Фурията на Първия лорд

Глава 57

Вятърът се беше усилил толкова рязко, че рицарите Аери на Фиделиас започнаха да остават без работа. Условията бяха просто твърде сурови, за да могат вордските рицари да се задържат в небето, особено когато започна да вали смесица от студен дъжд и киша. Променливите условия още преди това бяха разкъсали магическата мъгла на канимите и Фиделиас, от наблюдателния си пост на покрива на плевнята, беше получил отлична представа за размера на атакуващата ги сила.

Не тридесет хиляди ворда ги атакуваха. По-скоро бяха повече от петдесет хиляди.

Никакъв обикновен ров не би могъл да даде реална надежда на легионите срещу сила, която ги превъзхожда толкова много. Да, ако се биеха с марати, ледени хора или дори с каними, можеше да има лъч надежда. Дисциплината на легионите при нищожни шансове беше не толкова професионална практика, колкото форма на заразна лудост, особено във ветерански части като Първи алерански. Можеха да бъдат убити до последния човек, но не и пречупени. Самият този факт беше достатъчен, за да подкопае решителността на всеки рационален враг.

Но вордите не бяха рационални.

Така че Първи алерански щеше да бъде избит до последния човек — и Фиделиас заедно с тях, ако се стигнеше дотам. Може би духът на Валиар Маркус говореше в него, но ако беше така, Фиделиас нямаше намерение да му отказва. Той нямаше да остави тези мъже.

Дъждът все повече се усилваше, докато накрая почти заприлича на някой от тайфуните, които понякога достигаха до южните брегове. Фиделиас наблюдаваше как хората му се бият мрачно срещу безнадеждно превъзхождащ ги враг и осъзна, че плаче мълчаливо с каменно лице. Валеше. Никой нямаше да забележи. Въпреки това силата на навика го накара да посегне към скромния си талант за водно призоваване — беше достатъчен, за да спре сълзите.

Той рязко вдигна глава и извика на най-близкия куриер:

— Доведете Първата лейди!

Наметалото и роклята на Исана бяха подгизнали, когато стигна до покрива на плевнята. Слава на небето. Това беше най-близкото нещо до къпане през последните седмици.

Земята продължаваше да вибрира и да се тресе на странни интервали. В нощта отекваха мощни звуци, зловещи и неземни, които надделяваха над крясъците и виковете, над барабаните и роговете на битката, над вятъра и плющенето на проливния дъжд. Те напомниха на Исана за призивите на левиатаните в открито море — само че много по-силни. В дъжда тя не виждаше на повече от стотина ярда и имаше чувството, че би трябвало да се радва на това.

Тя забърза през покрива с Арарис и Алдрик, които я следваха до мястото, където стояха Валиар Маркус и командния му щаб. Когато тя приближи, той я поздрави, посочи плиткия ров, който легионерите защитаваха, и каза кратко:

— Милейди, трябва да напълните този ров с вода.

Исана повдигна вежди.

— Разбирам — каза тя и се загледа замислено в рова.

Благодарение на дъжда на дъното му вече се образуваха локви. Тя затвори очи, докосна Рил в мислите си и изпрати фурията в земята около холта, където се прояви като едва забележима вълна в пороя. Не, просто нямаше да стане. Холтът се намираше на малък хълм, така че всякакви наводнения да го заобикалят. Да накара такъв обем вода да тече нагоре би било ужасно напрежение, вероятно извън нейните възможности.

Вместо това, в изблик на вдъхновение, тя изпрати Рил нагоре. Фурията се издигна в небето, прескачайки от една дъждовна капка в друга, а след това започна да се разгръща като огромен, невидим чадър над холта. Да, много по-добре. Тя разпространи присъствието на Рил колкото може по-широко и й прошепна тихо да започне да пренасочва падащия дъжд.

За известно време нищо не се случи. Тогава изведнъж, от нищото, се появи водопад, целият дъжд от няколко акра земя се насочи към едно място. Той се разля в рова, събори няколко богомолки и след секунди започна да го пълни.

Изтощените мъже го посрещнаха с радостни викове и приливът на надежда, бликнал от всички тях, премина през Исана като очистителен огън. Легионерите започнаха да натискат по-силно, станаха по-енергични, докато отблъскваха вордите обратно във водата, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока с всяка изминала минута.

Добро начало. Но тя можеше повече. Веднага след като импровизираният ров беше запълнен, тя изпрати Рил в него и с още едно усилие на волята и леко въртеливо движение на ръката си водата започна да се върти. Не след дълго тя се превърна в ревящ поток, който обикаляше около холта, достатъчно силен, за да събори богомолка и да я изпрати по течението. Тя го ускори максимално, след което извади уморената Рил от потока. Исана прецени, че инерцията ще продължи още известно време, достатъчно, за да даде малко почивка на легионерите.

Ворд след ворд падаха във водата, за да се въртят безпомощно около холта, отново и отново. Имаше и допълнителна полза — течението бавно дълбаеше рова. Когато водата се успокоеше достатъчно, за да се опитат вордите да я прегазят, те щяха да установят, че укрепленията са станали още по-високи и по-непристъпни от преди.

Тя се обърна уморено към Първото копие и попита.

— Това достатъчно ли е?

Маркус стисна устни, докато наблюдаваше един нещастен ворд да минава за трети път около холта.

— О, да, милейди, напълно. Благодаря ви.

Исана кимна и каза:

— Мисля, че в крайна сметка ще го преодолеят, както понякога правят мравките. Или просто ще го напълнят с достатъчно тела, за да преминат.

— Най-вероятно — каза Маркус. — Но дори и така, това ни печели време, милейди. И…

В полумрака на дъжда се разнесе месингов звук на рог. След това още един, и още един, и още един. Миг по-късно земята се разтресе и от мрака изскочи конницата на канимите. Огромните таурги тъпчеха и газеха вордите, събрали се около холта. Пет хиляди канимски ездачи в сини доспехи въртяха брадвите си със смъртоносно умение и просто отрязаха част от вордската армия. Беше, помисли си Исана, странно, все едно гледаш отсичане на крайник от тялото. Кавалерията премина през вордите в клиновидна формация, отрязвайки част от врага. След това те се завъртяха към онези богомолки, които останаха изолирани от основното тяло, и ги смачкаха. Цялото действие отне не повече от две минути, след което таургите изчезнаха в сивата мъгла от дъжд и буря. След себе си оставиха цял акър мъртви и умиращи ворди.

Маркус тихо подсвирна и поклати глава.

— Да приема ли, че беше впечатляващо? — каза Исана. — Искам да кажа, извън очевидното.

— При такова време? Врани, да, милейди. Те унищожиха една десета от враговете с едно преминаване. Вече няма да имат предимството на изненадата — виждате ли там, отзад, където са най-задните ворди, как внимателно оглеждат на всички страни? — но ако вордите останат там, където са сега, ездачите с таургите ще ги стъпчат до смърт…

Внезапно настъпи тишина. Земята спря да се тресе. Единственият звук беше тропотът на дъждовните капки.

— … наведнъж — довърши Маркус със силен глас във внезапната тишина, преди също да замълчи.

Никой не проговори. Никой не помръдна.

Дори вордите сякаш разбраха, че се случва нещо важно, защото изпаднаха в състояние, близко до неподвижност. Напрегнатото очакване направи въздуха тежък. Някъде далеч над главите им засвяткаха светкавици, импулси от зелена светлина. Звукът от гръмотевиците не достигна до ушите на Исана дори след няколко секунди.

— Какво се случва? — прошепна един от рицарите наблизо.

Валиар Маркус погледна от мъжа към Исана. Изражението му също беше въпросително. Исана поклати глава.

— Не съм сигурна.

Небето на северозапад изгаряше от неправилни проблясъци на светлина. Синьо, червено, вордско зелено, и миг по-късно, наситеното лилаво на аметист. Всеки изблик на цветна светлина бавно избледняваше, само за да бъде заменен от нови светлини. И всичко това в пълна тишина. Не се разнесе гръм, който да придружава светкавиците.

— Това е призоваване на желязо — каза Арарис със спокойна увереност, гласът му все още звънеше със стоманени нотки. — Три меча. Червеното и синьото — това е Октавиан.

Исана рязко си пое дъх:

— Тави.

В продължение на няколко мига светкавиците продължиха да святкат, зелени срещу лилави. И тогава земята внезапно отново се разклати. Невероятно обемен звук, изпълнен с чиста ярост, отново изпълни въздуха. Миг по-късно бурята се върна, вятърът се усили толкова, че в съчетание с люлеещата се земя накара Исана да загуби равновесие. Арарис я хвана, преди да падне на скалите, като я подкрепи със студена метална ръка, докато земята се тресеше и бурята бушуваше.

Вордите отново нададоха писъците си и атакуваха защитниците с фанатична енергия. Но с тази атака не постигнаха почти нищо. Все още въртящата се вода в рова ги помиташе от пътя им. Треперещата земя попречи на онези, които стигнаха до отсрещната страна на рова, за да се възползват от уязвимостта на защитниците — които също не бяха в състояние да направят нещо значимо при люлеещата се земя и изливащото се небе. Мълния изскочи от небето и се плъзна по земята като огромен, изпънат пръст, дълбаейки окопи в земята за секунди. Раздаде се мощен, оглушителен трясък на разцепен камък, и част от покрива на плевнята пропадна, само на няколко фута от мястото, където стояха.

— Какво става? — отново изкрещя рицарят, паниката правеше гласа му висок и тънък. — Какво става?

Исана потръпна и се вкопчи в Арарис, чувствайки се ужасена, безсилна и малка пред лицето на тези бушуващи, разрушителни сили. Тя не беше сигурна колко време продължи. Усещаше се като часове, макар че можеха да са само няколко мига, иначе всички щяха да са мъртви. После земята бавно започна отново да се успокоява. Бурята започна да намалява, вятърът и дъждът утихнаха, докато не станаха не по-силни от обикновена пролетна буря.

— Вордът — задави се Маркус. — Вордът!

Исана вдигна поглед и видя… абсолютно объркване сред врага. Богомолките съскаха, надаваха остри писъци и се мятаха в най-различни посоки. Стотици, ако не и хиляди от съществата се биеха помежду си — битки, имащи предимно кървав край. Други богомолки разкъсваха телата на собствените си мъртъвци и лакомо ги поглъщаха, сякаш умират от глад.

Отново прозвучаха медните тръби на канимите, само че този път те бяха двойно повече — Варг и пехотата му изплуваха от дъжда, движейки се с гъвкавите скокове на канимските воини. Те атакуваха врага южно на холта, докато кавалерията на таургите налетя от североизток, придружена от ясните викове на алеранската кавалерия, която яздеше по фланговете на основната маса таурги, довършвайки всички изостанали, които се бяха отделили от основната част на вордската… маса, помисли си Исана, защото със сигурност това вече не беше армия.

Атаката на канимите не просто разби ордата на богомолките, а направо я смачка. Исана видя как един от водещите таурги отскочи на около шест фута над земята, само за да се приземи със събрани предни лапи, така че те да се забият като ковашки чук във ворда пред него, убивайки го моментално. Той захапа следващия ворд с широките си плоски зъби и го хвърли в група други ворди, така че четирима от тях паднаха оплетени и не можаха да избегнат следващия таург, който просто ги смачка с широките си лапи. Повечето от атакуващите ворди загинаха в първите мигове от битката и много избягаха, само за да бъдат свалени от алеранските ездачи, заели позиции точно с тази цел.

— Той го направи — ахна Исана и сълзи нахлуха в очите й. — Той го направи. Синът ми го направи.

Първото копие я погледна и се завъртя, за да извика с церемониалния си глас, използван при парадите.

— Капитанът уби вордската кралица! Той го направи!

Радостните викове на легиона разтърсиха въздуха, по-силни от гръмотевиците от преди малко.

Ерен никога не би повярвал, че някой може да е толкова уморен, че да спи до края на света — но очевидно грешеше. Все още възстановявайки се от ужасните рани, които беше получил в битката, той предположи, че не толкова е заспал, колкото е загубил съзнание.

— Ерен — каза граф Калдерон, разтърсвайки рамото му. — Ерен!

Ерен вдигна глава, примижавайки надолу към битката, а после и нагоре към северната скала. Вторият чудовищен ворд почти беше стигнал до тях и вордите масово се струпваха срещу защитниците, готови да атакуват в мига, в който чудовището пробие стените.

Въпреки че небето беше потъмняло и започна да вали студен дъжд, все още имаше достатъчно светлина, за да се вижда. Небето на запад беше абсолютно черно от буреносни облаци.

Огромната фигура на Великата фурия Гарадос периодично се виждаше през облаците, въпреки че светкавиците, пронизващи небето в далечината, вече бяха много по-малко. Всъщност проблясъците светлина, осветяващи облаците, бяха…

— Това не са светкавици — възкликна Ерен със зяпнала уста. — Щяхме да чуваме гръмове. Поне далечни. Дори и на такова разстояние.

— Какво друго може да бъде? — попита Бърнард.

Ерен погледна към светкавиците, след което се изправи.

— Призоваване на метал. Горе, близо до главата на Гарадос.

Бърнард изсумтя в знак на съгласие.

— Зелените светкавици са със същия цвят като на кроача.

— Някой се бие с кралицата? — попита Ерен. — Ако я победят…

— Така или иначе няма да дойдат навреме за нас — каза спокойно Бърнард.

Ерен погледна нагоре към северната скала. Докато не го гледаше, огромното чудовище беше продължило напред въпреки всички опити да бъде спряно. Оставаха му само няколко ярда до позиция, от която можеше да смаже защитата на Гарисън. Чудовището нададе още един отвратителен рев.

Изведнъж от земята пред него се появи гражданин с меч, пламтящ с изумрудени пламъци. Ерен и Бърнард скочиха на крака. И двамата познаха бронираната белокоса фигура на лорд Церес. Ореолът от светлина около меча на стария Върховен лорд растеше и растеше, докато стана почти болезнено ярък. Ерен се насили да гледа, но точно когато изглеждаше, че интензитетът на светлината ще го принуди да отклони поглед, Върховен лорд Церес се хвърли в ревящата паст на огромния ворд.

Чудовището затвори челюсти и те хлопнаха като затварящи се градски порти.

И миг по-късно на мястото на главата на чудовището и щитът от кости около нея разцъфна ослепително зелено огнено кълбо. Огънят се разпространи към торса и краката на чудовището, изгаряйки тонове хитин и мускули с един изключително яростен взрив.

Невероятно, но левият крак на чудовището потрепери и започна да прави следваща крачка, сякаш крайникът нямаше представа, че главата е унищожена, но тогава съществото се наклони наляво. Лорд Церес очевидно беше пресметнал времето и беше насочил атаката си така, че да постигне точно този резултат, и чудовищния ворд, подобно на предишния, се изтърколи далеч от крепостта. Поради размерите си изглеждаше, че пада бавно, но от удара, когато се срина, напълно израснали дървета се натрошиха на трески.

Ерен се взираше шокиран в падналото чудовище в продължение на цяла минута, неспособен да разбере невероятната смелост и саможертва на стария Върховен лорд. Но ако се замисли човек, дъщерята на Церес Верадис беше зад тези стени, използвайки значителните си умения на лечителка, а внуците му бяха в бежанския лагер. Разбира се, баща й беше готов да даде живота си, за да защити единственото си оцеляло дете и сираците на сина си, или поне човек с характера на Церес би го направил. Едно е човек да каже, че е готов да даде живота си за своето дете, но съвсем друго е да го направи.

Граф Калдерон издиша тежко и промълви:

— Благодаря, ваша светлост.

На северната скала ожесточената битка между Вълчия клан и вордите, охраняващи чудовището, продължаваше, но това вече не беше безнадеждна битка за вълците, особено с подкрепата на Конския клан. Отрядът граждани на Церес долетя обратно в крепостта в състояние на пълно изтощение.

Бърнард вдигна поглед от съобщението, донесено от куриер, и изсумтя.

— Това е. Огнените ни камъни свършиха, а дъждът пречи на майсторите да правят нови.

— Можем да ги задържим с гола стомана, ако нямат повече изненади в ръкава си — каза Ерен.

— Бих искал да мисля, че вордът е в преломната си точка точно както и ние — каза Бърнард. — Но опитът с тях досега не ме изпълва с увереност — той поклати глава. — Добре. Можем само това, което можем. Ще стоим, докато краката ни държат. Сър Ерен, чудя се дали бихте уведомили Върховна лейди Церес за смъртта на нейния лорд баща. Разкажете й какво точно се е случило.

Ерен въздъхна.

— Разбира се, милорд. По-добре да го чуе сега, отколкото от слухове след половин час.

Бърнард кимна и потърка челюстта си — след това замръзна и се загледа на запад.

В далечния край на долината буреносните облаци, криещи Гарадос, очевидно бяха полудели, бълвайки хиляди цветни светкавици като пръски в основата на водопад. Ерен спря и също загледа как далечната буря опустошава земята със светкавици. Беше сигурен, че си го въобразява, но за миг всичко изглеждаше като един огромен ветрогон, широк много мили, който разравя земята с нокти от живи мълнии.

Тогава всички ворди започнаха да крещят в един глас. Писъкът накара космите на врата на Ерен да настръхнат, но той пристъпи напред и се загледа надолу, стиснал перилата на балкона.

Кипящият, пулсиращ ритъм на вордската маса, чувството за стабилна организация и цел, което ги караше да изглеждат като различни органи на едно тяло, започна да се разпада. През следващите няколко минути Ерен наблюдаваше как атакуващите ворди се превръщат от решителна и дисциплинирана армия в тълпа от гладни, опасни хищници. Въпреки че натискът на огромната маса принуждаваше предните им редици да продължат атаката срещу стените на Гарисън, в задните редици картинката беше съвсем различна.

Ерен увеличи видимостта си с помощта на фуриите и видя как вордите по-назад започнаха да се обръщат един срещу друг, очевидно водени от отчаян глад, а онези, които бяха най-отзад, започнаха да се отдалечават. Щеше да отнеме много време, може би часове, преди натискът върху авангарда на ворда да отслабне достатъчно, за да им позволи да се оттеглят, но това щеше да се случи. Щеше да се случи!

— Какво виждаш? — попита загрижено граф Калдерон с уморен глас.

— Те се разпръскват — каза Ерен. Осъзна, че собственият му глас е изпълнен с емоции, които нито е очаквал, нито е одобрявал. — Обръщат се един срещу друг в тила. Те се разпръскват.

Нещо замъгли погледа му.

— Те са разединени. Те се разпръскват.

— Те го направиха — възкликна граф Калдерон. — Велики фурии, те го направиха. Те убиха кралицата!

Ерен не чу какво каза Калдерон след това. Месеци на ужас и отчаяние ги бяха довели до този момент. Той се озова седнал на каменния под на балкона, ридаещ и смеещ се едновременно. Никога не беше вярвал, никога не беше вярвал наистина, че вордът може да бъде победен. Не и след толкова много отстъпления и толкова много смъртоносни изненади.

Но тук, в долината Калдерон, най-накрая го бяха направили. Те бяха понесли най-тежките удари на врага и бяха оцелели. Империята беше оцеляла. Империята щеше да оцелее.

Щеше да оцелее благодарение на саможертвата на Церес и благодарение на доста непретенциозния гражданин зад гърба му, който сега беше коленичил до него, преметнал мускулестата си ръка през рамото му.

— Спокойно, синко. Ела с мен. Трябва да пийнеш. Дадох инструкции на легионите да продължат да въртят нови войски. Сега всичко, което трябва да направим, е да изчакаме това.

Ерен кимна няколко пъти.

— Едно питие — каза той дрезгаво. — На мен всъщност алкохола не ми понася добре — след което добави: — Но ако не пия за това, за какво друго мога да пия? Да вървим.