Фурията на Първия лорд

Глава 16

Амара наблюдаваше разгръщащата се битка от въздуха.

Беше виждала битки и преди, най-вече такива между алерански легиони и техни по-традиционни противници — сили на разбунтували се лордове и Върховни лордове, локални конфликти с въоръжени банди и, разбира се, Втората битка в долината Калдерон, противопоставила множество маратски кланове с далеч по-малобройните защитници на Гарисън, в най-източния край на долината.

Тази битка малко приличаше на тях.

Вордът се приближаваше не като армия в битка, а като прииждаща вълна, прилив от блестящ черно-зелен мрак в светлината на бледата луна. Беше като да гледаш как сянката на буреносен облак поглъща равнината — вордът се движеше със същата постоянна, неумолима скорост, със същото усещане за безличен, ненаситен глад. Беше лесно да се проследи техният напредък: земите на Рива бяха осветени със светлини, но там, където минеше ворда, те потъваха в мрак.

За разлика от тях легионите бяха залети в светлина. Нагоре и надолу по алеранските линии, пред отделните центурии и кохорти пламтяха огньове, създадени от фурии, всеки в цветовете на своя легион и роден град. В центъра Легионът на короната представляваше море от алени и лазурни пламъци, от двете му страни бяха Първи и Втори акватайнски, забулени в пурпурен огън. Десният фланг, съставен от ветерани на Върховен лорд Антилус, грееше със студена бяло-синя светлина, докато левият фланг, съставен пак от ветерани, но на Върховен лорд Фригия, беше обграден от бяло-зелен огън.

Другите легиони, някои от градове без постоянни формирования и съответно с много по-малко опит от северните ветерани, запълваха пространството между тези три точки и се бяха разпръснали равномерно по богатите полета на юг от Рива в стена от масивна стомана и светлина.

Зад тях, скрити от огнената стена, Амара виждаше редици от конници, стоящи в готовност за заповедите на своите командири, когато решат къде най-добре могат да бъдат използвани. Стройни, дългокраки жребци от равнините на Плацида стояха редом до масивните, мускулести бойни коне от Родес, които от своя страна стояха до рунтавите, издръжливи дребни коне на севера, малко по-високи от понита.

Акватайн не се задоволяваше да остане зад масивните укрепления, построени около града. Нашествениците бяха изтласквали алеранците от една защитна позиция към друга и той беше категорично против отбранителната стратегия на Гай Секстус още от самото начало. Подкрепен от опитните легиони от севера, той беше решен да пренесе битката при врага.

Силите на алеранците започнаха да се движат напред.

От високото Амара понякога успяваше да види цели кохорти от рицари Аери като черни петна сянка далеч отдолу, рязко очертаващи се на фона на осветените колони на легионите на земята. Те бяха доста по-малко, отколкото би трябвало да са спрямо силите в движение. Алеранските рицари Аери бяха претърпели огромни загуби в битката за защита на Алера Империя. Тяхната жертва беше един от факторите, спомогнали врагът да бъде подтикнат да хвърли почти всичките си сили за последното нападение над самия град — нападение, довело до унищожаването на атакуващите ворди.

Последният самоубийствен гамбит на Гай Секстус бе купил на Алера времето, необходимо на Империята да се възстанови и да се подготви за тази битка, но цената беше сериозна — и Амара се страхуваше, че сравнителната им слабост в небето ще остави легионите със смъртоносно слабо място.

Авангардът на прииждащите ворди достигна на четвърт миля от предните редици на настъпващите легиони и фонтани от алена и синя светлина се изстреляха в небето от Легиона на короната — сигнал на Акватайн да започне. Рицарите и гражданите на Алера, след месеци на подготовка и страх, след повече от година унижения и болка, причинени от нашествениците, бяха готови най-накрая да им дадат подходящ отговор.

Макар теоретично да беше наясно с обединяване силите на множество фурии, Амара никога преди не беше виждала подобно нещо. Тя беше станала свидетел на пълното унищожение на град Калар от гнева на Великата фурия Калус — и това беше страшна, отвратителна гледка, необятна, невъобразима, неконтролируема, ужасна в своята красота — и напълно безлична. Това, което се случи с предната вълна на ворда, беше също толкова ужасяващо и дори още по-страшно.

Лордовете на Алера заговориха с езика на огъня.

Стандартното нападение на опитен призовател беше внезапно да метне разширяваща се сфера от горещ бял пламък. Обикновено тя беше достатъчно голяма, за да обгърне един ездач заедно с коня. Всичко, уловено вътре в нея, моментално биваше изгорено до пепел. А всичко на разстояние пет ярда от нея като правило се стопяваше и огънят го поглъщаше — и всяко живо същество на още пет ярда от това щеше да бъде засегнато достатъчно, за да не е в състояние да участва в бойни действия. Огънят долиташе с пронизващо ухото съскане и изчезваше с остър пукот. Щеше да остави вторични пожари и да изглади неравностите с разтопена земя след себе си.

За един призовател подобна атака беше изключително изтощителна. Дори притежаващите значителна дарба лордове и Върховни лордове можеха да създадат до десетина сфери без почивка, и то само някои от тях. Като се има предвид колко ворди имаше на бойното поле, дори обединената мощ на всички призователи на огън не можеше да нанесе незабавни, значителни загуби на масата на противника.

Гай Атис беше намерил начин да промени това.

Вместо рев на понесли се с пълна мощ огромни огнени сфери, във въздуха се появиха хиляди мънички светлинки, като светулки, и се понесоха към настъпващите ворди. Миг по-късно Амара започна да чува едва доловими избухвания, пук, пук, пук, като детските празнични фойерверки в деня на лятното слънцестоене. Светлинките се сгъстиха и удвоиха, създавайки ниска стена пред врага, който се носеше напред, без да забавя скоростта си.

Само по себе си нито едно от тези малки огнени оръжия не представляваше смъртоносна заплаха дори за хора, камо ли за бронираните вордски воини — но те бяха стотици хиляди и се създаваха без почти никакво усилие. Докато малките огнени пъпки продължаваха да разцъфват, въздухът около тях започна да трепти, превръщайки искрящата линия от светлина в ивица нажежен въздух, който сякаш грееше от собствения си огън.

Челните редици на ворда се гмурнаха в бариерата и умряха болезнено. Писъците им долетяха до Амара като далечно ехо и с малко помощ от Сирус тя видя, че вордът се е придвижил на не повече от двадесет фута през смъртоносната пещ, която Гай Атис им беше приготвил. Воините залитаха и падаха, изпечени живи, парчета плът и броня капеха от тях и мигновено се превръщаха в пепел, която издигащия се вихър от горещ въздух изстрелваше нагоре. Десетки хиляди ворди умряха през първите шейсет секунди.

Но те продължаваха да прииждат.

Движейки се с неистова енергия, вордите без капчица колебание се хвърляха в огнената преграда и умираха с хиляди — и всеки загинал ворд поглъщаше част от енергията на огъня на фуриите. Случващото се напомни на Амара за трудността да се поддържа лагерен огън при гръмотевична буря. Със сигурност една капка не би могла да угаси огъня. Щеше да изсъска и да се изпари — но рано или късно огънят щеше да угасне.

Вордът започна да пробива, прескачайки над овъглените трупове на загиналите, използвайки като щитове телата на своите другари, които бяха паднали от горещината, но всеки следващ ворд достигаше няколко крачки по-напред от този пред него.

Сигнали от Легиона на короната изтеглиха линията от смъртоносна топлина обратно към редиците на легионите, принуждавайки врага да плати пълната цена за тези последни няколко ярда земя. В същото време те не можеха да преместят ивицата нажежен въздух прекалено близо до алеранските линии, без да изложат собствените си войски на горещината — а и така щеше да се скрие движението на ворда от погледите на алеранските командири. Затова когато вордът отново започна да пробива, от Легиона на короната беше подаден още един сигнал и огнената бариера изчезна.

Секунди по-късно вордите стигнаха до алеранците.

— Те изобщо не мислят за собствения си живот — каза Верадис, докато се взираше надолу по подобие на Амара. — Изобщо не се замислят. Колко ли загинаха сега, само за да могат другите да влязат в битка?

Амара поклати глава и не каза нищо. Тя се рееше високо горе в нощното небе, където въздухът беше прекалено студен. На няколко ярда от нея три въздушни екипажа носеха Алдрик и неговите мечоносци.

— Кога ще се върнат разузнавачите? — притеснено попита Верадис. Младата цересианка беше посредствен летец, а дългата й коса и рокля едва ли бяха особено подходящи за тези условия, но тя запазваше спокойствие. — Всеки миг, през който чакаме тук, те я отвеждат все по-далече от нас.

— Ако тръгнем в грешната посока, това няма да е от полза за Първата лейди — извика в отговор Амара. — Не ги харесвам, но хората на Алдрик си знаят работата. Ще потеглим, когато някой от неговите летци му докладва. А дотогава ще е най-разумно да чакаме тук, откъдето по-бързо ще стигнем до всяко желано място.

Тя посочи с пръст:

— Вижте. Екипите за циклони.

Малки тъмни облаци от летци се носеха в редици над бойното поле. Пред погледа на Амара те започнаха да променят въздуха, коварно завихрил се от многото огнени призовавания, които алеранците бяха използвали срещу ворда. Гражданите и рицарите Аери използваха това движение на въздуха, фокусираха го и го променяха, като всеки екип добавяше своя собствен импулс и така засилваше въртеливото движение отново и отново до яростен вятър.

Отне им само няколко минути съвместни усилия — и след това на половин дузина места точно зад най-предните редици на ворда от земята се издигнаха огромни въртящи се колони от пепел, сажди и изгорена земя. Циклоните изреваха и завиха от неистов глад, след което нетърпеливо се втурнаха през вордските редици, подхващаха съществата като мравки и ги хвърляха на стотици фута във въздуха — когато не пробиваха черупките им с малки камъчета, приличащи на миниатюрни върхове на стрели, те просто ги разкъсаха на парчета. Всеки циклон се управляваше от собствен екип въздушни призователи, които внимаваха смъртоносното им торнадо да не се обърне към алеранските линии. Ветрогони — блестящи бели форми, подобни на скелетоподобни човешки фигури, но с пелена от дим и мъгла вместо крака — започнаха да изскачат от циклоните и да нападат всичко, което се озовеше пред тях.

Амара поклати глава. Беше попадала в капана на буря, предизвикана от фурии, без никакво убежище наоколо, и смъртоносните диви вятърни фурии почти я бяха разкъсали на парчета. С тези циклони Гай Атис създаваше стотици същества, които щяха да тормозят региона в продължение на десетилетия, ако не и векове, заплашвайки както холтърите, така и домашните и дивите животни.

Амара се застави да остави този ред на мисли. Смяташе, че поне в това отношение Акватайн е напълно прав — ако вордът не бъде спрян тук и сега, нямаше да има холтъри. Нито домашни или диви животни.

„Ние не се борим само за себе си“ — помисли си тя. — „Ние се борим за всичко, което живее и расте в нашия свят. Ако не спрем ворда, нищо от това, което сме, няма да остане. Просто ще престанем да съществуваме и няма да остане никой, който да ни помни.“

Освен, може би, самият ворд.

Амара стисна силно юмруци и едва се въздържа да не призове Сирус и да добави собствените си умения към битката долу.

— Графиньо? — извика Верадис с треперещ глас.

Амара се огледа, докато не забеляза по-младата жена, която висеше на няколко ярда по на юг и малко по-ниско от самата нея. Тя промени своя въздушен поток, за да се озове до позицията на цересийската гражданка.

— Какво има?

Верадис мълчаливо посочи пътя, идващ от югозапад.

Амара се намръщи и накара Сирус да приближи пътя за по-ясна видимост. Отначало при слабата светлина на бледата луна не се виждаше нищо. Но след това леко трептене на светлина по-надолу по пътя привлече вниманието й и тя се оказа втренчена в…

В някаква движеща се маса. Това беше всичко, в което можеше да бъде сигурна. Различаваше се от потока все още прииждащи форми на вордски воини по това, че липсваха хитиновите проблясъци на вордските брони, както и синхронната, люлееща се маса от същества, движещи се под контрола на един разум. Тук имаше трептене на светлина, движеща се сред това тяло, с неправилна форма, разстояние и цвят, иначе тя изобщо нямаше да може да види нищо.

Амара се съсредоточи и промърмори на Сирус да приближи още повече далечния път. Не беше лесно, защото трябваше да поддържа и въздушния си поток, но след малко усилия пътят се фокусира и Амара видя последното нещо, което бе очаквала да види в редиците на ворда.

Фурии.

Пътят беше изпълнен с видими фурии. Бяха хиляди, десетки хиляди.

Разнообразието им пред очите й беше главозамайващо. Земните фурии бяха приели форми на каменни блокове и с грохот се придвижваха напред. Някои бяха с неясни форми на животни, но повечето — не. Най-голямата от тях изпъкваше на пътя като могила, докато се носеше напред със скоростта на препускащ кон. Дървесните фурии се придвижваха от двете страни на пътя — формите им не съответстваха на определено животно или същество, по-скоро представляваха смесица от различни черти. Други, незабележими сред дърветата и храстите, можеха да бъдат различени само по вълничките, които образуваха при придвижването си. Водните фурии скачаха или се плъзгаха напред, някои във формата на змии или жаби, а други просто бяха аморфни форми от чиста вода, държани в едно само от волята на обитаващите ги фурии. Огнените фурии се носеха след тях, най-вече под формата на хищни животни, въпреки че имаше и примигващи огнени форми, които постоянно променяха очертанията си — точно тяхната светлина беше забелязала Амара. А на височина от три до двайсет фута над пътя се носеха орди от въздушни фурии. Основно бяха ветрогони, макар Амара да различаваше и мяркащи се сред тях доста големи мъгливи образи, приличащи по форма на гигантски акули, които плуваха във въздуха така, сякаш са в морето.

Толкова много фурии. Амара се почувства леко замаяна. Смътно отбеляза, че формите се движат или покрай пътя, или малко над… пленени алеранци.

След кратко замисляне тя осъзна, че те използват собствените си фурии, за да подкарат другите фурии в стадо и да ги заставят да се движат напред по пътя. Подбраните фурии изобщо не бяха доволни. Тяхната свирепа злоба беше такава, че Амара почти физически можеше да усети натиска й. Но в такъв случай това означаваше, че…

— Кървави врани — изруга Амара. — Това са диви фурии.

Пребледнялата Верадис я погледна невярващо.

— Всичките тези? Т-това е невъзможно.

Но явно не беше. Не и след толкова месеци война срещу ворда. Врагът беше безразборен при клането си. И всеки убит алеранец означаваше повече фурии, които ще излязат извън човешки контрол. По някакъв начин вордът беше успял да събере цели легиони от смъртоносните същества. И това не беше проблем като този да се справиш с ветрогони по време на буря, причинена от фурии, скривайки се в постройка от камък и пръст. Ако някой опита да се скрие от тази тълпа по този начин, земните фурии ще го смачкат в собственото му убежище, и то при условие, че преди това дървесните фурии не са го последвали вътре или огнените фурии не са превърнали това, което би трябвало да е убежище, в смъртоносна пещ.

Дивите фурии не можеше лесно да ги сплашиш или разубедиш да не са агресивни. Изискваха се умения на опитен призовател, за да се справиш с тях. На гражданите на Алера им бе отнело векове, за да установят ред в населените територии на Империята и по пътищата.

И сега цената на няколко века опасности и смърт се носеше към алеранските линии.

Легионите никога не биха могли да се изправят пред съкрушителния удар на тези диви фурии. Простото им оцеляване би изисквало цялата им концентрация и всички фурии под техен контрол — което от своя страна означаваше, че няма да могат да ги насочат към ворда. А в чисто физически сблъсък нашествениците щяха да прегазят алеранците като мравки.

А ако дивата орда пробие линиите на легионите и се втурне към Рива с всички нейни жители и бежанците, които живееха там сега… смъртта им щеше да бъде жестока и ужасна, а загубата на животи — огромна.

Врагът току-що беше превърнал Рива от крепост в капан. Амара усети как диша по-тежко и по-учестено, отколкото е нужно. Доколкото знаеше, никой от алеранските летци не действаше толкова високо, колкото нейната група. А групите, които летяха по-ниско, не можеха да видят приближаващата заплаха преди да е станало прекалено късно, за да се реагира.

Амара въздъхна и сподави желанието си да изкрещи от разочарование.

— Алдрик — рязко заповяда тя, — вземете Въздушните вълци и се върнете обратно в Рива, в кулата на Върховния лорд. Останете там, за да защитите лорд и лейди Рива, и реагирайте на всяка необичайна ситуация, изискваща намесата на вашия екип.

Погледът й се премести към Верадис.

— Лейди Верадис ще ви обясни всичко.

Алрдик я погледна за миг, след което погледът му се устреми надолу, а когато го вдигна, само кимна късо. После подаде кратка серия от сигнали към своя човек и няколко секунди по-късно Въздушните вълци и екипажите, които носеха, се наклониха в стръмна дъга, за да се спуснат максимално бързо към града.

— Амара — извика Верадис.

— Няма време — спокойно отвърна Амара. — Врагът е подкарал тези фурии към града, но реално няма истински контрол над тях. Сигурно са променили пътя по някакъв начин. Но в момента, в който ги пуснат на свобода, всичко ще се промени.

— Какво имаш предвид? — попита Верадис.

— Няма да можем да задържим града — каза Амара. — Не и при сблъсък с толкова много враждебно настроени фурии. Те ще разкъсат града на парчета и ще избият хората ни. Единственото, което можем да направим, е да се оттеглим.

Младата жена ужасено поклати глава.

— Д-да отстъпим? Ние няма накъде повече да отстъпваме.

Амара почувства как се изпълва с гордост.

— Не — каза тя. — Имаме. Последвай Алдрик и хората му. Кажи му за дивите фурии. А също така се увери, че и лорд Рива ще научи.

— Н-но… ти какво ще правиш?

— Ще предупредя Акватайн — извика тя. — Престани да се мотаеш като ученичка, а действай!

Верадис енергично кимна, обърна се и започна да набира скорост, за да настигне Въздушните вълци.

Амара я проследи за миг, за да се увери, че няма да се обърка и ще следва правилната посока. После се извъртя, призова Сирус и се гмурна надолу към земята с максималната скорост, която гравитацията и нейната фурия можеха да й осигурят. Около нея се раздаде оглушителен взрив, когато скоростта й достигна максимуса си, и тя осъзна, че не знае никаква парола, за да мине покрай бойните групи. Оставаше й само да се надява, че те ще се окажат прекалено бавни, за да я спрат или убият, преди да успее да говори с Акватайн.

Това обаче беше най-малкият й страх.

Как ще погледне Бърнард в очите и ще му каже, че заради Империята е решила да остави съдбата на сестра му в ръцете на врага?