Фурията на Първия лорд

Глава 6

Инвидия влезе в огромната куполна структура, където вордската кралица вечеряше, и, както винаги, потръпна. Стените бяха от слабо светещ зелен кроач. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини и издутини, оформени в абстрактни форми, красиви и отблъскващи едновременно. Таванът беше на петдесет фута над главата и Инвидия можеше да използва огромното пространство под него, за да преподава летене.

Паякообразни същества, пазителите, се трупаха по кроача, а множеството им крака и полупрозрачни тела зловещо се губеха в околния блясък на стените, пода и тавана. Ако пазителят не се движеше, човек можеше да се спъне в него, толкова добре се сливаха с масивната конструкция. Стотици същества пълзяха тук, плавно катерейки се по стените и тавана — постоянно и дразнещо движение.

В центъра на купола беше разположена високата антична маса от банкетната зала на Върховен лорд Церес, заедно със столовете. Това беше великолепно резбована, масивна конструкция от родезийски дъб, подарък от прадядото на сегашния Върховен лорд. Човек би могъл да настани половин кохорта легионери по дължината й, без да се чува потракването на бронираните им нараменници.

Вордската кралица седеше в единия край на масата, старателно сложила ръце отгоре. Само великите фурии знаеха от какво бяха петната по мръсната, никога непрана покривка.

Кралицата направи жест с бледата си ръка към стола отляво.

Обичайното място на Инвидия беше отдясно на кралицата. Ако по някаква причина е заменена, Инвидия знаеше, че шансовете да напусне купола жива бяха минимални. Тя овладя желанието да оближе устните си и се съсредоточи върху тялото си, като попречи на сърцето да бие по-бързо, кожата — да се облее в студена пот, и зениците — да се свият.

Спокойно. Трябва да остане спокойна, уверена, компетентна и най-важното — полезна. При ворда няма такова нещо като пенсиониране. Освен да бъдеш погребан жив и разтворен в кроача.

Инвидия прекоси залата, като пътьом избута с крак един бавно придвижващ се пазител, и седна до кралицата. Трябва да оцелее след това хранене. Винаги оцелявай.

— Добър вечер.

Известно време кралицата запази мълчание, загледана в масата, а чуждите й очи не изразяваха нищо. Накрая каза:

— Обяснете жестовете, които алеранците използват, за да покажат уважение към началниците си.

— В какъв смисъл? — попита Инвидия.

— Войниците правят това — каза кралицата, притисна юмрук към сърцето си и след това го отпусна. — Гражданите се прегъват в кръста. Съпрузите притискат устни един към друг.

— Последното не е точно жест на уважение — каза Инвидия, — но другите са. Те са знак на признаване на статута на другото лице. Подобно признание се счита за необходимо и благоприятства обществения ред.

Кралицата кимна бавно.

— Това са жестове на подчинение.

Този път Инвидия вдигна вежди.

— Никога не съм ги разглеждала като такива. Това обаче е правилно описание, макар и непълно.

Кралицата насочи поглед към Инвидия.

— В какъв смисъл е непълно?

Инвидия обмисли отговора си, преди да каже:

— Жестовете на почит и уважение са много повече от просто признаване на по-високия статут на другия. Приемайки такъв жест, човекът, който го получава, признава и задължения в замяна.

— Какви?

— Да защитава и помага на лицето, което прави жеста.

Кралицата присви очи.

— Който притежава най-голямата власт, няма задължение към никого.

Инвидия поклати глава.

— Няма значение колко силен може да бъде отделен човек, той е само част от едно по-голямо цяло. Жестовете на уважение са взаимно признаване на този факт — че и даващият, и приемащият са част от нещо по-голямо от тях и всеки има своята роля в него.

Вордската кралица се намръщи.

— Това… признава необходимостта от структура. От ред. Това, което е добро за всички, е това, което трябва да бъде и ще бъде. Това означава приемане на този ред.

Инвидия сви рамене.

— Като цяло, да. Много алеранци не се замислят толкова сериозно за значението на тези жестове. Те са просто част от това как функционира нашето общество.

— И ако такъв жест не бъде направен — тогава какво?

— Неприятности — отговори Инвидия. — В зависимост от лицето, което е било пренебрегнато, може да има широк спектър от последици — от ответна обида до затвор или предизвикване на дуел.

— Правосъдие чрез дуел? — попита кралицата.

— Да — отговори Инвидия.

— Законът на силата над върховенството на закона. Това изглежда като противоречие с идеалите на алеранския обществен ред.

— Само на пръв поглед. Факт е, че някои алеранци са много по-могъщи, буквално и преносно, от почти всички останали. Опитът да се накарат такива личности да спазват определени правила чрез пряка забележка може да доведе до също толкова пряк конфликт, в резултат на който много хора могат да пострадат.

Кралицата се замисли за момент.

— Тогава се използват неписани правила, за да се избегнат подобни ситуации. По-слабите се насърчават да избягват да провокират пряка конфронтация с някой, който ги превъзхожда по сила. На свой ред тези с голяма сила трябва да обмислят възможността за пряк конфликт с някой, който им е равен по сила, преди да предприемат действия.

— Точно така — отговори Инвидия. — И най-безопасният начин за уреждане на конфликти е чрез върховенството на закона. Тези, които твърде често игнорират закона, предпочитайки дуел на честта, стават социални изгнаници и рискуват друг гражданин да вземе нещата в свои ръце.

Кралицата събра ръце на масата и кимна.

— При ворда рядко се използват косвени средства за разрешаване на конфликти.

Инвидия се намръщи.

— Не мога да си представя как при вас може да възникне някакъв вътрешен конфликт.

По лицето на кралицата пробяга нещо като огорчение и обида.

— Случва се много рядко.

След това тя се изправи, прочисти гърлото си — изкуствен звук, доколкото можеше да прецени Инвидия, защото никога досега не го беше правила — и попита:

— Как мина денят ви?

Това беше сигналът за начало на ритуала за вечерята. Въпреки че вече няколко пъти беше участвала в него, Инвидия така и не свикна. Тя отговори учтиво и известно време поддържа несъществен, приятен разговор с кралицата, когато восъчните паяци, пазителите, се насочиха към масата с чинии, чаши и прибори за хранене. Подобните на паяци ворди в стройни редици се покатериха по краката на масата и поставиха прибори за кралицата, Инвидия…

… и за още някой, който очевидно трябваше да седне отдясно на кралицата. Празният стол с празната си чиния беше обезпокоителен. Инвидия скри реакцията си, като се обърна, за да гледа как останалите пазители внасят няколко покрити подноса и бутилка цересианско вино.

Инвидия отвори бутилката и наля вино в чашата на кралицата, после и в своята. След това погледна към чашата пред празното място.

— Налейте — подкани я кралицата. — Поканих гост.

Инвидия го направи, след което започна да отваря похлупаците.

На всеки поднос имаше изрязан в идеален квадрат кроач. Всеки едва забележимо се различаваше от предхождащия го. Един изглеждаше така, сякаш е изпечен във фурна — но доста неуспешно. Краищата бяха почернели и жилави. Повърхността на другия беше поръсена със захар. Третият беше украсен с желатинова глазура и покрит с узрели череши. Четвъртият беше покрит с нещо, което първоначално е било топено сирене, но сега представляваше изгоряла тъмнокафява коричка. Инвидия наряза всяко парче на четвъртинки, след което започна да поставя в чинията на кралицата по парче от всяко плато. Накрая направи същото и за себе си.

— И за нашия гост — измърмори кралицата.

Инвидия послушно напълни и третата чиния.

— За кого правим този прием?

— Ние не правим прием — отговори кралицата. — Ние ще консумираме храна в група.

Инвидия наведе глава.

— Кой тогава ще ни прави компания?

Кралицата присви фасетъчните си очи, останаха само черни цепки, погледна по дължината на огромната маса и каза:

— Тя идва.

Инвидия обърна глава, за да види как тяхната гостенка влиза в зеления светещ купол.

Беше втора кралица.

Тя имаше същите черти като кралицата. Всъщност можеше да й бъде сестра-близначка — млада жена, малко по-възрастна от тийнейджър, с дълга бяла коса и същите блестящи очи. Но с това приликите свършваха. По-младата кралица се носеше напред с извънземна грация, като не полагаше никакви усилия да имитира движенията на човешко същество. Беше напълно гола и бледата й кожа блестеше с някаква зеленикава слуз.

По-младата кралица отиде до масата и спря на няколко ярда от нея, загледана в майка си.

Кралицата направи знак към празния стол.

— Седни.

По-младата кралица седна и се втренчи през масата в Инвидия с немигащ поглед.

— Това е моето дете. Тя е новородена — каза кралицата. След това се обърна към младата кралица. — Яж.

Известно време младата кралица оглеждаше храната. После взе едно парче с ръка и го пъхна в устата си. Кралицата намръщено проследи действията й, след което взе вилица и с нейна помощ започна да откъсва малки парченца и бавно да ги яде. Инвидия последва примера на старшата кралица и започна да се храни по същия начин.

Храната беше… „отвратителна“ — дума толкова далеч от истината, че изглеждаше несправедливо мека. Инвидия се беше научила да яде суров кроач. Съществото, което я поддържаше жива, се нуждаеше от него. Но сега тя се стресна, когато разбра, че вкусът му може да бъде дори още по-лош. Вордът си нямаше понятие от готвене. Самата идея им беше напълно чужда. Така че всъщност не можеше да се очаква да го правят добре — но тази вечер бяха извършили направо светотатство.

Тя преглътна храната, доколкото можеше. Старшата кралица се хранеше с апетит. По-младата приключи в рамките на две минути и седеше с поглед, вперен в тях, а изражението й беше неразгадаемо.

След това младата кралица се обърна към майка си.

— Защо?

— Ние се храним заедно.

— Защо?

— Защото може да ни направи по-силни.

За момент младата кралица обмисляше чутото. После попита:

— Как?

— Като изграждаме връзки между нас.

— Връзки — младата кралица премигна бавно. — Защо трябва да се ограничаваме?

— Не физически връзки — отвърна майка й. — Символични умствени връзки. Усещане за родство.

Младата кралица се замисли за момент.

— Тези неща не увеличават силата.

— В това има повече сила от физическата сила.

Младата кралица наклони глава. Погледна майка си, а след това и притеснено — към Инвидия.

Алеранската жена изведнъж усети тежкия, агресивен натиск от осъзнаването на младата кралица, която посягаше към мислите й.

— Какво е това същество?

— Средство за постигане на целта.

— То е чуждо.

— Нужно е.

Гласът на младата кралица се втвърди.

— То е чуждо.

— Нужно е — повтори по-голямата кралица.

Младата кралица отново замълча. След това, без да променя изражението си, каза:

— Ти си дефектна.

Огромната маса сякаш експлодира. Парчета, някои от които дълги шест инча и ужасно остри, полетяха като стрели. Инвидия инстинктивно се отдръпна и едва успя да вкара хитиновата си бронирана предмишница между себе си и летящата треска, която можеше да се забие в окото й.

Високият, пронизителен писък удари толкова силно по тъпанчетата на Инвидия, че едното от тях се спука. Тя извика от болка и отскочи по-далеч от масата, заимствайки бързина от вятърните си фурии, прегръщайки странно промененото усещане за време, което сякаш разтягаше миговете в секунди, а секундите — в минути. Това беше единственият начин да види какво се случва.

Вордските кралици се бяха вкопчили в битка на живот и смърт.

Дори с помощта на въздушните фурии Инвидия едва успяваше да следи движенията им. Черни нокти проблясваха. Мяркаха се светкавични удари. Атаките се превърнаха в скокове от двадесет фута, завършващи до най-близката стена, където, прилепнали към нея, двете кралици продължаваха битката си, скачаха и тичаха нагоре по купола като двойка вкопчили се един в друг паяци.

Погледът на Инвидия се насочи към съсипаната маса. Лежеше на парчета. Единият й ъгъл, където младата кралица се беше хвърлила напред, пробивайки масивната твърда дървесина, сякаш е пряспа мек сняг, беше прорязан от дълбока бразда. Инвидия не можеше да си представи огромната сила и концентрация, необходими за това — от същество, което се е родило, изглежда, преди по-малко от час.

Но колкото и да беше бърза и ужасяваща младата кралица, тя не можеше да се сравнява с другата. Там, където ноктите й удряха по-голямата кралица, от нейната привидно мека плът политаха искри, когато отразяваше атаката. Но там, където беше ударена по-младата кралица, плътта се разкъсваше и зеленикавокафява кръв пръскаше в тънки дъги. Кралиците водеха своята въртяща се, подскачаща и галопираща битка толкова бързо, че беше трудно да ги различиш, камо ли да се намесиш, и Инвидия реши да следи действията им само за да знае кога трябва да отскочи встрани.

И тогава старшата кралица направи грешка. Тя се подхлъзна в кръвта на младата кралица и за части от секундата равновесието й се наруши. Младата кралица нямаше време да се подготви за по-смъртоносен удар, но имаше повече от достатъчно време да се хвърли зад противничката си и да улови тъмното й наметало. С въртеливо движение тя уви наметалото около гърлото на по-голямата кралица и се облегна назад, дърпайки с двете си привидно крехки ръце, стягайки усукания плат като гарота около врата на майка си.

Кралицата-майка се изви в дъга, съпротивлявайки се на задушаващата хватка. Изражението й беше съвсем спокойно, когато погледът на тъмните й очи падна с осезаема тежест върху Инвидия.

Алеранката срещна погледа й в продължение на няколко безкрайни секунди, след което кимна, изправи се, вдигна ръка и с усилие на волята и фурията си принуди въздуха в носа, устата и белите дробове на младата кралица да се сгъсти до почти течна маса.

Реакцията беше незабавна. Младата кралица се изви и се загърчи във внезапна агония, като все още отчаяно дърпаше усуканото наметало. Старшата кралица го отряза с един замах с ноктите си, освободи се, бързо се обърна и с половин дузина безмилостни движения разпори младата кралица от гърлото до корема, изтръгвайки вътрешностите й. Направи го спокойно, все едно е опитен работник в кланица, а не участник в смъртоносна битка.

Безжизненото тяло на младата кралица се свлече на пода. Старшата кралица не искаше да поема никакъв риск. Тя го разчлени с чисти, прецизни движения. После се обърна, сякаш нищо не се е случило, и тръгна обратно към масата. Столът й беше останал на мястото си, въпреки че масата беше унищожена.

Кралицата седна и се загледа в празнотата пред себе си.

Инвидия бавно приближи до нея, вдигна падналия си стол и седна. Никоя от двете не проговори известно време.

— Ранена ли сте? — попита накрая Инвидия.

Кралицата отвори уста и след това направи нещо, което Инвидия не беше виждала досега. Тя се поколеба.

— Дъщеря ми — каза кралицата почти шепнешком. — Двадесет и седмата, откакто се върнах в Алера.

Инвидия се намръщи.

— Двадесет и седма…?

— Част от нашата… природа… — тя потръпна. — Всяка кралица трябва да стои отделно. Чиста. Неопетнена от контакт с други същества. И всяка кралица, която показва признаци на развала, трябва да бъде премахната. От няколко години моите младши дами започнаха да опитват да ме отстранят.

Лицето й леко се намръщи.

— Не разбирам. Тя не ми причини физическа вреда. Но…

— Тя ви нарани.

Кралицата кимна много бавно.

— Трябваше да премахна способността им да произвеждат други дами, за да не могат да станат достатъчно много, за да ме отстранят. Което нарани всички ни. Отслаби ни. По всички правила този свят трябваше да е превзет още преди пет години — тя присви очи и насочи фасетираните си очи към Инвидия. — Вие действахте в моя защита.

— Едва ли имахте нужда — каза Инвидия.

— Вие не го знаехте.

— Така е.

Вордската кралица наклони глава и внимателно погледна Инвидия. Тя се подготви за неприятното проникване в нейното съзнание, но това така и не се случи.

— Тогава защо? — попита кралицата.

— По-младата кралица очевидно не би ме оставила да живея.

— Можехте да поразите и двете ни.

Инвидия се намръщи. Достатъчно вярно. Двете дами бяха толкова съсредоточени една върху друга, че едва ли щяха да успеят да реагират на изненадваща атака от Инвидия. Можеше да призове огън и да унищожи и двете.

Но тя не го направи.

— Можехте да избягате — каза кралицата.

Инвидия слабо се усмихна и посочи съществото, прикрепено към гърдите й.

— Не и достатъчно далече.

— Да — каза вордът. — Няма къде да отидете.

— Точно така — съгласи се Инвидия.

— Когато има нещо общо — попита кралицата, — това означава ли връзка?

За момент Инвидия обмисли отговора си, и то съвсем не заради кралицата.

— Обикновено тя започва с това.

Вордът погледна пръстите си. Тъмните нокти бяха изцапани с кръвта на по-младата кралица.

— Вие имате ли собствени деца?

— Не.

Кралицата кимна.

— Да видиш страданията им е… неприятно. На всяко от тях. Радвам се, че в момента не сте разстроена от нещо подобно.

Тя вдигна глава, изпъна рамене и изправи гръб, буквално копирайки Инвидия, и я попита:

— Какво трябва да се направи според алеранския етикет, ако вечерята е била прекъсната от убийство?

Инвидия неволно се усмихна.

— Може би трябва да поправим мебелите и да ги сложим по местата им.

Вордската кралица отново отпусна глава.

— Нищо не разбирам от това.

— Когато майка ми почина, баща ми веднага ме изпрати да уча при всички най-добри занаятчии в града. Мисля, че основно, за да се отърве от мен — тя се изправи и започна да оглежда счупената маса и разпръснатите отломки. — Елате. Това е по-трудно за научаване, отколкото летенето или призоваването на огън. Ще ви покажа.

Едва бяха успели да седнат на възстановената маса, когато подсвирващите, пронизващи писъци на восъчните паяци изпълниха въздуха със сигнал за тревога.

Кралицата веднага се изправи с широко отворени очи. За миг замръзна напълно неподвижна, след което изсъска:

— Натрапници. Много. Приближават.

Инвидия я последва навън в лунната нощ, върху слабо светещия кроач, който се разстилаше върху всичко около огромния кошер. Кралицата тръгна надолу, крачейки бързо и спокойно, а тревожните трели продължаваха да се чуват навсякъде.

Тогава Инвидия чу гневни, високо жужащи звуци, каквито не беше чувала досега. Тя почувства как съществото на гърдите й неспокойно реагира — многобройните му крайници се размърдаха и й изпратиха болка, която така се разля по тялото й като огън, че направо й секна дъха. Тя положи усилия, за да продължи да се движи в сянката на кралицата, без да се препъва, но накрая трябваше да сложи ръка на ножа и да използва фурията на метала, за да заглуши болката.

Стигнаха до широк воден басейн, който се беше образувал в центъра на плитката долина. Беше не повече от педя дълбок и около двайсет широк. Плитката вода беше пълна с ларви на вземащи.

В центъра на басейна стоеше мъж.

Беше висок — поне половин глава над шест фута, и носеше безупречно блестяща броня на легионер. Косата му беше тъмна, подстригана късо като на войник, както и брадата му, а очите му бяха яркозелени. По лицето му се виждаха фини белези и върху него те приличаха толкова на военни награди, колкото и червеното наметало, прикрепено към бронята му със синьо-червен орел — отличителните знаци на Дом Гай.

Инвидия усети как рязко си поема дъх.

— Кой е той? — попита кралицата.

— Изглежда… изглежда… — като Септимус. С изключение на очите, мъжът в центъра на басейна беше почти точно копие на някогашния й годеник. Но това не можеше да бъде той. — Октавиан — каза тя накрая, като почти изръмжа думата. — Това трябва да е Гай Октавиан.

Ноктите на вордската кралица издадоха тих, болезнено скърцащ звук, докато се удължаваха.

Водното изображение беше пълноцветно, което показваше отлично владеене на водните фурии. Така. Значи в крайна сметка паленцето се беше превърнало във вълк.

Странните бръмчащи звуци продължиха и Инвидия видя как нещо нарушава водното изображение — малки пръски вода излитаха нагоре, сякаш момче хвърля камъни във водата. Инвидия призова въздушна фурия, за да забави движението на обектите и да се съсредоточи по-внимателно върху тях. При по-старателно разглеждане те приличаха на стършели. Разбира се, не бяха, но изглеждаха също толкова безобразно бързи и определено заплашителни. Телата им бяха по-дълги, имаха два комплекта крила и летяха по-бързо от стършел в идеално прави линии. Докато гледаше, един от псевдо-стършелите атакува водното изображение, като изви корема си напред и разкри блестящо, назъбено жило от вордски хитин, дълго колкото показалеца на Инвидия. Той удари със сила водното изображение и като се преобърна, падна зашеметен във водата от другата страна.

Инвидия потръпна. Имаше десетки, ако не и стотици неща, които се надигаха от кроача.

— Стига — каза кралицата, вдигна ръка и нападенията внезапно спряха.

Жуженето заглъхна, както и пронизителните писъци на восъчните паяци, и настъпи тишина. Повърхността на басейна се накъдри, когато хиляди ларви на вземащи започнаха да разкъсват телата на вцепенените стършели.

Кралицата се взираше в образа мълчаливо. Минаха минути.

— Той ни копира — изсъска кралицата.

— Разбрал е защо избрахме да се появим по този начин — отговори Инвидия.

Тя погледна надолу по протежение на долината, за да увеличи образа на следващия басейн с ларви. И там стоеше образ на Октавиан.

— Той възнамерява да изпрати съобщение до цяла Алера, точно като нас.

— Толкова ли е силен? — попита кралицата.

— Така изглежда.

— Каза ми, че възможностите му са доста скромни.

— Изглежда съм сгрешила — отвърна Инвидия.

Кралицата изръмжа и се загледа в образа.

Миг по-късно той най-накрая проговори. Гласът на Октавиан беше звучен, плътен баритон, изражението на лицето му — спокойно, а позата — уверена и стабилна.

— Поздравявам ви, алеранци, свободни и граждани. Аз съм Октавиан, син на Септимус, син на Гай Секстус, Първият лорд на Алера. Върнах се от пътуването си до Кания и дойдох да защитавам дома си и хората си.

Вордската кралица издаде вибриращо съскане, един напълно нечовешки звук.

— Вордът дойде и ни нанесе тежки рани — продължи Октавиан. — Ние скърбим за тези, които вече са загинали, за градовете, които са превзети, за унищожените домове и животи. Вече знаете, че врагът превзе Алера Империя. Знаете, че всички големи градове, които все още устояват, са изправени пред неизбежна атака, ако вече не са обсадени. Знаете, че вордът е отрязал десетки хиляди алеранци от пътя към спасението. Знаете, че кроачът расте, за да погълне всичко, което знаем, и всичко, което сме.

Огън внезапно пламна в очите на Октавиан.

— Но има и неща, за които не знаете. Вие не знаете, че легионите на градовете на Защитната стена са се обединили със събрали се от други градове в най-голямата, най-опитната и закалена в битки армия, използвана някога в историята на нашия народ. Вие не знаете, че всички рицари и граждани на Империята са се обединили, за да се борят с тази заплаха, под ръководството на моя брат, Гай Акватайн Атис. Вие не знаете, че тази война не само не е приключила — тя още не е започнала.

— В продължение на две хиляди години нашите хора са работили, воювали, проливали кръв и са умирали, за да осигурят безопасността на нашите домове и семейства. В продължение на две хиляди години ние устоявахме, оцелявахме и побеждавахме. В продължение на две хиляди години легионите са нашия меч и щит срещу онези, които искат да ни унищожат.

Октавиан отметна глава назад, погледът му стана по-твърд от камък, а изражението му — спокойно и неподвижно като гранита на планината.

— Легионите все още са нашият меч! Те все още са нашият щит! И те ще ни защитят от тази заплаха, както и от всички останали. След хиляда години, когато настоящите събития станат история, хората ще нарекат този период най-смъртоносния на нашето време. И след хиляди години те все още ще помнят нашата доблест, нашата сила. Ще знаят, че Дом Гай е дал живота си и е пролял кръвта си, борил се е с меч и фурии срещу този враг и че цяла Алера се е била заедно с нас! Те ще знаят, че ние сме алеранци! И че тази земя е наша!

Прилив на емоции заля Инвидия и беше толкова силен, че тя падна на едно коляно. В него имаше екзалтация и надежда, ужас и ярост — всички преплетени толкова неразривно, че не можеха да се отделят едно от друго. Тя веднага използва фурията на метала в опит да притъпи въздействието им, и в някакво далечно, замъглено ъгълче на съзнанието си осъзна, че вълната, която я заля, идва от малкия пленен холт.

Октавиан продължи с още по-твърд и по-тих глас.

— Подобно на вас и аз видях лицето на врага. Видях я да ви предлага мир. Но бъдете сигурни, мои сънародници, че всичко, което тя предлага, е спокойствието в гроба; че тя не предлага нищо по-малко от пълното унищожение на целия ни вид, както на тези, които живеят днес, така и на тези, които са били преди вас. Тя ни моли да легнем покорно на земята и послушно да чакаме да ни прережат гърлата, за да кървим безболезнено до пълното изчезване на нашата раса.

Гласът му стана нежен.

— Казвам ви това: свободните хора на Алера са свободни. Те са свободни да правят това, което смятат за най-добро. Те са свободни да изберат какви мерки да предприемат, за да осигурят безопасността на своите близки. Особено за онези, които са се оказали зад фронтовата линия, е съвсем разбираемо, че някои от тях може да потърсят безопасността на предаването. Това е избор, който трябва да направите в собствените си сърца. Когато вордът бъде победен, няма да има никакви обвинения, независимо от вашето решение.

— Но що се отнася до вас, граждани на Империята, които толкова дълго се радвате на силата и привилегиите на вашия статут, дойде моментът да докажете своята стойност. Действайте. Сражавайте се. Поведете онези, които биха застанали до вас. Всеки гражданин, който се предаде на ворда, в очите на короната ще бъде предател на Империята.

— Мога да ви обещая само едно: тези, които се бият, няма да се бият сами. Не сте забравени. Ние ще дойдем при вас. Дядо ми се бореше със зъби и нокти с ворда. Той се бори до смъртта си, за да защити живота на своите хора. Гай Секстус определи стандарта, по който нашите потомци ще съдят всички нас. Няма да приема нищо по-малко от другите граждани на Империята. Нито от тях, нито от самия себе си.

— Нашият враг е силен, но не е неуязвим. Кажете на приятелите и съседите си какво сте чули днес. Съпротивлявайте се. Бийте се. Ние ще дойдем при вас. Ще оцелеем.

Образът замълча за момент и след това обезпокоително се обърна и се втренчи във вордската кралица.

— Ти.

Инвидия си пое дъх и провери останалите басейни.

Водните фигури бяха изчезнали.

— Това е той — изсъска Инвидия. — Това е съобщение на Октавиан.

— Ти — каза Октавиан, загледан в кралицата. — Ти уби дядо ми.

Вордската кралица вирна брадичка.

— Да.

— Предлагам ви този шанс — каза Октавиан с глас студен, спокоен и още по-заплашителен. — Оставете Алера. Бягайте обратно в Кания. Вземете със себе си всеки от вашия вид, който искате да оцелее.

Кралицата се усмихна с ъгълчето на устата си.

— И защо да го правя?

— Защото идвам — тихо прошепна образът на Октавиан — за теб.

Кралицата стоеше неподвижна като камък.

— И когато приключа — обеща Октавиан, — от вашия вид няма да остане нищо, освен истории. Ще изгоря домовете ви. Ще погреба вашите воини.

Гласът му стана по-мек.

— Ще накарам небето над вас да почернее от врани.

Образът на Гай Октавиан потъна във водата с перфектна, контролирана грация.

Когато изчезна, басейнът стана напълно неподвижен.

Вордската кралица бавно свали качулката си. След това тя отметна наметалото около себе си, макар Инвидия отлично да знаеше, че тя почти не е засегната от температурата.

В продължение на няколко секунди вордът не помръдна — след това тя внезапно изсъска и се обърна, подскачайки във въздуха, призова порив на вятъра, който да я вдигне нагоре, и се насочи към малкия холт.

Инвидия призова фуриите си да я понесат след кралицата и я настигна точно при холта. Те се спуснаха заедно и кацнаха в централния двор. Кралицата закрачи към една от къщите, разби вратата и се втурна вътре.

Инвидия се напрегна, стомахът й се сви в агонизиращо очакване. Тя не желаеше нищо лошо на клетите обитатели, но не можеше да направи нищо, за да ги спаси от гнева на кралицата.

От вътрешността на къщата се разнесоха трясъци. После едната стена избухна навън и кралицата се вряза в съседния дом. Отново се чуха звуци на яростно унищожение. След това кралицата нахълта в следващата къща. И в следващата. И в по-следващата, движейки се с такава скорост, че нямаше време дори за писъци.

Инвидия си пое дълбоко дъх. След това се принуди да влезе в първата къща — тази, в която живееше малкото семейство, което бяха посетили няколко седмици по-рано. Инвидия можеше да убие кралицата по-рано тази вечер. Ако го беше направила, тези холтъри щяха да са още живи. Най-малкото, което можеше да направи за тях, беше да се принуди да види с очите си какво е причинила със своето бездействие.

Камъните хрущяха под хитина, защитаващ краката й, докато тя се приближаваше, и накрая усети дима на семейното огнище. Алеранката спря за момент, за да се подготви за това, което щеше да види, след което пристъпи през входната врата. Кухненската маса беше разбита, саксии бяха разпръснати навсякъде. Счупени съдове покриваха пода. Два прозореца бяха счупени.

И малката къща беше празна.

Инвидия за момент се втренчи недоумяващо. След това, като започна да осъзнава, тя изскочи през вратата и влезе в съседната къща. Също празна като първата.

Тя излезе от къщата и започна да оглежда земята. Камъните, които хрускаха под краката й, не бяха камъни. Бяха телата на стотици вордски стършели, а техните натрошени, изкривени или пречупени жила все още потръпваха в конвулсии.

Вордската кралица нададе яростен вой и от съседната къща се разнесоха поредните звуци на разрушение. След няколко секунди постройката просто се разпадна и кралицата се появи от нея със странно изражение на ярост в очите, след което с един замах разпръсна греди с диаметър колкото собственото й бедро и камъни по няколкостотин фунта.

— Измами ме — изсъска тя. — Той ме измами. Докато слушах думите му, той открадна моя холт!

Инвидия не каза нищо, просто се опита да запази спокойствие. Никога не бе виждала вордската кралица толкова ядосана. Дори когато тя изкорми собственото си дете. Дори когато Гай Секстус практически унищожи армията й в Алера Империя. Никога.

Инвидия беше наясно, че тя е едно от най-опасните същества в цяла Карна. Освен това знаеше, че вордската кралица ще я разкъса, без дори да мигне. Тя се фокусира върху това да бъде тиха, спокойна и да стане част от фона.

Операцията беше безупречна. Октавиан не само беше оставил образа си да стои там, за да даде време на алеранците да се съберат — той го беше използвал, за да задейства защитите около малкия холт и така да ги разкрие на нападателите. Веднъж предупредени за вордските стършели, хората му очевидно бяха успели да ги преодолеят.

Тя беше усетила началото на спасителна операция. Онзи прилив на надежда от другата страна на хълма. Но беше решила, че е резултат от речта му и всъщност положи усилия да го блокира.

Инвидия сметна, че ще е най-добре да не споменава този факт пред разярената кралица. Никога.

— Той е взел кучетата — изръмжа кралицата. — Взел е котките, взел е добитъка. Не ми е оставил нищо!

Тя огледа празната черупка на холта и с жест с ръка унищожи една къща в сфера от горещ бял огън. Навсякъде се разлетяха парчета разтопен камък. Някои от тях се издигнаха толкова високо, че няколко секунди по-късно заваляха като дъжд от падащи звезди.

Тогава кралицата отново утихна. Тя остана така за момент, след което рязко се обърна и тръгна към най-близкия кроач. По пътя направи жест към алеранката да я последва.

Инвидия тръгна на крачка зад нея.

— Какво ще направите?

Вордът погледна през рамо към Инвидия — фината й бяла коса беше в див безпорядък, а бледите й бузи бяха покрити със сажди, прах и пръст.

— Той взе от мен — изсъска тя, а гласът й трепереше от гняв. — Той ме нарани. Нарани ме.

Ноктите й отново издадоха болезнено скърцащия звук.

— Сега аз ще взема от него.