Фурията на Първия лорд

Глава 39

Бърнард се качи в командния център, на няколко ярда пред Амара, и бавно започна да оглежда наоколо. Амара се качи след съпруга си и безмълвно застана до него.

— Технически — каза той — мястото още е Исанахолт. Старият Фредерик все още не е положил клетвата си.

Амара му се усмихна.

— Аз пък мисля за него като за Бърнардхолт.

Съпругът й поклати глава.

— Никога не ми е било приятно да го наричам така. Холт, кръстен на мен. Звучи смешно.

Холтът около тях беше оформен като почти всеки друг холт в Империята — с голяма сграда в центъра, заобиколена от огромни хамбари и много работилници, жилищни сгради и други стопански постройки. Но за разлика от по-голямата част от Империята, която доскоро се беше радвала на много по-мек и топъл климат, тук всяка сграда беше изградена с масивни камъни, доказателство за честите бури с диви фурии, които тормозеха долината.

Освен това около холта беше издигната защитна стена — не крепостна стена с кули и бойници, но беше от масивен, здрав гранит, и не показваше никакви признаци на разпадане или белези от атмосферни влияния.

Сега централната сграда, работилниците и дори плевнята бяха променени. Холтърите с техния багаж отдавна бяха евакуирани, точно както и жителите на седемте по-малки и по-нови холта, основани на запад оттук, на окупираната територия (или която скоро щеше да бъде окупирана). На тяхно място имаше въоръжени и частично екипирани с брони мъже, жени, граждани и доброволци. В и около холта бяха разположени около четиридесет или петдесет марата. Един гаргант изрева от огромната плевня. Там бяха приютени няколко от ранените животни, за да могат водачите им марати и трима възрастни мъже с дарба за животни да се погрижат за тях.

Множество широки стълби бяха нови допълнения и водеха от земята до стените на холта. Оттам няколко каменни пътеки водеха от холта до самата стена — стандартна отбранителна структура на легионите с височина двадесет фута.

Легионери вече се изсипваха на стената, подготвяйки втората линия на защитата. Походът им към стената не беше лесен. Кохортите, разположени най-близо до пътя, успяха бързо да се придвижат по долината, изпреварвайки темпото на своите преследвачи, които се движеха в бавен, огромен блок, който постоянно се сгъстяваше от терена. Но клетниците, позиционирани северно или южно от стената, бяха принудени да маршируват по земята без никакви фурии, които да им помагат, докато не стигнат до пътя. Тогава те се надпреварваха с настъпващия по петите им враг, но успяваха да заемат позициите си. Това само по себе си не беше лесна задача, особено след половин час ожесточен ръкопашен бой.

Но те бяха легионери.

— Джиралди — каза Бърнард, докато слизаше от коня. — Още колко време ще отнеме на всички да заемат позициите си?

Старият центурион отдаде чест.

— По-малко от минута, сър.

Бърнард кимна.

— Всичко подготвено ли е?

— Да, сър. С изключение на…

— Какво? — попита Бърнард.

— Цивилните, сър — продължи с по-малко твърд глас Джиралди. — Повечето от тях са твърде млади или твърде стари, за да се възползват пълноценно от пътя. Има много болни или ранени. Много объркани. Врани, милорд, това са наистина много хора. Няма да имаме време да ги приберем от долината и да ги скрием зад последната стена.

Амара изруга и скочи от коня, предавайки юздите на същия човек, както и Бърнард.

— Кога ще успеете да се справите с това?

— Ако успеем преди полунощ, ще бъде чудо.

— Тоест, предвижда се дълъг следобед и дълга вечер — изплю Бърнард. — Твърде много е. Няма да успеем да следваме плана, ако се наложи да удържаме стените толкова дълго.

Той погледна на запад, сякаш си представяше приближаващия се враг.

— Трябва да говоря с Дорога. Скъпа, моля те, съобщи на принцепса за проблема и го попитай, може да има някакви идеи.

На север излетя ярко горяща в зелено сигнална стрела и бавно започна да пада. Миг по-късно още няколко излетяха и паднаха на север и юг.

— Те са тук — каза Амара.

Бърнард изсумтя.

— Да вървим. Джиралди, дайте сигнал за сбор, нека се уверим, че сме готови да се справим. Изпратете пратеници до огневите линии и предайте заповед — „заредете мулетата“.

Юмрукът на Джиралди удари по бронята и той се отдалечи, крещейки заповеди с глас, който можеше да се чуе от една миля.

Бърнард и Амара докоснаха ръцете си за кратко, след което всеки се върна към задачите си.

Амара побърза към командния център в голямата зала. Вратите бяха строго охранявани, макар и от съвсем различна група мъже. Един от тях се обърна към нея и тя му отговори кратко. Вземачите на ворда бяха смъртоносни по своя си начин, но не можеха да накарат взетите от тях да говорят разбираема реч. Амара заемаше доста висока позиция в командването на алеранците, така че проверката беше по-скоро формалност, за да се гарантира, че не е взета.

Тя влезе в залата, огромна стая с камини във всеки ъгъл с размер, достатъчен да се побере цяла крава вътре. В най-отдалечения ъгъл камината беше отделена с ленени прегради. Допълнителна двойка стражи стояха пред импровизираната стая. Амара пристъпи и каза:

— Имам информация за принцепса. Спешна е.

По-високият страж наклони глава.

— Един момент, госпожо.

Той изчезна в стаята и Амара чу гласове. След това стражът излезе и задържа входа отворен за нея.

Амара се вмъкна вътре, за да бъде посрещната от вълна от неприятна топлина. Огънят в огромната камина беше по-висок от нея. Близо до него имаше легло и Атис лежеше в него с лице, още по-бледо и изопнато от преди. Той бавно обърна глава към нея, изкашля се и каза:

— Влезте, графиньо!

Тя се приближи и отдаде чест.

— Ваше височество. Имаме проблем.

Той наклони глава.

— Евакуацията напредва прекалено бавно. Все още имаме много цивилни западно от стените на Гарисън. Нашите хора смятат, че прибирането им ще приключи не по-рано от полунощ.

— Хм — изсумтя Атис.

— Освен това — продължи тя, — вордът по някакъв начин успя да отклони реката към горящите въглища. Огънят ги задържа за по-малко от час. Те бяха забелязани да се приближават до тази стена. Сигнални стрели се издигнаха във всички точки.

— Проблемът никога не идва сам — въздъхна Атис и затвори очи. — Добре. Какви са вашите препоръки, графиньо?

— Придържайте се към плана, но го разтегнете във времето — каза тя. — Използвайте мулетата максимално, не само като част от плана. Задръжте стената, докато цивилните се евакуират напълно, след това изтеглете войските.

— Отстъпление в тъмното? — попита той. — Имате ли представа колко опасно е това? И най-малката грешка може да превърне отстъплението в пълен погром.

— Помолете Дорога и клана му да забавят врага за известно време и да прикрият отстъплението — отговори тя. — Гаргантите са естествено родени убийци на ворди и са достатъчно бързи, за да изпреварят врага на връщане към Гарисън.

За миг Атис обмисли чутото, после бавно кимна.

— Това е може би най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства. Направете го, графиньо. Използвайте моето име, ако е необходимо.

— Да, ваше височество.

Той кимна уморено и затвори хлътналите си очи.

Амара се намръщи и огледа стаята.

— Ваше височество? Къде е сър Ерен?

Скулите на Атис сякаш станаха още по-остри.

— Той умря на стената тази сутрин, докато спираше пробив на ворда.

Амара почувства как стомахът й се свива. Харесваше младия мъж и уважаваше уменията и интелигентността му. Едва понасяше мисълта, че сега лежи студен и мъртъв някъде върху камъните на тази стена.

— О, велики фурии — прошепна тихо.

— Знаете ли, графиньо — каза Атис, — чия идея беше да се представя за мишена там, в Рива? Сам и уязвим, за да примамя Инвидия или кралицата? — изтощената му усмивка все още приличаше на лъвска. — Разбира се, той не го изрази така.

— Той ли беше? — тихо каза Амара.

— Да, представи всичко толкова неуверено, че трябваше да се замисля за момент, за да си припомня, че това не е моя идея — той отново се закашля, въпреки че нямаше сили за това. — Разбира се, вече никой не може да каже със сигурност. Но мисля, че малкият мъж ме уби. Не владееше силни фурии и…

Той се закашля и се засмя — и двата звука бяха сухи и немощни.

— Може би затова настоя да наблюдава случващото се тази сутрин, когато изпрати Антилус и останалите да разпалят огъня. Защото знаеше, че предложението му има такава сила.

Атис махна с ръка към осакатеното си тяло.

— Може би защото се чувстваше виновен, виждайки резултатите от действията си.

— Или може би не е бил манипулатор и убиец, а просто лоялен слуга на Империята — каза Амара.

Крива, горчива усмивка се появи на устните му.

— Не е задължително двете да се изключват, графиньо.

— Той не трябваше да е там. Никога не е бил обучаван за войник.

— Във война като тази, графиньо — каза Атис много тихо, — няма цивилни. Само оцелели. Добри хора умират, въпреки че не го заслужават. Или може би всички ние го заслужаваме. Или може би никой не го заслужава. Няма значение. Войната с нищо не е по-добра към хората от смъртта.

Той замълча за миг, после продължи:

— Той беше по-добър от мен. Той беше добър човек.

Амара наведе глава и примигна от внезапно появилите се сълзи.

— Да. Беше.

Той вдигна слабата си ръка и й махна.

— Вървете. Имате много работа.

Вордът пристигна около четвърт час след като Амара излезе от залата. Прозвучаха тръби. Легионерите бяха в готовност, когато инженерите приключиха със затварянето на портите в стените, така че всичко стана една гладка повърхност от плътен гранит. Сега тя стоеше до Бърнард на кула, десет фута по-висока от стената. Подобни отбранителни кули бяха разположени на всеки сто ярда по протежение на цялата стена, която се простираше на разстояние почти три мили.

Куриер се гмурна към кулата, предизвиквайки за кратко малък вихър, и поздрави.

— Граф Калдерон, сър.

Бърнард не откъсна очи от терена пред себе си.

— Докладвайте.

Младият мъж стоеше и примигваше неуверено.

Амара въздъхна и му махна да се приближи. Той направи няколко колебливи крачки по-близо.

— И така — каза Амара, щом младежът премина през създадения от нея въздушен щит, така че вражеските призователи да не могат да подслушат заповедите на Бърнард. — Сега чувате ли?

— О — каза куриерът и се изчерви. — Да, госпожо.

— Докладвайте — каза Бърнард със същия тон като преди.

Младежът изглеждаше леко паникьосан.

— Капитан Майлс изразява почитанията си, сър, и съща така има значителна вражеска сила, която се придвижва на север, за да заобиколи края на стената.

— Хм — каза Бърнард. — Благодаря ви.

Очите на младия мъж се разшириха.

— Хм? Сър? Капитан Майлс се страхува, че врагът ще пробие фланга ни. Там има почти четвърт миля открита земя между края на стената и началото на планината.

— И какъв е проблемът?

— Сър! — възрази пратеникът. — Стената не е завършена, сър!

Бърнард оголи зъби във вълча усмивка. В този момент водещите редици на ворда се подравняваха и се подготвяха за атака.

— Стената е точно това, което трябва да бъде, синко.

— Но, сър!

Бърнард направи пауза, за да хвърли строг поглед на младия мъж.

Куриерът видимо се сви.

Бърнард кимна.

— Върнете се при капитан Майлс, предайте му почитанията ми и го информирайте, че трябва да стои в готовност. Има съюзнически контингент, който ще го подкрепи веднага щом възникне необходимост — той замълча и погледна младия мъж. — Свободен сте.

Куриерът преглътна, отдаде чест и се гмурна отстрани на кулата. Призова вятърен поток точно преди да удари земята, след което се понесе на север.

Амара погледна Бърнард и каза:

— Не можеше ли да му кажеш повече?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — той сложи ръце върху стените на кулата и кимна спокойно, когато вордът започна като един да се движи напред. — Джиралди. Дайте сигнал на мулетата да са готови. Командирите на секции ще дадат заповед за начало.

Гласът на Джиралди изрева по стената, когато земята започна да трепери от атаката на ворда. Заповедта беше подета и разнесена по цялата линия.

Бърнард вдигна ръка над главата си и я задържа там, докато наблюдаваше настъпващия враг. Когато приближиха на няколко ярда, те за пореден път нададоха оглушителен писък, който разтърси стените, и отново той се сблъска с този на легионерите по бойниците.

Бърнард стоеше и наблюдаваше най-близките легионери, докато те вдигаха копията си, а когато първият от тях го хвърли, насочи ръка напред и изкрещя:

— Пуснете ги!

И „мулетата“ започнаха да действат.

Всяко от гениалните устройства беше изградено около рамка, подобна на кутия. Дървени подпори се издигаха над него, за да поддържат дълга дървена ръка с плитка купа в края. Амара не беше запозната с детайлите на тези устройства, но всяка ръка се изтегляше от екип от двама мъже, които използваха груба сила и много слабо призоваване на дърво, за да я издърпат чак до хоризонтално положение. Щифт, поставен в устройството, заключваше ръката назад, и когато го извадеха, тя се завърташе напред със стряскаща сила и скорост. Когато това се случеше, силата, упражнявана от лоста, беше толкова голяма, че цялата рамка подскачаше в единия си край от земята, подобно на агресивно муле, ритащо със задните си крака.

Когато Бърнард спусна ръката си, стотици „мулета“, подредени в редици зад стената, бяха задействани едновременно, изпращайки съдържанието на своите купи, десетки и десетки малки стъклени сфери, да прелети над стената. Те излетяха във въздуха и образуваха искрящ облак, който улавяше светлината на залязващото слънце и я хвърляше по земята в алени, оранжеви и златни проблясъци.

После огнените сфери удариха земята и се разбиха, освобождавайки стотици и стотици кълба от гладен огън, които се разпръснаха върху огромна площ.

— Кървави врани! — изкрещя близкият легионер.

Когато всяка група „мулета“ изстреля своите снаряди, огънят образува дълга криволичеща ивица. Смъртоносният товар на всяко „муле“ поглъщаше десетки и десетки врагове в зловещ огнен облак, разпрострял се върху площ от петдесет ярда. Дори се оказа, че „мулетата“ са разположени твърде близо едно до друго, тъй като имаше големи припокриващи се зони, където няколко сфери избухваха на почти едно и също място. Хиляди ворди загинаха в пламъците, а още хиляди бяха обгорени и осакатени и, полудели от болка, виеха и тичаха в кръг, атакувайки всичко, което се движи.

Амара се втренчи в случващото се в пълен шок, осъзнавайки, че току-що е видяла как светът се променя радикално и завинаги.

Този опустошителен удар по ворда беше нанесен не от величествен Върховен лорд. Нито от група граждани или рицари Аери, насочили гнева си към врага. Врани, това дори не беше резултат от стандартна битка на легионери. Това беше направено от устройства, произведени тук, в работилниците на холтърите от долината Калдерон. Повечето от хората, които ги управляваха, бяха обикновени холтъри — почти половината бяха деца и младежи, твърде млади, за да служат в легионите. Тези сфери, предназначени само за еднократна употреба, а не като дългосрочната функция на охлаждащите камъни за изстудяване на храна, също бяха направени в долината, като всяка от тях беше отнела вероятно час усилия от някой, надарен със скромни способности за призоваване на фурии, и много по-малко за някой с по-значителна дарба.

Каквото и да се случи, ако Алера оцелее след това нашествие, тя вече няма да може да се върне към това, което беше преди. Не и когато холтърите са притежавали силата на гражданите. Законите на Алера до известна степен защитаваха обикновените хора, но те бяха създадени предимно за защита на интересите на гражданите. Неведнъж алерански графове и лордове и дори върховни лордове се бяха сблъсквали с бунтове на гневни свободни хора — бунтове, неизбежно потушавани от превъзхождащата сила на гражданите. Това беше постоянен, неизменен факт от историята на алеранците. Гражданите управляваха именно защото имаха достъп до по-голяма сила от всеки свободен човек или от всяка група свободни хора.

Но всичко се промени в момента, в който холтърите от долината Калдерон нанесоха на врага удар, сравним по сила с мощта на Върховните лордове.

И само след минута те го направиха отново.

Вордските воини се втурнаха напред, надаващи пронизителните си писъци, и стигнаха до основата на стената. Сърповете им удариха в гладкия гранит, но за разлика от камъните от първата стена, този материал упорито се съпротивляваше на нападението им. Легионерите по стените безмилостно се възползваха от неспособността на врага да преодолее препятствието. Огромни казани с врящо масло, вода или изгарящ горещ пясък бяха изсипани върху богомолките. Там, където нямаше такива казани, легионерите използваха по-прости и по-надеждни методи: те просто хвърляха огромни камъни върху врага.

След първите три масивни залпа „мулетата“ преминаха към по-прецизна работа. Товарите им бяха по-малки и те ги изстрелваха по-рядко. Това беше единственият начин да се справят с ограниченото снабдяване с огнени сфери. Самите атаки бяха по-малко впечатляващи, но не по-малко опустошителни за ворда.

Минаха няколко минути, преди вордът да преодолее хаоса, причинен от „мулетата“, и да продължи с атаката. Отначало те пристъпваха в разпръснати, хаотични групи, които лесно биваха набелязвани и унищожавани от защитниците по стените. Това не продължи дълго. Въпреки че касапницата, организирана от „мулетата“ на Октавиан, продължи, силите на ворда сякаш не намаляваха. Скоро те отново стигнаха до стената и въпреки че не можаха да създадат опори в нея, за да се изкатерят, техните собствени мъртъвци започнаха да се трупат на купчини и да образуват рампи, издигащи се все по-близо до върха на стената.

Бърнард наблюдаваше как поредният залп огнени топки прелита над стената и кимна одобрително.

— Велики фурии, получи се — каза той и дари съпругата си с бърза, яростна усмивка. — Тави каза, че ще работят, когато ми изпрати чертежите си.

— Кога беше това, напомни ми? — попита Амара.

Бърнард се почеса по брадичката, после небрежно опря лакти на зъбеца — като човек, клюкарстващ край каменна ограда. Амара знаеше, че тази поза е умишлена. Много често хората го гледаха, за да разберат настроението му, и сега той им показваше маска на спокойствие и пълна увереност.

— Три или четири месеца след Елинарх. Но ги бях забравил, докато Тави не ми писа за идеята си да използва огнени сфери в качеството им на снаряди за „мулетата“. Тогава поръчах на Джиралди да направи едно и да го тества, и сега…

Разпери ръце в знак на доказателство.

— Ти каза, че ще бъдат ефективни, но… — Амара поклати глава. — И идея си нямах колко.

— Знам — каза Бърнард.

— Това… Това може да промени всичко.

— Надявам се — с жар възкликна той. — Означава, че има какво да се променя.

Амара го погледна съсредоточено, докато погледът му се насочваше обратно към бойното поле. Той знаеше. Можеше да го види в лицето му. Знаеше какво представляват „мулетата“. Не сами по себе си, разбира се, а като символ на обединената сила на свободните хора на Алера. Сила, която сега, когато някой им беше показал как, можеше да смаже всичко по пътя си, ако е необходимо.

Битката ставаше все по-ожесточена. Гарганти, оборудвани с огромни кошници, пълни с камъни, се качваха по стените, за да доставят товара си на защитниците. Легионери с копия започнаха да отблъскват ворда, когато нападателите достигнаха до обсега на по-дългите оръжия. Понякога огнен рицар превръщаше отделни вордски воини в горящ и топящ се хитин, или рицар на земята просто ги караше да потънат в меката почва. Но те се държаха. Велики фурии, държаха се.

Поредният залп от огнени сфери изсъска над главите им, за да изсипе бушуващ огън върху главите на богомолките, когато земята се разтърси и се разнесе далечен звук — подобен на рев, идващ от някакъв огромен звяр, който предупреждава.

Амара обърна лице на север и видя огромната, мрачна сива планина, която се извисяваше там като някакъв невъобразимо огромен бастион, разположен да пази фланговете на легионите. Пред очите й облаци прах започнаха да се издигат от планината. Очевидно целият склон, обърнат към нея, се рушеше, създавайки гигантско свлачище, толкова огромно, че умът отказваше да го приеме.

Гънките на земята й попречиха да види всичко както трябва, но беше лесно да си представи какво се случва там. Вордът беше заобиколил края на втората стена, вероятно се е надявал да проникне в тила на легионите или дори да пробие до цивилните при стените на Гарисън. Но вместо това те бяха открили това, което всички жители на долината Калдерон научаваха още с прохождането си — че тази планина се нарича Гарадос и че тя не обича гости.

Амара знаеше, че тази смъртоносна фурия е опасна, но се оказа, че и представа си няма за мащабите на нейната разрушителна сила. Очевидно Гарадос по сила изобщо не отстъпваше на Великите фурии, освен ако, разбира се, самата тя не беше пълноценна Велика фурия.

— Невероятно — прошепна тя.

— Тази проклета планина беше мой кошмар и ужасно изпитание в продължение на почти двадесет и пет години — измърмори Бърнард. — Крайно време беше да започне да носи полза.

Няколко минути по-късно вордът отново започна да пищи, протяжният приглушен вой се усилваше и стихваше с устойчива периодичност на всеки няколко секунди.

Амара предпазливо се наведе напред, за да се облегне на зъбеца на защитната стена до съпруга си и да погледне какво става долу. Вордите се мятаха наоколо, редиците се завъртаха, пробивайки си път една през друга, за да се подредят в някакъв немислим извънземен строй и…

И да отстъпят.

— Те бягат! — възкликна някакъв легионер.

Мъжете на стената закрещяха като обезумели, хвърляйки обиди и предизвикателства към отстъпващия ворд и триумфално вдигнаха оръжията си, за да посрещнат лъчите на залязващото слънце. Докато го правеха, вордът продължи да се оттегля и след няколко минути нападателите най-накрая изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

Минута по-късно единственото движение по полето беше потрепването на крайниците на убитите ворди и черните крила на враните, които се втурнаха надолу да пируват с телата им.

— Джиралди — каза Бърнард. — Свири отбой. Ротирайте хората, за да получат мъжете храна, вода и почивка.

— Да, сър — каза Джиралди, отдаде чест и се отдалечи.

— Това важи и за вас, хора — каза Бърнард на командния състав на кулата. — Сложете нещо в стомасите си и намерете място, където да подремнете.

Амара изчака всички да слязат и каза:

— Ти го направи.

Бърнард изсумтя и поклати глава.

— Всичко, което направихме, беше да ги накараме да ни приемат на сериозно. До днес вордът никога не е обръщал особено внимание на тактиката. Те просто хвърляха възможно най-много воини при всеки проблем — той потърка едното си око с показалец. — Днес се опитаха да ни заобиколят. Утре…

Той сви рамене.

— Отстъпиха, защото някой там при тях се е заел да обмисля начин как да ни победи. Следващият път, когато дойдат, ще са скрили нещо гадно в ръкава си.

Амара потръпна. Той пристъпи по-близо и я обгърна с ръка. В лорика движението беше неудобно, но Бърнард го направи.

— Важното е — каза той, — че все още сме тук. След като се оттеглим в Гарисън, би трябвало да можем да издържим седмици, ако е необходимо. Успяхме да спечелим време.

— За какво? — попита Амара.

— За да дойде момчето — отвърна Бърнард.

— И каква полза ще ни даде това? — попита тя. — Все още никой не е видял кралицата.

Бърнард поклати глава.

— Той има нещо наум. Разчитай на това.

Амара кимна.

— Надявам се — каза тя. — Скъпи, ти също трябва да хапнеш и да си починеш.

— Да. Само за момент — пръстите му разсеяно я погалиха по ръката. — Прекрасен залез, не мислиш ли?

— Красив е — отвърна тя, облегнала глава на рамото му.

Слънцето почти беше изчезнало зад хоризонта, червената му светлина заслепяваше очите им. Дълги сенки пълзяха по дъното на долината.

И някъде в далечината писъците на разгневения ворд ехтяха по стените на долината.