Фурията на Първия лорд

Глава 4

— Кървави врани, изсечете достатъчно дървета за вашия участък — изрева Валиар Маркус. — Проклетият аматьорски легион вече е завършил две трети от палисадата си, а вие, глупаци, само седите тук и хленчите как е трябвало да зарежете готовите си колове в Кания.

Той тръгна по линията на трудещите се легионери, почуквайки с жезъла си по бронята, а от време на време — и по някой мързелив череп. След дългото бездействие на корабите дисциплината, за съжаление, куцаше, мъжете бяха отвикнали от тежестта на бронята си.

— Ако Свободният алерански завърши лагера си преди нас, великите фурии да са ви на помощ, жалки нещастници, защото това, което ще направя с вас, ще ви накара да молите ворда за убежище!

Маркус продължи своята неизменна тирада, докато крачеше нагоре-надолу по избраното за лагер на Първи алерански легион място на брега. Те държаха два съседни скалисти хълма, покрити с тръни и гъсти храсти. Широката долина между тях беше дадена на канимите, които енергично се заеха да построят собствен лагер. Огромните нечовешки същества бяха добре оборудвани с инструменти и повече от отлично компенсираха липсата на умения за призоваване на фурии със сурова физическа мощ… и брой.

Маркус спря, за да се вгледа в долината долу. Кървави врани, колко много каними имаше там. И всички бяха воини. Варг не искаше да рискува да свали своите цивилни от корабите, докато не бъдат издигнати основните укрепления. Маркус едва ли би могъл да го вини за това. Ако той самият трябваше да отиде в Кания с последните оцелели от цяла Алера, също нямаше да ги остави на открито място само на пет мили от най-войнствения град на континента.

От върха на хълма Маркус можеше да види на север Антил — пръстени от масивен сиво-бял камък, струпани един върху друг, стоящи на свой ред върху останките на древна планина. На следобедната светлина камъкът блестеше в синьо, отразявайки цветовете на небето и студеното море. Който и да бе оставил Антилус Рокус начело на родния си град, най-вероятно един от най-надеждните му верни другари от старата школа, в този момент той почти със сигурност беше ни жив, ни умрял от страх.

Маркус отдели малко време да оцени местоположението на канимския лагер. Всяка войска, излизаща от града, щеше да е принудена да премине през един от алеранските лагери, преди да стигне до воините-вълци. Не само това — разположен в долината по този начин, лагерът на канимите не можеше да се види от градските стени. Разбира се, малък отряд рицари Аери беше прелетял над тях по време на слизането им на брега, но не им обърна особено внимание, комендантът на Антил успяваше да запази спокойствие и да не допуска паника сред цивилното население, докато всичко не бъде изяснено.

В допълнение — ако се приеме, че тези глупаци успеят да обезпечат подобаващо защитата на хълмовете — на този терен двата алерански легиона имаха далеч по-голямо предимство от това на канимите. Атака на алерански легион, разположен на укрепени позиции, беше игра, която можеше да бъде спечелена само с цената на огромни загуби. От своя страна, поради очевидното числено превъзходство на канимите, нападението на алеранци срещу тях би било също толкова глупава идея. И накрая, като лагеруваха на юг от града, двата легиона и канимите се бяха поставили точно между Антил и идващия ворд. Колкото и твърдоглав да е командващият града, той не можеше да не оцени този дребен факт.

Много неща можеха да се объркат, но моментът за слизане на брега и взаимното разположение на различните войски си напаснаха толкова гладко, че изглеждаше сякаш съдбата им се усмихва.

Нещо не можеше да бъде по-малко вярно, разбира се. Всичко беше планирано и обмислено. Но от друга страна, Маркус не очакваше нищо по-малко от своя капитан. Октавиан имаше нещо, което дядо му нямаше. Секстус беше велик майстор на политическите машинации, но никога не беше водил легиони на бойното поле, никога не беше стоял и не се беше бил заедно с тях, не беше рискувал заедно с тях и не беше печелил място в сърцата на обикновените легионери. Секстус беше внушавал лоялност, дори уважение, на своите подчинени. Но той никога не е бил техният капитан.

Октавиан беше. Мъжете от Първи алерански бяха готови да умрат за него.

Маркус продължи да обикаля около лагера, бълвайки ругатни и проклятия, като забелязваше всеки недостатък и отвръщаше с гробно мълчание на добре свършената работа.

Точно това очакваха хората от него. Слуховете за случилото се и състоянието на нещата в Алера мигновено се бяха разпространили сред войските и хората бяха изнервени. Ругатните и проклятията на старото масивно Първо копие и другите центуриони бяха фундамент, неизменна съставка на живота, независимо дали легионът почиваше или се изправяше срещу врага. Това даваше на хората повече сигурност, отколкото каквито и да са думи за ободряване или успокоение.

Но дори коравите опитни центуриони хвърляха на Маркус изпитателни погледи, сякаш се опитваха да прочетат мислите му за тежкото им положение. Маркус отвръщаше на погледите единствено с енергични поздрави, оставяйки ги да видят как Първото копие крачи по обичайния си начин.

С настъпването на вечерта Маркус спря в най-южната точка на защитата и се загледа в сгъстяващия се мрак. Според Октавиан основните вордски сили настъпваха бавно и все още бяха на около четиридесет мили от Антил. Но след толкова много години на бойното поле Маркус знаеше, че никога не можеш да бъдеш сигурен къде е врагът, докато не е достатъчно близо, за да го докоснеш с острие.

Беше осъзнал, че донякъде предпочита живота си като Валиар Маркус, отколкото този на курсор. Един войник може да не знае къде е врагът му, но почти винаги знае кой е врагът.

— Потънал си в размисли? — раздаде се тих глас зад него.

Първото копие се обърна и намери маестро Магнус да стои на по-малко от крачка зад него. Беше се приближил абсолютно безшумно на разстояние за смъртоносен удар. Ако Магнус имаше желание, можеше да го посече с гладиуса, който носеше на кръста си, или дори само с нож. Като се има предвид бронята на Маркус, първият избор на цел би бил тила му — тласък надолу, под правилния ъгъл, би могъл да прекъсне гръбначния стълб, след това да среже един от големите кръвоносни съдове на шията и едновременно с това — и трахеята. Правилно направено, това щеше да доведе до абсолютно безшумно убиване дори на силно бронирана цел.

Спомените на Маркус го върнаха в академията, където той практикуваше това движение отново, отново и отново, докато движенията не се набият в мускулната памет на ръцете, раменете и гърба. Това беше една от стандартните техники, преподавани на курсорите.

А Маркус току-що я беше използвал на практика.

Това беше един вид игра между курсорите — въпреки че самият Маркус никога не беше участвал — начин да кажеш на другия курсор, че можеш да го убиеш, ако искаш. Позата на Магнус, спокойна и небрежна за случаен наблюдател, беше съсредоточена и готова за действие — с едва доловимо предизвикателство. Всеки, който се е обучавал в Академията, би я разпознал.

Така. По-старият курсор подозираше нещо.

Първото копие изсумтя, сякаш нищо не е забелязал. Бяха на около четиридесет ярда от най-близката група работещи легионери, така че беше достатъчно малко да понижи гласа си, за да не го чуе никой.

— Размишлявам колко ли време ще отнеме на ворда да стигне дотук.

Магнус го гледаше безмълвно цяла минута, без да променя позата си, след което застана до Първото копие.

Маркус забеляза лекото изпъкване на дръжката на ножа, скрит в ръкава на стария курсор. Магнус, разбира се, беше вече стар и дните на победите му в дуели отдавна бяха отминали. Но ако започнеше да действа, възрастта нямаше да го направи по-малко опасен противник. Тъй като умът на курсора, все още остър като бръснач, представляваше далеч по-реална заплаха за врага, отколкото неговите мускули, оръжия или фурии.

— Всички смятат, че ни остава доста време — каза Магнус. — Антиланците не очакват първите му атаки по-рано от две седмици или дори повече.

Маркус насмешливо кимна.

— Сигурно. Явно току-що са ни информирали за това.

Ъгълчето на устата на стария курсор потрепна в лека усмивка.

— Или вордът ще ги атакува, или самите те ще нападнат нас. Но по-скоро няма да влязат в битка, ако могат да я избегнат — той също гледаше на юг, към антиланците, макар Маркус да знаеше, че сълзящите му очи са късогледи. След това добави:

— Октавиан иска да говори с теб.

Маркус кимна. После хвърли поглед към събеседника си и каза:

— Ти постоянно ме следиш, Магнус. Какво не е наред? Откраднал съм ти любимите обувки или нещо от този род?

Магнус сви рамене.

— Никой не знае къде си бил от момента на пенсионирането ти от Антиланските легиони до връщането ти на служба в Първи алерански.

Първото копие усети как в стомаха му пламва огън. Киселината едва не го накара да се оригне. Той се прикри зад груб смях.

— И заради тази глупост се изнервяш? Един стар войник се връща към живота в холта. Нищо чудно, че се опитва да не се откроява, Магнус.

— Има смисъл — призна Магнус, — но малко от старите войници попадат в Дома на доблестта. Когато отплавахме, имаше само петима в цялата страна. В момента всеки от тях е гражданин. Трима собственици на холт и един граф. Никой от тях не се е върнал към живота на обикновен човек.

— Аз се върнах — с лекота каза Първото копие. — Нищо сложно.

— Много ветерани помогнаха за основаването на Първи алерански — със спокоен глас продължи курсорът. — Голяма част бяха от антиланските легиони. Всички си спомниха за теб, поне по репутация. Но никой от тях не е чул нищо за това какво се е случило с теб след пенсионирането ти — той сви рамене. — Това е необичайно.

Маркус избухна в лаещ смях.

— Пил си прекалено много масло от черен дроб на левиатан — той добави сериозност към гласа си. — Вече си имаме достатъчно врагове, без да търсим и там, където ги няма.

Старият курсор гледаше Маркус със спокойни, сълзящи очи.

— Да — каза той учтиво. — Където ги няма.

Маркус усети как гърлото му се свива. Той знаеше. Знаеше нещо. Или мислеше, че знае.

Маркус се съмняваше, че старият курсор знае, че той е бившият курсор Фиделиас, съучастник на Атис и Инвидия Акватайн и предател на короната. И разбира се, не знаеше, че Маркус в крайна сметка се е обърнал срещу Върховна лейди Акватайн, убивайки я с отровен болт — или, кървави врани, поне беше съвсем близо до това. И изобщо не можеше да знае колко много означаваше името Валиар Маркус, Първо копие на Първи алерански легион, за уморения, измъчен стар убиец на име Фиделиас. Познанието обаче беше в очите на Магнус. Може би все още не беше навързал логично всички факти, но от поведението му, действията му, думите му ставаше ясно, че знае достатъчно.

За момент Фиделиас почувства безумно желание да направи нещо, което рядко намираше за полезно в живота: помисли си да каже истината на стария курсор. Каквото и да се случеше по-нататък, поне несигурността щеше да изчезне.

Устата му се отвори. Фиделиас шокирано усети някакво раздвоение в себе си, всъщност не той реши да говори, а някаква част от него — Маркус, и най-вероятно го направи без неговото съгласие.

— Магнус, трябва да поговорим — каза той и в същия миг от сенките около тях изскочиха ворди.

Трите същества бързо се носеха ниско над земята. Бяха дълги зверове, с по шест тънки крака на гъвкавите тела и влачещи се зад тях опашки. Покрити с фини люспи от черен хитин, блестящи и лъскави, те отразяваха кървавата светлина на залязващото слънце. Фиделиас подсъзнателно отбеляза, че се движат като гарими, гигантските гущери от южните блата. И после се задвижи.

Гладиусът му тук би бил безполезен. Затова той протегна ръка чрез Вама, неговата земна фурия, и почерпи сила от костите на древната планина под краката му. После сграбчи дебел, тежък кол, подготвен за забиване като част от палисадата.

Фиделиас скочи към най-близкия ворд и замахна с импровизираното си оръжие от горе на долу във вертикална дъга, както обикновено се прави с брадва. Дългият кол тежеше около осемдесет фунта, но той го размаха с лекота, както би направило дете с пръчка, и удари ворда с ужасяваща сила. Кафяво-зелена кръв плисна във всички посоки, покривайки както Фиделиас, така и Магнус.

Колът се счупи наполовина, а единият му край внезапно се превърна в сноп ситни трески. Фиделиас се обърна към следващия ворд и заби този край като копие. Шокът от удара болезнено го прониза през ръката и рамото и дори с подкрепата на Вама Фиделиас беше отхвърлен назад и падна тежко на земята, а дървото се натроши. Раненият ворд се загърчи в предсмъртни конвулсии, а от задната част на черепа му стърчаха няколко парчета дърво, твърде големи, за да бъдат наречени „трески“.

И тогава третият ворд се хвърли върху Фиделиас.

Зъбите му се забиха в прасеца на Първото копие, щраквайки с ужасяваща сила. Той чу как кракът му се счупи, но такава беше силата на челюстите на това нещо, че усещането изчезна напълно. Опашката му се завъртя напред в опит да се усуче около него, но Фиделиас, с усилена от фурията си сила, успя да отблъсне съществото, преди то да го хване с нокти и да го увие с опашка, като по този начин осигури надеждна подкрепа на всичките си шест лапи с нокти. Фиделиас осъзна, че съществото притежава такава невероятна физическа сила, че ако получи надеждна опора, с лекота може да откъсне крака му под коляното.

Дългата, тънка опашка на ворда внезапно се уви около бедрото му и вцепенен от ужас, Фиделиас видя как стотици малки остри зъби, като зъби на трион, изведнъж се появиха по цялата й дължина. Всичко, което вордът трябваше да направи, беше да издърпа опашката си назад и щеше да свали мускулите на бедрото от костта в една дълга спирала, подобно на рязането на месо от пушен бут.

Магнус изкрещя и стовари гладиуса си. Въпреки че ръцете на стареца бяха слаби, те бяха подсилени от силата на неговата земна фурия и прочутия легионерски меч отсече опашката на ворда в самата й основа.

Вордът пусна Фиделиас и се хвърли към Магнус с обезпокоителна скорост и прецизност, а старият курсор падна под тежестта му.

Фиделиас се изправи и видя, че Магнус с две ръце държи челюстите на ворда далеч от лицето си. Старият курсор не бе толкова добър в земните призовавания като Фиделиас и не бе в състояние да отблъсне ворда, така че съществото беше започнало да го драска с нокти, докато се опитваше да го достигне с невероятно силните си челюсти.

За миг очите на Магнус срещнаха неговите.

Фиделиас толкова ясно видя разклоненията на логиката му в съзнанието си, сякаш изпълняваше теоретично упражнение.

Положението беше идеално. Последният ворд беше сериозно ранен. Най-близките легионери вече изтегляха оръжията си и се втурваха напред, но никога нямаше да пристигнат навреме, за да спасят Магнус. Самият Фиделиас беше тежко ранен. Шокът му пречеше да го почувства, но той знаеше, че дори с помощта на лечител щеше да е на крака чак след няколко дни.

Магнус знаеше.

Никой не можеше да го обвини, че е убил само два и половина от три ворда. Фиделиас щеше да остане скрит. Позицията на Валиар Маркус щеше да бъде сигурна. И за да го постигне, всичко, което трябваше да направи Фиделиас, беше… да не прави нищо.

Нищо, освен да остави един ворд — врагът на всяко живо същество в Карна, да разкъса довереника на законния Първи лорд на Алера на малки потръпващи парчета месо.

Изведнъж го заля ярост. Ярост от лицемерието и егоистичната амбиция, отровили сърцето на Алера след смъртта на Гай Септимус. Ярост от упоритата гордост на Секстус, гордост, която го бе накарала да превърне Империята в кипящ котел от предателства и интриги. Ярост от всичко, което е бил принуден да прави в името на клетвата си към короната, а след това и за предполагаемото добро на цяла Алера, когато изглеждаше съвсем ясно, че човекът, на когото се е клел във вярност, е забравил своя собствен дълг към Империята. Неща, които преди много години биха ужасили момчето от Академията, ако той знаеше своето бъдеще.

На това трябваше да бъде сложен край.

Да приключи тук, пред лицето на най-голямата възможна заплаха.

Валиар Маркус яростно изръмжа и се хвърли на гърба на ворда. Бързо пъхна бронираната си предмишница между челюстите на ворда и почувства огромния натиск на зъбите му, когато те стиснаха. Той игнорира болката и с всички сили дръпна главата на ворда назад, като човек, който се опитва да изтръгне корен от земята.

Вордът яростно изсъска. Беше прекалено гъвкав, за да позволи на Маркус да му счупи врата. Но докато се напрягаше и дърпаше още по-силно, Валиар Маркус видя, че люспите на създанието се разделят, оголвайки нежната плът на врата му за удар, нанесен под правилния ъгъл.

Маестро Магнус също го видя.

Извади ножа от ръкава си с едно леко движение на ръката, плавно и бързо като опитен фокусник. Ножът беше малък, но остър и смъртоносно тънък.

Курсорът го заби до дръжката във врата на ворда и с рязко движение отвори гърлото му. Вордът се изви, мускулите му се напрегнаха във внезапна агония и челюстите му внезапно загубиха сила.

Тогава се появиха легионерите с извадени мечове и след миг всичко свърши.

Маркус се отпусна по гръб на земята. Един от легионерите се втурна да вдигне тревога и да потърси лечител. Останалите се наредиха в редица, поставяйки бронираните си тела между настъпващия мрак и двамата ранени мъже зад тях.

Маркус задъхано обърна глава да погледне Магнус.

Старият курсор просто го зяпаше, воднистите му очи бяха празни от шока, лицето и сивата му брада бяха изцапани с вордска кръв. Той се втренчи в Маркус и измърмори нещо несвързано.

— Трябва да поговорим — изръмжа Маркус. Гласът му звучеше грубо и слабо. — Ставаш малко параноичен, старче. Подскачаш от всяка сянка. Имаш нужда от почивка.

Магнус го погледна. После се обърна и погледна трите мъртви ворда на земята до тях. Единият от тях, вторият, все още потръпваше, опашката му мърдаше неконтролируемо в ниския храсталак.

Магнус се засмя дрезгаво.

Маркус се присъедини към него.

Когато лечителите се появиха заедно с подкрепленията, те погледнаха двамата ранени старци, сякаш са полудели.

Това само ги накара да се засмеят още по-силно.