Фурията на Първия лорд

Глава 9

— Трибун Антилар — каза Тави, — нуждая се от вас.

Макс се откъсна от обяда си, объркан от тона на Тави.

Но въпреки че Макс беше приятел на Тави, той също така беше и легионер. Така че веднага се изправи, отдаде чест с удар с юмрук в гърдите и влезе в крак с Тави, преди да е преглътнал последния си залък.

Излизайки от трапезарията, Тави забеляза Красус, който крачеше из лагера и обясняваше нещо на един от центурионите на легиона.

— Трибун Антилус! — извика Тави. — Центурион Шулц! Последвайте ме.

Красус и Шулц реагираха по същия начин като Макс.

Тави изобщо не забави крачка, така че и двамата се втурнаха след него и Максимус.

Тави се насочи към лагера на канимите, без да каже и дума повече, но преди да са изминали и стотина ярда, чуха тропот на копита. Кайтай скочи от коня, лицето й беше сериозно и намръщено.

За момент тя се втренчи в Тави, след което тръгна до него.

Приливът на облекчение и удоволствие при вида й временно потисна гнева и обмислянето на следващата стъпка.

— Значи се върна? — попита той.

— Току-що, алеранецо, очевидно е — тя отново го погледна, сякаш искаше да се увери, че той няма да изчезне. — Почувствах нещо.

— Двама каними току-що се опитаха да ме убият.

— Варг? — попита Кайтай през зъби.

— Няма начин да знаем със сигурност, но по-скоро не.

— Негови хора, негова отговорност — изръмжа Кайтай.

Тави изсумтя, без да изразява нито съгласие, нито несъгласие с нея.

— Успяхте ли?

Тя го погледна и каза с лека нотка на презрение:

— Алеранец.

Тави оголи зъби в жестока усмивка.

— Разбира се. Моите извинения.

— Така и трябва — съгласи се Кайтай. — Какво се надяваш да постигнеш?

— Ще получа отговори от Варг — каза Тави.

— Какво? — избоботи Макс. — Канимите са се опитали да те убият?

— Преди около пет минути — отговори Тави.

— Тогава защо, врани, вървим към лагера им?

— Защото трябва бързо да предприема нещо, преди това да се е превърнало в нещо по-лошо — отвърна Тави, — и защото Варг е там.

— Но ако той ги е изпратил да те убият, какво ще му попречи да довърши работата, когато се появиш там?

— Вие — каза Тави.

Макс се намръщи.

— О, да, аз.

— Не бъди егоист — каза Тави — Красус и Шулц също заслужават да помогнат.

Макс изръмжа.

— Кървави легиони — прошепна под нос. — Кървави каними, кървави луди Първи лордове.

— Ако искаш да останеш тук… — започна Тави.

Макс го погледна възмутено.

— Разбира се, че не — той погледна през рамо. — Шулц е опитен, но всичко ще отлети при враните, ако малкият ми брат е начело, а неговият ранг е по-висок от този на Шулц.

— Технически погледнато — каза Красус, — моят ранг също така е по-висок и от твоя.

— Не е така, и двамата сме трибуни.

— Аз пристигнах първи.

— Двамата пристигнахме по едно и също време. Освен това аз бях назначен в Първи алерански шест месеца преди да бъде сформиран — отвърна Макс.

Красус изсумтя.

— Като центурион, фалшив центурион.

— Няма значение. Аз съм по-старши.

— Като деца сте — намеси се Тави. — Виждате как Шулц не спори за такива неща, нали?

— Както е угодно на капитана, сър — отговори Шулц с невинно изражение на лицето, — аз тук не се меся.

Кайтай се ухили, оголвайки зъби по канимски маниер.

— Шулц има повече здрав разум и от двама ви. Дори само затова заслужава да командва.

Шулц игнорира коментара с неподражаем стоицизъм.

Лагерът на хълма остана зад тях и те приближиха до много по-големия лагер на канимите. Стражите на портата забелязаха приближаването на Тави и хората му. Един от тях, непознат за Тави, вдигна ръка, настоявайки Тави да спре, за да се идентифицира. Това беше стандартна процедура за всеки, който желае да влезе в лагера им.

Тави пое дълбоко дъх и си напомни, че това не е обичайно посещение.

Вместо да спре, той се наклони назад и със сила, взета от земните фурии, удари с крак по дървената порта и тя с трясък се отвори.

Двамата стражи, застанали до портата, паднаха на земята на различни страни и всеки каним в околността обърна тъмночервените си очи към случващото се.

— Търся моя гадара, Варг — заяви Тави на ръмжащия език на воините-вълци, достатъчно силно, за да го чуят всички каними. — Нека всеки, който иска да ме спре, да излезе напред.

Пътят към центъра на канимския лагер внезапно опустя. Тави тръгна напред, стараейки се да изглежда така, сякаш само търси повод, за да излее гнева си върху всеки, който е имал нещастието да привлече вниманието му. Имаше достатъчно опит в общуването с канимите, за да знае, че за тях езикът на тялото и увереността са по-важни от думите. Основното му притеснение беше, че някои млад воин би могъл да реши, че неговото поведение е бравада, блъф, и да реши да го предизвика.

Вече беше убил двама. Като се има предвид колко яростно Варг и кастата на воините защитаваха онова, което е останало от техния народ, може би вече беше прекалено късно да се спаси нещо от ситуацията. След като се пролее кръв, канимите може да станат по-малко рационални.

В този смисъл алеранците не бяха много по-различни от тях.

Кайтай зае мястото си до Тави, зелените й очи се присвиха, а изражението й стана сурово.

— Не вярваш, че Варг стои зад това — каза тя под нос.

— Не. Ако искаше да ме убие, щеше да вземе меч и да го направи сам.

Кайтай кимна.

— Следователно някой друг е изпратил убийците.

— Да — каза Тави.

Кайтай за миг се намръщи замислено, след което каза:

— Разбирам. Страхуваш се, че който е изпратил убийците, е знаел, че ще умрат.

Тави кимна.

— Вероятно те вече разпространяват слухове сред канимите.

Кайтай присви очи.

— Те ще те обвинят в убийство.

— Първо трябва да стигна до Варг — каза Тави, — преди слуха да има време да се разпространи.

Кайтай яростно погледна двойка воини в синьо-черни стоманени брони и златиста козина, шуаранци, които никога не се бяха изправяли срещу алеранските легиони на бойното поле и които следователно може би бяха по-склонни да предизвикат алеранците. Единият от тях изглеждаше толкова спокоен, колкото би трябвало да бъде, но партньорът му, едър каним, потрепна с уши от учудване и проследи минаващия покрай него алеранец с неприкрит интерес.

Кайтай удовлетворено изсумтя.

— И преди слухът да се разнесе сред алеранците.

Тави кимна.

— Точно затова сега действаме толкова шумно.

Тя му хвърли притеснен поглед.

— Не всички врагове са като Варг. Бъди внимателен.

Тави изсумтя насмешливо, след което отново замълча и те приключиха пътя си през лагера без инциденти.

Когато приближи до центъра на лагера, Тави забеляза дузина от най-старшите каними от кастата на воините, бронята им беше покрита с толкова много алени шарки, че под тях черната стомана почти или изобщо не се виждаше. Всички почиваха в непринудени пози около входа на подземното скривалище, което Варг използваше като команден пункт.

Някои бяха приклекнали на групи от по двама или трима, сякаш просто си прекарваха времето заедно. Още двама играеха на лудус на огромна дъска с големи фигури. Други двама стояха един срещу друг с дървени тренировъчни мечове, но не размахваха тъпите остриета. Единият беше заел отбранителна позиция, държейки меча косо към тялото. Неговият противник беше вдигнал своето острие над главата си, успоредно на линията на гръбначния стълб.

Щом Тави приближи по-близо, позицията на всеки от воините се промени като огледален образ. Първият каним се плъзна на крачка встрани и промени ъгъла на меча си. Партньорът му направи половин крачка напред, сякаш в синхронен танц, извъртя тялото си и направи широк замах с меча надолу и напред, а дървеният му връх спря, почти докосвайки острието на втория каним.

И двамата отново замръзнаха за няколко вдишвания, след което отново смениха позициите си. След като позициите бяха заети, първият каним отпусна челюсти в лека усмивка. Вторият изръмжа разочаровано. Двамата отпуснаха остриетата си, наклониха глави един към друг в канимски поклон и се обърнаха, за да наблюдават приближаването на алеранците, сякаш краят на състезанието им случайно е съвпаднал с тяхното пристигане.

Тави спря на няколко ярда от обсега на дългия удар на единия от пазачите на Майстора на войната, изръмжа под нос и извика:

— Гадара! Искам да говоря с теб!

За момент настъпи тишина и десетината пазачи спокойно се изправиха срещу алеранците. Всеки от тях държеше лапа върху оръжието си.

Варг се появи от скривалището в тъмночервената си стоманена броня, умишлено заставайки на светло. Насаг последва баща си с поглед, насочен към алеранците. Варг пристъпи напред към Тави и спря на по-малко от инч извън обсега на собственото си оръжие.

Тави и Варг си размениха поздрави в стила на канимите, като наклониха много леко главите си настрани.

— Какво означава това? — попита Варг.

— Това е, което е — отговори Тави. — Двама каними току-що се опитаха да ме убият в командния ми пункт. Те влязоха, представяйки се за ваши пратеници. Единият носеше броня на нарашански воин, другият беше в униформата на милицията на Насаг.

Ушите на Варг се завъртяха напред и замръзнаха в това положение. За каним това беше израз на учтив интерес, но неподвижността на останалата част от тялото му се равняваше на еквивалент на безизразна маска, предназначена да не може да се отгатнат мислите му.

— Къде са те сега? — попита Варг.

Тави се напрегна при въпроса, но принуди тялото си да остане спокойно и уверено.

— Мъртви.

Варг приглушено изръмжа.

— Не мога да оставя такива неща ненаказани — отговори Тави.

— Не — каза Варг. — Не можеш.

— Предизвиквам отговорника на канимите.

Очите на Варг се присвиха. Изминаха няколко секунди, преди той да отговори.

— Тогава предизвикваш мен. Аз съм водачът на моя народ. Аз съм отговорен за тях.

Тави кимна бавно.

— Бях сигурен, че ще кажеш така.

Насаг издаде тихо, клокочещо ръмжене.

— Спокойно — изръмжа Варг, поглеждайки през рамо.

Насаг утихна.

Варг се обърна към Тави.

— Кога и къде.

— Силите ни трябва да тръгнат след два дни — каза Тави. — Това време достатъчно ли е да се уреди този въпрос?

— В допълнение към това, което вече се случва? — попита Варг. — Не.

— Тогава ще се срещнем веднага щом се подготвите. Едно острие, открито поле, докато единият не падне.

— Съгласен съм — каза Варг.

И двамата си размениха поредните едва забележими поздрави. Без да откъсва поглед от Варг, Тави направи няколко бавни крачки назад. След това се обърна, направи жест с една ръка към спътниците си и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Сред канимите вече се носеха слухове. Стотици, ако не и хиляди, бяха дошли да наблюдават връщащите се алеранци. Въпреки че мърморенето на глухите басови гласове, говорещи на канимски, никога не е бил успокояващ приятелски звук, Тави усети, че общият им тон е значително по-отвратителен от всеки, който беше чувал преди. Той мина през тълпата от извисяващи се хора-вълци, очите му гледаха само напред, челюстта му беше стисната. Усещаше присъствието на Кайтай до себе си, както и Макс, Красус и Шулц зад гърба си. Всички вървяха в крак с него, ботушите им удряха земята едновременно — дори и тези на Кайтай.

Канимите не се опитаха да ги спрат, макар че когато стигнаха до края на лагера, Тави забеляза голяма тълпа, която ги приближаваше косо. Предвождаха я половин дузина шамани в бледите си дрехи от човешка кожа. Той ги проследи с периферното си зрение, но не промени темпото. Ако канимите решаха, че алеранците бягат, това можеше да предизвика атака и независимо колко силен беше алеранският отряд, те бяха просто шепа хора, заобиколени от стотици каними. Щяха да ги разкъсат на парчета.

Тави мина през разбитата порта покрай двамата пазачи — и двамата бяха на крака и ги гледаха заплашително.

Никой от тях не срещна намръщения поглед на Тави и не се опита да го предизвика. Тълпата, водена от шаманите, беше на сто ярда от тях, когато Тави напусна лагера и изчезна зад хълма.

Той си позволи да се отпусне чак когато бяха извън обсега на хвърлен камък или копие.

— Кървави врани — изпусна дъх зад гърба му Шулц.

— Врани и кървави фурии — съгласи се Макс, — видяхте ли тази група с шаманите, те всеки момент можеха да се нахвърлят върху нас.

— Да — отбеляза Красус, — щеше да е доста грозно.

— Ето защо капитанът разби портата на идване — каза Кайтай.

— Никога не съм съжалявал, че съм осигурил възможност за бързо оттегляне — потвърди Тави, след което извика: — Центурион.

— Сър — отзова се Шулц.

Тави кимна към дежурните легионери на портата в лагера на Първи алерански:

— Искам да поговорите с вашия трибун. Уведомете го, че ще изпратя Бойните врани на отделна мисия. Това е всичко, което той трябва да знае.

— Да, сър — отговори Шулц.

— Екипирайте ги за конен поход и ги изпратете при позициите на инженерната кохорта. Намира се на брега на север от Антил. Задачата ви е да пазите инженерите и да следите за всеки подозрителен каним. В случай че решат да ни създадат проблеми, това място ще бъде очевидна цел, така че искам вашите хора да са там преди да се стъмни.

— Нямам представа за какво говорите, сър — каза Шулц сериозно. Той поздрави, обърна се да потегли и добави: — Ще бъде направено.

— Макс, вземи конницата със себе си. Поддържайте едно крило да е постоянно готово да реагира на атака. Реакцията да е твърда и безмилостна. Искам всеки, който си мисли да навреди на инженерите, да знае с какво се захваща, ако опита.

Макс кимна.

— Разбрах. Какво пазим този път?

— Ще разбереш — отговори Тави. — Красус, знам, че няма да им хареса, но искам рицарите да се преструват, че са инженери. Следващите няколко дни ще бъдат трудни. Отидете с Макс и Шулц и бъдете подчинени на началника на инженерния персонал.

Красус въздъхна.

— Поне няма да има повече ледени кораби.

Тави хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Не… точно, не.

Макс и Красус се спогледаха.

— Дали знае колко дразнещо е това? — попита Макс.

— О, определено — отговори Красус.

— Мислиш ли, че трябва да кажем нещо по въпроса?

— Товарът на командването е тежък — трезво разсъди Красус. — Вероятно трябва да го оставим да се забавлява.

Макс кимна.

— Особено след като той така или иначе ще го прави.

— Той е могъщият Първи лорд — каза Красус. — Ние сме само смирени легионери. Подчиняваме се, без да питаме.

— Подчиняваме ли се?

— Това беше въпрос. Ти попита.

— Добре — каза Макс. — Извинявай.

— Просто се качвайте и двамата — каза Тави. — Основните сили на ворда ще пристигнат след два дни. Дотогава трябва да сме в движение. Имам нужда от вас, за да може това да се случи.

Братята удариха юмруци по нагръдниците и потеглиха, продължавайки леко да се карат помежду си.

Кайтай ги проследи с поглед и се усмихна.

— Те станаха приятели. Харесва ми.

— Те са братя — отвърна Тави.

Тя го погледна със сериозните си зелени очи.

— Това не е едно и също за всички. Кръвта събира някои, а други — разделя.

Тави кимна.

— Невинаги са били такива, не.

Кайтай слабо се усмихна.

— Те са и твои приятели. Отидоха, когато ги помоли.

— Знаят какво е заложено. И се страхуват, Шулц също. Ето защо се шегуват.

— Шегуват се, защото просто те последваха в разгневена тълпа каними и излязоха невредими — отговори тя. — Енергията, която не беше използвана в битката, трябваше да отиде някъде.

Тави се ухили.

— Така е.

Тя наклони глава.

— Любопитна съм. Какво постигна, освен да си уредиш дуел с едно от най-опасните същества, които сме срещали?

— Започнах разговор — каза Тави.

Кайтай го изгледа за момент, след което каза:

— Те са прави, дразнещо е, когато правиш така.

Тави въздъхна.

— Или ще сработи, или не. Говоренето за това не може да помогне.

Тя поклати глава.

— А другият ти план? Ще сработи ли? Ще пристигнем ли навреме?

Тави спря и я погледна.

— Мисля, че има шанс. Добър шанс — той се обърна към нея, поклони се церемониално и попита: — Посланик, бихте ли ми доставили удоволствието да се присъедините към мен на късна вечеря тази вечер?

Кайтай вдигна изненадано бяла вежда. На устните й бавно цъфна усмивка.

— Вечеря?

— Това е правилният начин да се правят нещата — каза той. — Можете да облечете новата си рокля.

— Рокля?

— Оставих я в палатката ви, докато ви нямаше. Мисля, че е прекрасна. Трибун Цимния ме уверява, че е елегантна и стилна.

Сега и двете й вежди се вдигнаха.

— Въпреки всичко това, въпреки вашата заетост, намерихте време да ми вземете подарък.

— Очевидно — каза Тави.

Устата на Кайтай се изви в поредната бавна усмивка. Тя се обърна и бавно се отдалечи, бедрата й се поклащаха малко повече, отколкото беше необходимо. После спря, за да каже:

— Все още има надежда за теб, алеранецо.

След това продължи пътя си.

Тави я намръщи.

— Кайтай? Ти… ще дойдеш ли на вечеря?

Тя не отговори, само се засмя и продължи.