Фурията на Първия лорд

Глава 52

Фиделиас яздеше коня си в крак с уморените легионери и наблюдаваше как започва да се разгръща най-отчаяно агресивната военна акция, на която някога е бил свидетел.

Цялото пространство наоколо беше обвито с мъгла, която усложняваше организацията. Канимските жреци, които крачеха редом до командната група, неспирно мърмореха и ръмжаха под нос. От време на време някой каним се порязваше с нож и пръскаше капчици кръв във въздуха. Капките изчезваха още докато летяха, вероятно за да поддържат облака мъгла, който скриваше точното им местоположение от врага.

Разбира се, това също така означаваше, че Фиделиас не може да види собствените си войски, ако са на повече от сто ярда от него. Трябваше да организират няколко вериги от куриери, които да предават съобщения към частите, които бяха извън полезрението на командната група. Дори и сега идваха сигнали: „атаката протича по план“, „незначителна съпротива на врага“.

Очевидно вордската кралица беше оставила няколко будни стражи сред спящите си отрочета — вероятно преструващи се на спящи. Поне самият Фиделиас би постъпил точно така.

Предните редици на пехотата бяха стигнали до стария холт и най-опитната кохорта от Свободния алерански и Бойните врани от Първи алерански се насочиха съответно към портата и разрушения участък от стената.

— Сега — обърна се Фиделиас към тръбача, който го следваше.

Мъжът вдигна инструмента си и сигналът за атака се разнесе. Той веднага беше подхванат от тръбачите на двата легиона и внезапният рев от близо четиристотин гърла се присъедини към звука на тръбите, когато двете щурмови кохорти се втурнаха към стария холт, а останалата част от легионите се втурнаха да ги подкрепят. Докато го правеха, зад гърба му изреваха въздушни потоци и Гай Октавиан и рицарите Аери от Първи алерански се издигнаха във въздуха.

Секунда по-късно се разнесе писък — металически, неземен и яростно враждебен. За момент той сякаш скова гърлото и крайниците на Фиделиас. Конят му потрепери и затанцува нервно, като едва не го изхвърли от седлото. Навсякъде около себе си виждаше едно и също изражение на страх и объркване по лицата на офицери и войници. Дори безкрайното мърморене на канимите затихна до тихи звуци, едва прецеждащи се през зъбите им.

— Сигнал за атака — изръмжа той.

За да го каже на глас, трябваше да положи усилие — толкова силно инстинктите му протестираха срещу възможността да привлече внимание, като издава какъвто и да е звук. Той погледна през рамо към онемелия тръбач, чието лице беше бяло като на всички останали. Но Фиделиас беше играл ролята на Валиар Маркус прекалено дълго, за да бъде уплашен толкова лесно. Той мислено призова силите на Маркус, изправи гръб, пое си дълбоко дъх и изрева:

— ЛЕГИОНЕР! СИГНАЛ ЗА АТАКА!

Войникът трепна, сякаш Фиделиас го беше ударил в лицето, и вдигна тръбата към устните си. Духна, но успя да извлече само слабо подобие на сигнал и Фиделиас се обърна и счупи жезъла си на центурион върху шлема на мъжа. Шокиран от удара, войникът си пое дълбоко дъх и наду тръбата достатъчно силно, за да повреди слуха на Фиделиас.

Сигналът беше подет от други и моментната пауза в настъплението приключи. Четиридесет хиляди пехотинци и кавалеристи възобновиха движението си, когато най-големия и мощен въздушен поток, който Фиделиас някога беше виждал, изригна иззад стените на стария холт и се втурна над полетата със спящи ворди, носейки бледа фигура в тъмно наметало, която вече изчезваше зад въздушен воал.

Кралицата изпищя отново, някъде в далечината, и Фиделиас нареди на тръбача да продължи да свири атака. Съобщенията от пратениците заваляха едно след друго: Бойните врани са напълно ангажирани; кавалерията среща лека съпротива; таургската кавалерия нанася сериозни загуби, без да среща съпротива. И последното беше дошло със сигнала, от който се страхуваше: канимската пехота влезе в сериозна битка с мобилен противник. И буквално миг след това вражеските въздушни сили стигнаха до легионите.

Това променяше всичко. Срещу спящ враг те имаха шанс. Но ако врагът се събуждаше и ако, както се страхуваше Фиделиас, кралицата беше извикала подкрепления, те щяха да загазят. Той беше готов да умре, ако се наложи да спаси Алера, но доколкото му подсказваше опитът — живият, боеспособен войник почти винаги е по-ценен за Империята от мъртвия.

Пехотата на алеранците имаше задачата да превземе холта. Той просто ще трябва да ускори нещата. Те не биха могли да разположат там част от силите си, но поне щеше да осигури укрепен обект зад гърба на останалата част от войските в полето — само ако можеше да бъде превзет достатъчно бързо.

Фиделиас даде сигнал на основната кохорта да продължи напред, изпращайки ги след първите две, заедно с двама рицари на земя и метал, прикрепени към тях, със заповед да подкрепят Бойните врани и да превземат холта възможно най-бързо. После се обърна към канимите.

— Майстор Марок — каза той. — Пристигат значителни вражески сили. Трябва незабавно да обезопасим холта. Готови ли сте да помогнете?

Ушите на Марок трепнаха утвърдително и той спокойно пое с широки крачки към холта. Фиделиас и командната група го последваха. Фиделиас разкопча канимската балиста от държача на седлото си, по-скоро по навик, отколкото от истинска нужда. Не беше свикнал да дава заповеди на това ниво, а по-скоро сам да ги изпълнява.

Във вътрешността на холта беше пълен хаос. Ворди тичаха и се стрелкаха навсякъде, восъчни паяци и воини се изсипваха от прозорците и вратите, скачаха от покривите или тичаха по стените. Бойните врани бяха оформили два отделни квадрата, за да се защитят по-добре от вордите, и с желязна дисциплина напредваха стъпка по стъпка към това, което очевидно беше тяхната цел — отвора на големия каменен хамбар. Укрепената с фурии рампа се спускаше надолу под нивото на земята. Често това беше мястото, използвано в холтовете за съхранение на охладена храна. Вътрешността на хамбара беше тъмна, но две дупки в пода му излъчваха постоянно зелено сияние.

Кохортата от легиона на бившите роби не се справяше толкова добре, колкото ветераните от Бойните врани. Независимо от по-добрата си позиция, те не бяха успели да се подредят в отбранителна формация, когато вордите ги атакуваха. Половината от тях бяха мъртви или изолирани в далечните ъгли на холта — отчаяни кръгове от по половин дузина мъже, биещи се с безмилостния враг. Другата половина бяха успели да оформят защитен квадрат, но доста неустойчив — богомолките непрекъснато го разкъсваха.

— Майстор Марок! — извика Фиделиас и посочи бързо разпадащата се формация на Свободния алерански. Усещайки слабост, вордите атакуваха още по-свирепо и с по-голям брой. — Ако обичате!

Марок пристъпи напред заедно с още четирима каними, облечени в мантии от вордски хитин, а не от човешка кожа. Той изръмжа нещо на език, който Фиделиас не разбираше, и петимата жреци извадиха кинжалите си с едно движение. С подобно движение те оставиха дълги разрези по предмишниците си, окървавявайки блестящата стомана на кинжалите. Всички вдигнаха ръце нагоре, разпръсквайки капчици кръв към небето, където те проблеснаха и изчезнаха. С единен вой жреците отпуснаха ръце и мъгливото небе внезапно закипя от тъмни облаци, които паднаха едновременно с ръцете им.

Нещо като тъмносив буреносен облак покри обсадената кохорта на Свободните алеранци. На Фиделиас му се стори, че вижда гърчещи се фигури и трептящи пипала вътре.

От облака се разнесоха ужасяващи предсмъртни писъци.

Марок за момент се вгледа в облака, след което отново махна с кървящата си ръка, разпръсквайки капчици кръв в мрака на облака.

— Достатъчно! Демоните не са за вас! — извика той на канимски.

Облакът замръзна. Свежият пролетен ветрец скоро започна да го разпръсква и когато миг по-късно всичко се разнесе, легионерите на Свободния алерански стояха съвсем сами, с объркани, смаяни изражения на лицата си, и само дишаха тежко.

Нямаше и следа от вордите, които ги бяха нападнали.

Марок се обърна към Фиделиас и зае позата на каним, чакащ отговор на въпрос.

— Впечатляващо — отбеляза Фиделиас.

— Киселинните облаци са за аматьори — отвърна Марок.

Той хвърли поглед през рамо към другите жреци, които продължаваха монотонното си пеене и от време на време пръскаха кръв. Никой от тях не го погледна. Марок изръмжа с очевидно удовлетворение.

Четиримата рицари, прикрепени към Първа кохорта, се отделиха от частта си и прекосиха двора, за да се присъединят към първия квадрат на Бойните врани. Центурион Шулц, който тъкмо подкрепяше зашеметения млад трибун с окървавена превръзка около половината си лице, ги видя и веднага ги вкара в строя. След това постави четиримата мъже в единия връх на квадрата, завъртя го в ромб спрямо втория квадрат и започна равномерен марш напред, използвайки опустошителната сила на рицарите, за да си проправят път през ворда. Мигове по-късно двата блока Бойни врани се събраха и насочиха усилията си напред към плевнята — неумолим блок от стомана и мечове, който си проправяше път стъпка по стъпка.

Чу се пронизителен писък и защитниците сякаш полудяха — десетки воини се втурнаха към Бойните врани с искрена, яростна решимост да унищожат нашествениците, и за миг Бойните врани се забавиха. Но тогава внезапно от тъмнината на плевнята се материализира призрак, черен силует на мъж на фона на зелената светлина. Фигурата започна да се движи и изведнъж излезе на светло, напълно метална форма, каквато Фиделиас никога не беше виждал и само веднъж беше чувал за нея. Фиделиас го разпозна от пръв поглед — Арарис Валериан, едно от най-смъртоносните остриета в Империята. Човек, чийто меч го беше превърнал в легенда, преди да навърши двайсет и пет.

Фиделиас обаче никога не беше виждал призовател на фурии да прави това, което беше направил Арарис.

Първият ворд, към когото пристъпи, така и не разбра, че той е наблизо. Мечът на Арарис отряза краката му с едно движение, а с обратния замах отсече главата, преди тялото да докосне земята.

Следващият ворд се завъртя към стоманения мечоносец. Единият му сърп удари в лявото рамо на Арарис и се натроши като парче изсъхнало дърво. Арарис парира втория сърп, разцепи главата на съществото с меча си и ритна трупа му, все още опасно пърхащ, в тълпата негови събратя, които се опитваха да спрат Бойните врани.

Това беше достатъчно вордите да се пречупят и те се втурнаха обратно към плевнята, но отстъплението им ги отведе в обсега на острието на Арарис Валериан. Мечоносецът сякаш не се движеше с някаква кой знае каква скорост — просто с плавна, изящна грация, която напълно контрастираше с външния му вид на статуя. И все пак мечът му изглежда се движеше достатъчно бързо, без значение колко бързо вордите се опитваха да го избягнат. Той посече първите няколко само за да забави бягството на останалите, а острието му и остриетата на Бойните врани взеха тежък дан от останалите ворди. Не повече от половин дузина от тях успяха да се скрият обратно в плевнята.

Арарис кимна на Шулц и диво се огледа.

— Маркус! — извика той със странно вибриращ глас и хвърли камъка в ръката си в дълга дъга.

Фиделиас го улови във въздуха. Усети изтръпване от огнената фурия в него — най-вероятно сигнална светлина.

— Първата лейди и още трима са в капан в кошера, ранени са. Трябва незабавно да бъдат отведени в крепостта Гарисън. Това е сигналът за техния ескорт. Лорд Плацида най-вероятно е в долната част на тази рампа. Намерете го.

После се завъртя на една пета и започна тежко да тича обратно към светещите в зелено дупки в пода на плевнята.

— Шулц! — излая Фиделиас и хвърли камъка към центуриона, който го хвана достатъчно ловко. — Отнесете го на открито и го активирайте!

— Да, сър! — каза Шулц.

За миг той огледа замислено опустошението в двора, след което сякаш го осени идея. Измърмори нещо на камъка и го хвърли върху плоския каменен покрив на плевнята. Няколко секунди по-късно се чу силен съскащ звук и ярка синьо-бяла светлина изригна от него.

— Отлично — каза Фиделиас. — Огледайте добре тази рампа до дъното.

— Да, Първо копие — каза Шулц и започна да раздава команди на хората си.

Фиделиас го погледна и поклати глава.

— Бедите идват не с дъжда, а с пороя.

Заради продължаващата битка за прочистване на вътрешния двор, призоваващите за атака тръби и свистенето на проклетия маяк, който правеше дупка в плоския каменен покрив на плевнята, Фиделиас не забеляза приближаващия вятърен поток чак докато принцепс Октавиан не се блъсна в него.

Когато влетя в двора, Октавиан летеше назад и с главата надолу и теглеше Кайтай във въздуха, а тя беше с гръб към гърдите му. Първо петите му удариха земята и прокопаха бразда в твърдата почва, след което той се плъзна по гръб и спря чак до вътрешната стена на холта.

— Маркус! — извика Октавиан. — Тя е ранена! Доведете лечител, веднага!

Той се изправи малко сковано на крака и внимателно сложи Кайтай на земята. После се завъртя и изхвърли дясната си ръка, заедно със слой пръст и камък с дебелина повече от метър, издигайки защитен купол, когато изведнъж ярка бяло-зелена светкавица избухна от мъглата. Тя удари импровизираната бариера и я унищожи, но когато прахът се уталожи, Октавиан все още стоеше над раненото маратско момиче.

— Кървави врани, Маркус! — отсече той. — Малко съм зает тук!

Маркус изпрати екип сингулари и лечител от Първа кохорта и те се втурнаха към Кайтай. Щом ги видя, Октавиан направи две крачки, скочи нагоре и полетя, изчезвайки в мъглата. Втори въздушен поток, далеч по-голям и по-силен, прелетя над двора, очевидно преследваше някой.

— Маркус! — прозвуча стоманеният глас на Арарис от плевнята. — Имам нужда от повече мъже тук!

— Първо копие, Първо копие! — панически извика млад легионер, правейки поредица от неистови жестове с ръце.

— Кървави врани, момче, стоя точно тук пред теб! — сряза го Маркус. — Докладвай с думи!

— Вражеска пехота — изстреля младежът. — Най-малко тридесет хиляди, на две минути оттук. Вражеските въздушни сили са забавени от рицарите Рибки и ще пристигнат по същото време, приблизително седем хиляди са. Сър, какво ще правим?

Две минути?

Две минути?

Близо четиридесет хиляди ворда приближават, а собствените му войски бяха разпръснати по целия терен, далече един от друг в мъглата. Щяха да бъдат погълнати до последния воин.

Кървави врани, в какво го беше забъркал Октавиан?

Ако и той, и този младеж оцелеят през този ден, което изглеждаше все по-малко вероятно, помисли си Фиделиас, може би ще бъде принуден собственоръчно да го убие — чисто принципен въпрос.