Фурията на Първия лорд

Глава 22

Ледените кораби прелитаха изгарящо студените мили със скорост, надвишаваща скоростта на вятъра, който ги тласкаше. Маркус беше абсолютно убеден, че подобен трик, по всяка разумна мярка, е математически невъзможен. Капитанът на кораба, с който пътуваше, беше учил в Академията, или поне така твърдеше. Той каза нещо за добавъчен импулс от малките склонове и че налягането на стоманените корабни водачи точно под тях фактически превръща леда в тънък слой вода.

Маркус не се интересуваше от обяснения. Всичко му изглеждаше ужасно подозрително.

Флотът спираше на всеки шест часа за ремонти, които неминуемо се налагаха от постоянните повреди по дървените корпуси на корабите, а това също така даваше възможност да ги догонят корабите, спрели за ремонт по-рано. Маркус се наслаждаваше на почивките. Целият флот беше видял останките на корабите, които бяха загубили равновесие и се бяха разбили, всеки поне малко мислещ се опитваше да не мисли за това какво би станало с трупа му, ако собственият му кораб бъде съборен от злата съдба.

За последно бяха спирали за почивка само преди час. Следващото спиране щеше да бъде едва след зазоряване.

Маркус стоеше на носа на кораба, докато той следваше другите на изток. Нощното небе още не беше започнало да се озарява от наближаването на зората, но светлината не беше далеч. Известно време той наблюдаваше как флотът се плъзга по безкрайния леден път пред тях, мислите му се движеха в кръг, постепенно се успокояваха и ставаха по-малко натрапчиви. Малко по-късно, когато първият синкав лъч започна да проблясва на изток, Маркус се прозя и се обърна, за да тръгне обратно по палубата към каютата с големина на килер, който му служеше за спалня. Не знаеше дали тресящият се кораб ще му позволи да си почине, но поне за разнообразие не собствените му мисли щяха да са причина за будуването му.

Той отвори вратата на каютата си и спря, усетил миризмата, след което се намръщи, пристъпи в неосветеното пространство и затвори вратата.

— Кървави врани. От колко време сте на кораба?

— От последното спиране — изръмжа Ша с възможно най-тих глас.

Маркус облегна гръб на вратата и скръсти ръце на гърдите си. В тясната каюта той почти докосваше мършавия каним и нямаше намерение да предизвиква опасна реакция чрез физически контакт с Ловеца.

— Какво решение носиш?

— Никакво — отговори Ша. — Все още няма какво да нося. Нашият проблем остава нерешен.

Маркус се подсмихна.

— Това означава, че твоят и моят вожд ще бъдат принудени да се бият в дуел.

— Очевидно, да — философски каза Ша, — въпреки че двамата и преди са се сблъсквали с подобни ситуации и са оцелявали. Този, който е по-силен, ще докаже своята правота.

Маркус направи гримаса.

— Който и да победи, това ще е загуба и за двата ни народа.

— Имаш ли някакво решение?

— Още не — каза Маркус, — но това не означава, че няма такова.

Ша тъжно изръмжа.

— Може би ще се появи, ако бъде убит врага на моя господар, Храл.

— Мислех, че титлата му е Храл, Майсторът на заклинателите на кръв.

— Храл — повтори Ша.

Маркус се усмихна в мрака.

— Какво получаваме, като го премахнем?

— Време. Ще настъпи пауза, докато заклинателите на кръв изберат новия си водач.

— Което само по себе си може да създаде допълнителни проблеми.

— Да.

— И каква ще бъде цената на подобна покупка на време?

— Моят живот — отговори просто Ша. — Той ще бъде предложен на господаря ми като възмездие, след като работата бъде свършена.

Маркус се намръщи в мрака. Отвори уста да попита дали канимът е готов да направи такава жертва, но въпросът беше глупав. Ако Ша каже, че може да го направи, със сигурност ще го направи.

— Трябва ли животът ти да приключи?

— Ако по моя преценка това ще послужи за запазване честта на господаря ми? Да.

— Няма ли в дългосрочен план такава загуба да се окаже незаменима за твоя господар?

Настъпи кратко, напрегнато мълчание.

— Може би — изръмжа Ша с лек намек на разочарование в гласа си. — В такъв случай щях да пренебрегна дълга си към него, следвайки този път. Трудно е да се предскаже кой би бил достойният начин на действие.

— Ти обаче не служиш на интересите му, като продължаваш да позволяваш на Храл да държи властта — Маркус замислено присви очи. — Какво трябва да направиш…

Ша търпеливо чакаше.

— Не можете да убиете този каним от страх вашите хора да не го превърнат в мъченик. Така ли?

— Точно.

Маркус се почеса по брадичката.

— Може би инцидент? В крайна сметка тези кораби са опасни.

— Господарят никога не би оправдал допълнителните загуби на животи, които ще бъдат необходими. И никога няма да си го прости. Не.

Маркус кимна.

— Да се бутне през парапета на кораба без свидетели ще е трудно.

— Дори невъзможно — каза Ша. — Прекарах последните два дни в очакване на подобна възможност. Крие се в каютата си, заобиколен от своите блюдолизци. Страхливец — той се поколеба малко и добави: — Но пък е практично.

Маркус забарабани с върховете на пръстите си по бронята.

— Какво ще се случи, ако не бъде убит? Ако просто… изчезне. Няма кръв. Няма доказателства за борба. Никой никога повече не го вижда.

Ша издаде поредното вибриращо ръмжене, от което космите на тила Маркус се изправиха, макар да започваше да осъзнава, че звукът съпътства моменти на замисленост на канима.

— Да изчезне. Това не е… характерно за нас.

— Не?

— Никога. Ние служим на нашия майстор, но в крайна сметка ние сме негови оръжия, негови инструменти. Той използва нашата работа, сякаш я извършва със собствените си ръце. Ако най-доброто решение на даден проблем на моя господар е да убие друг каним, той ще го направи със собственото си острие. Когато е ограничен от традицията или от кода на честта, изпраща Ловците си и е ясно, че те са само неговото оръжие.

— И това го защитава от последиците от собствените му действия?

— При условие, че неговите Ловци не бъдат заловени — каза Ша. — Това е подходящ начин един велик Майстор да защити честта си, когато врагът му се крие зад закона. Храл лъже нашия народ, казва им, че моят господар възнамерява да унищожи заклинателите на кръв. Предупреждава ги, че ще знаят, че е започнал, когато бъде убит.

— Което му дава статут на мъченик, без да е платил цената — отбеляза Маркус, — както и прави невъзможно Варг да действа, без да навреди на себе си.

— Да. А слугите на Храл предвождат много заклинатели на кръв и са казали, че ще оттеглят подкрепата си, ако се случи такова нещо. Загубата на сила точно сега би била притеснителна и крайно нежелателна.

От това, на което Маркус беше станал свидетел за силата на шаманите в битка, тяхното внезапно отсъствие можеше буквално да се окаже фатално.

— Не отговори на въпроса ми — каза той. — Ами ако Храл просто изчезне?

Чу се стържещ звук, когато опашката на канима се плъзна по стената на малката каюта.

— Това не е нашият начин. Господарят няма да носи отговорност. Но последователите на Храл ще закрещят, че са го направили демоните — на всеки кораб във флота има демони, които използват своите сили, за да ги предпазят от разпадане.

— Значи трябва да се случи там, където никой от призователите на дърво не би могъл да го направи — каза Маркус. — И тогава?

От гърдите на Ша се изтръгна дрезгав смях.

— Сред заклинателите на кръв съществува дългогодишна традиция — да отидат на медитативно поклонение, сами и без предупреждение, за да докажат своето благочестие и предаността си към народа, както и да търсят просветление на ума си.

— Може да проработи — каза Маркус.

— Ако изобщо е изпълнимо — каза Ша. — Изпълнимо ли е?

Маркус се усмихна.

Най-трудната част от плана беше да се промъкнат незабелязано на борда на кораба на Храл, тъй като различните кораби във флота бяха претърпели колосални промени. Някои бяха загубили платната или плъзгачите си, което забавяше напредването им. Други бяха претърпели повреда на кила или кормилото, което беше изисквало продължително спиране за ремонт. Първоначалната формация на флота беше напълно разстроена от непредсказуемия характер на пътуването и сега корабите на алеранци и каними бяха напълно смесени.

За два дни високоскоростно пътуване на всеки кораб беше установена еднаква рутина. При спиране почти всички на борда, както екипажът, така и пътниците, се изсипваха на твърда земя. Дори най-печените морски вълци на борда на ледените кораби бяха започнали да зеленеят около врата (или където там позеленяваха канимите при морска болест, предположи Маркус) и бяха щастливи да стоят неподвижни, без да бъдат разтърсвани от паднал в краката им пътник.

И алеранските призователи на дърво, които подсилваха корабите, за да не се разпаднат, не правеха изключение. Маркус наблюдаваше как четиримата мъже от кораба на Храл залитат като пияни по трапа. След това те се насочиха към паднал ствол на дърво наблизо и започнаха да си подават един на друг бутилка с някаква отвратителна смес, дестилирана от любители в легионите. Схванати легионери и накуцващи канимски воини се възползваха от възможността да протегнат крака, обединени от измъчващия ги общ враг — или поне от общото мъчение.

Охраната на Храл беше нащрек и оставаше на място. Корабът му беше спрял на повече от осемдесет ярда от всички други, а постови бяха разположени на носа, на кърмата, на левия и на десния борд. На фона на ослепително белия лед всеки приближаващ се веднага щеше да бъде забелязан.

Маркус и Ша се промъкнаха по дължината на алерански кораб, спрял успоредно на по-голям канимски кораб, и Маркус изчака порив на необичайно студения вятър да вдигне облак сняг и киша във въздуха, завъртайки ги като ледена завеса. Тогава Маркус извади меча си, изсумтя от усилие и проби дупка в леда, малко по-голяма от собствения му крак. Той сложи длан на голата земя под леда и призова земната си фурия Вама. Земята потръпна, ледът се напука и студената земя беззвучно погълна него и Ша.

Канимът стисна с лапа бронираното рамо на Маркус и стоманените плочи изскърцаха протестиращо от силата на хватката му. Маркус стисна зъби и се опита да сведе до минимум щетите върху ледената покривка, докато се потапяше в земята, сякаш е вода. Той оформи около тях компактна сфера открито пространство, достатъчно малка, за да принуди Ша да се сгъне почти на две. Маркус много добре усещаше горещото, учестено дишане на канима по врата си.

— По-спокойно — каза той. — Всичко е наред.

Ша изръмжа:

— Колко време ще отнеме, за да стигнем до Храл?

Маркус поклати глава.

— Зависи от земята. Ако е само пръст, ще е бързо. Но ако има много камъни, ще бъде по-трудно.

— Тогава започвай.

— Вече започнах.

В тъмнината Ша пусна недоволно ръмжене.

— Но ние не се движим.

— Да — потвърди Маркус. — Но земята около нас се движи и ни носи със себе си.

Той си пое треперливо дъх. Не беше използвал заклинанието за тунел от петнадесет години. Беше забравил колко е трудно. Или може би той остаряваше.

— Трябва да се концентрирам.

Вместо да даде някакъв положителен отговор, Ша просто замълча. Врани, хубаво е да работиш с професионалист.

Земята между входната им точка и кораба на Храл беше осеяна с древни валуни, останки от някакъв отдавна изчезнал ледник, най-вероятно освободен от леда и после потънал в тинята по време на следващото размразяване. Преминаването директно през тях би било възможно, но камъкът беше с порядък по-труден за призоваване от земята. Макар това да удвояваше разстоянието, което трябваше да преминат, Маркус прецени, че в крайна сметка ще изразходва по-малко енергия — въпреки че загубата на време щеше да бъде проблем. Отне им близо двадесет минути, за да достигнат целта си, което беше под границата на безопасност, която беше изчислил, макар и едва.

Невъзможно беше да се почувства самия кораб през разсейващия слой лед на повърхността, но натискът на неговата маса, предаван от леда и притискащ почвата, се усещаше лесно. Той насочи тунела към задната част на кораба и бавно го насочи към повърхността. Температурата в малкия въздушен мехур внезапно спадна и земята на свода му се замени със студен, мръсен лед.

Не можеха да си позволят просто да пробият леда. Това щеше да доведе до лесно разпознаваеми звуци. Тук се включи Ша. Той извади инструмент от ножница на хълбока си — извито острие с формата на полумесец, но с дръжка между двата му върха, така че извивката минаваше покрай пръстите на майстора. Острието беше назъбено като трион и канимът пристъпи към работа с енергични, резки движения на ръцете и раменете си. Отне му по-малко от минута, за да изреже дупка в леда, достатъчна, за да мине през нея, и когато парчето лед беше отстранено, зад него се появи черно боядисаният корпус на канимския кораб.

Докато канимът внимателно прибираше странния нож, Маркус се изправи, сложи ръка върху дървения корпус и призова дървесната си фурия — Итан. Когато фурията му нахлу в корпуса, той усети как собствените му сетива се разпростират по скелета на кораба. Дървеният материал, разбира се, беше под напрежение и навсякъде се усещаха остатъчни следи от мощни призовавания. Отлично. Сред всички тези признаци на активност, още няколко нежни докосвания никога нямаше да бъдат забелязани.

Маркус се обърна мълчаливо към Итан, направи усилие на волята и видя как дъските на корпуса се събират и извиват като внезапно отворила се уста. Ша наблюдаваше това с присвити очи, след което кимна веднъж и се плъзна през дупката. Маркус изчака малко, за да даде време на Ша да го предупреди за евентуални проблеми. Когато такова предупреждение не дойде, той се изтегли на кораба и видя, че се намират в дълбоките сенки на предния трюм на кораба.

Ша пристъпи към края на люка, разположен в центъра на трюма, и направи седем безшумни крачки към кърмата. После се обърна надясно, направи още две крачки, протегна ръка и постави пръсти на тавана над главата си. След това погледна отново към Маркус, за да се увери, че алеранецът е видял мястото.

Маркус кимна и се плъзна, за да застане в посочената позиция. Ша се обърна и сплете пръсти, създавайки стреме с ръцете си. Маркус стъпи на импровизираното стъпало и усети как канимът бавно го повдига нагоре, докато не докосна тавана над себе си. Той се съсредоточи върху дъските, присви очи и с рязко движение на ръцете принуди по-тънката палуба да се раздели, точно както направи с корпуса на кораба. Щом дупката се появи, Ша го изхвърли нагоре и Маркус полетя през нея. Воня на гниеща кръв и каним го удари в ноздрите. Той се приземи на едно коляно, бързо се огледа и видя мършав каним с червеникава козина, клекнал пред ниска маса с дузина свитъци кожен пергамент, разстлани пред него. Храл.

Маркус направи две бързи крачки и с всички сили се вряза в Храл, възползвайки се от момента на изненадата. Зъби се устремиха към лицето на алеранеца и юмрукът му излетя нагоре, затваряйки устата на Храл точно в момента, когато започна да се отваря за вик.

Заобиколен от дърво и далеч от земята отдолу, Маркус нямаше как да призове Вама, за да използва силата й, в резултат на което един възрастен каним имаше смъртоносно предимство пред него в близък бой. Той нанесе бърз, рязък удар в гърлото на Храл. Ударът не беше достатъчно силен, за да бъде фатален, но превърна втория опит за вик в хрущящ звук, след което канимът сграбчи бронята на Маркус и го хвърли през половината каюта.

Храл се огледа диво, докато очите му не блеснаха при вида на една от бледите кожени торбички, които носеха всички шамани, висяща на колче на стената. Канимът се втурна към нея.

Маркус вдигна ръка и направи рязък жест за привличане, който накара Итан да се задвижи, а колчето се разклати и освободи торбичката точно когато Храл посегна към нея. Тя падна на пода с глух звук и капчици кръв изпръскаха стената.

Ша се плъзна през малката дупка в пода като змиорка, изскачаща от леговището си. С един скок ловецът прелетя през цялата каюта и скочи върху борещия се Храл. Ръцете на Ша бяха мълниеносни и очите на Храл се разшириха още повече, когато коженият шнур се стегна плътно около гърлото му. Ша събори Храл на пода и се облегна назад, за да усили натиска на примката.

Маркус прекоси стаята и върна торбичката на колчето на стената. После докосна стената и накара Итан да попие капчиците гъста кръв в дървото, като я изтегли дълбоко във влакната, където няма да се вижда на повърхността. Той се обърна към Ша, който продължаваше здраво да дърпа примката, въпреки че Храл беше престанал да се движи още преди няколко секунди.

Когато Ша видя, че Маркус е свършил, той хвърли поглед към дъските и кимна с уважение. После завъртя примката около гърлото на Храл така, че да може да я държи с една ръка. Използва я като дръжка, за да завлече безчувствения шаман до дупката в пода и безшумно да го спусне в трюма.

Маркус размести няколко тънки кожени пергамента на масата, напрягайки паметта си, за да е сигурен, че са на същите места, на които бяха при неговата поява. След това провери вратата на каютата, увери се, че е залостена отвътре, и накрая се върна в изходната точка.

Маркус се усмихна. Никой в лагера на шаманите няма да разбере какво се е случило.

Когато вече се канеше да слезе долу, той погледна към леглото на Храл и замръзна от ужас. Леглото беше покрито с тежко кожено одеяло, още с козината. За момент Маркус се зачуди що за животно има толкова пъстра, несъчетаваща се, странна кожа. После осъзна какво гледа.

В ужасяващото одеяло имаше пришити може би сто човешки скалпа. Много от тях имаха толкова фина коса, че не можеха да принадлежат на възрастен. Някои от скалповете всъщност бяха доста малки.

Маркус потисна отвращението си и почти слепешком се насочи към трюма. От палубата на кораба се разнесе тръбен зов — сигнал, предупреждаващ за потегляне след петнадесет минути. Флотът се подготвяше за тръгване.

Маркус и Ша се върнаха при отвора в корпуса и скочиха в дупката отдолу, влачейки Храл със себе си. Маркус с ръмжене призова Вама и след миг земята отново ги покри.

— Жив ли е? — попита Маркус миг по-късно.

— На теория да — отговори Ша.

— Събуди го.

Ша мълчеше в мрака. После изръмжа нещо под нос. Чуха се звуците на няколко силни шамара. Храл започна да издава несвързани звуци.

— Той говори ли алерански?

— Не — каза Ша.

— Ще ми бъдеш ли преводач?

— Да.

Маркус се протегна в тъмното и докосна кожата на Храл. След това стрелна ръка, сграбчи ухото на канима и го повлече напред с всичката сила, която Вама можеше да му даде.

— На път съм да те убия — каза той тихо и Ша повтори думите му на ръмжащ канимски. — След малко ще потеглим. И аз ще те оставя тук. На десет фута под земята и леда. Пръстта ще те смачка, ще влезе в устата, в носа, в очите ти.

Той усука ухото му.

— Ще бъдеш смазан, бавно, докато умреш, Храл. И никой няма да знае дали си жив или мъртъв.

Маркус изчака Ша да приключи, след което грубо бутна Храл, пускайки ухото му. Храл забърбори несвързано на канимски — звучеше така, сякаш се опитва да умилостиви Ша. Маркус чу как назъбения инструмент на Ша напуска ножницата си и се забива в месо. Храл извика. Миг по-късно Маркус усети миризма на жлъчка и екскременти. Ша беше изкормил шамана.

Маркус отново сложи ръка на земната стена и пожела тунелът пак да се задвижи. Храл започна да дрънка още по-панически, когато въздушната сфера започна да се отдалечава от него. Продължи да говори и да крещи, докато след няколко секунди гласът му внезапно изчезна.

Ша пусна доволно ръмжене, но не направи никакъв коментар.

Появиха се там, където бяха влезли в земята, като преди да излязат Маркус внимателно провери и установи, че никой не им обръща внимание. Роговете все още звучаха. Маркус се огледа възможно най-внимателно и забеляза крилати черни силуети, летящи от юг високо над главите им. Вордски рицари.

— Хайде! — изръмжа Маркус на Ша, докато се качваше обратно върху леда.

Ша следваше Маркус плътно по петите и изръмжа нещо.

— Да — отговори му Маркус. — Нападнати сме.