Фурията на Първия лорд

Глава 26

Сър Ерен седеше на капрата до водача на фургона с провизии. Въпреки че пътищата като цяло бяха доста гладки, веднага щом набраха достатъчна скорост и инерция, той беше сигурен, че всяка дупка и пукнатина в пътната настилка през конструкцията на фургона ще го удари директно в задника и кръста. Въпреки че необичайният студ през последните няколко дни приключи, той бе заменен от постоянен, безмилостен дъжд.

Той погледна през рамо към двеста и четиринадесетте фургона като този, в който сега се возеше. Повечето от тях бяха едва наполовина пълни, ако не и напълно празни. Бежанците от Рива се влачеха зад фургоните, много от тях се бяха разболели от дъжда и липсата на храна и подслон. Легионите вървяха пред и зад тях, а легионерите като цяло се чувстваха малко по-добре от цивилните.

Сраженията продължаваха в задната част на колоната, където Антилус Рокус беше поел командването на отбраната. Глухи тътени маркираха взривовете на алеранските огнени призователи. Мълнии често разкъсваха плачещото небе, за да ударят по пътя зад гърба им. Най-малко пострадалите легиони се редуваха да отблъскват атаките на врага, подкрепяни от уморената конница. Ранените мъже бяха бързо извозвани в каруци към медицинските фургони на вече претоварените лечители. Няколко от празните фургони за провизии вече бяха пълни с ранени, които не можеха да ходят сами.

Ерен погледна назад към фригийския легион, маршируващ в авангарда. Непосредствено зад него бяха фургоните на гражданите с най-висок ранг, включително покрития фургон с ранения принцепс Атис. Технически той смяташе, че винаги може да отиде при принцепса и лично да докладва за състоянието на доставките. И ако така се отърве за малко от проклетия дъжд, щеше да е щастлива случайност.

Ерен въздъхна. Това беше прекрасно фантазиране, но мястото му беше начело на колоната с доставки. Освен това най-добре беше Атис да има възможно най-малко напомняния за бившия курсор Ерен.

— Колко още остава, как мислите? — попита Ерен човека, седнал до него.

— Малко — лаконично отговори мъжът. Носеше широкопола шапка, от която водата се стичаше като от покрив на малка сграда.

— Малко — повтори Ерен.

Каруцарят кимна. Носеше и водоустойчиво наметало.

— Малко. И още малко.

Ерен погледна мъжа за момент, после въздъхна и каза:

— Благодаря.

— Няма защо.

Към тях приближиха ездачи, копитата на конете им отекваха като приглушен гръм. Ерен погледна назад и видя граф и графиня Калдерон да препускат към него. Графът имаше превръзка на главата си, а едната страна на лицето му изглеждаше толкова зле, все едно побъркан бояджия се е развихрил по кожата му, за да постигне особено отровен лилав оттенък. Графинята имаше редица по-малки и по-леки маркировки, сувенири от битката с бившата върховна лейди Акватайн.

Тя и съпругът й дръпнаха юздите веднага щом конете настигнаха фургона на Ерен.

— Сър Ерен.

— Графиньо.

— Приличаш на удавен плъх — каза тя и му се усмихна леко.

— Дори удавен плъх ще бъде стъпка нагоре — каза Ерен и кихна оглушително. — Пфу. Как мога да ви помогна?

Амара се намръщи.

— Чувал ли сте нещо за Исана?

Ерен поклати мрачно глава.

— Съжалявам. Нито дума.

Лицето на граф Калдерон стана мрачно и той погледна настрани.

— Ваше превъзходителство — каза Ерен. — Според мен има всички основания да вярваме, че тя все още е жива.

Граф Калдерон се намръщи, без да се обърне.

— Защо? — попита той през стиснати зъби.

Ерен въздъхна съчувствено. Отеклата челюст на графа очевидно го болеше, когато говореше.

— Ами… за начало, защото тя беше отвлечена, сър. Ако вордът искаше смъртта й, нямаше причина да си правят труда да организират тайно проникване в защитена сграда. Щяха да я убият на място.

Граф Калдерон изсумтя, намръщи се и погледна Амара. Тя му кимна и зададе въпроса, който очевидно виждаше на лицето му.

— Защо биха я искали жива, сър Ерен?

Ерен трепна и поклати глава.

— Няма как да разберем. Но вордът преодоля много препятствия, за да я получи. Можем да се надяваме, че тя е достатъчно ценна за врага и няма да й навредят. Поне засега. Има надежда, сър.

— Видях какво прави ворда с онези, които взема живи — изръмжа Калдерон, думите му бяха яростни и почти неразбираеми. — Казвате ми, че сестра ми е жива и е в ръцете на тези същества…

Амара въздъхна.

— Бърнард, ако обичаш.

Графът я погледна. После кимна и дръпна юздите на коня си, принуждавайки животното за отстъпи няколко крачки назад, след което застана с гръб към тях.

Амара прехапа долната си устна за миг. После самообладанието й се върна и тя се обърна към Ерен.

— Благодаря, сър Ерен — каза тя, — че се опитахте. Трябва да говорим с принцепс Атис.

Ерен задъвка долната си устна.

— Не съм сигурен дали… той приема посетители.

— Нас ще ни приеме — строго каза Бърнард. — Сега.

Ерен вдигна вежди.

— А?

— Преди да пристигнем, трябва да обсъдим как най-добре да използваме укрепленията на долината — каза Амара. — Никой не ги познава по-добре от нас.

Ерен избърса дъждовните капки от очите си и приглади косата си назад.

— Това ми се струва достатъчно разумно. Ще го попитам. Но не мога да обещая нищо.

— Благодаря — каза Амара.

Ерен й кимна, скочи от фургона и хукна напред към командната група. Не беше трудно. Цялата група не можеше да напредва по-бързо от най-бавния си член и в резултат на това те се движеха наполовина по-бавно от легион в поход. Половин дузината сингулари го разпознаха от пръв поглед и един от тях му махна с ръка да минава през невидимата бариера, която представляваха.

Ерен почука на задната врата на покрития фургон, все още тичайки, за да се справи. Миг по-късно лейди Плацида отвори вратата и му протегна ръка. Той я хвана и се качи при тях.

— Благодаря ви, ваша светлост.

— Няма проблем, сър Ерен.

Ерен погледна покрай нея към проснатата на груба постеля неподвижна фигура, покрита с вълнено одеяло.

— Как е той?

Лейди Плацида направи гримаса.

— Не много добре. Успях да възстановя част от кръвообращението, но… с такива изгаряния си има граници. Той отдавна ги е преминал.

Стомахът на Ерен се сви.

— Той умира.

— Той също така лежи тук и те чува — разнесе се гласът на Атис, слаб и насмешлив. — Бих ви помолил да спрете да говорите над главата ми, но в сегашното ми състояние нямате голям избор.

Ерен се опита да се усмихне.

— О, моите извинения, ваше височество.

— Това, което Ария иска да ви каже — каза Атис, — е, че хитрата кучка ме разфасова. Долната половина на тялото ми е разрязана от слабините до ребрата. Червата ми са адска бъркотия и определено ще започнат да смърдят в най-кратки срокове. Сърцето ми се натоварва твърде много, защото явно да си разделен на две прави ужасни неща на кръвното налягане. Нараняванията са твърде тежки и твърде обширни, за да бъдат излекувани. Не мога да ям нищо. При толкова липсващи черва в корема ми храната така или иначе просто ще изгние. Мога да пия малко, което означава, че ще умра от глад няколко седмици по-късно, вместо да умра от жажда през следващите дни. Освен ако, разбира се, инфекцията първо не ме убие, което изглежда най-вероятно.

Ерен примигна няколко пъти.

— Ваше височество. Извинете, не бях разбрал.

— Едва ли е нужно да се извинявате, курсор. Животът има тенденция да свършва. И не можете да се обвинявате за това.

Ерен го погледна няколко мига, след което сведе очи и кимна.

— Да, ваше височество… Боли ли ви?

Атис поклати глава.

— Засега се справям.

— Може би трябва да си вземете почивка.

— Скоро ще имам цяла вечност за почивка. Дотогава трябва да изпълнявам задълженията си.

— Ваше височество — възрази Ерен, — вие не сте в състояние…

Атис махна пренебрежително с ръка.

— Не съм в състояние да се бия. Но в конфликт от такъв мащаб ще бъда най-полезен за нашата кауза, като координирам усилията на другите и намирам подходящи начини за действие. За това не е нужно да съм на коня си, със същия успех мога да го правя и от този фургон.

Ерен се намръщи и погледна лейди Плацида. Тя сви рамене.

— Ако съзнанието му остане ясно, аз вярвам, че е прав. Той е най-добрият, който имаме, що се отнася до тактически и стратегически решения, екипът му вече е на мястото си, а структурата и методите му са перфектни. Трябва да го използваме.

„Сигурна ли сте, че нямате предвид «да го използвате», ваша светлост?“ — помисли си Ерен. — „Между вас има късчета стара любов.“

Не че Ерен имаше право да хвърли първия камък. Той си пое дълбоко дъх и на глас каза:

— Разбирам. Ваше височество, граф и графиня Калдерон дойдоха при мен. Те ви молят да се срещнете спешно с тях, за да обсъдите как най-добре да използвате укрепленията в долината Калдерон.

— За проблемите почивка няма — промърмори Атис. — Да, предполагам, че са прави. Моля, изпратете ми ги, сър Ерен.

Ерен сведе глава.

— Както желаете.

Един от легионерите в ариергарда се свлече, когато дългата колона от бежанци и войници вече виждаше входа на долината Калдерон. Веднага вордските воини се хвърлиха в пролуката, за да разширят пробива в защитата на алеранците. Без никакво колебание продължиха напред, вкарвайки все повече ворди през разкъсаната линия на алеранската отбрана.

Ерен осъзна какво става, когато чу бежанците да крещят.

Той се изправи на капрата и погледна назад към тях. В този момент те се придвижваха по лек склон и той съвсем ясно виждаше подобните на богомолки нападатели, които се хвърляха в колоната, а сърповидните им ръце косяха наляво и надясно, пръскайки кръв и сеейки смърт сред защитниците.

Панически прозвучаха рогове. Легионерите, маршируващи по фланговете на колоната, се прегрупираха, за да посрещнат врага.

Вордът не използваше типичните си свирепи тактики на атака. Сега те не спираха да се движат, дори и ударите им да пропускаха. Жертвите бяха много по-малко, отколкото биха могли да бъдат, но самото присъствие на пищящите същества сред бежанците правеше нещо далеч по-смъртоносно. Ужасените бежанци хукнаха към дърветата, за да се скрият.

От авангарда отговори рог и Върховен лорд Фригия обърна легиона си, насочвайки го назад към битката. Миг по-късно от командния фургон към небето се изстреляха няколко фигури. Ерен си помисли, че разпознава Плацида, стария Церес и фигура, която най-вероятно беше графиня Амара. Върховните лордове и лейди се насочиха на запад. Самотен летец се обърна на изток и ускори като изстреляна стрела.

— Сбор! — извика Ерен. — Тръби сбор! Махнете хората от гората!

Водачът на фургона за миг се засуети със своя рог, след което го долепи към устните си и прозвучаха три дълги, изненадващо нежни ноти, последвани от пауза и повторение на сигнала. Фургоните веднага се насочиха към Ерен, групирайки се на възможно най-тясно пространство, за да позволят на Първи фригийски да премине. След като приключиха, фургонът на Ерен завърши маневрата, фургоните слязоха от пътя и образуваха огромен кръг — импровизирана крепост със съмнителни дървени стени.

Бежанците многократно бяха инструктирани как да реагират на даден звуков сигнал в ситуации като тази. Но може би не беше достатъчно. В крайна сметка дори напълно прости задачи са трудни и понякога невъзможни за изпълнение в условията на животозастрашаваща ситуация. Ето защо войниците тренираха и се упражняваха постоянно — за да могат в момент, когато са вцепенени от ужас, да са в състояние да извършат необходимите действия.

Когато фургоните спряха, отново беше подаден сигнал за сбор. Някои от намиращите се наблизо бежанци закрещяха и хукнаха към съмнителната защита на фургоните. Други ги видяха и направиха същото. Ерен предположи, че някои от тях дори не са възприели сигнала. Той забеляза около дузина бежанци, които тичаха към дърветата, но хукнаха обратно. Някои, но не и всички. Ерен потръпна. Всеки, който вярваше, че гората ще осигури убежище от ворда, щеше да бъде жестоко изненадан. Вече беше забелязал поне дузина воини-богомолки да се мяркат сред дърветата.

Легионите и вордските редици се сблъскаха, докато гражданите и вордските рицари се стрелваха в дъждовното небе над главите им. Барабаните биеха и хората умираха. Бойният ред на алеранците бе обхванат от хаос, докато вордът изглежда нямаше такива проблеми. В абсолютни стойности броят на нападателите, проникнали през пролуката в редиците на легиона, беше незначителен, но тези ворди, втурнали се диво нагоре и надолу през колоната, имаха ефект сред алеранските войски, напълно непропорционален на числеността им. Те пищяха и тичаха хаотично, удряйки произволно избрани мишени при всеки отдал им се случай, всявайки паника сред хора и животни.

Звучаха толкова много сигнали, че Ерен не можеше да ги различи един от друг и в крайна сметка резултатът бе безсмислена какофония.

И тогава Ерен чу барабаните.

Никога досега не беше чувал подобни на тях — големи, басови барабани на океанските дълбини, чиито гласове отекваха толкова ниско, че повече се усещаха, отколкото чуваха. Но ако гласовете на барабаните му звучаха странно, то тонът и ритъмът им бяха абсолютно ясни: в тях имаше гняв.

Около тридесет воини-богомолки се втурнаха към разположените в кръг фургони в сплотена глутница, преследвайки крещящите бежанци, които отчаяно тичаха към събратята си. Вордът ги посече в движение, въпреки усилията на група конници от легионите на три различни града, които се опитаха да изтласкат ворда от алеранските цивилни.

— Копия! — извика Ерен и каруцарите започнаха да вадят копията, прикрепени отстрани на фургоните.

Въоръжени, те слязоха и започнаха да раздават копия на всеки бежанец, пожелал да се включи в битката, и пръстенът от фургони изведнъж сякаш настръхна с остри шипове.

Вордите-богомолки нададоха нетърпеливи гладни писъци, а много от тях се издигнаха във въздуха и полетяха в скок с изпънати напред крайници. Ерен осъзна, че един ворд се е насочил към него и едва успя да подпре дръжката на копието и да приклекне зад него. Вордът се наниза на копието, то проби бронята при корема на съществото и частично излезе от гърба му. Вордът изпищя от болка и яростно размаха крайници. Едната коса се заби в пода на фургона. Приклекналият Ерен получи няколко удара в раменете и хълбоците, а след това каруцарят с рев избута ворда от Ерен обратно на земята извън кръга на фургоните — заедно с копието, което все още стърчеше от гърба му.

Ерен грабна първото попаднало му под ръка оръжие, което се оказа чувал с ряпа. Щом друг ворд опита да се качи на каруцата, той замахна с чувала и го стовари в лицето му. Ударът не можа да нарани воина-богомолка, но разсея съществото за достатъчно дълго време, за да може каруцарят да го удари с тежко парче дърво — Ерен подсъзнателно осъзна, че това е дръжката на спирачката на фургона. Вордът залитна назад, поклати глава и преплете като пиян дългите си тънки крака.

Барабаненето ставаше все по-силно и по-силно.

Ерен нямаше представа колко време е минало в тази отчаяна борба под дъжда. Той забеляза няколко кухи квадрата с легионери, обърнати навън, а зад тази стена от мускули и стомана се бяха приютили групи бежанци. Още легионери се придвижваха към тях, но поне за момента пръстенът от фургони беше оставен на себе си.

На два пъти Ерен видя как коне панически се мятат в опит да се освободят и да избягат. И двата пъти вордът ги повали и разкъса на парчета. Един каруцар имаше късмета да е в задната част на фургона, когато конят му бе повален. За ворда нямаше разлика между него и животното. Половин дузина хора бяха извлечени от този фургон. Няколко по-дребни богомолки нахлуха през и под фургона и се нахвърлиха върху сгушените вътре бежанци, проливайки още алеранска кръв, преди да бъдат унищожени.

И през цялото това време барабаненето ставаше все по-силно.

Ерен откъсна ръкава на ризата си и набързо превърза крака на своя каруцар, когато мъжът получи обилно кървяща рана. Броят на убитите продължаваше да расте. Писъците на ужасени деца пронизително разкъсваха въздуха. Ерен хвана дръжката на счупеното копие и я използва като тояга, за да нанася удари по главите и очите, въпреки че знаеше, че оръжието е почти безполезно за всичко друго освен сплашване. Вордите грабнаха фургона до неговия и го издърпаха от кръга, отваряйки пролука в и без това крехката формация. Ерен изкрещя от страх и протест, докато в някакъв далечен ъгъл на съзнанието си отбеляза, че щом вордът нахлуе в кръга, остатъкът от живота му ще се измерва в секунди.

И земята започна да се тресе.

Невероятно животинско ръмжене се издигна от басово ръмжене до съскащ писък. Ерен вдигна глава точно навреме, за да види огромен черен гаргант, който мачка вордите, атакуващи фургоните. Звярът беше огромен дори за своята порода, извитият му гръб се извисяваше на поне дванайсет фута над земята. Набитото му, приклекнало тяло смътно наподобяваше на своя далечен роднина, язовеца, въпреки че дебелият врат и широката глава определено го отличаваха от далеч по-малкия звяр, особено като се вземе предвид, че от челюстите на гарганта стърчаха леко извити нагоре триярдови бивни.

Конкретно този звяр беше покрит с бели ивици козина, показващи стари белези от битки, които го определяха като ветеран-кавгаджия. Най-бързите ворди отскочиха от пътя му. По-бавните или по-малко късметлии ворди не успяха да го направят навреме и под ударите на лапите и огромната маса на гарганта бяха превърнати в отвратителна желатинова каша.

На върха на огромния гръб на гарганта седеше най-големият марат, който Ерен някога беше виждал. Широките му рамене бяха толкова издути от мускули, че изглеждаше почти като деформация. Ръкавите на избелялата му червена алеранска туника сякаш бяха отрязани, за да се освободи място за ръце, по-дебели от бедрата на Ерен, а широка ивица от същия материал придържаше косата на главата му. В дясната си ръка държеше тояга с дълга дръжка и, докато Ерен гледаше, маратът, стиснал плетено кожено въже, за да не падне, се спусна по едната страна на гарганта, крачейки по него все едно е отвесна скала. Тоягата описа грациозна дъга във въздуха и буквално отнесе главата на воин-богомолка от хитиновите му рамене.

— Добър ден! — весело изръмжа маратът на алерански със силен акцент.

С широк замах на тоягата той свали скочилата във въздуха богомолка още преди тя да го докосне, след което с лекота се издърпа на гърба на гарганта. После извика нещо и чукна гарганта с дръжката на тоягата си, а звярът отново изрева и с един удар на въоръжената с нокти лапа свали поредния ворд от фургоните.

Ерен се взря зашеметен.

Огромният черен гаргант и неговият ездач не бяха дошли сами. Виждаха се поне хиляда от тези огромни същества, а още повече се спускаха по склона на долината Калдерон, като всяко носеше по поне един маратски ездач. Те минаха през вордите, проникнали в алеранските редици, като камък през паяжина. Грохотът беше неописуем, както и тежкият мускусен аромат на гарганти във въздуха. Зверовете се носеха като гръмотевична буря, като вълна от мускули и кости, оставяйки по земята след себе си разкъсани и смачкани ворди.

Изви се вихър и графиня Калдерон се появи на не повече от двадесет фута от земята, след което се втурна по следата от разрушения, оставена от огромния гаргант и мускулестия му ездач. Тя летеше толкова бързо, че подгъвът на наметалото й се беше скъсал и разцепил на ивици, които плющяха като дузина камшици. Изчезна толкова бързо, колкото и се появи.

Ерен се озова до ранения каруцар, стиснал в ръка импровизираната си тояга, дишаше тежко, а ушите му пищяха. Светът изведнъж се превърна в много тихо място.

— Какво… — закашля се каруцарят, — какво се случи току-що?

Ерен изумено се взря назад по пътя на запад към основната част от войските, където гневният тръбен рев на гаргантите заглушаваше всички останали звуци. Няколкото групи мъже, останали в полезрението му, бяха отчаяни бежанци, които се бяха събрали, за да обединят фуриите си срещу врага, както и легионери, обградили групи цивилни с щитове, за да удържат атаката.

По земята се виждаха много мъртви и ранени.

Но докъдето стигаше поглед, живи ворди нямаше.

— Дорога — прошепна Ерен. — Това беше вождът на клана Дорога. Трябва да е той.

После се обърна към каруцаря и започна грижливо да обработва крака на мъжа.

— Мисля, че току-що получихме подкрепление.