Фурията на Първия лорд

Глава 35

От началото на войната вордът многократно беше атакувал позиции, които не са били готови да се защитят срещу заплаха от такъв мащаб. Въпреки отчаяните опити да бъде предупредена Алера за опасността, никой не се вслуша и в резултат вордът завладяваше крепости и градове един по един. От време на време светкавично бързото настъпление на ворда или нечовешката тактика, която използваха, осигуряваха победата над недостатъчно подготвените защитници. От време на време слънцето изгряваше над свят, който все по-дълбоко бе доминиран от нашествениците — но тази зора беше различна.

Долината Калдерон беше готова за битка.

— Някъде има вдлъбнатина! — изръмжа Рокус Антилус и удари с длан по богато украсената лорика, покриваща дясното му рамо. — Не се движи правилно!

— Въобразявате си — отговори Върховен лорд Фригия. — Няма вдлъбнатина.

— Е, нещо не е наред!

— Да — търпеливо отговори Върховен лорд Плацида. — Пак сте спал с бронята. Не сте достатъчно млад, Рокус, за да правите това. Сигурно сте наранил раменната си става.

— Достатъчно млад съм, за да хвърля кльощавия ви задник от тази стена! — рязко отвърна Рокус. — И тогава ще видим чия става ще се нарани!

— Момчета, момчета — успокои ги Ария Плацида. — Моля ви, не давайте лош пример на другите деца.

Ерен, застанал доста зад Върховните лордове, твърде добре се контролираше, за да се усмихне. Но се залюля на пети в мълчаливо забавление, преди да извие глава и да намигне на Амара.

Тя завъртя очи в отговор, след което пристъпи напред, за да застане до лейди Плацида. Двете се взряха в широко отворената долина, започваща от устието на долината Калдерон — море от плавно издигаща и спускаща се зеленина. Слънцето грееше ярко и денят беше ясен. Врани кръжаха над главите им от дни — първо десетки, след това — стотици, а сега — хиляди. Те хвърляха постоянен поток от трептящи сенки по земята. По-рано врагът ги беше използвал, за да пусне вземачи върху отбранителните позиции на алеранците — сега всеки такъв опит щеше да бъде осуетен от постоянно патрулиращите земни фурии, което доведе и до неочакван страничен ефект под формата на унищожаване на плъхове, паразити и всякакви други вредители, склонни да се появяват в купчините боклук около легионите.

Нека вордът отново опита да използва враните срещу тях. Калдерон беше готов.

— Графиньо — каза лейди Плацида. — Мисля, че чух лейди Верадис да ви казва да спите поне дванадесет часа.

— Което е смешно — каза Амара. — Това беше просто счупена китка.

— В допълнение към няколкото наранявания, които получихте в Рива, доколкото знам — каза лейди Плацида.

— Тя каза дванадесет, защото беше сигурна, че шест ще са ми достатъчни — отговори Амара.

— Отлично обяснение.

— Благодаря — сериозно каза Амара. След секунда продължи: — Трябва да съм тук. Той все още не може да говори достатъчно ясно. Може да се нуждае от превод.

— Разбирам — отвърна лейди Плацида. Тя се обърна към Амара, красивото й лице беше спокойно и почти не показваше умората, която Амара знаеше, че трябва да изпитва.

— Графиньо… ако спечелим тази битка, не всички ще оцелеем. А ако загубим, никой от нас няма да оцелее.

Амара отмести поглед към равнината и кимна.

Лейди Плацида направи крачка напред и сложи ръка на рамото на Амара.

— Аз съм също толкова смъртна, колкото всяко друго същество. Искам да ви кажа нещо, в случай че няма друга възможност.

Амара се намръщи, но отново кимна.

— Дължа ви живота си, графиньо — каза просто Ария. — За мен беше чест да ви познавам.

Сълзите ужилиха очите на Амара. Тя се опита да се усмихне на Върховната лейди, пристъпи по-близо и я прегърна.

— Благодаря ви. Чувствам се по същия начин.

Прегръдката на лейди Плацида беше почти толкова силна, колкото и на Бърнард. Амара се опита да не изхрипти.

Докато говореха, лорд Плацида се беше приближил и се усмихна за миг, когато и двете се обърнаха към него.

— Всъщност, скъпа, всички ние й дължим живота си.

Ария властно изви вежди.

— Няма да прегръщаш хубавото малко момиченце, стари развратнико.

Плацида кимна със сериозно изражение на лицето.

— Отново проваляш плановете ми.

На двайсетина фута надолу по стената един легионер посочи на югозапад и извика:

— Сигнална стрела!

Амара се обърна и видя малка сфера ярка светлина да достига върха на дъгата си и да започва да пада. Хиляди очи се обърнаха, за да проследят полета на горящата стрела, искряща толкова силно, че можеше ясно да се различи дори под лъчите на сутрешното слънце. Никой не проговори, но внезапно напрежение и контролиран страх се разпространиха по стената със светкавична скорост.

— Е — каза Рокус Антилус, — ето ги и тях.

— Блестящи последни думи — каза Фригия зад него. — Ще ги гравираме на гроба ви. Точно до „Той умря, заявявайки очевидното“.

— Уф — въздъхна лорд Плацида. — Започва се.

— Виждате ли? — продължи Фригия. — Сандос знае как да напусне този свят със стил.

— Ако искате да си тръгнете със стил, ще ви удуша с най-хубавата ви копринена туника — изръмжа Антилус.

Това накара Амара да се успокои и да се усмихне мълчаливо, въпреки страха, който я беше обзел. Страхът не изчезна, но стана по-лесен за приемане. Съпругът й, неговите холтъри, назначените му легионери и през последните месеци някои от най-влиятелните членове на Дианическата лига бяха работили, за да подготвят това място за тази сутрин.

Време беше да се уверят, че всичко това не е било напразно.

— Трябва да се присъединя към съпруга си — твърдо каза Амара. — Успех, Ария.

— Разбира се — отвърна Ария. — Ще се опитам да попреча на децата тук да се сбият помежду си, вместо да се бият с ворда. Успех, Амара.

Амара призова Сирус, скочи от стената и се издигна във въздуха. Понесе се бързо по дължината й, над река от мъже, облечени в стомана. Сутрешната светлина се отразяваше от полирания метал чиста и ярка, сякаш от вода. Барабаните отдолу започнаха да бият сигнал за готовност. Бяха толкова много, че на Амара прозвучаха като тътен на далечна буря.

Други куриери и пратеници бързаха нагоре-надолу по стената, по въздух или препускащи на бързи коне. Амара едва избягна сблъсък с друг летец, панически изглеждащ млад гражданин в прекалено голяма за него броня, който смотолеви бързо извинение през рамо, докато се мъчеше да овладее собствената си фурия. Тя си помисли, че той изглежда прекалено млад, за да посещава Академията, а още по-малко — да служи като куриер по време на война.

Но той можеше да лети, а вордът отне на алеранците възможността да пощадят младите хора от смъртоносната реалност. Поне му бяха дадени задачи, които може да изпълнява, вместо просто да бъде изпратен в редиците на рицарите Аери.

Амара внимателно се спусна към командния щаб, разположен приблизително в центъра на стената север-юг. От приземяването й плащовете на елитните рицари на метал и земя, охраняващи щаба, почти не потрепнаха. Очевидно слуховете за това как е постъпила с младия идиот пред палатката на принцепса вече се бяха разпространили поне дотолкова, че да бъде лесно разпозната. Началникът на охраната й махна, преди още да е стъпила на земята.

Амара мина с кимване покрай тях и намести меча си по-удобно на бедрото. Тя беше отхвърлила предложението да сложи лорика. Щеше да отнеме месеци, докато тялото й свикне с тежестта на бронята, а Амара не разполагаше с толкова време. Вместо това тя носеше далеч по-удобно кожено наметало, подсилено с плочки лека, здрава стомана. Почти сигурно щеше да я спаси от стрела или косо нанесен удар с меч.

Жалко, че вордът не използваше нито едно от тези оръжия.

Амара се насочи към ниската вишка за наблюдение, издигната върху стената вместо истинска кула, и бързо се качи горе.

— Просто казвам, че това е нещо, което човек не може да вземе прекалено сериозно — казваше Върховен лорд Рива.

Доста набитият лорд Рива изглеждаше малко неуместно в легионерска лорика, най-накрая направена както трябва.

— Кървави врани, човече — изръмжа той. — Вие сте построил отбранителна крепост в собствения ми двор!

— И добре, че го направих — меко каза Бърнард през скованата си челюст.

Лорд Рива се намръщи и каза:

— Аз дори не съм те назначавал. Секстус го направи, досадният стар хитрец.

— Аха — съгласи се Бърнард. — И добре, че го направи.

Рива му хвърли строг поглед, който бързо омекна, когато въздъхна раздразнено.

— Добре. Опитахте се да ни предупредите за ворда, нали?

— Всички се опитваме да правим възможно най-доброто за Империята и нашия народ, сър — каза Бърнард. Той се обърна и се усмихна на Амара, която се присъедини към тях. — Милейди.

Тя се усмихна и леко докосна ръката му.

— Не трябва ли да разискваме бойни позиции?

— Врагът все още не е тук — каза Бърнард със спокоен тон. — Мъжете стоят наоколо с мечове в ръце от няколко часа, изнервени са, уморени и започват да се чудят защо някакъв глупак е дал заповед без причина.

Той трепна и докосна брадичка с върховете на пръстите си, сякаш усилията от толкова много думи му причиняваха болка.

— Чакането не вреди. Моля да ме извините.

Бърнард се обърна и тръгна надолу по стената към възрастен мъж в легионерска броня и шлем на центурион, панталоните му бяха украсени не с една, а с две алени ленти на Ордена на лъва. Той измърмори няколко думи и старият центурион Джиралди, излязъл в пенсия и отново облякъл бронята си, кимна спокойно и започна да изпраща куриери.

— Графиньо — поздрави я Рива, — когато лорд издигне голяма крепост в земите на своя лорд, това не може да не предизвика подозрение. Знаете какво се случи на Седемте хълма. Мисля, че реакцията ми е разбираема.

— При повечето обстоятелства щяхте да сте прав, ваша светлост. Но предвид нашата ситуация, бих казала, че това е нещо, което можем да обсъдим, когато всичко приключи. Можем дори да организираме официално изслушване. При условие, че всички оцелеем.

Рива изсумтя кисело, но призна аргумента й с кимване. После се взря на югозапад и погледът му проследи пътя, водещ към Рива.

— Моят град е превзет. Моите хора бягат, за да спасят живота си, умират. От глад.

Той погледна доспехите си, меча на колана си и внимателно го докосна. Когато заговори отново, гласът му звучеше много уморен:

— Всичко, което някога съм искал за моите земи, е справедливост, просперитет и мир. Аз не съм толкова войник, колкото строител, графиньо. Бях толкова доволен от това колко много хора идват в тези земи, за да търгуват, и колко добро вие и съпругът ви сте направили за Калдерон. Увеличаване на обема на търговията. Установяване на мирни отношения с маратите.

Той я погледна спокойно.

— Предположих, че спестявате парите, останали след плащането на данъците. Или може би ги инвестирате.

— О, инвестирахме ги, милорд — каза Амара с лека усмивка. — За такова утро.

Рива стисна устни и кимна.

— Предполагам, че трудно мога да споря с това. Как направихте всичко това? Как успяхте да запазите всичко в тайна?

— Стените? — Амара сви рамене. — Повечето хора, преминаващи през долината, никога не напускат настилката на пътя. Всичко, което е извън полезрението им, е лесно да се скрие. За стените, доколкото знам, по-голямата част от работата се състои в подготовката на почвата. Събиране на подходящ камък и така нататък. След като веднъж се направи, самото издигане на стените е много по-лесно.

Рива се намръщи и кимна.

— Така е. Значи вие с течение на времето сте събирали подходящи камъни и сте ги подравнявали в редове, а след това просто сте ги издигнали, веднага щом е възникнала необходимостта.

— Да. Дианическата лига много ни помогна в това, както и със силни призователи на земя, които да преместят по-големите камъни — тя посочи земите пред тях. — И, разбира се, стените са само началото на отбранителната система. Скелет, ако разбирате какво имам предвид.

Лорд Рива кимна.

— Всичко това е… доста необичайно.

— Моят съпруг и неговият племенник отдавна обменят идеи за това в писма. Гай Октавиан има доста необичайно мислене.

— Разбирам — каза Рива. Той хвърли поглед към Бърнард и каза: — Трябва да призная, че графът вероятно е най-правилния избор за управление на земите тук. В крайна сметка той ги познава по-добре от всеки друг в Империята.

— Да, така е — каза Амара.

— Доста забележителен човек е, наистина. Знаете ли, той никога не е казал: „Казах ви“.

— Той не е от хората, които придават значение на такива неща — каза Амара с усмивка. — Но, ваша светлост… той наистина ви каза.

Лорд Рива примигна, след което тъжно се усмихна.

— Да. Направи го, нали?

— Ездачи! — извика наблюдателят от кулата, сочейки напред.

Отрядите алеранци, които чакаха появата на ворда на върха на далечен хълм, галопираха с конете си надолу по склона към равнината. Вордски рицари кръжаха над тях като насекоми около фенери през нощта и нападнаха отгоре. Разузнавачите се опитваха да възпрат атаката със стрели, но нямаха особен успех.

— Тези мъже са в беда — каза Рива.

Бърнард вдигна пръсти към устата си и пронизително изсвири. След това вдигна ръка към рицарите Аери, чакащи зад стената, и последователно им сигнализира „във въздуха“ и „придружи“. Накрая с рязко движение на китката указа посоката, в която трябва да летят.

Рев на вятъра съпроводи тридесетте рицари Аери, когато се издигнаха в небето и се стрелнаха към ездачите, за да прогонят вордските рицари от галопиращите коне с въздушните си потоци. Те изпратиха вражеските летци в неконтролируемо въртене, като същевременно не влязоха в обсега на оръжията им, което им позволи да издухат безнаказано врага като купчина сухи листа. След това заеха позиции над разузнавачите, оформяйки защитен щит.

Бърнард изсумтя доволно.

— Като това, което направи Акватайн в Церес. Защо да влизаш в битка с тези същества и да губиш ценни рицари Аери, когато можеш просто да ги издухаш от пътя?

Вордските рицари се втурнаха в преследване, но бяха разпръснати и напълно неутрализирани от въздушните потоци на летците, след което се оттеглиха. Ездачите с гръм и трясък преминаха през портата, намираща се близо до командния пункт. Водачът на конниците, мъж, облечен като горски жител в зелено, кафяво и сиво, скочи от коня, бързо се насочи към Бърнард и го поздрави по легионерски, въпреки че не носеше броня на легионер. Руфус Маркус беше част от кохортата легионери, първа сблъскала се с ворда преди много години, както и един от оцелелите във Втора Калдеронска. Подобно на Джиралди, панталоните му бяха украсени с две ленти на Ордена на лъва, макар да бяха толкова мръсни, че беше невъзможно да се каже със сигурност дали са червени.

Бърнард върна поздрава.

— Трибун, какви са новините?

— Летците свършиха добра работа, сър — отговори Руфус. — По пътя идват около три милиона единици от тяхната пехота и дори не се опитват да крият числеността си. Движат се в компактен поток, сър, а не на групи, както беше преди.

— Това означава… това означава, че тяхната кралица е някъде наблизо — каза Рива, гледайки ту единия, ту другия. — Нали така?

— Да, милорд — отвърна Бърнард. — Или поне така мислим.

— Сър — продължи разузнавачът, — те също така имат доста от онези гиганти, които използваха през кампанията миналата година, за да разрушават стени.

— Предположихме, че ще го направят — изсумтя Бърнард. — Нещо друго?

— Да, сър. Не можахме да погледнем назад, но съм сигурен, че има нещо друго, следващо основната войска. Не вдига прах поради честите дъждове напоследък, но го следват ята врани.

— Допълнителна сила? — каза намръщено Бърнард.

— Може да са група пленници, с които планират да хранят своите вземачи и да ги използват срещу нашите призователи, както се случи в Алера Империя.

Трибун Руфус кимна.

— Възможно е. А може да са събрали всичките си летци, за да са им под ръка. Видяхме само няколко. Може би умишлено ги държат на земята, така че да не ги забележим.

— С вордските рицари можем да се справим — уверено каза Бърнард. — Би било по-разумно да предположим, че напредват с нещо, което все още не сме виждали.

Разузнавачът отпи глътка вода от почти празния кожен мях.

— Да. Такъв залог със сигурност ще свърши работа. Не мисля, че вордът ще тръгне да блъфира. Начинът, по който напредват, подсказва, че според тях държат всички козове в ръцете си.

— Все още ли играете на карти, трибун? — изненадано попита Амара.

— О, да — Руфус се ухили. — Това е основната причина да остана в легионите, графиньо. Когато цивилните губят, те изведнъж осъзнават, че не искат да се бият с мен и още пет хиляди като мен.

Руфус допи водата си, вторачен към хоризонта, откъдето току-що беше пристигнал. Миг по-късно той изръмжа, сякаш някой го е ударил с юмрук в стомаха.

— Време е да направим залозите си.

Амара се обърна, за да види как вордът изпълва хоризонта.

Отново я порази мисълта колко много прилича на сянката на облак, който пълзи по земята. Имаше толкова много богомолки, които се движеха така синхронно, че изглеждаха като един организъм, килим от блестящи черно-зелени брони, смъртоносни остриета и остри върхове. Амара си помисли, че ако ги посочи с пръст, ще се пореже.

Авангардът на ворда вече се спускаше по хълма и започна да пълни равнината. По всички хълмове, които Амара можеше да види, се появиха още форми — всички се движеха съгласувано, равномерно, докато в последната миля се втурнаха в безкрайна единна вълна със страшна цел. И което го правеше още по-зловещо, всичко това се случваше в пълна тишина. Нямаше писъци, крясъци, барабани, не се чуваха рогове. Те просто се движеха като сянка на облак, без да спират и за миг. Тишината беше плашеща. Заради нея те изглеждаха някак нереални на ярката светлина на утрото.

Бърнард ги гледаше напрегнато известно време, после кимна. До него Джиралди изрева заповедно:

— Извадете мечовете!

Гласът му се разнесе нагоре и надолу по стената, съвсем отчетлив на фона на тази съвършена тишина — и тогава повече от сто и петдесет хиляди меча изсъскаха от ножниците си. Звук, далеч по-смъртоносен от шумолене на листа от вятъра. С лека изненада Амара осъзна, че собственият й меч вече е в ръката й.

Бяха готови, осъзна тя.

Бяха готови.

Изобщо не смяташе да крещи, просто изведнъж се чу как го прави. Мощен вик, в който цялото й презрение и предизвикателство към врага се изля в една-единствена дума — Алера!

Ехото на гласа й отекна в тихата равнина.

Внезапният тътен разтърси камъните на стената, разтърси самата земя, тъй като всяка жива душа, всеки защитник, който сега стоеше срещу този тъмен прилив, добави своите собствени ужас и ярост във въздуха. Нямаше отделни гласове, нито думи, нито вик или девиз — но легионите изригнаха в един глас, който изпълни тялото на Амара с неистова еуфория чак до върховете на пръстите й — и мечът в ръката й стана по-лек от въздуха, който контролираше.

Този вик на предизвикателство се стовари върху линията на ворда като физически удар и за миг врагът забави крачка — но веднага отговори с разкъсваща съзнанието буря от крясъци и писъци, болезнени за тялото, ума и душата. Врагът с всички сили се втурна напред за последните няколкостотин ярда до стената. Земята почерня, докъдето стигаше поглед, виковете им се смесиха с тези на защитниците.

И родена от този първичен, яростен тътен, започна последната битка на войната — и може би последната битка на Империята.