Фурията на Първия лорд

Глава 37

Амара видя как пламъците погълнаха първото нападение на ворда.

Всичко се беше развило горе-долу по план. Когато призователите на огън запалиха малките тунели, пълни с масло, пламъците бързо се разпространиха по тях на разстояние около половин миля, създавайки постоянен източник на огън. През отворите за въздух започна да излиза черен дим.

След това, когато скритите Върховни лордове изпратиха мощната буря, обхванала долината, те избухнаха. Земята изригна в огън и парчета натрошени въглища се бяха пръснали навсякъде. Наред с въглищата отвсякъде пръсна масло и в един момент цялата долина беше обхваната от огън.

Застанал зад Амара, Бърнард надникна в изкривеното пространство, което тя беше създала между разперените си ръце, и доволно изсумтя.

— Тави направи подобно нещо в Елинарх, но на обратно — каза той на Върховен лорд Рива.

— Как така? — попита Рива.

— В Елинарх — поясни Амара, за да щади челюстта на своя съпруг — той първо нагря каменната настилка, за да прогони канимите от нея и да ги накара да влязат в сградите на града. А после подпали сградите.

Рива се взря в обхванатата от пламъци равнина и потръпна.

— Жестоко.

— Наистина — каза Амара.

— Момчето завършва всичко, което започне — каза Бърнард. Устата му се изкриви в усмивка. — Негово височество, момчето.

Рива се обърна да ги погледне замислено и двамата.

— Мислите ли, че наистина е на път?

— Каза, че е — отвърна Бърнард.

— Но той има толкова малко хора.

Бърнард изсумтя.

— Момчето нямаше никого, освен един невъоръжен роб, когато спря маратите във Втора Калдеронска — той се обърна с лице към Рива и срещна погледа му. — Ако казва, че идва да се бие, повярвайте му.

Лорд Рива замислено погледна Бърнард. В равнината огънят започваше да затихва, оставяйки половин миля нажежени въглища по земята. Въздухът отгоре трептеше от жегата. Горящият хитин на ворда мирише просто отвратително, помисли си Амара.

Над главите им се чу глух рев на въздушни потоци, когато Върховните лордове, след като бяха изпълнили задачата си, се прибираха в единна формация.

— Бърнард — тихо каза Амара.

Съпругът й погледна към долината и кимна. После се обърна към Джиралди и каза:

— Сигнал за отстъпление. Оттегляме се зад следващата стена.

Джиралди отдаде чест и предаде заповедта на тръбача. Скоро сигналът отекваше нагоре-надолу по дължината на стената. Центурионите закрещяха заповеди. Мъжете започнаха да се оттеглят по стълбите, извеждащи от стените, и да оформят своите единици.

Няколко секунди по-рано бяха тръгнали и маратските гарганти — с широката си, бавна стъпка те бързо стигнаха до мястото. Ранените бяха натоварени върху животни, чиито седла бяха подготвени да ги носят безопасно.

— Граф Калдерон — каза Рива с малко приповдигнат и официален тон, — осъзнавам, че отношенията ни бяха… обтегнати. И че несъмнено вие сте работили много усилено, за да подготвите защитата на долината. Независимо от това бих искал да предложа уменията си и тези на моите инженери за всякаква възможна помощ.

Бърнард отново го погледна.

— Аз не съм много добър войник, ваше превъзходителство — продължи Рива. — Но разбирам от строителство. И някои от най-добрите архитекти и инженери на Империята работят в моя град.

Бърнард хвърли поглед към Амара, която с лека усмивка се преструваше, че наблюдава врага.

— За нас е чест, ваша светлост — каза Бърнард. — Джиралди ще ви заведе при Плувус Пентий. Той води книгите и графиците ни по този проект и ще знае къде вие и вашите хора ще бъдете най-полезни.

Рива подаде ръка на Бърнард и се усмихна.

— Успех, графе.

Бърнард му отговори с леко тъжна усмивка.

— Нека е за всички нас.

Рива и Джиралди тръгнаха, а Бърнард даде заповед на останалата част от командния състав да започне отстъплението към кулата.

Амара пристъпи до съпруга си и преплете пръсти с неговите. Бърнард се загледа в полето светещи въглища. Притеснителни пожари бяха започнали по краищата, където топлината беше изсушила околната почва.

Отвъд завесата от трептящ въздух вордът се трупаше, движеше се и преливаше като едно същество с милион крайници. Беше невъзможно да се разберат каквито и да е било подробности, освен факта, че бяха там — и че все повече от тях продължаваха да пристигат.

Амара потръпна.

— Не трябва ли да тръгваме? — попита тя съпруга си.

— Има още малко време — каза Бърнард. — Това е красотата на плана. Той прави две неща едновременно. Убива ворди и ни дава време да се оттеглим на по-укрепена позиция.

Той замълча и продължи да гледа на запад.

Амара прошепна много тихо:

— Мислиш за Исана.

— Тя е моята сестра — каза Бърнард.

— Чу какво каза Ерен.

Изражението на Бърнард се втвърди. Той стисна юмрук и удари в един от ниските зъбци на стената. Мрежа от пукнатини плъзна по протежението на камъка.

— Кралицата я държи.

Амара сложи ръка на юмрука му и нежно го стисна. Бърнард затвори очи и направи видимо усилие да се отпусне. Миг по-късно юмрукът му отново се сви.

— Надявах се, че това ще я привлече — прошепна той. — Тя щеше да избяга от конфронтация, но можеше да ни отведе до Исана.

— Вордската кралица е всичко друго, но не и глупава — каза Амара. — Тя вероятно знае, че планираме да я убием.

Бърнард изсумтя.

— Трябва да я накараме да излезе. Да се покаже. Ако не можем да направим това, край на всичко.

— Знам — тихо каза Амара. — Но тя също го знае.

Бърнард отново потърка челюстта си.

— Как е Маша?

— Оливия казва, че е уплашена — каза Амара. — Усеща, че става нещо лошо.

— Горкото дете — каза Бърнард. — Прекалено проницателно, от което само страда.

— За душевното й спокойствие, може би — каза Амара. — Но не и по отношение на друго.

Той изръмжа одобрително.

— Предполагам, че не бива да губим повече време.

Той прилепи два пръста към устните си и рязко изсвири. Конете им изцвилиха и потеглиха в тръс към най-близките стълби.

Амара го погледна с усмивка.

— Как го правиш?

— Не е трудно — каза Бърнард. — Ти просто…

Той рязко млъкна, когато облак бяла пара внезапно се издигна от далечната страна на покритото с въглища поле. Амара също погледна натам и усети как затаява дъх. Облакът удвои размера си и после отново го удвои. По краищата си стана полупрозрачен.

— Пара — възкликна Амара.

— Водно призоваване? — промърмори Бърнард и вдигна поглед нагоре. Само няколко бели, невинни облака препускаха по небето, но от никой от тях не валеше дъжд. — Как?

Амара се намръщи, после предположи.

— Сигурно са отклонили река. Както направи Акватайн в Алера Империя.

Бърнард се замисли за секунда, после кимна.

— Малката гъска е на около миля и половина отвъд последния хълм. Възможно ли е да са я отклонили толкова далеч?

Амара се опита да си представи релефа на терена, особено хълмовете.

— Невероятно е — каза тя. — Тук трябва да сме на тридесет или четиридесет фута по-високо от най-близката точка на реката.

Облакът ставаше все по-голям и надигащата се пара започна да се приближава към позицията им на стената.

Бърнард подсвирна.

— Сериозно призоваване. И са го създали на достатъчно разстояние, така че дори и кралицата да е там, никога няма да стигнем до нея. Как мислиш, дали идеята е на Инвидия?

Амара сви рамене.

— Ще са необходими съвместните усилия на няколко призователи, за да се създаде такова нещо. Водата сама по себе си е тежка. Да я заставиш да се движи по този начин, против природата й — не съм сигурна, че дори Секстус би могъл да направи това.

Бърнард разочаровано се изплю на земята.

— Предполагам, че след три четвърти час ще могат да се придвижат отново до стената.

Амара поклати глава.

— По-малко.

— Предположихме, че ще имаме два, три часа — Бърнард стисна челюсти и се обърна, за да слезе по стълбите към чакащите коне. — По-добре да тръгваме.