Фурията на Първия лорд

Глава 45

Вордите се появиха точно когато Инвидия каза, че ще го направят. До изгрева оставаха още четири часа и когато луната се скри зад планините на юг, нощта стана тъмна като вътрешността на ковчег.

Амара стоеше на стената и чакаше да види дали Инвидия е казала истината. Нямаше никакво предупреждение. В един момент нощта беше абсолютно тиха и спокойна. В следващия имаше едновременно движение, започнало по цялата граница на осветеното от огъня на стената пространство, след което блестящият черен хитин на ордата сякаш избухна от нощта и се втурна напред с тътена на милиони крака, удрящи по още обгорялата земя.

Сигурно се бяха движили бавно и безшумно, докато стигнат до ръба на осветеното пространство. Нито един алерански легион не би могъл да се движи толкова тихо. Но това не им донесе предимство. Легионерите по стените бяха готови и чакаха.

Стотици граждани издигнаха трептяща завеса от огнени сфери с големина на юмрук, като тези, използвани за пръв път в битката при Рива. Оказаха се също толкова смъртоносни за врага, както и при големия град. Вордите се втурнаха в зоната с обгоряла земя пред стената и срещнаха смъртта си в огнени взривове и нажежен въздух, когато милиони смъртоносни светулки препречиха пътя им. Умираха със стотици, после с хиляди, но както и при Рива, численото преимущество започна да позволява на нападателите да пробиват през завесата, да прескачат труповете на падналите си другари с потрепващи крайници, които бяха проправили пътя на тези, които идваха след тях.

След миг вордите бяха платили своя дан и алеранските огнени призователи започнаха да падат изтощени. Тяхното място веднага беше заето от рицарите на дърво и от всеки гражданин с необходимите умения да се присъедини към тях. Полетяха първите стрели, изстреляни със свръхестествена сила от подсилени с фурии лъкове.

Смъртоносните стрели свистяха в нощта, а рицарите на дърво, разделени на групи по десет и двадесет, с викове координираха разпределението на целите помежду си, опитвайки се да изпразнят колчаните възможно най-бързо. Стотици стрели политаха тук-там по линията на ворда, подобно на водни струи, използвани от пожарникарите в алеранските градове.

Амара си помисли, че в доста отношения борбата с ворда прилича много повече на борба с огън, отколкото с враг. Те се втурнаха напред със същата неумолима нужда да поглъщат и да се разпространяват. Потоците от стрели, достигащи до ворда, го отблъскваха обратно със своята смъртоносна сила, но ако потокът стихнеше дори за няколко мига, вордът отново се втурваше напред, подобно на огън, поглъщащ стара дървена сграда — също толкова неудържим и решителен.

Амара облиза устни и сърцето й заби по-бързо, когато първата богомолка стигна до стената и започна да дълбае опори, за да се изкачи нагоре. Екипите стрелци започнаха да се изтеглят назад, отстъпвайки местата си на тежковъоръжени легионери.

Застаналият до нея Бърнард кимна замислено.

— Мисля, че е време.

Амара кимна в знак на съгласие и се обърна към най-близкия тръбач.

— Дайте сигнал към мулетата.

Мъжът отдаде чест и веднага подаде бърз сигнал. В мрака зад стената мулетата отново възобновиха работата си. Лостове скърцаха, следваше тъп удар, показващ, че дървената ръка е ударила напречната греда, след което подскачаха и се люлееха напред-назад, преди да се успокоят и отново да стрелят. Няколко мига по-късно земята извън стената беше осветена от разцъфнала стена от огън, изгаряща стотици ворди.

Но това изобщо не ги забави.

Бърнард наблюдава още известно време, докато и последните стрелци слязат от стените и заемат вторите си позиции. Легионерите упорито се биеха, събаряйки врага от стените с мечове, щитове, копия и фурии.

— Има ли сигнал? — обърна се той към Амара.

Амара погледна към небето. Дори звездите не се виждаха на безлунното небе извън озареното от лампите пространство.

— Още не — съобщи тя.

Бърнард изръмжа:

— Ами тези резервни сили?

Амара погледна нагоре и надолу по стената за цветните предупредителни светлини, които използваха за предаване на съобщения. Мигаща синя светлина би показала, че някой е забелязал специалните вражески войски, описани от Инвидия.

— Още не — каза Амара.

Бърнард кимна и продължи да наблюдава битката, неподвижен и невъзмутим.

Амара знаеше, че това е просто маска, за да не смути войниците, и се опита да подкрепи съпруга си, приемайки същия спокоен и невъзмутим вид. Но въпреки всички усилия, тя прехапа устни, когато видя млад легионер — почти момче — пронизан от сърповете на богомолка и хвърлен с писъци в морето от ворди отдолу. Неговите другари накълцаха богомолката на потрепващи парчета — но за младежа беше прекалено късно. Лечители изнасяха ранените от стената на всеки няколко секунди. За пореден път маратите и техните гарганти стояха наблизо и търпеливо чакаха, докато десетки ранени бъдат натоварени, след което се обръщаха и ги транспортираха към Гарисън.

— Тук става все по-трудно — промърмори Бърнард. — Атакуват много по-настойчиво от преди.

— Да дадем ли сигнал за отстъпление?

Бърнард стоеше спокойно, гледаше надолу към битката и не показваше никакво безпокойство на лицето си или с езика на тялото си.

— Все още не. Трябва да се уверим.

Амара кимна и се опита да се овладее. Успя с усилие. Да запази спокойствие и хладнокръвие, когато тя самата е изправена пред опасност бяха нещо, за което беше обучена, нещо, което беше усвоила. Но да гледа как други умират, крещейки в агония — или още по-лошо, когато умират в абсолютна тишина — за да изпълнят план, който тя спомогна да бъде създаден, беше нещо съвсем друго. За това тя не беше готова. Никога не бе притежавала талант за водно призоваване. Едва успяваше да създаде вълна по дъното на плитък тиган, дори в Академията, когато тренираше упорито. Сега искаше този талант повече от всякога. Би дала всичко, за да може да чувства ужаса, който я обзема, без да се страхува, че по лицето й ще се появят сълзи, които могат да влошат нещата още повече.

Вместо това тя стисна юмруци, изтласквайки емоциите. По-късно. Щеше да си позволи тези чувства по-късно, обеща си тя, когато признаците на паника сред командния състав няма да бъдат толкова опустошителни и опасни за морала на легионерите.

Не знаеше колко дълго е стояла неподвижна и спокойна. Със сигурност само мигове, но тези мигове се усещаха като часове — часове на кошмар, внезапно прекъснати от далечното пропукване на сигнал в нощното небе над тях.

Амара вдигна поглед и видя разцъфнали огнени сфери със зелени, арктическо сини и ледниково лилави цветове. Черни форми като роящи се молци трептяха до пламтящите сфери — хиляди и хиляди вордски рицари.

— Бърнард!

Бърнард я погледна, после вдигна очи към небето и внезапно се ухили. Експлозията на поредния залп на мулетата освети лицето му и комбинацията от светлина и сянка направи усмивката му дива и кръвожадна.

— Опитваха се да се промъкнат над стената в тъмното и да унищожат мулетата, преди да ги видим — каза той. — Но Плацида и северняците ги откриха първи — той направи гримаса за момент. — Радвам се, че не стана точно над главите ни.

Сякаш за да опровергае думите му, трупът на вордски рицар, загубил главата си и две трети от повърхността на крилата си, падна на земята близо до един от хората, обслужващи мулетата. Изненадан, той подскочи и изкрещя, преди да падне по гръб, предизвиквайки неистов смях сред колегите си.

Появиха се още вордски рицари, които започнаха да се гмуркат към персонала на мулетата — но всеки екип от рицари на дърво се беше оттеглил от стената към определено за него муле и сега създаде смъртоносен щит от постоянно летящи стрели. Вордските рицари падаха от небето и тупваха по земята като презрели плодове.

Един от тях падна върху малък фургон с огнени сфери за мулетата и всичко избухна с внезапен, яростен огнен рев, който погълна вордския рицар, самия фургон, мулето с крещящия персонал и стрелците, които го защитаваха. Във всички посоки се разхвърчаха смъртоносни парчета дърво, ранявайки още хора, и Амара видя как едно парче, не по-малко от четири фута, пронизва бедрото на един легионер, изпращайки бедния човек с писък на земята.

Амара даде знак на тръбача и мъжът подаде сигнал за въздушна атака. С рев стотици граждани и рицари Аери се издигнаха, за да се бият с врага в тъмното небе. Звукът на техните въздушни потоци беше като бучене на вълни, разбиващи се върху скали. Всеки отряд се предвождаше от граф или лорд, много от които бяха призователи на по няколко различни вида фурии, и броят на експлозиите над главите им се удвои и утрои — огромно множество от краткотрайни звезди във всеки възможен цвят. Ревът на въздушните потоци непрекъснато се издигаше и спадаше по височина и тон, създавайки странна музикална хармония сред проблясъците на многоцветните взривове.

В цялата долина Калдерон погледът на всички хора, които не участваха пряко в битката за оцеляване, беше прикован към тази красива и смъртоносна гледка.

— Време е за внезапната атака, докато вниманието ни е насочено към небето — каза Бърнард. — Ваша светлост, бихте ли бил така любезен да осветите полето.

Лорд Грам, застанал до него, изсумтя в съгласие. Въпреки че принцепсът беше назначил Бърнард да отговаря за отбраната, съпругът на Амара дълги години беше служил на Грам като един от първите холтъри, поставени в служба на тогавашния граф. Сега Грам беше лорд (въпреки че земите му бяха превзети от врага, но все пак лорд) и съпругът й беше положил доста усилия да се държи учтиво с Грам, въпреки болката в челюстта си. Грам не се нуждаеше от това, помисли си Амара, и би се чувствал съвсем удобно, следвайки просто заповедите, но дори сега, когато всичко беше на ръба на унищожението, Бърнард успяваше да запази достатъчно самообладание, за да се държи тактично. И този такт, както й се струваше, по някакъв начин беше символ на голяма част от това, за което се бореха — да запазят красотата, макар и безполезна.

Греъм пристъпи напред, вдигна ръка и небрежно я обърна с дланта нагоре. Огън пламна от върха на пръстите му и миг по-късно над дланта му се оформи огнена фигура — малка перната топчица, чиито крила бяха почти невидими от бързото им пърхане. Горещият вятър, който предизвикаха, разроши косата на Амара. Грам прошепна нещо на мъничката огнена фурия и тръсна китка. Огненото колибри излетя в нощта, набирайки скорост и яркост по време на полета.

Той прелетя над бойното поле като топка ярка дневна светлина, огрявайки всичко в диаметър няколкостотин ярда. Плъзна се над безброй богомолки, след което прелетя през тялото на вордски рицар, които се беше втурнал да го прихване, без дори да забавя темпо.

— Лоша идея — каза Грам, поклащайки глава, — да попаднеш по тази начин на Филис.

— Филис? — попита Бърнард.

— Мълчи, Калдерон — каза Грам, поклащайки глава. — Нарекох я на първата ми съпруга. По-гореща от всяка факла, не стои и за миг неподвижна, и е по-добре да не заставаш на пътя й.

Амара мълчаливо се усмихна и проследи пътя на Филис — и в следващия миг видя приближаващите се специални ворди, точно там, където Инвидия беше казала, че ще бъдат.

— Кървави врани — сковано каза Грам, сякаш нямаше достатъчно дъх.

Амара напълно го разбираше.

Настъпващите ворди бяха огромни.

Не като гарганти, не. По-скоро като огромни сгради. Виждаха се половин дузина от тях, всеки с размерите на три или четири от най-големите търговски кораби. Придвижваха се на четири крака, всеки от които беше по-дебел от всяко дърво, което Амара някога бе виждала. Почти триъгълните им глави завършваха с назъбен, черен хитинов клюн, извит като на октопод, но толкова огромен, че можеше да държи три или четири големи бъчви наведнъж. Доколкото тя виждаше, създанията нямаха очи и клюновете им сякаш просто преливаха в черепите им, а оттам продължаваха в непропорционално огромни дъговидни плочи от същия материал, обгръщащи главите им като щитове. Всяка крачка ги придвижваше с двайсет фута и въпреки че изглеждаха тежки и тромави, скоростта им всъщност беше като на гаргант — по-бърза, отколкото можеше да се очаква. Десетки воини богомолки минаваха под тях, и въпреки че бяха способни да тичат по-бързо от кон, те едва изпреварваха тези огромни планини от движещ се хитин.

По заповед на Грам Филис спря над най-близкия исполин и всички по стените, които не се сражаваха в момента, се вторачиха невярващо. Центурион Джиралди се изкачи по стената зад Бърнард и Грам. Той се вгледа за момент в огромните същества и изпъшка:

— Сър? Трябва да имаме по-големи стени…

В същия миг шестте исполина разпериха уши и нададоха басов рев. Всъщност звукът им не беше толкова силен, но стените и костите на Амара завибрираха.

Мулетата изстреляха още един залп, който попадна навсякъде около водещия звяр и избухна в огнен ад. Гигантското същество не реагира по никакъв начин. То просто продължи да се движи, огромно и неудържимо като ледник. Докато съществата се движеха през огъня, Амара видя гигантски бегемоти и богомолки, приклекнали върху лъскавите им, бронирани гърбове — дребни като паразитните птички по гърбовете на гаргантите.

Амара най-накрая прозря идеята зад тези създания. Те се движеха напред и разбиваха стени като прогнили огради. И всеки, който решеше да ги атакува, щеше да бъде принуден да се справя с яздещите ги защитници.

Амара трепна, когато до нея внезапно се появи някой, но се оказа Дорога, дошъл да види какво става. Огромният марат изглеждаше спокоен и любопитен, докато очите му пробягваха по стената, през небето, после надолу към полето пред тях. Той също се взря за кратко в крачещите исполини, преди да свие устни и да каже:

— Хм.

След като помисли малко, добави:

— Голям.

— Кървави врани — изруга Грам. — Кървави врани. Кървави врани.

— Графе, имаме проблем — каза Джиралди.

— Кървави врани!

Бърнард кимна.

— Възможно е.

— Кървави врани — продължи Грам. — Проклети кървави врани.

Ръката на Джиралди стисна дръжката на меча.

— Бих искал да кажа да вземем няколко стрелци и да ги целим в очите. Но те нямат очи.

— Ммм — каза Бърнард.

— Кървави врани — продължаваше Грам.

— Сър? — попита стотникът. — Какво ще правим?

— Засега ще мълчим, за да мога да мисля — каза Бърнард.

Той се взря в приближаващите исполини. Ревяха почти без прекъсване и по стената започнаха да се появяват признаци на паника. Нервен гаргант някъде наблизо нададе свой собствен кашлящ рев. Бърнард погледна раздразнено през рамо — и тогава погледът му се спря на Дорога. Той присви очи и вълчата усмивка отново се появи на лицето му.

— Не към очите им ще се насочим, центурион — каза Бърнард. — А към краката им.

Дорога погледна Бърнард и избухна в груб, лаещ смях, много напомнящ на рева, който гаргантът, вероятно Уокър, току-що беше надал.

Амара погледна към Дорога, примигвайки недоумяващо, и изведнъж разбра. Преди години, по време на първото нахлуване на ворда в същата тази долина, те разговаряха с Дорога след битка, докато маратът се грижеше за огромните меки лапи на своя гаргант.

— Крака — беше изръмжал Дорога. — Винаги трябва да му помагам да се грижи за краката си. Краката са изключително важни, когато сте големи като Уокър.

Имаше смисъл. Тези създания, каквито и да бяха те, трябваше да са невероятно тежки — и поддържани от четири сравнително малки крака. Амара беше сигурна, че нещо толкова огромно не може лесно да се справя със собствената си тежест. Осакатен крайник можеше напълно да обездвижи съществото.

Разбира се, хилядите богомолки, тичащи като жива река около и под тези крака, биха затруднили малко достигането на целта. Един от Върховните лордове би свършил работата с лекота, но всички бяха ангажирани, а огнените призователи на легиона вече се бяха изчерпали.

Въпреки че… изобщо не беше необходимо да нараняват огромните същества. Трябваше само да ги спрат, преди да пробият стената и да оставят дупки, през които вордската орда да се излее и да настигне отстъпващите легиони, преди да успеят да стигнат до Гарисън.

— Бърнард — каза Алера на глас. — Рива.

— Ха! — отвърна Бърнард и се обърна към Джиралди. — Центурион, сигнални стрели. Първо: лорд Рива да дойде тук. Второ: всички инженери да се съберат тук.

Ярките сигнални стрели се виждаха от мили. Съобщението щеше да стигне до Рива за миг. Малко повече време трябваше, за да долети лордът до фронтовата линия, а Амара изобщо не беше сигурна с колко време реално разполагат.

Струваше й се, че е минала цяла вечност, а големите същества приближаваха все повече. Богомолките направо полудяха от нетърпение и се държаха така, сякаш исполините излъчват някакви психични вълни. На стената стана пробив, после още един, и Бърнард изпрати подкрепления, за да подсили отслабените зони.

Чу се рев на приближаващ въздушен порок и Рива, по панталони, с разкопчана риза и хаотично разчорлена коса, огледа мрачно стената. Той забеляза Бърнард и се насочи към него, като вдигна юмрук в поздрав и хвърли поглед към полето. Забелязвайки огромните същества, той замръзна.

— Кървави врани!

— Кървави врани — съгласи се Грам.

— Имаме нужда от вода — обърна се Бърнард към Рива. — Милорд, трябва да залеем тази земя и трябва да го направим сега.

Рива няколко пъти отвори и затвори уста, след което сякаш се разтресе.

— О, разбира се. Да ги накараме да затънат. Ще ни трябва река, за да го осъществим навреме.

— Рилуотър — каза Бърнард. — Не е далеч оттук. На около четвърт миля югозападно.

Рива повдигна вежди и кимна.

— Може би е възможно. Инженери?

— Събрани са долу.

— Да-а-а — замисли се Рива. — Точно като напояване на поле, само че още повече. Извинете ме.

Рива скочи от стената към вътрешния двор, спирайки падането си с въздушен поток, и се обърна към инженерите. Веднага започна да раздава кратки заповеди. Мъжете се подредиха в редици и коленичиха, за да сложат длани на земята. Рива, начело на групата, направи същото и няколкостотин опитни инженери, под ръководството на Рива, започнаха да карат земята да се тресе.

Не отне много време. Отначало нищо не се промени, но постепенно долните крайници на богомолките започнаха да се покриват с кал. Тя започна да покрива краката им все по-нагоре, но земята пред стените беше прегрявана няколко пъти през изминалия ден и се беше втвърдила почти като изпечена глина.

— Още! — извика Рива. — Още, враните да ви отнесат!

Призователите се напрегнаха до краен предел. Един изпъшка приглушено и се отпусна настрани, като потрепваше и стискаше лявото си рамо. Други двама просто се сринаха — мъртви или в безсъзнание.

Бълбукащата вода внезапно се разпространи по земята под стените, образувайки огромно огледало, което отразяваше продължаващата в небето свирепа въздушна битка.

Всички чакаха, докато инженерите продължиха с усилията да пренасочат малката река. На всеки няколко мига мъже се сриваха в безсъзнание. Лицето на лорд Рива се напрегна, по бледите му бузи избиха цветни петна. Нивото на водата се повишаваше.

Накрая едно от огромните същества нададе пронизителен рев, когато кракът му се плъзна по гладката глина, хлъзгава от водата и рядката кал, образувала се от стъпките на богомолките. То се олюля и наклони като кораб между вълните, но след това бавно възстанови равновесието си. Миг по-късно направи крачка напред и поднови придвижването си.

— Почти се получи! — изрева през рамо Бърнард. — Можете ли да ги разклатите?

— Да! — задъхано изпръхтя Рива през стиснати зъби.

После отново затвори очи, каза нещо на инженерите и изведнъж самата земя изстена. Тя потрепна и се разтресе веднъж. След това рязко се люшна на една страна и Амара залитна срещу Дорога, който я хвана и не й позволи да падне.

На полето два от исполините, на не повече от двеста ярда от стената, се подхлъзнаха и ревейки, започнаха бавно като на забавен кадър да падат настрани. Отне им няколко дълги секунди да паднат, като през цялото време надаваха разтърсващи костите басови призиви за помощ. Удариха силно земята и огромната им маса накара тонове вода и кал да се разлетят във всички посоки. Десетки, ако не и стотици вордски воини бяха смачкани под всяко от тези чудовищни създания, чието тегло беше достатъчно, за да остави дълбоки отпечатъци дори в изпечената глина. Те ритаха с крака, убивайки още ворди, и надаваха тихи стонове, които караха повърхността на плитката вода около тях да се накъдри.

— Не е зле — каза Бърнард. — Изобщо не е зле. Така и трябваше — той погледна към внезапно изпотения Джиралди. — Центурион, камъкът.

Джиралди бръкна в чантата си и извади гладък, продълговат камък със същия цвят като стената. Той го подаде на Бърнард, който на свой ред го постави на земята и каза:

— Пригответе се да свирите отстъпление.

Тръбачът изгледа нервно полето и облиза устни.

Бърнард си пое дълбоко дъх, след което стовари петата на ботуша си върху камъка и го счупи.

Порив на студен вятър избухна от разбития камък, вдигайки прах и размазвайки петна от прясна кръв по стените. Секунди по-късно един от големите каменни блокове на върха на стената, служещ за зъбец, внезапно потрепери, изпука и започна да променя формата си. От него, сякаш прокопавайки снежна преспа, изскочи нещо подобно на фригийско впрегатно куче. То веднага се обърна, хвърли се напред и уби вордския воин при съседния зъбец, разкъсвайки богомолката до парчета счупен хитин и петна зелено-кафява кръв.

Кучешки гаргойли оживяха по цялата стена и се нахвърлиха върху вордите с неудържима жестокост — и веднага щом и последният оживя, камъните под освободените места потрепнаха и се надигнаха, раждайки още повече гаргойли.

— Сигнал за отстъпление! — заповяда Бърнард.

Тръбачът подаде сигнала и легионите моментално започнаха да се оттеглят, сякаш гласът на Бърнард беше достигнал до всеки един от тях. Амара се присъедини към съпруга си и останалата част от командния състав, когато напуснаха стената, тъй като все повече кучешки гаргойли се освобождаваха от камъка, който изграждаше стените, и се втурнаха да убиват ворди, размахвайки каменните си опашки с нещо, много приличащо на свирепа радост.

Мулетата и техните екипи вече бяха на път и когато се спусна на земята, Амара забеляза, че земята от тази страна на стената също омеква. Рива, дишайки тежко, беше останал на мястото си, с двете си длани на земята.

Амара побърза към него с думите:

— Ваша светлост! Трябва да тръгваме!

— След минута! — изпръхтя той. — Земята от тази страна на стената е изцяло насипна. Ако е добре намокрена, ще ги забави още повече.

— Ваша светлост — каза Амара. — Нямаме минута — тя се обърна към инженерите и излая: — Чухте сигнала. Отстъпваме!

Те бяха толкова изнемощели, че само малцина имаха сили да поздравят, но всички със стонове се изправиха на крака и се отдалечиха както от постоянно намаляващата стена, така и от постоянно нарастващия брой гаргойли.

Амара диво се огледа. Наоколо цареше пълно объркване, придружено от писъци и многоцветни светкавици. Тук-там вордът успяваше да пробие през живата стена от гневни гаргойли. Рицари на земята и метала незабавно затваряха всеки пробив, забавяйки напредването на врага и давайки на уморените легионери повече време да се оттеглят. Хората влачеха ранените на безопасно място. Конете цвилеха панически. Огромните създания продължаваха да надават дълбокия си рев, а богомолките пищяха така, че на Амара й се струваше, че тъпанчетата й ще се спукат.

Не можеше да види Бърнард и командния състав.

— Милорд! — извика тя. — Трябва да тръгваме! Веднага!

Рива изпусна кратък, приглушен звук и се отпусна на една страна, вдигайки ръка да се хване. Но тя беше твърде слаба да го задържи и той падна на бързо навлажняващата се земя.

— Ставайте! — извика Амара. Тя падна на колене и преметна едната ръка на мъжа през рамото си. — Ставайте!

Рива примигна и я погледна с изцъклени очи.

Амара искаше да изкрещи разочаровано, но вместо това направи всичко възможно да го изправи на крака. След това двамата се заклатушкаха далеч от стената, залитайки като пияници. По-бързо. Трябваше да се движат по-бързо.

Чувайки свистящ писък зад гърба си, Амара се обърна и видя, че половин дузина богомолки я догонват.

Битката беше невъзможна. Вместо това, тя хвърли воал около себе си и дезориентирания Върховен лорд. Атаката на богомолките рязко спря, когато загубиха целта си, и те започнаха да се въртят насам-натам, като всяка от шестте се стрелна след първото движещо се нещо, което забеляза.

За нещастие на богомолка номер три, първото движещо се нещо, което видя, беше гарганта Уокър. И въпреки че богомолката безстрашно се хвърли в свирепа атака, Уокър не се впечатли. Той просто вдигна огромната си лапа и я спусна надолу в проста размазваща дъга, която сложи рязък и окончателен край на атаката на ворда.

— Амара! — изрева Дорога от гърба на Уокър. Два гаргойла преминаха покрай тях в преследване на промъкнал се ворд. Уокър отметна глава и изсумтя, докато Дорога продължи да вика:

— Амара!

Амара свали воала:

— Дорога! Насам!

Маратът се наведе напред, каза нещо на Уокър и гаргантът тръгна към нея. Дорога сграбчи въжето на седлото и увисна отстрани на Уокър, като протегна ръка. Амара вдигна ръката на Рива в хватката на марата. Дорога с ръмжене изтегли мъжа на седлото. Амара се изкачи зад него по плетеното кожено въже и Дорога извика нещо на Уокър. Гаргантът се завъртя, двете предни лапи се издигнаха над земята и се обърнаха на изток. Той се втурна напред по начин, който Амара никога досега не беше виждала при такъв гигант — нещо като тромав галоп, който почти я изхвърляше от гърба на всеки няколко скока, но преодоляваше разстоянието с впечатляваща скорост.

Дорога отметна глава и нададе триумфален вой, а Уокър му отговори. Амара погледна през рамо. Стената от гаргойли се държеше, макар и не перфектно. Стотици богомолки бяха пробили и въпреки коварната повърхност, едно от огромните създания също беше достигнало до мястото, където преди беше стената. Уокър се движеше бързо, но не достатъчно, за да изпревари преследващите го богомолки.

Но скоро необходимостта от това изчезна.

Пред тях се разнесоха крясъци и в следващия миг дълга редица гарганти изскочиха от тъмнината — съплеменниците на Дорога. Гаргантите, движещи се по двойки и по тройки, се врязаха в промъкналите се покрай гаргойлите ворди и започнаха да ги мачкат, като им попречиха ефективно да преследват отстъпващите алерански легиони. Звуците на битката зад тях започнаха да се отдалечават и Амара усети как потръпна.

Не й беше студено. И дори не беше реакция на страх, въпреки че тя със сигурност се страхуваше.

Потръпването, което премина през нея, беше причинено от случилото се.

Инвидия им беше казала истината. Не бяха очаквали толкова огромни ворди, въпреки че Инвидия определено се опита да им каже, че те са по-големи от гарганти.

Беше казала истината.

И ако имаше дори най-малкия шанс тя наистина да изпълни обещанието си и да ги отведе до вордската кралица, давайки им шанс да прекратят войната, те нямаха друг избор, освен да приемат предложението й.

Амара вдигна поглед. Битката във въздуха беше приключила и летците се спускаха, за да помогнат на маратите да забавят напиращите ворди. Те щяха да бъдат последните войски, напуснали бойното поле — тяхната скорост означаваше, че дори да продължат да се бият още два или три часа, те пак биха могли да стигнат до Гарисън преди някои от легионите.

Инвидия беше казала истината.

Последното нещо, от което Амара се нуждаеше в момента, беше да загуби контрол над ситуацията, но тя не можеше да се сдържи. Надежда трептеше в гърдите й — надежда, че може би Инвидия наистина е била искрена. Че може би всички ужаси, които е видяла и извършила, са променили същността й. И въпреки че всяка частица здрав разум й крещеше обратното, глупавата надежда продължаваше да танцува в мислите й.

Опасна емоция беше надеждата. Много, много опасна.

Тя почувства как усмивка оголва зъбите й. Истинският въпрос беше: чия надежда беше по-глупава, нейната или тази на Инвидия?