Фурията на Първия лорд

Глава 10

Амара потисна ирационално силното желание да каже на Сирус да блокира въздуха на сенатор Валериус. Реши, че не е абсолютно задължително да го задуши. Във всеки случай не и фатално. Може би щеше да е достатъчно само да го гледа как посинява и припада… но мъжът беше толкова подъл, че тя не смееше да се довери на себе си. Затова вместо убийство или нещо приятно близко до убийство тя спокойно сложи ръце в скута си и се принуди да запази спокойствие.

Бърнард се наведе и прошепна:

— Ако те попитам учтиво, мислиш ли, че би могла да удушиш този самодоволен идиот чак оттук?

Тя се опита да потисне кикота, който се надигна отвътре, но не успя. Бързо прикри устата си с ръка, но въпреки това си спечели няколко раздразнени погледа от публиката в амфитеатъра.

— Сценарият тази вечер е за трагедия — тихо измърмори Бърнард, наведе се по-близо и сложи длан върху ръката й като знак за успокоение, — не за комедия. Овладей се, преди да си вбесила публиката.

Тя се пребори с поредния изблик на смях и леко го плесна по ръката, после отново насочи вниманието си към треперливото изказване за неразбираемата кръвна линия на древния сенатор Улфий.

— … син на Матей, чиято титла премина не към най-големия му, извънбрачен син Густус, а към по-малкия му и законен син Мартинус. По този начин се създаде прецедентът, колеги мои, уважаеми сенатори, присъстващи милорди.

Сенатор Валериус, мрачен мъж на средна възраст с изключително достоен външен вид, започна да ръкопляска с дългите си елегантни ръце, и тук-там този жест беше подкрепен.

— Благодаря, сенатор Улфий. А сега, ако няма повече…

Един от седемдесетте мъже, седнали на пода на амфитеатъра, звучно прочисти гърлото си и се изправи на крака. Косата му представляваше топка от стърчащи във всички посоки кичури, носът му беше покрит с червени жилки от пиене на прекалено много вино, а кокалчетата на пръстите му бяха гротескно подути от многократни сбивания. Превръзка на дясната му ръка свидетелстваше, че сбиванията не са били само в младостта му.

Валериус коригира гънката на лилавия си плащ, който обозначаваше статута му на сенатор Калидус, и погледна другия мъж.

— Сенатор Теогин. Какво има?

— Мислех, че като член на този Сенат мога да упражня правото си да изразя своите мисли — бавно провлачи с цересийския си акцент Теогин, сякаш умишлено се противопоставяше на класически шлифованите, твърди северни интонации на Валериус.

— Ако приемем, че сенатор Калидус все още възнамерява да председателства тази почтена общност в съответствие с върховенството на закона, разбира се.

— Всеки пропилян момент е миг, който бихме могли да използваме, за да се подготвим за среща с врага — отговори Валериус.

— Напълно съм съгласен — каза Теогин. — Това включва ли моментите, прекарани в подготовка на вашия перфектен маникюр, сенаторе? Сигурен съм, че блясъкът на ноктите ви ще заслепи ворда, преди да успее да се добере до нас.

Тук-там сред публиката се разнесе тих смях. Амара и Бърнард се присъединиха към него. Превръзката на кокалчетата на Теогин направи контраста с външния вид на Валериус още по-ярък.

— Мисля, че го харесвам — измърмори Амара.

— Теогин? — отвърна Бърнард. — Той е надут задник, но днес е от правилната страна.

Валериус беше твърде изтънчен, за да покаже някаква реакция на смеха. Спокойно изчака да затихне, както и още четвърт минута след това, преди да отговори.

— Разбира се, сенаторе, ще ви изслушаме. Въпреки че моля, заради младите смели мъже, които се подготвят да се изправят срещу врага, коментарите ви да бъдат кратки и по същество.

Той леко наведе глава, направи жест с ръка и елегантно седна.

— Благодаря ви, Валериус — отговори Теогин. После пъхна палци в илиците на дрехата си, така че превръзката на дясната му ръка да се вижда ясно. — С цялото ми уважение към сенатор Улфий за дълбокото му познаване на алеранската история и алеранското право, аргументите му са лицемерни и заслужават да бъдат осмени от този амфитеатър.

Улфий се надигна, издавайки неясни звуци на възмущение, а покритата му с пигменти плешивина придоби яркочервен цвят.

— Е, стига, Улф — каза Теогин и широко се усмихна на другия сенатор. — Щях да използвам по-меки формулировки, но Валериус каза, че нямаме време да щадим чувствата ви. И вие знаете също толкова добре като мен, че Парциар Густус беше гнусен луд, който уби половин дузина млади жени, докато Парциус Фиделар Мартинус беше първият служещ гражданин, удостоен да бъде част от Дома на верните след Войните Февърторн — и това след като преди това два пъти отхвърли поканата на Гай Секундус да се присъедини към Дома на доблестните.

Сенатор Теогин изсумтя.

— Опитът да сравня тези двамата с Гай Октавиан и Гай Акватайн Атис ми се струва пълна лудост, особено след като нямате доказателства, че раждането на Октавиан е незаконно.

Валериус се изправи на крака и вдигна ръка.

— Въпросът е процедурен, уважаеми Теогин. Тежестта на доказването на легитимността пада върху родителите или, ако те не са живи или не са в състояние да го направят, върху детето. Легитимността, особено сред гражданите, трябва да бъде доказана.

— Което е било направено — отговори Теогин. — С пръстена с печата на принцепс Септимус, със свидетелските показания на Арарис Валериан и с писмото, собственоръчно написано от принцепс Септимус.

Теогин направи пауза, когато тихо мърморене пробяга през сенаторите и зрителите, след което погледна Валериус с очакване.

— Гай Секстус никога не е представял официално Октавиан пред Сената — отговори гладко той. — По закон той не е юридически признат.

— Тоест не е признат за пълноправен гражданин — контрира Теогин. — Което няма никакво отношение към избора на Гай за наследник, тъй като се отнася само за вписване в публичните регистри.

— Надяваме се — отвърна Валериус, — че Първият лорд на Империята трябва да има честта да бъде и гражданин.

— Въпрос на семантика, сенаторе. Всички сме виждали достатъчно демонстрации на очевидните способности на Октавиан със собствените си очи. Доказателството в крайна сметка беше достатъчно добро за Гай Секстус. Защо да не е достатъчно добро и за всички нас?

— Според свидетелството на личния лекар на Първия лорд, Секстус е бил жертва на дълготрайно отравяне с пречистен хелатин — невъзмутимо продължи Валериус. — Хелатинът уврежда цялото тяло, включително и ума. Напълно е възможно Гай Секстус да не е разсъждавал адекватно през последната година от живота си…

Протестна глъчка заглуши гласа на Валериус и Амара усети как желанието да удуши подлата невестулка отново се надига в нея. Първо, той изтощи всички, като ги накара дълго да слушат аргументите на Улфий, след което се опита да ги притисне и набързо да затвори въпроса, като се позовава на необходимостта от спешни действия. Разбира се, подобни тактики са били успешни в Сената и преди, макар че по правило не и в присъствието на сериозна опозиция. Но това… да постави под съмнение умствената компетентност на Гай беше майсторски удар. Ако достатъчно членове на Сената се съгласят с тази идея, това би означавало, че почти всичко, което Гай е направил по време на вордското нашествие, може да бъде класифицирано като незаконно и да бъде обезсилено от жадния за власт Сенат. В крайна сметка Секстус в момента не можеше да защити действията си.

За Теогин обаче имаше начин да се противопостави на истинските намерения на Валериус, стига да е достатъчно умен да го види.

Теогин вдигна ръка в мълчалив призив за ред и шумът намаля до тихи шепоти.

— Уважаеми колеги от Сената — каза Теогин с очевидно презрение в гласа си. — Почти всеки лорд и Върховен лорд на Империята работи в присъствието на Гай Секстус по време на цялата кампания през изминалата година. Със сигурност не допускате мисълта, че толкова много граждани на Империята, повечето от които са надарени призователи на вода, биха могли да не забележат лудост, ако я видят?

— Събратя… — започна Валериус.

— А ако е изпаднал в старческо слабоумие — продължи Теогин, — тогава, разбира се, приемането на Атис Акватайн в Дома му трябва да се разглежда по същия начин, по който и заявлението му, че Октавиан е законороден.

— Ха — възкликна Амара, оголвайки зъби в усмивка, и удари с юмрук по бедрото на Бърнард. — Той е в час.

Бърнард стисна юмрука й в дланите си.

— По-леко, любов моя, ще ми оставиш синини.

— Атис Акватайн — продължи Теогин, обръщайки се вече към всички в Сената, — без съмнение е един от най-добрите примери за талант, способности и ефективно лидерство, които гражданството може да предложи. Неговите умения и лична смелост, проявени в битките срещу ворда, не могат да бъдат поставени под съмнение.

Той си пое дълбоко дъх и гласът му стана като гръм.

— Но всички тези факти не дават право на никого да потъпква законите на Империята! Нито на Акватайн. Нито на гражданите. Нито на Сената.

Той бавно се завъртя в кръг, за да срещне погледа на всеки от седналите сенатори.

— Не се заблуждавайте, уважаеми сенатори. Да се противопоставим на волята на Гай Секстус сега означава да предадем законите, които ръководят Империята от нейното създаване — закони, които през вековете ни позволиха да преодолеем безброй сътресения и войни.

— В името на запазването на традициите — прекъсна го Валериус, — ние трябва да жертваме живота на нашите войници. Това ли казвате, сенаторе?

Теогин се втренчи във Валериус.

— Половината от нашата империя си отиде, сър. Загубените животи са безброй. Самата Алера Империя падна и беше погълната от земя и огън. Но повечето от това, което е останало от Империята, е извън обсега на който и да е враг. То е изсечено в нематериалната основа на ума и сърцето — закона. То е в стоманата на легионите извън градските стени, готови да дадат живота си, за да защитят Алера. То тече във вените на нейния народ, призован на оръжие и готов да се изправи срещу всеки враг, който се опитва да навреди.

С драматичен жест той протегна ръка на запад.

— И то е там, в живото въплъщение на Дома, който ръководи Империята от незапомнени времена. То е в Гай Октавиан.

В амфитеатъра се възцари тишина. Теогин знаеше как да говори на тълпа. Знаеше как да се възползва от техните емоции — и постоянният фон на приглушен страх, който беше обзел цяла Алера през тези отчаяни месеци, ги оставяше подготвени за точно такъв подход.

Теогин отново плъзна поглед по Сената.

— Не забравяйте това, когато гласувате. Спомнете си клетвите, които сте положили. Помнете простата истина: законният наследник на Секстус идва да защитава нашите земи и нашите народи. Отклонете се от закона, от това, което Империята винаги е била, и Алера вече няма да я има. Независимо дали ще устоим или ще паднем, Алера няма да съществува. И ние тук ще сме тези, които са я убили: ще сме я убили с тихи думи, силни речи и вдигнати ръце. Помнете.

Теогин хвърли на сенатор Калидус поглед, който можеше да подпали човек. След това седна и скръсти ръце.

Валериус се взря в противника си за дълъг, безмълвен момент. После погледна останалата част от Сената. Амара на практика можеше да прочете мислите му. Теогин беше използвал опасен гамбит. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че една страстна реч ще насочи аудиторията в желаната посока, но цересийският сенатор беше говорил добре. Силата на думите му все още отекваше в залата. Всяко възражение, които Валериус би могъл да повдигне, в този момент не би му спечелило нищо друго освен гневни погледи. Почти със сигурност най-добрият му начин на действие бе да продължи напред и да разчита на подкрепата, която е събрал в дните преди тази конфронтация. Гласуването беше близо. Може би вече е направил достатъчно, за да наклони везните.

Валериус бавно кимна и повиши тон.

— Обявявам гласуване за легитимността на брака на Гай Септимус със свободния човек Исана от долината Калдерон. Гласуването със „за“ ще потвърди правния статут на брака. Гласуването с „против“ ще го отрече.

Амара неволно затаи дъх.

— Кой гласува „против“? — попита Валериус.

От местата, където седяха сенаторите, на случаен принцип започнаха да се вдигат ръце. Амара трескаво започна да ги брои.

— Колко са? — прошепна Бърнард.

— Нужни са им тридесет и шест — отговори тя, без да спира да брои. — Тридесет и две, тридесет и три, тридесет и четири.

Валериус добави ръка към вдигнатите.

— Тридесет и пет — изсъска тя.

— Кой гласува „за“? — попита Валериус.

Започнаха да се вдигат ръце… и зазвучаха тръбите.

Вълна от притеснен шепот се разнесе около Амара. Глави започнаха да се въртят. Към една далечна тръба се присъедини друга, и друга, и друга. Шепотът се превърна в мърморене.

— Какво е това? — попита матроната, която седеше със съпруга си зад Амара. — Сигналът?

Старият господин я потупа успокоително по ръката.

— Не съм сигурен, скъпа.

Амара се обърна към Бърнард, очите й бяха сериозни. Той срещна погледа й, лицето му беше спокойно, но примирено. Точно като нея той беше разпознал стандартния призив на тръбата на легиона.

Легионите от южната стена на Рива призоваваха на оръжие.

— Те не могат да бъдат тук — каза Амара. — Все още не.

Бърнард се усмихна леко и се изправи. Около нея други граждани правеха същото, насочвайки се енергично и притеснено към изходите на амфитеатъра, без да създават паника, гласуването на Сената беше забравено.

— Изглежда, че са си създали навика да ни изненадват. Нека се подготвим за най-лошото и да се надяваме на най-доброто.

Тя хвана ръката му и стана. Двамата тъкмо напускаха амфитеатъра, когато една млада жена се втурна към тях през тълпата, на няколко пъти грубо изтласквана от тълпата. Беше стройна млада жена с удължено, доста сериозно лице и дълга, фина като паяжина бледозлатиста коса.

— Граф Калдерон — извика лейди Верадис. — Граф Калдерон.

Бърнард забеляза махащата й ръка и с лекота започна да си проправя път през тълпата. Амара го последва плътно, избягвайки леките сблъсъци, които иначе биха били неизбежни.

— Верадис — извика Бърнард. Той хвана момичето за раменете в жест на подкрепа. Тя беше видимо шокирана, с пребледняло лице и широко отворени очи.

— Какво стана?

— Първата лейди, графе — изхлипа тя през сълзи — Там е хаос, не мога да намеря Плацида и не знам на кого да вярвам.

Бърнард се огледа за момент и проследи насочения пръст на Амара към уличка между две сгради, залети от потока хора около тях. Бърнард ги отведе до относително тихото място и каза:

— Спокойно, Верадис. Спокойно, какво се случи?

Момичето с видимо усилие пое контрол над себе си и Амара си спомни, че Верадис е изключително надарен воден призовател. Емоциите на изплашената тълпа вероятно бяха ужасно мъчение за нея.

— Сестра ви, сър — каза тя с овладян глас. — Сестра ви беше отвлечена, Арарис също.

— Отвлечена? — попита остро Амара. — Отвлечена от кого?

Звуковите сигнали ставаха все по-силни и многобройни.

— Не знам — каза Верадис, — когато се върнах в нейната стая, вратата беше счупена, имаше кръв… вероятно недостатъчно, за да е убит някой. И тях ги нямаше.

Наред с другите сигнали Амара разпозна звука на тръбата на Върховен лорд Рива, която призоваваше за сбор. Като граждани в служба на Рива, Бърнард и Амара бяха упълномощени да помагат на Първи ривански легион. Бърнард вдигна поглед, той също беше чул сигнала.

— Ще отида — каза той. — Виж какво можеш да разбереш.

Амара прехапа устни, но кимна и се обърна към Верадис.

— Лейди, можете ли да летите?

— Разбира се.

Амара се обърна към съпруга си, взе лицето му в шепи и го целуна. Той й отвърна енергично и пламенно. Когато прекъснаха целувката, той докосна бузата й с опакото на ръката си, после се обърна и изчезна сред тълпата.

Амара кимна на лейди Верадис.

— Покажете ми — каза тя.

И двете се издигнаха в нощта, две малки фигури сред многото, които летяха в небето над Рива, докато тръбите на легиона продължаваха да гърмят.