Фурията на Първия лорд

Глава 27

За Исана пътуването с вордската кралица беше изключително обезпокоително преживяване — не толкова заради чуждата природа на околната среда, колкото заради всички онези малки, познати неща, които се появяваха ту тук, ту там.

В битката при Рива бяха оцелели достатъчно от пленените рицари Аери, за да носят паланкина, въпреки че малко бяха останали за други цели. Всяка вечер, когато мракът се спускаше над земята, Исана придружаваше вордската кралица във въздушната карета. Излизаше директно от подобната на кошер бърлога, за да се качи в паланкина. После паланкинът се издигаше в небето като всеки друг, в който беше имала възможност да лети. След известно време той се спускаше, оставяйки ги до входа на друг кошер.

Кралицата отвеждаше Исана в новия си кошер. Десетки восъчни паяци пренасяха Арарис, все още практически погребан в парче кроач с големината на ковчег, в новото място и го запечатваха в стената както преди.

След като всичко това приключеше, Исана и кралицата сядаха на масата (която винаги беше готова), за да ядат заедно. Масата беше осветена от истински восъчни свещи, въпреки че блясъкът на кроача сам по себе си беше повече от достатъчен, за да се вижда всичко ясно. А самата храна… Исана не беше сигурна, че може справедливо да го нарече форма на изтезание — не повече, отколкото катастрофалните първи опити на Тави да сготви храна, когато беше дете. Но независимо дали невежеството или злобата бяха виновни, храната причиняваше неприятни усещания в стомаха й. Яденето на нарязания на парчета кроач, приготвен съвсем аматьорски да наподобява едно или друго ястие, беше преживяване, което Исана с удоволствие би си спестила.

Няколко дни след битката при Рива, след като слезе в поредния кошер, Исана наблюдаваше как паяците запечатват Арарис в кроача.

— Имам изненада за вас — каза вордската кралица.

Исана трябваше да положи усилие, за да не трепне. Не беше осъзнала, че кралицата стои до лакътя й.

— О — каза тя с неутрален тон. — Изненада?

— Обмислих вашите причини да желаете подходящо приготвени прибори за ритуала на вечерята.

— Чисти чинии — каза Исана, — чиста покривка? Чисти прибори за хранене?

— Вашият вид е млад и слаб — продължи вордската кралица. — Болестите не са враг на ворда. Живели сме по-дълго от повечето болести. Надживяхме ги. Спазването на хигиена при ритуала на храненето е излишно.

— И все пак — каза Исана, — ако не я спазвате, значи не го правите както трябва.

— Точно така — съгласи се вордската кралица. — В това има… нематериални фактори. Неща, които затрудняват разгадаването на вашия вид.

В гласа на кралицата се прокраднаха нотки на обидено дете:

— Силите им бяха победени при Рива, трябваше да се пречупят. Но според моите наблюдения те се биеха по-упорито от всякога.

— И само ще стават още по-решителни — каза Исана. — Не по-малко.

— Но това е нелогично — каза кралицата.

— Но е вярно.

Кралицата мрачно се взря в Исана.

— Ще ви позволя да подготвите всичко за ритуала за хранене. Водата ще ви бъде доставена в контейнери. Можете да използвате сол и вода за почистване на приборите. Имате един час. Пригответе три места.

Тя се обърна рязко и се приближи до купола, облицован с плочки, с който командваше своите създания.

Восъчните паяци започнаха да носят сребърни прибори, чинии и чаши. Исана беше сигурна, че купичките с вода и сол няма да се забавят.

Тя въздъхна и запретна ръкави, чудейки се колко ли от Първите лейди на Алера са се озовавали в ситуация да бъдат слугини на нахлуващ враг.

Малко повече от час по-късно, за първи път след битката при Рива към тях се присъедини лейди Инвидия.

Исана я погледна шокирана. Инвидия беше изгорена. Ужасно. Въпреки че отделни части от лицето и шията й бяха покрити с нова розова кожа, показващи намеса на водна фурия, те служеха само за контраст на солидните белези от овъглена плът, която беше отвъд възможностите и на най-надарения лечител. Преди това Инвидия се смяташе за една от признатите красавици на Алера. Все още можеха да се различат слаби отгласи от тази красота, но сега те само правеха разтопения восък на изкривените й черти още по-ужасен. Външният ъгъл на едното й око беше увиснал, сякаш плътта й се е стопила и стекла, преди да се втвърди отново. Устните й бяха изкривени в постоянна насмешка. Косата й почти я нямаше, заменена от кожа с белези от изгаряния и къса четина. Нещото на гърдите й имаше подобни белези, но все още пулсираше и мърдаше от време на време.

— Добър вечер, Исана — каза Инвидия. Думите прозвучаха много неясни, сякаш беше прекалила с виното. — Винаги е удоволствие да ви видя.

— Велики фурии — прошепна Исана. — Инвидия… Какво се е случило?

Очите на бившата върховна лейди блестяха някак самодоволно и грозно.

— Развод.

Исана потръпна.

Инвидия взе лъжицата и я разгледа замислено. После направи същото и с чинията. Тя погледна Исана и вдигна вежди, преди да насочи погледа си към кралицата.

— Предполагам, че ви е обяснила защо това е необходимо?

— Реших да експериментирам — отвърна кралицата. — На теория, така може би ще придобия по-добра представа за алеранците.

Погледът на Инвидия се върна към Исана и устните й се отлепиха от зъбите.

— Ясно. Въпреки че почти не виждам смисъл в продължаването на този експеримент. Общите трапези скоро ще останат в миналото. Заедно с чиниите и сребърните прибори.

— Част от дълга ми към моя вид е да разбера и да усвоя силните страни на съществата, които унищожаваме — отговори кралицата. — Изглежда, че емоционалната привързаност, която съществува между роднински семейства, представлява фундаментална връзка между видовете в широк смисъл. Изследванията са оправдани.

Исана усети внезапен прилив на емоции от страна на кралицата, докато говореше — кратък изблик на тъга и угризения — тънък и студен като покрита с лед игла. Исана не погледна към Инвидия, но способностите й като призовател на вода й подсказаха, че кипящият котел от болка, страх и омраза, който сега представляваше Инвидия, не се промени.

Бившата Върховна лейди не бе усетила моментната уязвимост във вордската кралица.

Изгарянията, раните, травмата от толкова много страдания очевидно бяха отслабили нейната магия, тяло и, най-важното, ум. Сега беше моментът да я притисне, да види каква информация би могла да даде и какви слабости би могла да разкрие.

Отнякъде извън кошера се разнесе силен мрачен писък. Главата на кралицата се обърна рязко към входа с кръгово движение и в същото време тя се изправи от масата и се втурна към светещия купол.

Исана я погледна и продължи да рови в храната. Умираше от глад, но това конкретно ястие — може би комбинация от сос и печено? — имаше изключително гаден вкус.

— Ужасно е, нали? — каза Инвидия. Тя отряза малко парче, набоде го с вилицата и елегантно го преглътна. — По скалата от едно до десет, като десет е „най-отвратителното“, а едно е „почти годно за консумация“, сигурна съм, че за оценяването на тази рецепта ще трябва да използваме степенуване.

Исана преглътна най-голямата хапка, която смяташе, че ще може да понесе. Не беше голяма. Тя я прокара към стомаха с няколко глътки вода. Нямаше смисъл да предприема атака твърде скоро. Дори и в отслабеното си състояние Инвидия вероятно ще може да забележи нещо много очевидно.

— Предполагам, че храната не е задължително да е вкусна, за да поддържа човек жив.

— Но за да го предпази от самоубийство, трябва да е по-вкусна от това — отговори Инвидия.

Тя се втренчи в Исана и се усмихна. Получи се доста гротескно изражение.

— Какво не е наред, Първа лейди? Кое от видяното ви притеснява толкова много?

Исана си отряза още една хапка от правоъгълното парче печен кроач. Сдъвка я много бавно.

— Съжалявам да видя, че сте пострадала толкова много, Инвидия.

— Разбира се, че съжалявате — каза тя, а от гласа й капеше отрова, — след всичко, което сме направили една за друга, вие, разбира се, сте пропита със симпатия към мен.

— Вярвам, че трябва да бъдете обесена за това, което направихте, Инвидия — тихо каза Исана, — но това не е същото като да ви видя да страдате от такава болка. Аз не приемам никакви мъчения. Включително и за вас.

— Всеки иска някой да страда, Исана — отговори бившата върховна лейди. — Това е просто въпрос на намиране на цел и оправдание.

— Наистина ли вярвате в това?

— Да, защото това е действителността в целия свят — остро отговори Инвидия, — ние сме безкористни, когато това съответства на нашите планове, или когато е по-лесно, или когато другата алтернатива е по-лоша. Но никой не е готов да бъде истински безкористен. Всички просто искат одобрение и добра репутация, да мислят така за тях.

— Не, Инвидия — каза Исана тихо, но твърдо, — не всички са такива.

— Всички — отговори Инвидия, гласът й трепереше от напрежение, — и вие също. Докато лъжете себе си, част от вас ме мрази. Част от вас би искала да ми изтръгне очите, докато крещя.

— Аз не мразя змията за това, че е змия — отвърна Исана, — но няма да й позволя да нарани мен или моите близки. Ще я убия, ако трябва, възможно най-бързо и безболезнено.

— Значи това съм аз за вас — попита Инвидия, — змия?

— Това бяхте — тихо отговори Исана.

Очите на Инвидия блеснаха с трескав блясък.

— А сега?

— Сега мисля, че може би сте бясно куче — спокойно каза Исана. — Жал ми е за страданията на такова бедно същество. Но този факт не променя това, което съм длъжна да направя.

Инвидия вдигна глава и се засмя.

— Какво сте длъжна да направите? — попита тя. Тя сложи върха на пръста си на масата, все още усмихната, и димът започна да се издига в тънка, виеща се нишка. — Какво си мислите, че можете да ми направите?

— Да ви унищожа — спокойно продължи Исана. — Не искам да го правя. Но мога. И ще го направя.

— Ако тръгнете да си купувате нова шапка, скъпа, не забравяйте да вземете една с няколко размера по-голяма от старата — произнесе тя, гледайки гневно Исана. — Какво от това, че вие бяхте избора на безупречния принцепс Септимус пред всички жени на Империята, които наистина са достойни да бъдат негова съпруга. Какво от това, че детето ви беше припознато от Гай. Това не означава нищо, Исана. Не мислете, че силата ви изведнъж ще се изравни с моята.

— О — каза Исана, — изобщо не мисля така. Не е и необходимо.

Тя за миг погледна Инвидия с напълно спокойно изражение на лицето си, след което отново взе ножа и вилицата.

— Кога стигнахте толкова далеч, Инвидия? В кой момент животът на новите ви съюзници стана по-ценен от вашия собствен?

Обезобразеното лице на бившата върховна лейди стана безизразно.

— Кога вашият собствен живот се превърна в нещо, което вече не искате да живеете? — продължи Исана със същия тих, спокоен глас. — Можете ли да си представите още една година живот по този начин? Пет години? Тридесет? Такъв живот ли искате да живеете, Инвидия?

Бившата върховна лейди скръсти ръце в скута си и се загледа в Исана, белязаното й лице остана мрачно и безизразно.

— Можете да промените това — тихо каза Исана. — Можете да изберете друг път. Дори сега все още можете да изберете друг път.

Инвидия я гледаше, без да помръдва, но съществото на гърдите й нервно запулсира, а краката му се размърдаха. Тя затвори очи, скована от болка, която Исана усети като своя. Остана в това положение дълго време, след което отново отвори очи.

— Всичко, което мога да избера, е смъртта — тя мрачно посочи към създанието на гърдите си. — Без това ще умра в рамките на няколко часа. И ако не й се подчиня, тя ще ми го вземе.

— Това не е най-добрият избор — каза Исана, — но все пак е избор, Инвидия.

Усмивката се върна на устните й.

— Няма да сложа край на живота си доброволно.

— Дори ако това струва живота на други?

— Никога ли не сте убивала, за да запазите живота си, Исана?

— Това не е същото.

Инвидия повдигна вежди.

— Наистина ли?

— Изобщо не е.

— Аз съм това, което Империята, баща ми и моят съпруг направиха от мен, Исана. И няма просто да легна и да умра.

— А — каза Исана тихо, — разбирам.

— Какво по-точно имате предвид?

— Имам предвид — отвърна Исана, — че независимо дали го осъзнавате или не, вие вече сте направили своя избор. Вероятно преди много време.

Инвидия се взря в нея. Устните й изведнъж потрепнаха, сякаш се канеше да каже нещо, но тя отново се оттегли в черупката си на мълчание. След това с преднамерено движение вдигна вилицата, отряза още един залък от отвратителния кроач и с прецизни и бавни движения го изяде.

Сега обаче тя отбягваше разговора. Време беше да я притисне.

— Знам, че за вас това няма значение, Инвидия, но аз съжалявам. Съжалявам, че това се случи с вас. Имате толкова много сила, толкова способности, толкова талант. Можеше да направите страхотни неща за Алера. Съжалявам, че всичко отива нахалост.

Погледът на Инвидия стана студен като лед.

— Коя сте вие? — попита тя тихо. — Коя сте вие, че да ми говорите такива неща? Вие сте никоя. Вие сте нищо. Вие сте лагерна курва, която е била предпочетена от един мъж. Глупак. Можеше да избере която си иска жена в Алера.

— Както разбирам — отвърна Исана, — той го направи.

Нейното просто изказване за миг увисна във въздуха. После тя си пое дъх и каза:

— Ако ме извините.

Стана от масата, обърна се и се отдалечи от Инвидия, доколкото стаята позволяваше. Но докато вървеше, не спираше да чака. Нямаше начин Инвидия да й позволи да има последната дума относно Септимус.

— Да. Той избра теб — Инвидия оголи зъби. — И видя какво му струва това.

Исана замръзна. Имаше чувството, че някой я е ударил силно в корема.

— Договорите бяха подписани. Секстус беше съгласен. Всичко беше уговорено предварително. След като беше показал силата си на Седемте хълма, щеше да е идеалният момент да си вземе жена. Съпруга с подходящи способности, възпитание, образование. Но той избра… теб.

Исана усети как ръцете й сами се свиват в юмруци.

— Септимус беше глупак. Мислеше си, че онези, които той превъзхожда, ще реагират също толкова благосклонно, колкото той самият би реагирал. Никога никого не се е опитвал да унижи, но в действителност се получаваше точно така. В училище. В игрите. В онези глупави дуели, които момчетата използваха като оправдание, за да се сбият. Малките неща, които той дори не помнеше, но които продължаваха да тлеят в други хора.

Исана много бавно се обърна към Инвидия.

Бившата върховна лейди стоеше с вдигната брадичка, очите й блестяха, необгорелите части от лицето й бяха пламнали.

— Беше лесно. Родес. Калар. Трябваше просто лек намек, за да вкарам идеята в главите им.

— Ти — тихо каза Исана.

Очите на Инвидия блеснаха.

— А защо не? Дом Гай от векове предизвиква само омраза. Рано или късно някой щеше да го взриви на парчета. Защо да не съм аз?

Исана стоеше срещу Инвидия и дълго не мръдна, впила поглед в нея. След това внимателно приглади износената си рокля, претегляйки думите и мислите зад тях, тъй като изгарящият огън на нейната скръб и загуба оцветяваше всичките й мисли в цвета на кръвта. Накрая си пое дълбоко дъх и каза:

— За паметта на съпруга ми, за бъдещето на детето ми, за онези, чиято кръв е по ръцете ви, аз ви се противопоставям. Провъзгласявам ви, Инвидия от Нихилус, за предател на Короната, на Империята и на нейния народ — тя се изправи и заговори с твърд, малко по-силен от шепот глас. — И преди да напусна това място, ще ви убия.

Инвидия вдигна брадичка, устните й трепереха. Странен хълцащ смях се изтръгна от гърлото й. После поклати глава и отговори:

— Този свят не е за хора като вас, Исана. Изчакайте няколко дни. Ще видите.