Фурията на Първия лорд

Глава 40

— Позволете ми да се справя с това — изръмжа Инвидия. — Дайте ми нашите призователи на земя и ворди–гиганти, и тази стена няма да издържи повече от пет минути.

— Не — каза кралицата. Тя крачеше напред–назад край басейна с вода, втренчена в него. Опърпаната й стара рокля шумолеше около краката й. — Все още не.

— Видяхте загубите, които ни нанесоха.

Кралицата сви рамене с елегантно движение, контрастиращо на износената й дреха.

— Загубите бяха очаквани. Особено тук, на финала. Те разкриха скритите си способности, но не ни унищожиха, и ние ще ги преодолеем при следващата битка. Това е победа — тя рязко вдигна поглед към Инвидия. — Не разбирам обаче защо не ме предупредихте за голямата фурия в планината.

— Защото не знаех за нея — отговори Инвидия с напрегнат глас. — Очевидно.

— Казахте, че сте била тук и преди.

— Дойдох да взема Исана с въздушна карета — отвърна Инвидия, — не да планирам инвазия.

За миг вордската кралица се втренчи в Инвидия, сякаш не беше разбрала каква е разликата, но после бавно кимна.

— Това трябва да е поредното разминаване между нашето и алеранското възприемане на нещата.

Инвидия скръсти ръце на гърдите си.

— Очевидно. Това не беше част от контекста.

Кралицата наклони глава.

— Но вие сте възнамерявали да завладеете Алера.

— Възнамерявах да я получа цялата — отговори тя, — но като застана начело на управлението й. Използването на военна сила никога не е било предпочитан от мен метод. И разбира се, имаше много малка вероятност някога да ми се наложи да атакувам тази отдалечена малка долина. С изключение на това, че мястото е подходящо за нападение на маратите, то няма никаква друга историческа стойност.

При тези думи Исана, която седеше на кроача до пленения Арарис, вдигна поглед и се усмихна. Вълна от гняв внезапно избухна от Инвидия, но тя бързо го овладя. Изгорената жена се обърна към кралицата и каза:

— Всеки миг, който прекарваме тук с нашите сили, без да правим нищо, носи усложнения.

— Те не са „нашите“ сили, Инвидия — поправи я кралицата. — А моите. Все още мислиш като алеранка. Моите войски няма да дезертират под заплахата от глад. Те няма да прехвърлят лоялността си на някой друг. Те няма да се поколебаят да се подчинят, нито да откажат да атакуват враг по моя заповед. Не се страхувай.

— Не се страхувам — каза Инвидия със студен глас.

— Разбира се, че се страхувате — каза Исана спокойно. — И двете сте ужасени.

Студените очи на Инвидия и извънземните на кралицата се обърнаха, за да я фиксират. Исана си помисли, че подобни очи приличат на оръжия, при това опасни оръжия. Освен това смяташе, че и самата тя има всички основания да се страхува. Но като се има предвид последните няколко дни, й беше все по-трудно да се отдаде на страха си. Може би в първите й дни на плен беше по-склонна да му се поддаде. Но сега… не. Тя наистина беше много по-загрижена от факта, че не се е къпала от дни, отколкото, че животът й скоро може да приключи. Ужасът беше отшумял, а тревогата беше стар спътник на всяка майка.

Исана кимна на кралицата с престорено уважение и каза:

— За първи път се сблъскахте с алерански сили, които наистина са подготвени да се изправят срещу вас, и получихте жесток удар. Разбира се, те не успяха да изпълнят напълно плановете си, защото вие сте безкрайно силни. Но дори и така долината оцеля и вие загубихте няколко хиляди свои воини. И те са готови да продължат да се бият. Тази битка ви изглежда безнадеждна, но въпреки това те стоят, бият се и умират… и това ви кара да се съмнявате: може би битката им не е толкова безнадеждна. И все пак не можете да видите как ще свърши всичко. Страхувате се, че сте пропуснали някои подробности, някои обстоятелства, някаква променлива, която може да наруши всичките ви внимателно обмислени уравнения — и това ви ужасява.

Исана се обърна към Инвидия и продължи.

— А вие. Почти ви съжалявам, Инвидия. Вие поне имахте своята красота. А сега дори тя я няма. Единственото убежище, което ви остава, вашата най-добра надежда, е да управлявате империя без бъдеще, империя на бездетните, стареещите, умиращите. Дори и да получите короната си, Инвидия, знаете, че никога няма да ви се възхищават, никога няма да ви завиждат, никога няма да бъдете майка — и никога няма да бъдете обичана. Тези, които оцелеят след тази война, за да ги управлявате, ще се страхуват от вас. Ще ви мразят. Предполагам, че ще ви убият, ако могат. И в крайна сметка дори няма да остане никой, който да помни името ви като проклятие. Вашето бъдеще, каквото и да се случи, е само дълго и ужасно мъчение. Най-светлият край, на който можете да се надявате, е бърза и безболезнена смърт — тя поклати глава. — Съжалявам ви, скъпа. Имам основателни причини да ви мразя, но вие имате съдба, по-лоша от всичко, което изобщо бих си представила, а още по-малко — да ви пожелая. Разбира се, че се страхувате.

Тя скръсти ръце в скута си и спокойно каза:

— А сега и двете се притеснявате, че научих толкова много за вас. За това кои сте. За това какво ви движи. И двете се чудите какво още знам. И как мога да го използвам срещу вас. И защо разкрих това, което знам, тук и сега. А вие, самотна кралице, се чудите дали не сте направила грешка, като ме доведохте тук. Чудите се какво е наследил Октавиан от баща си… и какво е наследил от мен.

В кошера се възцари тишина. Нито една от двете жени, на които говореше, не помръдна.

— Мислите ли, че бихме могли да пием горещ чай с вечерята тази вечер? — попита Исана с небрежен тон. — Винаги съм намирала чаша хубав чай за много… — тя им се усмихна: — успокояваща.

Известно време кралицата само я гледаше. После се обърна към Инвидия и изсъска:

— Няма да ви дам останалите призователи.

След това бързо излезе от кошера, размахвайки подгъва на оръфаната си рокля.

Инвидия я проследи с поглед, после се обърна към Исана.

— Луда ли сте? Имате ли представа какво би могла да ви направи? — тревожна светлина блесна в очите й. — Или какво мога аз да ви направя?

— Имах нужда тя да си тръгне — спокойно каза Исана. — Искате ли да се отървете от нея, Инвидия?

Изгорялата жена раздразнено посочи съществото, вкопчено в нея:

— Не мога.

— Ами ако ви кажа, че можете? — попита Исана със спокоен, почти беззвучен глас. — Ами ако ви кажа, че вордът притежава средство да ви излекува от всякаква отрова, да възстанови загубата на който и да е орган… дори да възстанови вашата красота? И че знам името на това средство и мога с доста голяма сигурност да предположа къде би могло да бъде намерено?

При тези думи Инвидия вдигна глава, след което издиша:

— Лъжете.

Исана спокойно протегна ръка към жената.

— Не лъжа. Вижте сама.

Другата жена се отдръпна от Исана, сякаш предложената ръка можеше да я отрови.

Исана се усмихна.

— Знам — каза тя спокойно. — Можете да се освободите от тях, Инвидия. Мисля, че е много възможно. Дори против волята на кралицата.

Инвидия вдигна брадичка. Очите й пламнаха, а белезите й се изкривиха в нещо, което приличаше на физическа болка. От нея се излъчиха вълни на ужасна надежда. Въпреки че се опитваше да ги скрие, Исана беше прекалено близо до нея, от твърде дълго време. Нищо не можеше да се скрие от нейните перфектно настроени сетива. Въпреки че й беше гадно да го прави, Исана спокойно се изправи и изчака тази надежда да накара другата жена да говори.

— Вие — изръмжа Инвидия — лъжете.

Исана бавно поклати глава, без да откъсва поглед от очите на другата жена.

— Ако решите да промените бъдещето си — каза тя спокойно, — аз съм тук.

Инвидия се обърна и изхвърча от кошера. Исана чу как ревящият вятърен поток я отвежда… оставяйки я сама в кошера. С изключение, разбира се, на стотината восъчни паяци, повечето от които бяха неподвижни, но не спяха. Ако пристъпеше към изхода, те веднага щяха да я наобиколят.

Исана отново приглади полите си и седна спокойно.

В очакване.