Фурията на Първия лорд

Глава 7

Валиар Маркус влезе в командната палатка и отдаде чест. Октавиан вдигна глава и кимна, приканвайки го да влезе. Капитанът изглеждаше уморен и изтощен след усилията, които бе вложил във водното призоваване, за да предаде посланието си на цяла Алера, а и оттогава не беше спал. Беше прекарал нощта в командната палатка, четейки доклади и изучавайки карти и пясъчни маси. Малък басейн, създаден от инженери на легиона, заемаше единия ъгъл на палатката.

Принцепсът стоеше пред басейна и гледаше надолу към стоящото на повърхността на водата умалено изображение на трибун Антилус Красус.

— Колко холтъра спасихте оттам?

— Осемдесет и трима — отговори Красус. Гласът му беше много далечен и приглушен, сякаш идваше от дълъг тунел. — Всички, сър, включително животните и добитъка.

Капитанът се изсмя късо.

— Имахте ли достатъчно летци за всичко това?

— Изглеждаше като добро предизвикателство за врага, сър — отговори Красус, едното ъгълче на устните му се изви в усмивка. — Трябваше да ги оставим след няколко часа полет, но поне в близко бъдеще няма да станат храна за кроача.

Тави кимна.

— Пострадали?

Изражението на Красус стана сериозно.

— До тук двама.

Маркус видя как раменете на Октавиан се сковаха.

— До тук?

— Вие бяхте прав. Вордът беше взел защитни мерки — същества, подобни на стършели. Когато вашето изображение се появи от басейна, те излетяха от кроача като болтове от балеста.

Изражението на Красус остана спокойно, но гласът му трепна.

— Имаха жила, които пробиваха през кожената униформа и бронята. Успяхме да подсилим плочките на лориката с помощта на фурии, за да попречим на тези малки гадинки да ги пробият. Ако не бяхме успели… врани, сър, дори не искам да мисля за това. Реагирахме достатъчно бързо, но жилата им се оказаха отровни и когато попадаха в плът, а не в метал, раняваха хората. Снощи загубих двама души, а още дузина ранени се влошават.

— Опитахте ли се да използвате водно призоваване?

Красус поклати глава.

— Нямаше време. Небето гъмжеше от вордски рицари. Почти съм сигурен, че няколко обърнати от ворда призователи на вятър ни следваха по петите. Трябваше да продължим да летим.

Октавиан се намръщи.

— Измъкнахте ли се от окупираната територия?

— Към този момент, да.

— Имате ли време да се опитате да се излекувате сами?

Красус поклати глава.

— Съмнявам се. Вордът все още се опитва да ни намери. Мисля, че за ранените ще е най-добре да ги закараме при лечителите на легиона.

Маркус видя как капитанът се бори със себе си. Командирът винаги се изкушаваше да се влага твърде много във всяка операция. Но за да е водач, човек трябва да поддържа рационална перспектива. Октавиан не можеше сам да прецени състоянието на хората, нито тяхното местоположение, нито уменията на врага. Той обаче не искаше повече от хората му да губят ненужно живота си. Изкушението да отмени решението на полевия командир трябваше да е много силно.

Капитанът въздъхна.

— Ще се погрижа лечителите да са готови за вас в момента, в който кацнете.

Образът на Красус кимна.

— Благодаря ви, сър.

— Такова сериозно преследване — помисли на глас капитанът. — Вордската кралица ядоса ли се?

Красус потръпна.

— Сър… ние бяхме на най-малко десет мили от нейния кошер и я чухме как крещи. Повярвайте ми, нямах никакъв проблем да убедя хората си да летят цялата нощ без почивка.

— Значи сега тя ще предприеме нещо — каза капитанът. — Можем да накараме ситуацията да работи за нас. Сигурен съм в това.

Той се намръщи на трибуна.

— Какъв е вашият план?

— Ще дам на мъжете няколко часа почивка, след което ще потеглим отново. Ще преминем над още две ленти кроач, преди да се върнем. Очаквам още вордски рицари да се опитат да ни прихванат.

— Не им позволявайте.

— Няма, сър — отвърна Красус.

Капитанът кимна.

— Добра работа, трибун.

Очите на Красус блеснаха от похвалата и той удари с юмрук над сърцето си в рязък поздрав. Капитанът върна поздрава, след което прокара ръка по образа. За секунди водата, от която беше образуван, плавно и безшумно се върна в басейна.

Капитанът потъна в лагерния стол и притисна двете си длани към челото.

— Сър — каза Маркус. — Имате нужда от почивка.

— По-късно — отвърна уморено капитанът. — По-късно.

— Сър — започна Маркус, — с цялото ми уважение, но в момента звучите точно като…

Едва се усети навреме, за да не се издаде: „Точно като дядо ви“. Валиар Маркус не беше близък с Гай Секстус. Не можеше да знае какъв е бил Първият лорд в неформална обстановка.

— Точно като новобранец, който се опитва да ми каже, че може да завърши марша, въпреки че краката му са целите в мехури и глезенът му е счупен.

Слаба усмивка докосна устните на капитана.

— Ще си почина, веднага щом приключим.

— Много добре, сър. Как бих могъл да ви помогна?

Капитанът отпусна ръце и погледна Маркус.

— Какво знаете за традиционното ухажване на маратите?

Маркус примигна.

— Моля?

— Ухажването при маратите — уморено повтори Октавиан. — Какво знаете за него?

— Сигурен съм, че Магнус знае повече от мен, сър.

Капитанът раздразнено махна с ръка.

— Вече го питах. Каза, че веднага щом разбрал как понякога изяждат враговете си, осъзнал, че знае достатъчно, за да не иска да има нищо общо с тях.

Маркус изсумтя.

— Сър, в това има определен смисъл. Маратите могат да бъдат опасни.

Капитанът го погледна сърдито.

— Ще ми кажете и за това. Но първо ми кажете какво знаете за тяхното ухажване.

— Искате да задържите посланичката и за в бъдеще ли, сър?

— Не е толкова просто — отговори капитанът.

— Съгласен съм. Много граждани няма да харесат тази идея.

— Тях враните да ги отнесат — отговори капитанът. — Единствените, които могат да вземат това решение, сме аз и Кайтай.

Маркус изсумтя.

— Чувал съм разни истории.

— Например?

Маркус сви рамене.

— Обичайното. Че се чифтосват със своите животни. Че преди битка участват в кървави ритуали и оргии.

Той потръпна. Последното го беше видял със собствените си очи и то предизвикаше кошмари, а не фантазиите.

— Че бият жените си, докато не се подчинят на волята на съпрузите си.

При тези думи капитанът шумно изсумтя.

Маркус кимна спокойно.

— Да. Ако посланикът намекне за това, последното е просто глупост.

— Нещо друго?

Маркус сви устни и започна да се бори със себе си. Не се очакваше Валиар Маркус да знае много за маратите и техните обичаи. От друга страна, един разговорлив, уважаван войник от севера познава много хора. Някои от тях може да са пътували. Някои от тях биха се върнали с истории. И…

И Маркус осъзна, че иска да помогне на капитана.

— Служих на един човек, който стана началник на оръжейниците на доста голямо търговско семейство — каза той накрая. — Той ми разправяше нещо за състезание.

Капитанът се намръщи и заинтригувано се наведе напред.

— Състезание?

Маркус изръмжа утвърдително.

— Очевидно една маратска жена има право да поиска да тества потенциалния си съпруг чрез състезание. Или може би беше изпитание с бой. Той не беше много ясен по въпроса.

Октавиан повдигна гарвановочерните си вежди.

— Шегувате се.

Първото копие сви рамене.

— Само това знам.

Беше истина. Дори курсорите знаеха малко отвъд военните способности на варварите. Информацията за обществото на маратите беше изключително оскъдна. В по-голямата си част и двата народа се опитваха да се избягват. Достатъчно беше да знаят само за заплахата, която те представляват, за да могат легионите ефективно да им се противопоставят.

Разбира се, никой никога не беше заповядвал на курсор да разбере как се предлага брак на жена-марат.

— Изпитание с бой — измърмори мрачно Октавиан. Маркус си помисли, че може да е казал: „Перфектно“.

Маркус запази спокойно изражение.

— Любовта е прекрасно нещо, сър.

Октавиан го погледна кисело.

— Получихте ли докладите от Ванориус?

Маркус отвори кожения калъф на колана си и подаде свитък хартии на капитана.

— Благодарение на Магнус, да, сър.

Капитанът взе докладите, облегна бедро на пясъчната маса и започна да чете.

— Чел ли сте ги?

— Да, сър.

— Какво мислите?

Маркус сви устни.

— Вордите ни превъзхождат числено, но изглежда не са особено ефективни без кралица, която да ги води. Постоянно има някакви битки при обсадените градове, но проблемите на обградените Върховни лордове са по-скоро като да попаднат в силна виелица, отколкото като да водят война.

Октавиан обърна страницата, зелените му очи бързо пробягаха по следващата.

— Продължавай.

— Големи вражески сили се движат към Рива. Вече трябваше да са там, но Акватайн изгори цялата земя между Рива и старата столица чак до кървавите недра. Изглежда това ги е забавило.

Капитанът се намръщи и поклати глава.

— Колко време остава, преди да се изправят срещу Акватайн?

— Трудно е да се каже. Ако приемем, че темпото им се запази бавно като сегашното — още от дванадесет до четиринадесет дни.

Маркус се намръщи и продължи:

— Дори да атакуват легионите и да загубят, те могат да ни нанесат фатален удар, освен ако не премахнем кралицата. Ако тя им заповяда, те ще се бият до последния восъчен паяк. Ще вземат със себе си лъвския дял от нашата сила.

— А тя просто ще създаде още — каза Октавиан.

— Да, сър.

— Бих казал, че най-добрият вариант е да сме там след дванадесет до четиринадесет дни. Нали?

Маркус усети как веждите му литват нагоре чак до линията на косата.

— Това е невъзможно. Нямаме пътища. Никога не бихме могли да изминем това разстояние навреме, за да се присъединим към битката. Нямаме достатъчно летци, за да прехвърлим толкова много сухопътни войски.

Очите на Октавиан блеснаха и той се усмихна. Тази усмивка преобрази чертите на обикновено сериозния млад мъж. Беше усмивката на момче, планиращо страхотен номер.

— Знаете ли — каза той, — че Алера е постигнала мирно споразумение с ледените?

— Сър? Чух нещо подобно, но в легиона има много различни слухове.

Тави кимна.

— Познавате ли лорд Ванориус?

— Да, донякъде. Разговаряхме често, когато служех при Антилус. Винаги по въпроси на легиона.

— Отиди при него — каза Тави. — Трябват ни призователи на дърво. Искам всеки рицар на дърво, всеки гражданин, способен да призовава дърво, и всеки професионален дърводелец в Антилус да се появи в този лагер призори.

— Сър? — каза Маркус. — Не съм сигурен, че разбирам.

— Наистина ли? — каза Октавиан и за миг онази усмивка отново се появи. — Защото аз съм абсолютно сигурен, че не разбирате.

— Призователи на дърво.

— Да — каза капитанът.

Маркус предпазливо вдигна вежди и поздрави с юмрук към сърцето си.

— Какво искате да кажа на Ванориус, когато ме попита защо са ви нужни?

— Оперативна сигурност — каза капитанът. — И ако това не подейства, информирайте го, че неспазването на законна заповед на короната по време на война се счита за предателство.

Погледът му се втвърди.

— Не отправям молба.

— Да, сър — каза Маркус.

Извън палатката караулът зададе въпрос и гърмящ бас отговори с ръмжащ тон. Секунда по-късно един от часовите надникна в палатката и каза:

— Двама канимски пратеника, капитане.

Октавиан кимна и махна с ръка.

— Поканете ги, моля.

Маркус не познаваше двамата каними, които влязоха миг по-късно, като леко се прегърбиха, за да не докосват ушите им тавана. Единият, с гъста тъмна козина, носеше стара, износена броня на военната каста, на която липсваха няколко части. Другият — слаб, със златиста козина и очи-мъниста — носеше яке с шипове от стомана, което беше основната екипировка на сегашната канимска милиция от ветерани.

Маркус усети лек шок от осъзнаването. Варг никога не би изпратил воин като куриер, още по-малко такъв, който да е с такъв външен вид като този. А другият със златистата козина приличаше по-скоро на шуаранец, единствените каними, които алеранецът беше виждал да имат подобен оттенък на козината. Шуаранците не бяха участвали в нахлуването на Алера със силите на Сари. Те никога не бяха напускали Кания. Следователно никога не биха могли да станат членове на обучената за война милиция на Насаг — за каним, който лъжливо твърди, че е член на това формирование беше все едно да иска да го разкъсат. Канимската гордост беше свирепа, ревнива и кърваво решителна.

Може би лошо екипиран воин би могъл да бъде изпратен със съобщение. Може би канимът със златистата козина винаги е бил в редиците им и просто алеранците никога не са забелязвали присъствието му. И двете неща бяха възможни поотделно.

Но заедно?

Маркус се почеса по носа с върха на пръста си и когато отново спусна ръка, тя се плъзна само на инч от дръжката на меча му. Той погледна Октавиан с надеждата да го предупреди.

Не беше необходимо. Очевидно капитанът беше стигнал до същите заключения като Маркус и макар външно да остана спокоен, той дискретно пъхна палец в колана си, като го постави в непосредствена близост до дръжката на камата зад гърба му.

— Добро утро — каза учтиво Октавиан, като наклони леко глава на една страна в поздрав на висшестоящ към подчинен. — Имате ли нещо за мен, господа?

Бронираният каним направи няколко крачки напред и бръкна в торбичката на хълбока си.

Ръката му се появи, стиснала каменен нож. Бронираният каним изрева на канимски:

— Един народ!

И замахна към гърлото на капитана.

Сърцето на Маркус подскочи. Капитанът беше сериозен противник, когато използваше призоваване на метал, но тези способности бяха безсилни срещу каменни оръжия. Магията на метала не можеше да го предупреди за атаките на оръжието и при сблъсък с канима той щеше да бъде принуден да разчита само на своята физическа подготовка, а без помощта на фуриите нито един алеранец не би могъл да се сравни по сила с канимите и само най-бързите биха могли да се конкурират с тях по скорост.

Октавиан дръпна глава назад и острието го пропусна на косъм.

Той отстъпи назад и направи няколко танцуващи крачки, докато вадеше камата от колана си и я хвърляше. Оръжието се превъртя един път и половина и потъна в незащитено място в бедрото на канима. Нападателят зави от внезапната болка и се препъна.

— Сър — извика Маркус и извади и хвърли меча си с едно движение.

Не спря да види дали Октавиан го е хванал, а се обърна към втория каним, който вадеше тънка дървена тръба. Когато Маркус се приближи, канимът вдигна тръбата до устата си и издуха, от другата страна изскочи малка светкавица от цвят и стомана. Маркус наведе глава и почувства как стрелата се удря в солидната алеранска стомана на шлема. След това се втурна към убиеца, призовавайки земната си фурия.

Канимът беше невероятно силен, но неопитен. Двамата се блъснаха силно в земята и вместо да се опита веднага да избяга, канимът заудря с крайници в безполезни опити да забие нокти или зъби в Маркус. Маркус нямаше време да го пленява. Трябваше бързо да отстрани златната козина и да отиде на помощ на Октавиан. Затова с едната ръка той сграбчи китката на канима в хватка за смачкване на костите, след което стовари другия си юмрук в главата му, смачквайки черепа на противника си с усилена от фурията сила.

Маркус погледна назад и видя как капитанът счупи примитивния каменен меч на канима с бързо движение на гладиуса и продължи с четири светкавични наклонени удара през бронята на нападателя. Всеки два от тях вероятно щяха да са фатални, но капитанът не искаше да рискува. Едва след като се увери, че врагът е напълно неутрализиран, той се обърна към Маркус и втория каним с вдигнат за удар меч.

Двамата мъже срещнаха погледи, докато бронираният каним бавно се свлече на земята зад капитана и Маркус с учудване осъзна, че разсъжденията на Октавиан са били идентични с неговите. Той се беше справил с нападателя си бързо и ефективно, за да има време да му се притече на помощ.

Погледът на Октавиан обхвана Маркус и канима с разбитата глава. След това се обърна към мъртвия си противник и се намръщи.

— Врани — изръмжа той. — Кървави врани.

Нахлуха стражите. Без колебание и двамата забиха мечовете си в победения от Маркус каним.

Какъв капитан, какъв легионер, помисли си Маркус. Когато стражите пристъпиха към втория каним, капитанът им махна с ръка.

— Готов е — после вдигна поглед. — Маркус, ранен ли сте?

— Ще се справя — задъхано отговори Маркус.

Той беше в достатъчно добра форма, за да върви в крак с легиона, но прекара няколко месеца на кораб, където нямаше реален начин да поддържа форма.

И, честно казано, вече не беше млад.

Октавиан избърса кръвта от меча на Маркус в тъмната козина на мъртвия каним, след което му върна оръжието с дръжката напред. Маркус кимна в знак на благодарност, огледа оръжието за петна или повреди, намери състоянието му за изправно и го върна в ножницата си.

Октавиан хвърли поглед към Маркус и каза просто:

— Благодаря.

След това излезе от палатката, вцепенен от гняв или може би в естествена реакция от покушението върху живота му.

Трима легионери се втренчиха след него.

— Какво стана? — попита един от стражите. — Мислех, че трябва да сме съюзници.

Маркус изсумтя и го тупна по бронираното рамо, за да ги насочи да последват капитана.

— Аз също, войник. Аз също.