Фурията на Първия лорд

Глава 29

Тави лежеше на леглото си в командната палатка, докато Фос, трибун по медицина на Първи алерански легион, спореше с всички.

— Не ми пука, ако ще да яде пясък и да сере злато — изръмжа Фос, а черната му брада беше настръхнала. — Той е шибан каним и е обезкървил нашия капитан!

— Капитанът в опасност ли е? — попита Красус със спокоен глас.

— Не и в момента — отговори Фос, — но не очаквай от мен да стоя настрана и да мълча, докато тези езически кучета изсмукват кръвта на нашия Първи лорд!

— Разбира се, че могат — изръмжа Макс. — Отдръпни се, Фос. Капитанът знае какво прави.

— Сигурно! Бързаме стремглаво към битка, в която сме превъзхождани хиляда към едно, а той сам се обезкървява преди битката! Предполага се, за да не натоварва врага с притеснения!

— Необходимо е — уморено каза Тави. — Не се тревожи за това, Фос.

— Да, сър — отговори Фос намръщено. — Тогава може би ще можете да ми отговорите на въпроса. Например за какви врани Първото копие на легиона е в охранявана палатка, ходи с цивилно наметало и не говори с никого.

Тави бавно си пое дъх.

— А вие какво мислите, Фос?

— Според слуховете той е болен. В последната битка сърцето му го е подвело. Според мен той е на около шейсет. Само че ако случаят беше такъв, щях да знам, защото щях да го лекувам.

Тави предпазливо се надигна на лакти и срещна погледа на Фос.

— Слушайте ме много внимателно, трибун — каза той. — Вие бяхте човекът, който го лекуваше. Той има проблеми със сърцето. Той все още не се е възстановил и поне няколко дни няма да е на себе си. Вие сте го свалили от бойни дежурства. Пазачът е там, за да се увери, че упоритото старо магаре ще си почива достатъчно и няма да има рецидив.

Гневът изчезна от лицето на Фос, заменен от неразбиране и последваща дълбока загриженост.

— Но…

— Чухте ли ме, трибун? — попита Тави.

Фос веднага отдаде чест.

— Да, сър.

Тави кимна и се отпусна обратно в леглото.

— Не мога да ви обясня, трибун. Не сега. Имам нужда да ми се доверите. Моля.

На лицето на Фос се появи разбиране. Той се намръщи и каза:

— Да, сър.

— Благодаря — каза Тави тихо, — приключихте ли с мен?

Фос кимна и се фокусира върху работата си. В гласа му се върна същата сила и увереност.

— Почистих раната и я превързах. Трябва да пиете много вода, да ядете много, най-подходящо е червеното месо, и добре да се наспите. И бих предпочел утре да ви видя във фургон, а не на кон.

— Ще видим — отговори Тави.

— Сър — каза Фос, — този път трябва да ми се доверите.

Тави го погледна и осъзна, че се усмихва. Той махна с ръка.

— Добре, добре. Ако това ще ви накара да спрете да мрънкате. Съгласен съм.

Фос изсумтя удовлетворено, отдаде чест и напусна палатката.

— Красус — каза Тави, — ние сме близо до вражеска територия. Уверете се земните фурии да са разположени така, че да могат да забележат всички вземащи. И изкарайте канимски патрули, доколкото можете, тяхното нощно виждане е безценно в момента.

— Знам — каза Красус. — Знам, капитане. Починете си Ние ще се погрижим всички да оцелеят до сутринта.

Тави се канеше да даде на Красус още една поредица от инструкции и предупреждения, но се застави да замълчи. Беше прекалено уморен, за да го направи. Той, Макс и останалите легионери щяха да си свършат работата както трябва, дори без Тави да им казва какво да правят. В крайна сметка какъв е смисълът от цялото това обучение и дисциплина, ако от време на време нямат възможност да демонстрират уменията си? Така че той въздъхна и каза:

— Добре, добре. Мога да разбера намека. Не забравяйте да ме събудите с първите слънчеви лъчи.

Макс и Красус отдадоха чест и напуснаха палатката.

Тави се надигна достатъчно, за да изпие голяма чаша студена вода от масата до леглото, но мисълта да изяде храната до нея му беше отвратителна. Той отново легна и затвори очи. Малко концентрация и той използва въздушно призоваване, за да осигури конфиденциалност на разговора.

Силен дъжд барабанеше по палатката.

— Колко от това е заради загубата на кръв — попита той празната палатка, — или просто ми писна да поддържам такова време?

В един момент палатката беше празна, а в следващия Алера стоеше близо до пясъчната маса в центъра. Тя се засмя сърдечно.

— На Секстус му отне почти година, за да може да усеща присъствието ми. Как успяхте да овладеете този трик толкова бързо?

— Прекарах по-голямата част от живота си без никакви фурии, които да ми помагат — отвърна Тави. — Може би е свързано с това.

— Най-вероятно — съгласи се Алера. — Много малко от вашите хора осъзнават, че призовават фурии несъзнателно.

— Наистина ли? — попита Тави.

— Разбира се. Как иначе? Например, на призователите на вода водата им дава способността да усещат чувствата на другите, което става част от тях. Те нямат или имат съвсем смътни спомени как да живеят без това усещане. Почти всички в Алера до известна степен имат разширени сетива по някакъв начин. Ако по някаква причина внезапно загубят достъпа до своите фурии, очаквам да се почувстват доста дезориентирани. Мисля, че може да се сравни със загубата на око.

Тави се намръщи при сравнението.

— Забелязах — каза той, — че не отговорихте на въпроса ми.

Алера се усмихна.

— Не съм ли?

Тави я погледна за миг, след което попита:

— Искате да кажете, че призовавам, без да осъзнавам?

— Без да го усещате — поправи го Алера. — Вие ми изяснихте какво искате да постигнете и аз се заех да го направя, в рамките на възможностите си. Но усилията за това все още идват от вас, както при всяко друго призоваване на фурии. Това е постоянен и постепенен процес, който не усещате. Осъзнавате го едва когато физическите симптоми започват да ви притесняват.

Тя въздъхна.

— Това уби Секстус. Не толкова, че полагаше прекалено много усилия — макар и да го правеше, а защото пренебрегна симптомите на отравянето, като ги сбърка с естествената преумора за такива усилия.

Тави седна и се загледа в Алера. Тя държеше ръцете пред себе си, скрити в противоположния ръкав на изтъканата от мъгла „рокля“. Повечето от роклята й беше събрана над главата й в качулка. Очите й изглеждаха хлътнали. За първи път, откакто Великата фурия се беше появила пред Тави, тя не приличаше на млада жена.

— Създаването на времето — каза той. — Това е напрежение и за вас. Ускорява вашето… разпадане, нали?

— Това е напрежение за цяла Алера, млади Гай — отвърна тя с тих глас. — Вие нарушавате естествения ред в мащаб, който рядко се среща… и това се наслагва върху ефекта от изригването на два вулкана. Вие и вашите хора ще усещате последиците от тези няколко дни още няколко века.

— Искрено се надявам — каза Тави.

Великата фурия го погледна и по устните й пробяга усмивка.

— А, ето го. Понякога си мисля, че ако някой отвори вените на някой от потомците на Дом Гай, ще открие, че вместо кръв през тях тече само студен прагматизъм.

— Мисля, че днес предоставих изобилни доказателства за обратното.

— Наистина ли? — отвърна тя.

— И отново избягвате да отговорите на въпроса ми.

Усмивката й се разшири за миг.

— Нима?

— Дразнещ навик — каза той. — Дядо ми трябва да го е научил от вас.

— Той го усвои много бързо — призна тя. — Секстус бе силно обсебен от идеята да бъде възможно най-мистериозен, що се отнася до способностите му да призовава фурии. Той само щеше да погледне подчинените си и да свие рамене, докато те се чудят как е възможно нещо толкова немислимо като късно замръзване и постоянен попътен вятър, който им позволява да изминат няколко хиляди мили.

— Всъщност всеки със способностите на Върховен лорд би могъл да го направи — измърмори Тави. — Ако има за партньор някой като вас, който да насочи силата си точно където и когато е необходимо, за да има най-голям ефект. Без значение колко разпръснати могат да бъдат тези места.

— Подозирам, че потомците на Гай не са искали идеята да стане публично достояние — каза тя. — От страх, че всички със способности на Върховен лорд веднага щяха да се заемат да създават свои собствени партньори като мен.

— Това принципно възможно ли е? — с любопитство попита Тави.

— Най-вероятно, в една или друга степен. Също така е почти сигурно, че те не биха могли да създадат… да кажем, балансирано същество.

— Някое като вас? — каза Тави. — Толкова лудо?

— Подозирам, че резултатите от подобно усилие биха направили сегашното определение за лудост донякъде остаряло.

Тави се намръщи.

— Потенциалът на конфликт от такъв мащаб е… просто… невъобразим.

— Много качества могат да се припишат на Дом Гай — каза Алера, — но глупост — никога.

Тави въздъхна и отново се отпусна в леглото. Той уморено потърка очи.

— Къде са сега основните сили на ворда?

— На входа към долината Калдерон — отговори Алера.

— Акватайн все още ли се опитва да ги привлече всички там?

— Така изглежда.

— Като играе наковалня за нашия чук — каза Тави — с всички тези цивилни в залог, зад неговите линии. Не съм сигурен дали е гений или проклет глупак.

— Като цяло глупостта му е ограничена до доста тясна област — отговори Алера. — Тактическите му способности на бойното поле са солидни. Ако успее да накара вордската кралица да ръководи нападението над Калдерон, той ефективно ще я задържи на едно място. Подозирам, че очаква от вас да организирате екип от граждани, за да откриете и неутрализирате кралицата.

— Разбира се. Той така би постъпил — каза Тави. — Но той не знае за Варг и неговите воини.

— Наистина не знае. И е възможно вордът също да не знае. Пътят пред нас е празен и дори няма намек за вражески сили.

Тави се засмя.

— Кралицата ми подготвя свой собствен капан. Чака ме да се насоча право към нея с два легиона, да я намеря и да изпратя всичките ни най-добри призователи след нея. Така че тя ще ме пусне, за да разбере откъде ще дойде удара. И ще е подготвила нещо, за да се противопостави. След като ме унищожи, тя ще може да довърши Калдерон по всяко време.

Алера отвори уста да каже нещо, но се замисли, след което просто кимна.

Тави изсумтя.

— Успяхте ли да я локализирате по-точно?

Алера поклати глава.

— Кроачът остава… чужд за мен.

— Непроницаем? — попита Тави.

Тя обмисли отговора за момент.

— Представете си как се чувства кожата ви, когато върху нея се нанесе афродинова паста.

Тави изсумтя. Афродиновата паста често се използваше при леки наранявания на добитъка и в някои случаи — от лечителите.

— Изтръпва. Става абсолютно безчувствена.

— Точно така — каза Алера. — Мога да ви насоча към район с радиус около миля, ако тя задържи позиция за известно време. Но там, където вордът е превзел територията… Аз съм прекалено нечувствителна, за да мога да бъда полезна за каквато и да е фина и прецизна задача.

— Ще я намеря — тихо каза Тави.

— Очаквам да го направите — отвърна Алера.

Той я погледна.

— Мога ли да я победя?

Алера за миг се замисли над въпроса, лицето й изглеждаше още по-хлътнало.

— Това… изглежда съмнително.

Тави се намръщи.

— Толкова ли е силна?

— И с всеки изминал ден става все по-силна, млади Гай. В известен смисъл всеки ворд не е нищо друго освен продължение на тялото, ума и волята й. Както и кроачът.

Тави събра две и две в логическа верига:

— С нарастването на кроача нараства и способността й за призоваване.

Алера кимна.

— Това, което губя аз, го получава тя. Когато тя се биеше със Секстус миналата година, силата им беше еднаква. Сега е станала по-силна. И то значително. Ако към това се добави нейната естествена сила, бързина, жизненост и интелигентност, тя се превръща в страховит противник. По-опасна от всеки, с когото са се сблъсквали вашите хора в своята история, и далеч по-непобедима.

Тави си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— И вие не можете да ми помогнете.

— Бях създадена да съветвам и подкрепям, млади Гай — отвърна Алера. — Дори когато бях на върха на силите си, аз не бих могла да ви помогна по този начин. Мога и ще ви помогна да я намерите. Мога и ще подкрепя усилията ви да стигнете до нея, както правя още откакто акостирахте в Антилус. Но това е границата на моите сили. Трябва сам да спечелите или загубите тази битка.

Тави обмисли това за няколко минути, преди накрая да каже:

— През целия си живот е трябвало да разчитам само на себе си. Това не е по-различно.

Алера вдигна брадичка, лека усмивка плъзна по устните й.

— Той говореше много за вас, знаете ли.

Тави се намръщи.

— Имате предвид… дядо ми?

— Да. Когато бяхте в Академията. И след това. Той се грижеше за вас, въпреки че вие не знаехте. Често се отбиваше, за да ви погледа, докато спите. Да се увери, че сте в безопасност, изглежда му доставяше… някакво удовлетворение, което никога не бях забелязвала в него.

Тави се намръщи към тавана на палатката. Алера млъкна, давайки му възможност да помисли. Тя имаше буквално нечовешко търпение. Ако му отнемеше седмица да обмисли отговора си, тя щеше да е тук и да чака, когато той е готов. Тази нейна способност беше едновременно успокояваща и досадна. Човек просто не можеше да използва тактика на отлагане срещу нея.

— Аз… Ние не си говорехме много често — каза Тави.

— Да, така е — отговори тя.

— Никога не разбрах… ако през цялото това време той е знаел кой съм, защо тогава никога… никога не е искал да говори с мен? Да опита да установи контакт? — Тави поклати глава. — Сигурно и той е бил самотен.

— Ужасно — потвърди Алера. — Въпреки че никога не би го признал открито, разбира се. Той беше може би най-самотният алеранец, който някога съм познавала.

— Тогава защо? — попита Тави.

Алера се извърна настрани и замислено се намръщи.

— Познавам добре семейството ви, млади Гай. Но не мога да кажа, че знаех мислите му.

Тави присви очи и си помисли, че разбира за какво намеква тя.

— А ако трябва да предположите?

Тя му се усмихна одобрително.

— Секстус притежаваше дарба, която често се среща във вашата кръвна линия, нещо като инстинктивно предусещане. Вие самият я демонстрирате от време на време.

— По-скоро предположих, че сте вие — каза Тави.

Тя се усмихна загадъчно.

— Хмм… Тази вечер вече отбелязах колко много правят вашите хора, без дори да го осъзнават. Тъй като съм създадена от тях, може би следва, че съм също толкова сляпо невъзприемчива. Предполагам, че е възможно някак да не съм наясно със знанията, които несъзнателно ви изпращам.

— Секстус? — напомни й Тави.

Алера кимна и вдигна ръка, за да отстрани кичура коса, паднал пред лицето й, много човешки жест. Ноктите й бяха почернели. Тъмни ивици се простираха от тях нагоре по пръстите и китките. Тави се напрегна, когато видя още доказателства за продължаващото разпадане на фурията.

— Секстус притежаваше дарбата по-силно от всеки друг потомък на Дома, на който съм служила — каза Алера. — Мисля, че е усетил предстоящата буря много години преди да дойде, малко след смъртта на Септимус. Предполагам, е вярвал, че той ще е този, който ще води хората ви в тези трудни времена… и че ще бъде по-безопасно да стоите настрана от всичко това, докато всичко се успокои.

Тя въздъхна:

— Ако не беше отровен, може би щеше да е прав. Кой може да каже?

— Искал е да ме защити — тихо каза Тави.

— И майка ви, мисля — каза Алера. — Каквото и да е мислил Секстус за нея лично, той знаеше, че Септимус я обича. Това означаваше много за него.

Тави въздъхна и затвори очи.

— Иска ми се да го познавах по-добре. Иска ми се да беше тук сега.

— Както и аз — каза тихо Алера. — Научих ви на всичко, което мога за толкова кратко време… а вие бяхте способен ученик. Но…

— Но аз не съм готов за това — каза Тави.

Алера дълго време мълча. Накрая каза:

— Мисля, че той щеше да се гордее с това, което направихте. Мисля, че той щеше да се гордее с вас.

Тави бързо затвори очи от внезапната дразнеща топлина, която нахлу в тях.

— Трябва да си починете, млади Гай. Възстановете силите си — Алера се приближи и леко докосна рамото му с една ръка. — През следващите дни ще се нуждаете от всичките си сили.