнат вордските рицари, като в движение оформиха клиновидна формация. Останалите, включително Красус, останаха да пазят кораба.

Маркус имаше време да види сблъсъка им с вражеския авангард. Шестимата мъже от Първи алерански просто преминаха през по-многобройните си противници, като водачът им отклони въздушния си поток и го завъртя в широка спирала, която разпръсна вордските рицари като пух от глухарче. Двамата мъже отляво и отдясно на водача се приближиха до него и го подхванаха, за да предотвратят падането му, докато останалите трима удариха по редицата вордски рицари, чиито опити да си възвърнат контрола над полета ги бяха вкарали в обсега на оръжията им. Едно от алеранските остриета достигна целта си и вордския рицар пропадна надолу под странен ъгъл, разпръсквайки струя от зелено-кафява кръв, а отсеченото му крило потрепваше и бавно се вееше над него.

Тогава основният отряд на ворда премина през алеранския авангард и се нахвърли на кораба.

По друг сигнал на Красус внезапно се извиха бурни ветрове и вордските рицари бяха принудени рязко да променят курса си, спасявайки се от буйството на стихията. Първите тридесет или четиридесет нападатели бяха отхвърлени, но все още оставаха прекалено много, за да могат рицарите Аери да стигнат до всички. Някои успяха да пробият през поривите на вятъра и докато атаката продължаваше, отхвърлените първи ворди започнаха да кръжат над кораба и да го атакуват от всички страни. Оръжия проблеснаха на светлината и някой закрещя.

Един вордски рицар кацна на не повече от шест фута от Маркус и веднага изстреля мълния с ужасяваща сила към него.

Врагът беше с няколко инча по-нисък от него и на външен вид грубо наподобяваше човек. Тялото му беше покрито с хитинова броня, наслоена на ивици, които доста напомняха на легионерска броня. Главата му имаше формата на алерански шлем, макар че там, където трябваше да е устата, нямаше отвор, а само гладка кожа. Очите му бяха фасетъчни и блестяха в зелено като на водно конче — впечатление, което се усилваше и от четирите широки, полупрозрачни крила на гърба, които по време на полет се виждаха размазано, а сега стояха кротко прибрани.

Чуждите очи се обърнаха към Маркус и вордът се втурна напред. И двете му ръце завършваха не с длани, а със сърповидни остриета, вдигнати и готови за удар.

Маркус избягна първия двоен удар на смъртоносните израстъци, като междувременно измъкна собственото си острие. Първият му удар с меча проби хитина на рамото на нападателя и едва не остана там, когато инерцията на ворда го повлече. Но в крайна сметка успя да го извади навреме, оставяйки грозна рана в плътта на ворда. Острието излезе изцапано със зелено–кафява кръв.

Вордът се завъртя, за да поднови атаката — но избухна светкавица от стомана и гневни алени искри и главата на вордския рицар отскочи от раменете му, сякаш изтласкана от бликналата като фонтан кръв.

Безглавият рицар се завъртя на място, сякаш ударът не означаваше нищо, и размаха остриета. Капитан Демос, с дълго острие в ръка, беше принуден да отскочи назад, въпреки че мечът му отново изплю яростни алени искри, когато срещна една от вражеските коси, и я отряза чисто от тялото на ворда. Демос възстанови равновесието си, с небрежна ефективност отсече и другата коса на врага, след което пристъпи напред и заби пета в корема на съществото. Ударът го изхвърли зад борда.

Още двама вордски рицари се приземиха на задната палуба, бързо последвани от трети. Демос вдигна лявата си ръка и направи усукващо движение, при което парапетът около кърмата от страната на палубата изведнъж се изви, сякаш е направен от еластични върбови дъски, и хвана един от вордските рицари около глезена.

Маркус се хвърли към другите двама, преди да успеят да се ориентират и атакуват. Той заби острието си в блестящото око и го извади, после с всички сили блъсна ранения ворд. Наведе се под удара на втория, пристъпи напред и удари съществото ниско в кръста, застанал толкова близо, че да не му позволи да използва сърповете си срещу него. Той беше много по-тежък от ворда. Съществото тежеше не повече от чувал брашно и когато бронираното тяло на Маркус го блъсна в палубата, то звучно изхрущя.

Чу леките стъпки на Демос, когато капитанът на кораба мина покрай него, и с периферното си зрение видя да припламват още няколко алени искри. Маркус се концентрира върху ворда под себе си — създанието беше много по-силно от него, а Маркус не можеше да използва своята фурия, за да увеличи силата си, тъй като земята беше далеч под кораба, дори и без допълнителните шест инча лед.

Маркус остана върху ворда, разчитайки на теглото, а не на силата си, като се държеше възможно най-близо до тялото му и не му позволяваше да се облегне на каквото и да е, за да не може да използва силата си докрай. После започна да блъска главата си с шлема в главата на ворда, нанасяйки удар след удар. След няколко такива удара собствените му уши звъннаха, но съпротивата на ворда отслабна.

Секунда по-късно острието на Демос изсъска покрай гърба на Маркус, а сноп червени искри полетяха около главата му и отскочиха от лицето на вордския рицар. Маркус се претърколи настрани възможно най-бързо и вдигна глава, за да види как Демос обезглавява рицаря. В лявата си ръка държеше гладиуса на Маркус и го протегна с дръжката напред. Маркус прие меча с кимване и се огледа, сърцето му блъскаше силно.

Екипажът се беше изправил срещу врага. Очевидно Демос не ги беше подбирал само поради уменията им на моряци. Въпреки че се биеха в групи от по двама, трима и четирима, те се подпомагаха с тактическата дисциплина на елитни легионери. Няколко вордски рицари вече лежаха мъртви на палубата, повечето от тях — разчленени. Докато Маркус наблюдаваше, сивокос моряк хвърли риболовна мрежа над кацащ вордски рицар и крилата му се оплетоха в нея. След това той повали ворда, докато други двама членове на екипажа започнаха да насичат съществото с брадви.

Малко по-нататък едрият боцман, застанал с гръб към главната мачта, отчаяно се биеше срещу трима вордски рицари, късият му нож ги караше да се държат на разстояние, но не им причиняваше вреда. Маркус побутна с лакът застаналият зад него Демос и кимна към боцмана. Демос измърмори нещо под нос и отново вдигна лявата си ръка. Главната мачта изскърца и се огъна, а двете й най-долни реи се извиха надолу като пръсти на гигантска ръка, сграбчиха двама вордски рицари и ги смачкаха, пръскайки отвратителни течности. Третият ворд отскочи назад и започна да разгръща крилата си, но боцманът не даде време на съществото да избяга. Той замахна с острието си и почти разполови вордския рицар с един-единствен удар отдолу нагоре. После ритна смаяния и умиращ ворд през борда, погледна Демос и докосна ръба на въображаема шапка.

— Жалко, че на път за вкъщи свърши уискито — хладнокръвно коментира Демос. — Той се бие по-добре, когато е пиян.

Продължаващата буря беше вдигнала плътна завеса от ледени кристали и Маркус не успяваше да види предната част на кораба. Все повече и повече ворди продължаваха да кацат, поединично и по двойки, и всички в полезрението му бързаха да ги убият възможно най-бързо, опитвайки се да запазят численото превъзходство на алеранците. Друг ворд се приземи от страната на пристанището и Демос се плъзна напред, за да го убие, преди останалите да успеят да се присъединят към него.

Маркус се озова пред враг от десния борд, но реагира твърде бавно, за да го изхвърли от кораба, и се наложи да се бие просто за да остане жив. Мечът му срещаше косите на вордския рицар, отблъсквайки удар след удар, а опитът му да компенсира силата и безразсъдната агресия на създанието едва му позволяваше да стои далеч от критичното разстояние, от което врагът би го нарязал на парчета.

Но той знаеше, че не може да продължи така още дълго. Неговият враг беше едновременно по-силен и по-бърз от него и само след секунди щеше да е неспособен да предотврати смъртоносна вордска атака. За момента страхът му даваше сила, но ако нещо не се промени в следващите няколко секунди, той щеше да е един мъртвец.

Ръката на Маркус намери перилото на кораба зад гърба му и той отстъпи на няколко крачки по него, последван от ворда. Отворената му длан попадна на заоблена повърхност и той издърпа тежкия дървен щифт, задържащ въжето в процепа му, след което го хвърли в лицето на вордския рицар.

Сърповидните остриета на ворда се завъртяха, за да блокират летящия обект твърде късно, и той удари съществото между очите. Вордът залитна и преди да успее да се съвземе, Маркус го атакува, изхвърли го от задната палуба и падна от шест фута върху основната палуба, като с цялата тежест на бронята си се стовари върху ворда. Чу се силен пукащ звук и кръвта на ворда плисна в отвратителна експлозия. Вордският рицар се сгърчи под Маркус като спукан кожен мях.

За миг от болката от падането на Маркус му секна дъха — а после изкрещя триумфално, осъзнавайки, че все още е жив. Той се изправи болезнено на крака, примигвайки да махне съсирената кръв от очите си, когато се раздаде предупредителен вик:

— Фиделиас, отзад!

Фиделиас се завъртя, почти ослепен от кръвта на ворда, а мечът му се завъртя в отбранителна позиция, за да се изправи пред…

Маестро Магнус.

Никакъв ворд не се виждаше наблизо.

Фиделиас се втренчи в Магнус за миг, който изглеждаше като вечност. Наблюдаваше как очите на другия се втвърдяват и присвиват. Наблюдаваше как вижда собственото си признаване на истината, отразена в очите на стария курсор.

Току-що сам се беше издал.

Той стоеше там, втренчен в Магнус, когато бурята започна да угасва. Облакът леден скреж замря под звуците на предизвикателните подигравки на екипажа на „Слайв“. Вордът се оттегляше, но той и Маркус стояха замръзнали на местата си.

— Възхищавах ви се — тихо каза Магнус. — Всички ви се възхищавахме. А вие ни предадохте.

Фиделиас бавно свали меча си и се втренчи в него.

— Откъде разбрахте?

— Натрупване на доказателства — отговори Магнус. — Има ограничен брой хора с талант, обучение и природа, които могат да правят това, което правите. Като се има предвид какво сте постигнали и как сте действали, стигнах до извода, че трябва да сте курсор. Направих списък. Но няма много от нас, старите курсори Калидус, които да са оцелели, след като Кървавите врани на Калар ни избиваха толкова време. Това беше много кратък списък.

Фиделиас кимна. Въпрос на време беше да го разкрият. Знаеше го от доста време.

— Вие сте предател — тихо каза Магнус.

Фиделиас кимна.

— Вие убихте курсора Серай. Един от нас.

— Да.

— Още колко? — попита Магнус с глас, треперещ от ярост. — Колко още сте убили? Колко още смъртни случая могат да бъдат положени в краката ви?

Фиделиас си пое дълбоко дъх и тихо каза:

— Спрях да ги броя още когато работех за Секстус.

Фиделиас не беше сигурен кога Октавиан и останалите пристигнаха, но когато вдигна очи, принцепсът стоеше до Магнус, а обкръжението му беше зад него. Очите му бяха като твърди, зелени камъни.

— Видях ви как убивате мъже на пет фута от мен на стената в Гарисън — тихо каза Октавиан. — Видях ви как се опитвате да обесите Арарис. Видях ви как забивате нож в чичо ми и го хвърляте от стената. В долината Калдерон вие убихте хора, които познавах през целия си живот. Съседи. Приятели.

Фиделиас чуваше приглушения тон в гласа му като нещо далечно и несвързано с мислите му.

— Направих тези неща — каза той. — Направих ги всичките.

Дясната ръка на принцепса се сви в юмрук. Изпукването на кокалчетата на пръстите му беше като пукане на лед.

Фиделиас бавно кимна.

— Знаехте, че мога да заблудя някой, който търси истината. Трябваше да предизвикате реакция под натиск. Това беше капан от самото начало.

— Казах ви, че искам да проверя една теория — внезапно каза принцепсът. — И когато Магнус ми сподели за подозренията си, включително за тайната ви операция с Ша, това ме принуди да предприема действия.

Принцепсът се извърна и присви очи към хоризонта.

Фиделиас не каза нищо. Тишината стана потискаща.

Когато принцепсът заговори отново, това беше почти шепот, изпълнен с гняв и скръб.

— Мислех, че ще докажа невинността ви.

Тези думи предизвикаха болка във Фиделиас, остра и истинска като удар с меч.

— Имате ли какво да кажете в своя защита? — попита принцепсът.

Фиделиас за миг затвори очи, после ги отвори и пое дълбоко дъх.

— Направих своя избор. Знаех последствията.

Октавиан го гледаше в студена тишина и Фиделиас изведнъж осъзна, че гредите, които бе видял на палубата на „Слайв“, не бяха подготвени да заменят счупени мачти.

Гай Октавиан се обърна и се отдалечи, скован от гняв и болка. Всеки удар на ботушите му по палубата беше отчетлив, последен. Без да поглежда назад, той каза:

— Разпнете го.