Фурията на Първия лорд

Глава 53

— Граф Калдерон — каза Ерен, — знам, че не всичко е така, както изглежда. Но наистина бих искал да знам защо фактът, че сме на път да бъдем смазани от тази двойка чудовищни ворди не е това, което изглежда. Искам да кажа, мислех, че вече трябва да е очевидно.

— Врани — тихо въздъхна Бърнард. Лицето му беше сковано от напрежение. — Сигурно са пропуснали кралицата.

— Какво? — попита Ерен.

Седемдесет паундов камък профуча покрай тях, хвърлен от един от огромните бегемоти, придружаващи чудовищата. Той ги пропусна с не повече от фут и се разби в стената на кулата зад тях, предизвиквайки мрежа от пукнатини в камъка.

— Кървави врани! — извика Ерен.

— Върховните лордове и… — той преглътна и сякаш дори не забеляза камъка — и съпругата ми разбраха къде се крие вордската кралица.

— О — тихо промълви Ерен.

Очевидният ход би бил опит незабавно да се прекрати войната — с отстраняване на техния мозък. Ако това се беше случило, вордът нямаше да действа толкова решително и целенасочено. И беше очевидно да се предположи, че опитът се е провалил. Като се има предвид колко критично важно беше това, Ерен прецени, че е малко вероятно Върховните лордове да направят нещо друго, освен да се бият до смърт. А графиня Амара, макар и опитен въздушен призовател, беше човекът, който най-малко можеше да се защити от такава заплаха като вордската кралица.

— Разбирам — тихо каза Ерен. Миг по-късно той добави: — Мисля, че е по-вероятно кралицата да е избягала, отколкото всички да са били убити, ваше превъзходителство. Сигурен съм, че жена ви е добре.

Бърнард поклати глава.

— Благодаря за лъжата, синко.

Ерен направи гримаса.

— Е — каза Бърнард и се обърна да погледне щетите, които камъкът беше причинил на кулата. — Ако Върховните лордове не са свършили работата, просто ще трябва да се справим сами, нали?

Той изчезна вътре в кулата и миг по-късно се появи с голям черен лък с човешка височина, дъгите му бяха по-дебели от предмишниците на Ерен, и боен колчан, пълен със стрели.

Граф Калдерон си пое дълбоко дъх. После изсумтя и се облегна върху големия лък с цялата си тежест. Напрегна се и почерпи сила от фуриите, така че да огъне лъка достатъчно, за да постави тетивата му — която по-скоро приличаше на въже, дебело колкото кутрето на Ерен.

Графът предпазливо пусна лъка и шумно издиша. Вените на врата му изпъкваха, а лицето му беше почервеняло от усилието. Ерен се огледа нервно, докато граф Калдерон подготвяше оръжието си.

Битката на външната стена все още вървеше добре, доколко беше възможно; легионерите се държаха стабилно. Битката на северната скала драстично беше забавила гигантското същество — Церес и гражданите, които той водеше, непрекъснато атакуваха чудовищния звяр с всякакви форми на фурии, които човек можеше да си представи.

Десетки квадратни ярда от хитиновата му кожа бяха изгорени. Дърветата се люлееха и накланяха, блъскайки с клоните си като с огромни тояги, но черната хитинова броня сякаш понасяше ударите с лекота. Шипове се издигаха от земята, за да пробият краката на чудовището, но звярът беше започнал да провлачва крайниците си напред, разбивайки каменните шипове на парчета, преди те да успеят да го пробият — и всеки, който се приближеше достатъчно до огромното създание в опит да вдигне шипове под някой от краката на чудовището, беше жестоко атакуван от вордите, които го охраняваха.

Въпреки че кървеше от десетки рани, чудовищното същество не умираше, а само се забавяше; а призователите, които действаха срещу него, се уморяваха. То беше невероятно издръжливо създание, и то не само заради размера си. Въпреки огромната фурия, която беше изправена срещу него, то просто помръдна рамене, докато натискът върху него отслабна, и направи още една гигантска крачка напред. И все пак това беше постижение: гражданите бяха забавили съществото за момент, осуетявайки намерението за едновременна атака от двете страни.

На южната скала чудовищното създание дори не беше забавено. След малко то щеше да бъде в позиция да падне и да смаже външните стени, като същевременно пробие защитата и създаде рампа от плът, през която вордите-богомолки да проникнат.

Бърнард преметна бойния колчан през рамо с движение, което на Ерен изглеждаше като ритуал — нещо, практикувано толкова много пъти, че графът вероятно дори не беше наясно, че го е направил. Граф Калдерон протегна ръка и избра една-единствена стрела. Върхът й беше странно тежък, набор от четири стоманени остриета, които напомняха на Ерен повече на харпун, отколкото на нещо друго. Едва в последния момент той забеляза сфера от лъскаво черно стъкло, поставена между стоманените остриета като бижу в обков.

Бърнард погледна към по-близкото чудовище, това на южната скала. Точно тогава съществото нададе своя чудовищен, стигащ до костите вибриращ рев, който и двата звяра периодично надаваха от момента, в който се появиха.

— Кланът на овцете — въздъхна Бърнард. — Тези глупаци никога не са били в състояние да стоят настрана от битка, която не могат да спечелят.

Ерен видя варварите и техните зверове да атакуват чудовищния звяр, като хвърляха копия нагоре в корема му с надеждата да уцелят някой жизненоважен орган, докато техните смъртоносни хищни птици си пробиваха път на няколко ярда нагоре по краката на чудовището, където късаха парчета плът без видим ефект. Може би, ако имаха седмица, биха могли в крайна сметка да разкъсат огромния звяр — но нямаха толкова време.

— Ще е добра идея да се отдръпнете малко, сър Ерен — каза Бърнард и разтърси стрелата си. — Не съм сигурен, че това нещо няма да избухне в момента, в който пусна тетивата.

Ерен преглътна и отстъпи няколко крачки назад.

— Хм… разбрах.

— Още малко — каза Бърнард.

Ерен се премести на двайсет фута до далечния край на балкона на цитаделата.

— Мисля, че това е достатъчно — кимна Бърнард.

Той нагласи стрелата на тетивата на огромния лък, обърна се към чудовището и зачака.

— Това е… далечен изстрел — отбеляза Ерен. — Триста ярда?

— Разстоянието не е проблем — отвърна Бърнард през стиснати зъби. — Но ъгълът е малко неудобен.

— Хм, да — каза Ерен. — Но, честно казано, сър… може би има друг начин да… ваше превъзходителство, това е една стрела. Какво мислите, че може да направи?

Огромните хълбоци на чудовищния ворд се разшириха, докато си поемаше дъх.

Бърнард опъна черния лък и той изстена като мачта на кораб при силен вятър. Мускулите му се издуха в раменете, гърба и ръцете и той отново стисна зъби, а лицето му почервеня от усилието. Когато Бърнард изтегли стрелата към ухото си, земята леко потрепери. Дъгата на черния лък се извиваше и потрепваше дори както беше огъната, и Ерен осъзна, че графът използва невероятно количество земни умения, за да огъне лъка, и ще използва още повече призоваване на дърво, за да изправи лъка, и така да предаде цялата сила към стрелата. Когато пусна тетивата с кратък вик от усилието, откатът на лъка едва не го събори. Гръм избухна във въздуха пред него и стрелата полетя в нощта толкова бързо, че Ерен нямаше да може да я проследи, ако сутрешната светлина не се отразяваше от стоманения й връх.

Гигантското чудовище отвори уста да изреве отново и в този момент стрелата влетя в огромната му паст. Ревът продължи още миг, след това последва проблясък на светлина, бумтящ звук и от устата на създанието избухнаха дим и малки пламъци. То спря и изрева отново, този път по-пискливо, а от устата му изригна истински фонтан от зелено-кафява вордска кръв и се изля на земята в отвратителен миниатюрен водопад.

— Хм — изсумтя Бърнард. Той видимо се отпусна, гърдите му се надигаха в бавни, дълбоки вдишвания, след което се облегна на парапета, за да остане на крака. — Изглежда… Пентий Плувус… беше прав.

— А? — отвърна Ерен, втренчен очаровано в чудовището.

Бърнард се отпусна, докато не седна на пейката зад тях, срещу външната стена на кулата.

— Плувус каза, че експлозията ще бъде много по-различна, когато е заобиколена от плът, вместо на открито. Много по-разрушителна. Веднъж една врана изяде една от нашите малки огнени сфери и едно хлапе се опита да я свали от въздуха с прашката си, преди да е избягала. Обикновено малките сфери, които използвахме в началото, биха опърлили само няколко пера на врана, застанала наблизо. Този път открихме пера и останки в радиус от двеста ярда.

— Хм, разбирам — каза Ерен. — Много… много гадно.

Огромното чудовище издаде още един озадачен вик и залитна като пияница.

— Този лък може да вкара стрела през няколко кравешки трупа — каза Бърнард. — Не че съм тествал на живи крави, разбира се. Жестоко е.

— Ммм — каза Ерен едва доловимо.

Чудовището поклати глава. Течността продължаваше да се излива и пръска в голяма, отвратителна дъга.

— Така че стрелях в небцето на това нещо — каза Бърнард. — Мисля, че стрелата е проникнала на три-четири фута. Може би някъде в мозъка му. И после…

Бърнард разпери ръце в жест, имитиращ експлозия, и мълчаливо се нагласи да наблюдава огромното създание.

Чудовището постепенно се наклони на една страна и падна. Това беше движение по-скоро като събаряне на дърво — на събаряне на няколко дървета — отколкото на движение на каквото и да е животно. Земята се разтърси, когато то падна, и десетки камъни се откъснаха от скалата, за да се разбият сред сградите на града. Прах и мръсотия се издигнаха на двадесет фута във въздуха около създанието. То издаде един последен бавен, задъхан вик, който затихна от разкъсващ ухото рев до пълна тишина.

Ерен обърна поглед към Бърнард и просто се взря в него.

— Всеки би могъл да го направи — уморено каза Бърнард.

Диво ликуване, макар и отдалеч, се разнесе от града долу и от резервните позиции зад тях.

Граф Калдерон затвори очи и се отпусна на стената на кулата, очевидно изтощен, и трепна, когато раздвижи рамене.

— Това беше голяма мишена, враните да я отнесат — той отвори едното си око, за да погледне към второто чудовище. — Ех, само да имах още една от тези стрели. И подходяща сфера. И един хубав пълноценен сън — той поклати глава. — Всички сме толкова уморени. Нямам представа как Церес продължава.

Ерен седна до Бърнард и се намръщи към второто чудовище.

— Ами този? Какво ще правим с него?

— Е, сър Ерен — каза философски Бърнард. — Какво предлагате? Моят оръжеен майстор ми каза, че може да направи още една такава стрела чак вдругиден. Бих могъл да изпратя легионите, но те просто ще бъдат стъпкани. Всички наши рицари и граждани са или на стената и се бият с ордата, или вече са на скалата.

Той прокара ръка назад през късата си коса.

— Не можем да го вкараме в тресавище, както беше при последната стена, защото цялата скала е твърд камък и ако се заиграем с нея, това може да я срине и да ни убие всички, включително нашите бежанци. Вече нямам такива стрели или свръхмощни огнени сфери, нито силата да стрелям с този лък. Мисля, че скъсах нещо. Гърбът ми гори.

Той направи гримаса.

— Така че нека се надяваме гражданите и лорд Церес да успеят да го отслабят, преди да стигне дотук и да съм принуден да помоля Дорога и неговите огромни гарганти да направят последен отчаян опит, който най-вероятно ще ги убие без никаква полза.

— Но не можем просто да седим тук — възрази Ерен.

— Не? — вдигна вежди Бърнард. — Не са ни останали никакви резерви, сър Ерен. Абсолютно никакви. Надеждите ни са в стария Церес и гражданите на тази скала. Ако това нещо стигне до тук, войната свършва. Толкова е просто.

И двамата за момент замълчаха. Писъците и звуците на битката и далечният отглас на огнени взривове се въртяха безполезно около чудовищния ворд.

— Понякога, синко — каза граф Калдерон, — трябва да признаеш, че бъдещето ти е в ръцете на някой друг.

— И какво ще правим? — попита тихо Ерен.

— Ще чакаме — каза Бърнард — и ще видим.

Върховна лейди Ария Плацида се препъна назад, когато вордите се изляха в кошера през дупките в тавана, а Исана трябваше бързо да се претърколи на една страна, за да не бъде стъпкана. Воините-богомолки се приземиха и в първия миг се втурнаха напред с къси, бързи движения, очевидно дезориентирани.

Ария падна обратно към стената с кратък вик. Очите на Исана се разшириха разтревожено. Тялото на лейди Плацида беше силно повредено от отровата и раните. Исана беше излекувала счупената кост и Благословията на нощта беше противодействала на отровата, но Върховната лейди беше напълно изтощена.

— Не мога — изпъшка тя и поклати глава. — Последното земно призоваване… не мога.

Погледът на Исана се насочи към Амара, която беше в още по-лошо състояние от Ария. Курсорът тъкмо беше успяла да се повдигне на лакти.

Което означаваше…

— От мен зависи — въздъхна Исана. Тя потърси подходяща фраза, за да изрази чувствата, които това осъзнаване вдъхнови, и се спря на: — О, кървави врани.

После се стегна, протегна ръка към колана на Ария и извади от ножницата тънкия меч за дуели. Тя се обърна с лице към шестте вордски воина, претегляйки меча в дясната си ръка няколко пъти, за да изпробва тежестта и баланса му. После протегна лявата си ръка към езерцето с вода и присви очи. Течност с обем колкото за лечебна вана рязко изскочи от езерцето и се събра около лявата й ръка. Исана се съсредоточи върху нея за няколко свирепи секунди и водата се оформи в кръгъл диск с дебелина няколко инча, който легна върху лявата й предмишница. След това дискът започна да се върти все по-бързо и по-бързо.

Въртящият се диск странно издърпа горната част на тялото й, но Исана успя да направи няколко крачки и да застане между вордите и оцелелите от нападението на кошера, с меч и импровизиран щит в ръка.

Един от воините я забеляза и скочи към нея с неприятно съскане, като кипящ чайник. Исана видя сърповидните крайници на богомолката да се спускат към главата й и вдигна ръка, за да се предпази с водния щит.

Острите като бръснач оръжия лесно пробиха водата — и бяха хвърлени толкова силно вляво от Исана, че цялото тяло на богомолката беше издърпано на няколко стъпки в същата посока. Исана замахна с дългото, тясно острие в почти вертикален разрез и острата като бръснач стомана захапа единия крак на богомолката, отваряйки рана с дължина повече от фут. Вордът рязко изсвири и отстъпи назад.

Още три богомолки обърнаха глави към Исана и забързаха напред. Исана осъзна, че не може просто да постави водния щит между себе си и всеки един сърп — затова избра най-дясната богомолка и направи крачка към нея, спечелвайки допълнителна част от секундата, в която целта й може да я атакува, но другите две не можеха. Тя отново вдигна въртящия се воден щит и отново оръжията на богомолката бяха хвърлени силно наляво, избутвайки богомолката след тях. Създанието се натъкна на спътниците си, забавяйки атаката им, а Исана имаше време да удари с меча два пъти, нанасяйки още две очевидно болезнени, но в никакъв случай фатални рани.

Тя се отдръпна, за да застане отново между вордите и ранените, дишайки тежко, цялото й тяло трепереше от болезнен страх. Битките не бяха нейната силна страна. Къде беше Арарис?

Още два пъти тя беше атакувана от единични воини-богомолки и двата пъти тя отблъскваше атаките им по същия начин, въпреки че при последния опит ръцете й трепереха толкова силно, че едва не изпусна меча си.

Вордите започнаха да си подсвиркват и съскат, а телата им започнаха да се поклащат нагоре-надолу в единна възбуда. След което и шестимата се разпръснаха в полукръг около нея и започнаха бавно и уверено да се приближават.

Исана усети как очите й се разширяват и се чу да казва с напълно безизразен глас:

— Е, това е просто нелепо.

Вордите се хвърлиха напред едновременно.

Исана не беше сигурна кога точно реши да направи това, което направи. То просто се случи, идвайки от нея толкова естествено, сякаш го беше планирала и тренирала седмици наред. Тя отново вдигна хоризонтално въртящия се воден щит, но този път наряза въртящия се диск с вода на резени, все едно е пита сирене. При скоростта, с която щитът се въртеше, това имаше ефект на освобождаване на серия от взривове вода, всяка от които се състоеше от няколко галона течност.

Летящите водни снаряди удряха вордите с безупречна точност, един след друг, със звука на шамар. И веднага щом водата удари първия ворд, Исана я заключи там с помощта на Рил, обграждайки доста малките глави на богомолките със сфери вода.

Вордите полудяха — подскачаха, въртяха се, безполезно се опитваха да махнат водата от главите си, но ноктите им само безобидно преминаваха през нея. Исана не изпитваше топли чувства към ворда, но мразеше да гледа каквото и да е създание да страда. Въпреки че нямаха нормални човешки емоции, те изпитваха страх точно като всяко друго същество в Алера — и Исана ги съжаляваше за страха им.

Те паднаха един по един, тресейки се все още на пода. Исана пристъпи напред, за да ги довърши възможно най-милостиво, когато друга сянка блокира отвора на тавана и една стоманена фигура падна на покрития с кроач под, изтласквайки го с тежестта си.

Острието на Арарис преряза един ворд, след това и друг, преди да се забави, и рицарят с метална кожа бавно огледа кошера и шестте мъртви или умиращи богомолки. Той се изправи, мечът му се отпусна настрани, когато се обърна и погледна Исана.

— Извини ме, любов моя — каза Исана с малко странен тон. — Съжалявам, че трябваше да ме видиш да правя нещо толкова неподходящо за една дама.

Устата на Арарис Валериан се разтегли в бавна, спокойна и много доволна усмивка. После той се отърси малко и се отърва от останалите богомолки, докато мъже в легионерски брони — брони на Първи алерански, о, велики фурии, се спуснаха през дупката след него.

— Елате с мен, милейди — каза Арарис, — имаме малко време. Тук има екип, който слиза да върне вас и ранените обратно в Гарисън, и друг, който се опитва да намери лорд Плацида, но времето е малко.

Амара неловко се изправи на крака.

— Защо? Какво се случва?

Арарис отиде при лорд Антилус, прибирайки меча в ножницата.

— Първи алерански е на път да бъде унищожен.

— Първи алерански — каза Исана, — ако Първи алерански е тук, Арарис, тогава къде е синът ми?

От дупката над тях се разнесе яростен писък, носещ такава чиста злоба, презрение и сурова, кипяща омраза, че Исана се разтърси от неговата интензивност. Усещането беше сякаш някой е забил дълги, мръсни нокти в гърба й и бавно, злобно ги плъзга надолу.

Исана осъзна, че мъжете около нея внезапно са замръзнали, втренчени нагоре към източника на този отвратителния звук.

— Как мислиш? — попита тихо Арарис, а гласът му все още бръмчеше металически. Той посочи към тавана с върха на меча си и каза: — Той се бие с това.