Фурията на Първия лорд

Глава 11

— Нямате представа колко разрушителни могат да бъдат силите, с които експериментирате — спокойно каза Алера. — Абсолютно никаква.

Тави стоеше в командната си палатка и се взираше в голямата карта на Империята, разгъната върху цялата маса и застопорена в ъглите с малки бели камъчета. Въздухът жужеше от напрежението на водното призоваване, което не позволяваше разговорът им да се подслушва. Униформената му туника беше старателно сгъната на леглото в ъгъла, готова за вечерята му с Кайтай.

— Тогава може би трябва да ме просветлите? — тихо отвърна той.

Алера изглеждаше както винаги — спокойна, откъсната, прекрасна, облечена цялата в сиво, очите й се редуваха да блестят с оттенъка на един или друг скъпоценен камък.

— Трудно би било да се обясни подробно, дори и на вас. Не и за времето, което остава.

Тави повдигна учудено вежда при тази забележка и погледна по-внимателно Алера. Фурията в човешка форма беше хванала ръце пред себе си в поза на истинска алеранска матрона. Дали трепереха? Ноктите не изглеждаха ли… неравномерни? С назъбени краища, сякаш ги е гризала? Днес определено нещо не беше наред с фурията, реши Тави.

— Ако това не е прекалено голям проблем, може би бихте могли да обясните какви проблеми ще ме сполетят, ако следвам плана си?

— Не виждам смисъл да обяснявам — отговори Алера. — Вие при всички случаи ще го направите.

— Може би.

Тя поклати глава.

— Това, което ще опитате, ще задейства определени процеси. Крайният резултат от тези процеси може да бъде бавното замръзване на света. Ледници, които растат и растат с годините, като бавно поглъщат цялата земя и всичко живо.

Тави тъкмо бе взел чаша вино и отпиваше. При думите й едва не се задави.

— Кървави врани — изхриптя той. — Кога?

— Не и докато сте жив — каза Алера. — Нито при вашите деца или при техните деца. Може би дори не по време на живота на целия ви народ. Почти сигурно от вас ще останат само писмени следи. След хиляда години, или две, или три или двадесет. Но ще се случи.

— Ако не направя нищо — каза Тави, — вордът ще унищожи народа ми, преди да падне снегът тази година — той поклати глава. — Алеранците след хиляда години никога няма да имат шанс да съществуват — и никога няма да има на кого да кажете, че сте ги предупредили. Теоретичните алеранци от утрешния ден ще трябва сами да се погрижат за себе си.

Беше почти сигурен, че тя ще се усмихне на този коментар. Това беше видът спокоен, интелектуален хумор, който фурията ценеше. Тя не отговори.

— Ще ни помогнете ли? — попита той.

Тя наведе глава замислено.

— Разбира се.

Тави пристъпи бързо към нея, хвана стиснатите й ръце и ги вдигна. Сърцето му подскочи в гърлото, когато го направи. Фурията пред него беше същество с почти немислима сила. Ако действията му не й се понравеха…

Но тя стоеше и го гледаше със спокойно изражение. Той премести поглед от очите й към върховете на пръстите й.

Изглеждаха неравномерно, материалът беше някак похабен, сякаш сдъвкан. Веднъж Тави беше видял телата на войници, паднали в река по време на битка. Мъжете се бяха удавили и останките им не бяха открити повече от ден. Рибите и други речни същества ги бяха открили, бяха отхапвали и откъсвали малки парченца плът. Раните не кървяха. Бяха останали студени, инертни, сиви, сякаш телата по някакъв начин се бяха превърнали в скулптури от мека глина.

Пръстите на Алера изглеждаха като на восъчна скулптура, чиито пръсти са били усърдно гризани от мишка.

— Какво е това? — тихо я попита той.

— Неизбежност — отговори фурията. — Краят на пътя.

Той се намръщи за миг, както от ръцете й, така и от отговора. Осъзнаването го заля няколко секунди по-късно. Той вдигна очи към нея и прошепна:

— Вие умирате.

Алера му се усмихна много спокойно, много топло.

— Опростен начин да кажеш какво се случва — отговори тя. — Но предполагам, че от ваша гледна точка има известна повърхностна прилика.

— Не разбирам — каза Тави.

Алера за миг се загледа в ръцете му. След това направи жест по дължината на тялото си и каза:

— Знаете ли как е възникнала тази форма? Защо говоря с кръвната линия на вашето семейство?

Тави поклати глава.

— Не.

Тя го погледна укорително.

— Но предполагате.

Тави сведе глава пред нея.

— Предполагам, че има нещо общо с мозайката в стаята за медитации на Първия лорд.

— Отлично — каза Алера и кимна. — Мозайката в пода на стаята е направена от парчета камък, донесени от цялата империя. Чрез тези парчета Гай Примус успяваше да комуникира и да командва фуриите по цялата земя, така че да му носят информация, да му предават изображения на отдалечени места и да изпълняват волята му.

Тя сви устни и продължи.

— Тогава за първи път започнах да осъзнавам себе си като отделна същност. През целия живот на Примус аз продължавах да… се втвърдявам, предполагам, че това би била най-подходящата дума. Той усети присъствието ми и с времето разбрах как да говоря с него и как да придобия материална форма.

Тя се усмихна, погледът й се насочи в далечината.

— Първите думи, които си спомням, че чух със собствените си уши, бяха на Примус: „Кървави врани, полудявам“.

Тави издаде кратък, задавен смях.

Тя му се усмихна.

— Мозайката беше фокусът, върху който се формира тази форма. Тя беше тази, която привлече хиляди и хиляди фурии без индивидуалност, превръщайки ги в нещо повече — тя сложи ръка на гърдите си. — В Алера.

— И когато дядо ми унищожи Алера Империя, мозайката беше унищожена заедно с нея — прошепна Тави.

— От гледна точка на Секстус това беше неизбежно. Ако беше останала непокътната, мозайката щеше да отиде при вордската кралица. А тя почти сигурно щеше да разбере значението й и щеше да се опита да ме контролира чрез нея. И дори би могла да успее.

— Ето защо Първите лордове никога не са споменавали на никого за вас — тихо каза Тави. — Ето защо за вас няма нито дума в нито една хроника.

— Враговете на Дом Гай не биха се опитвали да придобият контрол над мен, ако не знаят за съществуването ми.

— Но те биха могли да ви убият — тихо каза Тави.

— Наистина — тя си пое дълбоко дъх. — Всъщност аз съвсем реално бях убита от нашествието на ворда, но унищожаването на формата ми ще отнеме доста време. И ще отнеме още толкова време, докато окончателно се върна в първоначалното си състояние.

— Аз… аз не го осъзнавах — поколеба се Тави. — Толкова съжалявам.

Тя вдигна вежди.

— Но защо? Аз не се страхувам от това, което предстои, млади Гай. Няма да усетя нито болка, нито загуба. Времето ми в тази форма почти свърши. Всичко си има своя край. Това е законът на Вселената.

— Вие толкова дълго сте помагали на моето семейство и на Империята, заслужавате нещо по-добро.

— Това пък какво общо има? Това, което някой заслужава и това, което получава, рядко съвпадат.

— Но когато съвпадат, това се нарича „справедливост“ — каза Тави. — Това е едно от нещата, за които трябва да допринеса, доколкото разбирам дълга си.

Усмивката на Алера придоби горчив оттенък.

— Имайте предвид, че невинаги съм помагала на вашето семейство или на вашите хора. Не искам да поставям някое създание над другите. И всяко действие, което предприема, изисква реакция, която да възстанови баланса. Когато Секстус искаше да смекча преобладаващото време в долината, това предизвика половин дузина бури на други места в Империята. Когато той ме помоли да дам сила и определена посока на вятъра, другаде, на стотици мили далеч, се появиха циклони. Преди пристигането на ворда аз и моите роднини сме убили повече алеранци, отколкото който и да е враг, с който народът ви се е сблъсквал.

Нещо диво и студено блесна в очите й.

— Може да се спори, млади Гай, че това, което ми се случва, е справедливост.

Тави обмисли за момент чутото.

— Когато вече ви няма… нещо ще се промени.

Погледът й стана неразгадаем.

— Да.

— Какво по-точно?

— Всичко — каза тя спокойно. — За известно време. Силите, свързани в тази форма от толкова дълго време, ще трябва отново да се балансират. В земеделските райони на цялата Империя дивите фурии ще станат по-активни, по-неспокойни и по-опасни. Метеорологичните карти ще се променят, естеството на времето ще се промени. Животните ще се държат странно. Растенията ще растат неестествено бързо или ще изсъхват без видима причина. Самото призоваване на фурии ще бъде нестабилно и непредсказуемо.

Тави потръпна, като си представи хаоса, който ще настъпи в такива условия.

— Няма ли начин да го предотвратя?

Алера го погледна с нещо подобно на състрадание.

— Няма, млади Гай.

Тави се отпусна в походния стол и като опря лакти в коленете, сведе глава.

— Нито един? Сигурна ли сте?

— Всичко свършва, млади Гай. Един ден и ти ще си отидеш.

Тави го болеше гърба. По време на схватката с канимите-убийци беше разтегнал мускул. Би било хубаво да облекчи болката в лечебна вана с малко помощ от водна фурия. Дори без вана дискомфортът не беше толкова силен, че да не може да бъде облекчен с малко фокусирано усилие. Но в момента той не беше сигурен, че е способен дори на това. А гърбът го болеше.

— Казвате ми — каза той, — че дори някак да победим ворда, това още няма да е краят. Един ден, в недалечното бъдеще, самата земя ще се обърне срещу нас. Ние ще трябва да преодолеем кошмарът сега, само за да се удавим в хаос.

— Да.

— Това… за мен е прекалено.

— Животът е несправедлив, безразличен и болезнен, млади Гай — каза фурията. — Само безумец би се борил с прилива.

Алера не издаде нито звук, но вдигайки глава, Тави я видя на колене, обърната към него, с лице на нивото му. Тя протегна ръка и докосна бузата му с изтърканите върхове на пръстите си.

— Винаги съм намирала особената лудост на Дом Гай за изключително интригуваща. Те се борят с приливите и отливите повече от хиляда години. Често не успяваха да постигнат победа. Но никога не признаваха поражението.

— Сблъсквали ли са се някога с подобно нещо? — попита той тихо.

— Когато първите алеранци пристигнаха тук, може би — каза Алера с отсъстващ поглед. — Спомените ми са много неясни. Ще минат векове, преди да познавам хората ти. Но бяха малко. Пренебрежимо малко. Около единадесет хиляди живота, може би.

— Колкото е един легион с неговите придружители — каза Тави.

Тя се усмихна.

— И така беше. Легион от друго място, изгубен и озовал се тук, в моите земи — тя посочи към входа на палатката. — Каними, марати, ледени. Всички те бяха изгубени пътешественици.

Тя поклати тъжно глава.

— Другите също. Онези, които твоят народ унищожи през вековете. Толкова много изгубени животи от страх и необходимост.

— Когато са дошли тук, те призовавали ли са фурии? — попита Тави.

— В продължение на много години — не.

— Тогава как са го направили? — попита той. — Как са оцелели?

— С жестокост. Умения. Дисциплина. Те идваха от място, където бяха ненадминати господари на войната и смъртта. Техните врагове тук никога не бяха виждали нещо подобно. Вашите предци не можеха да се върнат там, откъдето бяха дошли. Те бяха хванати в капан тук и само чрез победа можеха да оцелеят. Така те станаха победители, независимо от цената.

Тя спокойно срещна погледа му.

— Те правеха неща, на които едва ли би повярвал. Извършваха най-чудовищни и най-героични дела. По онова време твоите хора се превърнаха в един див, дивашки ум, въплътена смърт… и когато им липсваха врагове, те практикуваха уменията си един върху друг.

Тави се намръщи.

— Искате да кажете, че за да оцелеем, аз и моите хора трябва да направим същото?

— Не аз съм този, който прави избор. Нямам мнение. Само споделям факти.

Тави кимна бавно и направи жест с ръка.

— Моля, продължете.

Алера се намръщи замислено.

— Едва когато изключителният Примус премахна всички, които му се противопоставяха, провеждайки жестока война в името на установяването на мир, те започнаха да се опомнят. Да изграждат нещо по-голямо. Да полагат основите на Империята, каквато я познавате днес.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Закони. Справедливост. Изкуство. Стремеж към знания. Всичко идва от един източник.

— Способността да убиваш — прошепна Тави.

— Силата е първата добродетел — каза Алера. — Това не е приятен факт. Но горчивият вкус от осъзнаването му не променя истината, че без сила да ги защити, всички останали добродетели са краткотрайни и в крайна сметка безсмислени — тя се наведе леко напред. — Вордът няма илюзии. Те са готови да унищожат всяко живо същество на този свят, ако е необходимо, за да осигурят оцеляването на своя вид. Те са смърт в плът. И са силни. Готови ли сте да направите всичко необходимо, за да оцелеете вие?

Тави сведе поглед и се загледа в земята.

Той можеше да направи повече, за да помогне за постигането на успех във войната. Много повече. Можеше да предприеме стъпки, които преди година щяха да са абсолютно неприемливи за него. Острият му ум винаги е бил извор на идеи и този път не беше изключение. Той се мразеше, че има такива чудовищни концепции, но Империята се бореше за живота си. В глухата нощ, когато не можеше да заспи, когато се страхуваше най-много от бъдещето, той осъзна какви стъпки може да предприеме. Тези стъпки можеха да бъдат направени само върху безжизнените тела на мъртвите.

Брилянтни принципи, благородни дела, помисли си той.

Тези, които са работили достатъчно усърдно, за да се придържат към тях, са ги култивирали с любов — но простият факт е, че ако той изобщо иска някой алеранец да оцелее, може да се наложи да жертва други. Може да се наложи да избере кой да живее и кой да умре. И ако наистина трябва да бъде Първият лорд на Империята, водач на своя народ, той беше единственият, който може да направи този избор.

Всъщност това би било негово задължение.

Обзе го поток от емоции, които рядко си позволяваше да чувства. Мъка за вече изгубените. Гняв за тези, които все още могат да умрат. Омраза към врага, който беше поставил Империята на колене. И болка. Никога не е искал това, никога не го е искал. Той не искаше да бъде Първият лорд, но и не можеше да си тръгне.

Необходимост. Дълг. Думите прозвучаха подло в самотните кътчета на ума му.

Той затвори очи и каза на глас:

— Ще направя необходимото.

После вдигна поглед към Великата фурия и думите му прозвучаха грубо и студено дори за собствените му уши.

— Но има повече от един вид сила.

Алера го гледа дълго, после бавно наклони глава.

— Така е, млади Гай — измърмори тя. — Така е.

И с тези думи изчезна.

Тави седеше в лагерния стол и се чувстваше изтощен, отпаднал и изцеден като гъба. Опитваше се да види пътеката пред всички тях, да си представи всичките й извивки, завои и разклонения. Имаше моменти, когато в мислите му изведнъж процъфтяваше странен вид увереност, усещане за кристално разбиране на бъдещето. За дядо му, както и за Първите лордове преди него, се говореше, че има дарбата да вижда нещата, преди да се случат. Тави не знаеше дали това е истина.

Вордът трябваше да бъде спрян. Ако Алера не го пречупи, пътят им щеше да свърши внезапно и в пълна тишина. Никой никога нямаше да разбере, че изобщо са съществували.

Но дори по някакъв начин да победят, опустошенията, причинени от войната, ужасната цена на болката, скръбта и загубите, платена от хората на Алера, щеше да ги остави неспособни да се борят с хаоса, причинен от разпадането на Великата фурия. Хората, вече потопени в насилие и война, все още ще бъдат пияни от омраза и кръв и ще бъдат слепи за всякакъв друг път.

„Когато им липсваха врагове, те практикуваха уменията си един върху друг.“ Разбира се, че са го правили. Това беше всичко, което знаеха.

Как да спре това? Да осигури на хората си друг враг, за да насочат гнева извън себе си? Тави хвърли поглед към лагера на канимите и потръпна. Помисли за Дорога, Хашат и Кайтай. Стомахът му бавно се стегна в отвратителен възел.

Не можеше да допусне да се случи. Такава битка не би била бърза. Жаждата за кръв на поколения алеранци за война само временно ще бъде потушена и в крайна сметка няма да промени нищо. Те ще се обърнат към себе си.

Гай Октавиан, младият Първи лорд на Алера, седеше сам и мислено изследваше всички възможни варианти. Той стисна юмруци, напразно надявайки се, че отговорът ще дойде сам и в съзнанието му ще се появи сигурност.

Но това не се случи.

С яростно махване на ръка той заповяда на фуриите да изключат осветлението в палатката.

Никой не трябва да вижда Първият лорд да плаче.