Фурията на Първия лорд

Глава 32

Тави се зачуди дали не прави много голяма, много унизителна и потенциално фатална грешка.

Той се намръщи и твърдо каза на съмняващата се част от себе си: ако не искаше да поемаш големи рискове, не биваше да започваш да крещиш кой е баща ти. Можеше тихо да прекосиш Империята и да се скриеш сред маратите, ако искаше. Реши да се бориш за своето първородство. Е, сега е време за битка. Време е да видим дали можеш да направиш това, което трябва. Така че спри да хленчиш и отвори тази порта.

— Майсторът на войната Варг ще поеме оперативното командване, докато аз се занимавам с портите — каза Тави.

Командващият състав на легиона беше информиран за намерението на Тави предишния ден. Тогава не им хареса. Днес обаче те просто поздравиха. Добре. Участието на Варг в първата битка (сама по себе си схватка в сравнение с това, което предстоеше) ги беше убедило в способностите на канима.

— Трибун Антилус — каза Тави.

Този призив беше препредаден няколко пъти във верига и накрая Красус кацна на земята до коня на Тави. Те си размениха поздрави и Тави каза:

— Ще продължа напред с Първа кохорта и Бойните врани. Искам вие и Рибките да се реете над мен.

— Да, сър — каза Красус. — Ще бъдем там.

— Вървете — каза Тави.

Красус излетя и Тави нямаше друг избор, освен да се опита да разруши отбранителна структура, подготвяна в продължение на десетилетия, ако не и на векове, за да устои точно на това, което щеше да опита. Погледна през рамо към Фиделиас. Валиар Маркус чакаше спокойно, лицето му беше твърдо и сериозно. Въпреки че чертите му не се бяха променили, Тави усещаше разликата — мъжът беше по-гъвкав, движенията му донякъде напомняха на лъвски. За всеки случаен наблюдател Фиделиас изглеждаше точно като Валиар Маркус. Но Тави усещаше, че мъжът някак е наясно със страха му.

Съвършено оправданият му страх. Неговият много разумен страх. Неговият доста зрял и дори мъдър страх.

Престани да мислиш и се захващай за работа, решително си помисли той.

Актеон, черният жребец на Тави с дълги крака, вдигна глава и разтърси грива. Това беше неговият кон, с който беше малко преди да бъде принуден да поеме командването на Първи алерански легион — подарък от Хашат, вожда на маратския Клан на коня. Маратският жребец беше по-пъргав и по-издръжлив от всеки алерански кон, който Тави бе срещал, но не беше свръхестествено животно.

Нямаше да спаси Тави от всичко, с което не може да се справи сам.

— Знаменосец — каза Тави тихо, — да тръгваме.

Зад гърба му се разнесе тропот на приближаващи копита и Тави видя пъстрата кобила на Кайтай. После вдигна очи към облечената в ризница на куриер ездачка и леко се усмихна. Куриерската ризница не предлагаше същата защита като тежките стоманени плочи на собствената му лорика, но въпреки че Кайтай имаше повече от достатъчна сила да носи тежката броня, тя я презираше, предпочитайки по-голямата гъвкавост, която щеше да й осигури ризницата.

— Предполагам, че ще ме игнорираш, ако ти кажа да чакаш тук — каза той.

Тя само вдигна вежди и стисна знамето по-здраво. Нишки от бледочервена мъгла струяха от знамето като тънки водорасли и сякаш шепнеха нещо на мъглата около тях, примамвайки я по-близо. Кайтай не държеше кралското знаме на принцепса, което беше атакуващ червен орел на син фон. Вместо това тя носеше оригиналното знаме на Първи алерански легион. Някога то представляваше синьо-червен орел с разперени крила, сякаш в полет, фонът му също беше червено и синьо, разделен на две половини, противоположни по цвят на половинките на орела. В първата битка на легиона орелът беше изгорен до черно и „бойната врана“ на Първи алерански никога не бе заменена.

Тави собственоръчно беше вкарал знамето в изключително опасна ситуация… възможно ли беше от битката при Елинарх да са минали само три, почти четири години? Усещаше ги като сто.

Кайтай срещна погледа му и повдигна брадичка с лека усмивка. Съобщението й беше повече от ясно. Той беше триумфирал при онази среща. Щеше да го направи и сега. Нещо треперещо и тежко излезе от него и ръцете и умът му се почувстваха много по-спокойни.

— Предполагам — каза на глас той.

Без нито един жест от негова страна двамата едновременно тръгнаха напред.

Тави яздеше в мъглата. Копитата на Актеон удряха в земята. Пътят към най-близките градски порти беше ясно маркиран от следите от битката, която останалата част от Алера беше водила тук няколко дни по-рано. Там пръски алена алеранска кръв, сега кафява и накацана от мухи. Тук гладиус, счупен на шест инча от дръжката, резултат от прибързано коване или лоша поддръжка. Кървав шлем на легионер лежеше настрани, на гребена му имаше дупка с форма на косите, които имаха вместо ръце новите вордски воини и с които се сражаваха същия ден.

Но нямаше трупове — нито на паднали легионери, нито на каквито и да са ворди освен убитите днес. Тави потръпна. Вордът не позволяваше на месото да се хаби, дори и месото от техния вид.

Гръмотевичните тътени на бурята се придвижваха с тях. Тави можеше да чуе непрекъснатите вихрови потоци, които поддържаха рицарите Рибки наблизо, на няколкостотин ярда над и зад тях. Най-близкият рицар от тях, вероятно Красус, висеше точно над главата на Тави, едва забележим в мъглата.

Стените на Рива изведнъж изплуваха от мъглата заедно с портите на града. Издигаха се на четиридесет фута от земята, а кулите от двете им страни се извисяваха с още двадесет фута. Тави усети как мускулите на гърба му се стягат и сърцето му започва да бие по-бързо.

Щеше да се разкрие пред всички, които можеха да го видят.

И тогава нещо непременно щеше да се случи… и той се съмняваше, че щеше да му хареса.

Тави се съсредоточи върху портите. Те бяха направени от камък, облицован със стомана. Тежаха тонове и тонове, но бяха толкова перфектно балансирани на пантите си, че когато не бяха заключени, един–единствен човек можеше да ги отвори, дори без помощта на фурии. Но въпреки това те бяха по-здрави от каменните стени, които ги ограждаха. Огънят нямаше да ги притесни. Стоманен таран можеше да ги удря с дни и да не постигне абсолютно нищо. Дори мечовете на най-добрите рицари на метал в Империята щяха да се счупят върху тях. Мълниите, които рицарите от Първи алерански бяха подготвили, можеха само да надраскат полираната стоманена повърхност. Самата земя около тях не можеше да бъде раздвижена.

Въпреки това, според опита на Тави, много малко хора са имали достатъчно уважение към разрушителната сила на по-финото заклинание.

Дърво и вода.

Той беше изминал дълъг, дълъг път от долината Калдерон, от кльощавия чирак-овчар, който не можеше да управлява дори магическа лампа или фурна. По това време той позна мира и войната, цивилизацията и дивачеството, спокойното учене и отчаяното прилагане. Като момче мечтаеше да живее живот, в който да се доказва, въпреки пълната си неспособност да призовава фурии… а сега фурията му вероятно беше единственото, което щеше да го запази жив.

Животът, помисли си Тави, рядко дава точно това, което човек очаква или планира.

Но част от него, частта, която беше по-малко склонна да мисли за предпазливост, трепереше от вълнение. Колко пъти е бил тормозен от други деца в Бърнардхолт поради липса на фурии? Колко нощи бе лежал буден като дете, опитвайки се със силата на волята да пробуди способността си да призовава? Колко често тихо бе плакал от срам и отчаяние?

И сега той имаше тези способности. Сега знаеше как да ги използва. Е, поне принципно.

Въпреки че осъзнаваше на каква сериозна опасност се излага, имаше част от него, която искаше просто да отметне глава назад и да изкрещи предизвикателно към целия свят. Имаше част от него, която искаше да танцува на място и която беше много нетърпелива най-накрая да покаже на какво е способен. Но най-вече имаше част от него, която искаше той да се изправи лице в лице срещу враговете си, разчитайки единствено на собствения си талант и на нищо друго. И макар да знаеше, че все още не се е тествал на какво е способен, искаше да разбере.

Трябваше да знае, че е готов да се изправи пред това, което предстоеше.

Така че, напрегнат и предпазлив, но същевременно и абсолютно въодушевен, Тави посегна към фуриите в пространството пред себе си.

Почти веднага ги усети как кипят над и през големите каменни порти, тичат като живи същества вътре в огромната структура — свързани с нея, мощни като гаргойли, но и заключени там, потопени в стазис и обречени завинаги да останат в това състояние… Тави имаше толкова шанс да заповяда на тези фурии да престанат да изпълняват функцията си, колкото и на водата да спре да бъде мокра.

Затова той насочи мислите си към това, което лежеше под тях. Далеч, далеч под повърхността, под неизмеримата маса на подсилените с фурии стени и кули на Рива, той усети водата, която бавно година след година се просмукваше през скалите и се събираше в огромен резервоар дълбоко долу. Първоначално замислен като авариен водоизточник за самотния малък аванпост на Рива, година след година той потъваше все по-дълбоко, благодарение на допълнителното строителство и разрастването на града, докато накрая не бе забравен от всички, освен от самата Алера.

За толкова години малкият резервоар се беше превърнал в нещо много по-голямо, отколкото създателите му, вероятно инженери от легионите още от времето на Гай Примус, някога са имали намерение.

Тави съсредоточи волята си върху тази отдавна забравена вода и я извика.

В същото време той посегна към земята под краката си, към пръстта и праха, лежащи пред стените на града. Опипа почвата и усети как тревата расте под копитата на коня му. Усети как детелината и другите плевели и цветя се пробуждат за живот, вече незадържани от призователите на земя сред холтърите в Рива. Там имаше много различни растения и той ги познаваше всички. Като чирак-овчар, израснал недалеч от Рива, той беше запознат с почти всяко растение, което расте в региона. Трябваше да научи кои растения овцете могат да ядат безопасно и кои трябва да избягват, кои растения могат да отровят член на стадото и кои могат да бъдат използвани, за да подпомогнат възстановяването на животно от болест или нараняване. Той познаваше флората на Рива така, както можеше само някой, който е отраснал там.

Той посегна към всички тях и разшири мислите си към растенията и семената, към всяко едно поотделно. Съсредоточи волята си и тихо прошепна:

— Расти.

Под краката му сякаш самата земя си пое дълбоко дъх и изведнъж всичко започна да расте, бурна зелена вълна от живот. Кълновете се удължиха, превръщайки се в светкавично избуяващи плевели и цветя. Те избухнаха на повърхността в безмълвен бунт, почвата около тях бързо се покри с растения и в рамките на няколко секунди самите те изхвърлиха свои собствени семена.

Радост и свирепа гордост заляха Тави, разсейвайки го от чудовищното напрежение, но той потисна емоциите си и се съсредоточи върху задачата.

Такъв бърз растеж не можеше да се случи без много вода, която да го подхранва, и тъй като той започна да извлича цялата влага от почвата, водата от дълбокия резервоар започна да пристига, издигайки се през слоевете земя и камък. Разсеяно движение на ръката му предизвика слаб въздушен вихър, който се изви над земята и се понесе над портите и кулите от двете й страни.

Тави отвори очи достатъчно дълго, за да види семена, някои от които малко по-големи от прашинка, да се носят във въздуха до мястото, където тънък слой вода беше започнал да покрива повърхността на портите и кулите.

Той отново затвори очи и се фокусира върху тези семена. Беше много по-трудно без нежното подхранване на почвата, но той отново протегна ръка към живота пред себе си и прошепна:

— Расти.

Отново земята около него си пое дълбоко дъх и отговори с бурна зелена вълна от живот. Плевели и малки дръвчета започнаха да се издигат над тревата — и само за миг стените на величествения град придобиха отчетлив зелен оттенък. Едва забележими стръкове трева поникнаха от пукнатини толкова малки, че едва се виждаха. Мъх и лишеи се разпространиха по повърхността толкова бързо, сякаш са били разпръснати от дъждовни капки на неспирен дъжд. Дишането му стана по-трудно, но сега не можеше да спре.

— Расти — прошепна той.

Около него, пред стената, се издигнаха дървета с човешка височина. Въздухът стана още по-тежък, изпълнен с влажна прохлада. Безупречният блясък на бронята му започна да се замъглява с фина, студена мъгла. Зеленина погълна очертанията на портите и стените около тях. Бръшлян плъзна по стените със скоростта на змия, увиваща се около ствола на дърво.

Тави се вкопчи в седлото с една ръка, отказваше да се свлече, стисна зъби и изръмжа:

— Расти!

От портите и стените на Рива избухна хор от скърцания и пукания на разкъсващ се камък. Зеленината погълна стените, изплувайки от земята под тях в заплетена, жива стена. Малки дървета изникнаха от пукнатини по стената и от самите порти. Още бръшлян избуяваше отвсякъде, заедно с най-различни други форми на див растеж, които човек можеше да си представи.

Тави кимна доволно. После вдигна юмрук и изръмжа към водата, идваща отдолу:

— Ела!

Чу се шум като от океанска вълна, разбиваща се в скалист бряг, когато студената подземна вода се втурна и заля стените и цялата зеленина, като превзе малките пукнатини — и в този миг Тави протегна ръка за малкото топлина, която беше останала в нея, и я изтръгна.

Чу се съскане. Облаци гъста мъгла и вихрушки пара погълнаха портите и стените. После ледът запука и заскърца.

Задъхан, Тави се плъзна от гърба на Актеон. Преметна юздите обратно на седлото и плесна животното по задницата, изпращайки го да си пробива път през гъстата растителност обратно към легионите. Той чу кобилата на Кайтай да изцвилва и да тръгва след черния жребец.

Тави не можеше да прекрати започнатото призоваване пред себе си. Би било прекалено трудно.

Вместо това той отново протегна ръка към водата и извика огън, изпращайки го обратно в леда с безмълвен вик. Пара избухна от пукнатините по стените.

— Ела! — призова той и водата отново бликна от земята.

И отново той отне топлината от водата, която беше проникнала още по-дълбоко в пукнатините, които сега бяха станали малко по-широки. И няколко секунди по-късно той изпрати тази топлина обратно.

— Ела! — заповяда и започна цикъла отново.

— Ела! — отново заповяда.

И отново.

И отново.

И отново.

Лед и пара съскаха и се пукаха. Камъкът запищя. Плътни кълба бяла пара излизаха от стените, обгръщайки ги във все по-плътни и непрозрачни облаци.

Тави падна на едно коляно, задъхан, после бавно вдигна очи, упорито стиснал зъби.

Портите бяха покрити със слой лед с дебелина шест инча.

Метал изстена някъде вътре в портите — дълъг стон, който отекна от празните сгради и се понесе през мъглата.

— Добре — тежко изпъшка Тави. Той с усилие се изправи, погледна през рамо и кимна на Кайтай. — Готови сме.

Тя му се усмихна и каза:

— Находчив си, алеранецо мой.

Той й намигна. После бавно извади меча си от ножницата. Отпусна го покрай тялото си и се концентрира.

Металът сякаш завибрира — а после пламна огън и се втурна по дължината на острието в нажежен до бяло ореол. Тави потъна в себе си и се фокусира, използвайки огъня върху острието като отправна точка, натрупваше топлина и се подготвяше да я отприщи.

С вик той протегна меча си към замръзналите порти и огънят се втурна напред с внезапен порив на вятъра. Топката бял пламък се блъсна в портите със силата на истински таран, ледът моментално се превърна в пара, а портите, напрегнати до голяма степен от натиска на вода, лед и новия живот, растящ в тях, се пръснаха на парчета.

Както и кулите до портите.

Както и сто фута от градските стени от двете страни на кулите.

Всички те бяха пометени от яростта на огнения взрив — пръснаха се на парчета, разкъсани от собствената си топлина и диво движение, когато пренапрегнатите фурии в тях най-накрая бяха изтласкани извън границите на физическата материя, която обитаваха, освобождавайки гнева си върху материала около тях. Камък и метал — някои от парчетата бяха с размерите на фургон, или дълги и остри като най-големия меч — полетяха, въртейки се, за да улучат изгорелите сгради и да смачкат основите на външния пръстен на кулите по волята на Гай Октавиан. Последваха вторични срутвания — сградите, които бяха разкъсани на парчета от разрушаването на портите, се срутиха под собствената си неподдържана тежест. И когато тези сгради паднаха, те завлякоха други, които стояха до тях.

Минаха най-малко четири минути, преди грохотът на падащия камък и зидария да утихне.

Тави трепна. Щетите бяха… малко по-големи, отколкото очакваше. Ще трябва да плати на Рива за разрушените сгради.

— Алеранецо — повика го Кайтай.

Тави се обърна с лице към нея, опитвайки се да изглежда, сякаш е искал да стане точно така. Той се фокусира върху положителното — поне продължителността на разрушенията му беше дала известно време да си поеме дъх и донякъде да се възстанови от усилията, необходими за предизвикването им.

Тишината, която се настани около тях, беше потискаща, преливаща от нетърпение.

— Готово — каза й Тави. — Бъди готова.

— Още ли мислиш, че тя ще отговори? — попита тихо.

Той кимна късо и здраво стисна пламтящото си острие.

— Тя просто няма избор.

Само след няколко секунди, сякаш в отговор на думите му, вордът им даде отговор.

Странен писък започна да се издига от десетки места в целия град. Това беше звук, който Тави никога преди не беше чувал от ворда — някакъв особен, стенещ плач, който преливаше от най-ниския до най-високия си тон в бързи, тревожни трели.

И градът се наводни с ворди.