Фурията на Първия лорд

Глава 28

— Враните да го отнесат — измърмори Тави. Той се опита се избърше дъждовните капки от лицето си с края на мокрото наметало. — Днес трябва да изминем още трийсет мили.

— След час ще е по-тъмно от фригийска зима, капитане — каза Максимус. — Хората ще продължат. Но ме е страх да си представя какво би се случило, ако вордът ни нападне, докато правим лагер в тъмното.

Тави се обърна към колоната зад тях. Гледката предизвикваше смесени чувства. Първи алерански и Свободния алерански легиони се справяха доста добре, особено като се има предвид колко дълго време бяха прекарали по корабите. Бягаха равномерно и неспирно, издръжливостта им беше подсилена от земните фурии в настилката. При нормално темпо щяха да се движат толкова бързо, колкото човек, който спринтира на равна земя. Тави трябваше да намали, отчасти защото мъжете отдавна не бяха тренирали. Но поне поддържаха приемлива дисциплина.

Зад тях идваше двойна колона с фургони за доставка, товарни талиги, фермерски каруци, градски карети, каруци за боклук, ръчни колички за зеленчуци и всякакви други форми на транспорт на колела, които човек можеше да си представи. За по-малко от два часа Кирик Фригия беше успял да събере и предостави на тяхно разположение достатъчно превозни средства, за да побере повече от две трети от канимската пехота. Самите каруци не бяха теглени от коне — легионите просто нямаха достатъчно хора, за да се грижат за коне, нито пък имаха достатъчно каруци, за да пренасят нужната им храна. Вместо това превозните средства бяха теглени от екипи, състоящи се предимно от легионери, спечелили си недоволството на своите центуриони.

Канимските воини препълваха каруците по начин, който изглеждаше някак комичен. Тези, които не можеха да се поберат вътре, тичаха след тях достатъчно бързо, за да са в крак с намалената скорост на легионите. Те можеха да поддържат това темпо за около два часа, след това всички спираха и отпочиналите каними в каруците сменяха местата си с тези, които бягаха, като тези смени следваха през целия ден. По това време дори канимите в каруците изглеждаха гладни, нещастни и изтощени, макар Тави да предполагаше, че това може да се дължи до голяма степен на дъжда, от който козината им беше подгизнала и прилепнала към кожата.

Зад тях яздеше конницата. Първи бяха крилата на легионите, осемстотин коня и техните ездачи, а след тях — канимската кавалерия. Съставена почти изцяло от шуарански каними, яздещи странно изглеждащите създания от Кания, наречени таурги. Всяко от тях тежеше два или три пъти колкото легионер на кон. С гърбици на гърба и рога на главата, всеки по-голям от здрав бик, таургите лесно следваха колоната, мускулите на масивните им крака се издуваха като стоманени въжета. Таургите не изглеждаха уморени. Изглеждаха раздразнени и нетърпеливи, сякаш сериозно обмисляха да изядат собствените си ездачи или друг член на стадото. Евентуално и двете. В Кания Тави беше яздил таург седмици наред и според него това съвсем отговаряше на характера на боен звяр.

Той въздъхна и погледна встрани и нагоре към Максимус, който яздеше особено грозен петнист таург.

— Врани, Макс. Мислех, че си убил и изял това нещо.

Макс се ухили.

— Пържоли и нови обувки ли, капитане? Мразя това същество като нищо друго в Карна. Ето защо реших, че може да е нещастно, като ме пренесе по този път под дъжда, вместо да тормозя някой свестен кон с това.

Тави сбръчка нос.

— Но то смърди, Макс. Особено в дъжда.

— Винаги съм намирал миризмата на мокър алеранец за леко неприятна — обади се яздещата вдясно от Тави Кайтай.

Тави и Макс я погледнаха възмутено.

— Хей — възкликна Макс, — ние не миришем, когато сме мокри.

Кайтай вдигна вежди.

— Е, да, разбира се, че не миришете — след което вдигна ръка и небрежно я размаха във въздуха пред носа си, престорено овладян жест, който сигурно беше копирала от някоя особено изтънчена дама-гражданка, помисли си Тави. — Ако ме извините, господа.

Тя накара коня да се отдалечи на няколко крачки от тях и оттам облекчено въздъхна.

— Тя се шегува — каза Макс. После се намръщи, погледна Тави и повтори. — Шегува се.

— Хм — изсумтя Тави, — почти сигурно.

Кайтай им хвърли многозначителен поглед, но не каза нищо.

Разнесе се приглушен вой на вятъра и Красус се спусна от дъждовното небе. Той попадна в потока вода, носещ се по пътя, и зае вертикално положение, като здраво застопори крака. Струи вода излетяха изпод ботушите му и той се плъзна по пътя в продължение на двадесетина ярда, преди да спре на няколко крачки пред коня на Тави. Отдаде чест с рязък жест и започна да тича редом с животното.

— Капитане, изглежда ще трябва да свикнем с идеята, че дъждът ще продължава. На около половин миля напред има скалист участък. Няма да е удобно, но мисля, че поне никой няма да се удави в калта.

Тави изсумтя, погледна към плачещото небе и въздъхна.

— Добре. Няма смисъл да се блъскаме в тъмното. Благодаря ви, Красус. Ще направим лагер там. Моля, предайте заповедта на трибуните. Максимус, моля уведомете Майстора на войната, че ще спрем след половин миля.

Братята Антилан отдадоха чест и се отдалечиха да изпълнят заповедите.

Погледът на Тави намери Кайтай, която продължаваше да язди с лице, обърнато право напред, без да го погледне. Изражението й беше непроницаемо.

— Шегуваше се, нали?

Тя вдигна брадичка, подуши и не каза нищо.

За първи път в историята алеранци и каними щяха да лагеруват заедно.

Тави и Варг крачеха през лагера, докато техните хора полагаха усилия да изградят отбраната му след тежкия ден, преди да е настъпила нощта.

— Тази вечер ще бъде интересно — изръмжа Варг.

— Мислех, че Свободният алерански легион е правил това много пъти преди — каза Тави.

Варг изръмжа в несъгласие.

— Насаг вече се отдалечи от буквата на закона, като обучи създатели за воини. Да вкара демони в лагер на воини? Щеше да е принуден да убие някои от своите офицери, за да запази мястото си.

Варг погледна към екипа алерански инженери, които използваха земна магия да омекотят камъка, за да могат да забият коловете на палисадата в него.

Тави замислено ги погледна за момент.

— Не е само това, има и нещо повече.

Варг леко наклони глава.

— Не можеш просто да кажеш на една душа, че е свободна. Всеки трябва сам да изкове свободата си. Важно е робите сами да постигнат своята свобода. Насаг им даде съветници. Всичко останало са го направили сами.

Тави хвърли поглед към Варг.

— А тази вечер ще бъдете ли принуден да убиете някой от собствените си офицери?

Варг замълча за момент. После сви рамене.

— Може би. Но мисля, че е малко вероятно.

— Защо?

— Защото тяхното противопоставяне ще се основава на традицията. Традицията се нуждае от свят, за да съществува. А светът беше унищожен, алеранецо. Моят свят. Вашият свят също. Дори утре да победим ворда, нищо не би променило това.

Тави се намръщи.

— Наистина ли мислите така?

Варг потрепна с уши утвърдително.

— Ние сме в непознати води, Тавар. И бурята още не е стихнала. Ако все още сме живи, когато свърши, ще се озовем на непознати брегове.

Тави въздъхна.

— Да. И тогава какво?

Варг сви рамене.

— Ние сме врагове, Тавар. Какво правят враговете?

Тави се замисли за момент. После каза:

— Знам само какво са правили в стария свят.

Варг спря внезапно. Втренчи се в Тави за няколко секунди, след което размърда уши и продължи напред.

— Да говорим за това сега означава да хабим дъха си напразно.

Тави кимна.

— Днес трябва да оцелеем. И чак после да мислим за утре.

Варг потрепна с уши в знак на съгласие. Докато говореха, бяха преминали в канимската част на лагера. Варг спря пред голяма черна палатка. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян и воня на гниещо месо. От палатката се носеше глух барабанен ритъм. Ниски гласове пееха монотонно на ръмжащия език на воините-вълци.

Варг спря пред палатката и с бавно, придружено със стържене на стомана върху месинг, движение извади меча си. След това рязко го хвърли с острието напред в земята пред палатката. Острието се заби и злокобно завибрира в продължение на няколко секунди.

Пеещите гласове в палатката млъкнаха.

— Тук съм по въпроса за мъртвите създатели в Антил — извика Варг.

Чу се приглушен шепот. След това дузина гласове проговориха в нестроен хор:

— Кръвта им крещи за справедливост.

— Съгласен съм — каза Варг с много твърд глас. — Какво казва мъдростта на заклинателите на кръв за формата на тази справедливост?

Последва поредната бърза и неясна дискусия. Накрая дойде и хоровия отговор:

— Кръв за кръв, живот за живот, смърт за смърт.

Варг нетърпеливо размаха опашка.

— А ако не го направя?

Този път всички отговориха хорово.

— Ще призовем създателите, ще призовем воините, ще призовем друга сила, която да ни поведе.

— Тогава нека майстор Храл излезе, за да види как го правя!

В палатката настъпи дълго мълчание.

Тави вдигна вежди и погледна Варг. Големият каним изглеждаше изпълнен с решимост.

— Майстор Храл говори от името на призователите на кръв и на създателите! Така поне ме уверяваше той в продължение на много месеци! Нека да излезе!

Отново мълчание.

— Тогава нека излезе някой с чест и опит, за да стане свидетел! Нека излезе майстор Марок!

Още преди Варг да довърши, входът на палатката се разтвори и се появи висок възрастен каним. Носеше наметало, направено от парчета хитин, а деформиран хитинов череп на вордски воин му служеше за качулка. Още хитинови плочки покриваха торса и краката му. Козината му беше като тази на Варг, абсолютно черна, макар че и двете му предмишници бяха толкова гъсто покрити с припокриващи се белези, че там не растеше почти никаква козина. На гърдите си носеше торба. Каишката й беше изтъкана от нещо, което приличаше на краката на много восъчни паяци. Чантата му също беше от черен хитинов череп от някаква вордска форма, която Тави не беше виждал досега — но вместо кръв, в нея имаше множество свитъци и нещо като флейта, издълбана от кост. Старият каним също така имаше чифт кинжали отстрани на колана си. Костните им дръжки изглеждаха стари и много употребявани.

— Майстор Марок — изръмжа Варг.

Той съвсем леко оголи гърлото си — канимската версия на поклон. Марок върна жеста само с един нюанс по-дълбоко, признавайки лидерството на Варг, но не и превъзходството му.

— Варг — отвърна Марок. — Никой ли още не те е убил?

— Можеш да опиташ късмета си — отговори Варг. — Призователите на кръв ви позволиха да говорите вместо тях?

— Всички те се страхуват, че ако някой от тях отиде да се срещне с главата на глутницата, Храл ще ги убие, когато се върне.

— Храл — каза Варг с насмешка в гласа.

— Или някой друг — Марок погледна Тави. — Това ли е демонът Тавар?

Ушите на Варг потрепнаха в потвърждение.

— Гадара, това е Марок. Уважавам го.

Тави вдигна вежди и поздрави Марок с канимски поклон, който бе върнат в точно същата степен. Старият каним го наблюдаваше с присвити очи.

— Ти уби двама от моите хора — каза Марок.

— Убил съм много повече — отговори Тави. — Но ако имате предвид двамата фалшиви пратеници, които ме нападнаха в моята палатка, тогава да. Аз убих единия, а войник под мое командване уби втория.

— Палатката беше на Тавар — каза Варг. — Той не е търсил създателите, за да ги убие. Те се нарушили закона на дома му.

Марок изръмжа:

— Кодексът казва, че трябва да се пролее кръв, ако външен убие един от нас, независимо от обстоятелствата.

— Външен — натърти Варг. — Той е гадара.

Марок спря замислен поглед на Варг. И с много по-спокоен и тих глас промърмори:

— Това може да свърши работа. Ако успеем да се придържаме към него.

Тави последва примера на Марок и също понижи глас.

— Варг. Ако Ларарл беше направил това, което направих аз, какъв би бил правилният отговор?

Варг изръмжа.

— Мои хора на негова територия? Просто се е защитил. Те щяха да са виновни, а не Ларарл. Въпреки че при тези обстоятелства бих го сметнал за абсурдно и разточително, тъй като Ларарл най-вероятно щеше да се справи с тях, без да убие нито един от двамата.

Тави направи гримаса.

— Не го исках. Бяхме само двама. Всеки от нас се опитваше да се справи с противника срещу себе си, за да помогне по-бързо на другия. Бих предпочел да ги имам живи и да ги разпитам, за да разбера кой ги е изпратил.

Марок изсумтя и погледна Варг.

— Вярваш ли му?

— Той е мой гадара, Марок.

Старият каним леко наклони глава в знак на признание.

— Глутницата на чистачите на Храл ще нададе нов вой, ако предоставите на един от демоните статут на член на нашия народ. Да го наричаш гадара си е твоя работа, като воин, и е твое право. Но да дадеш на демон статут на един от нашите според кодекса е съвсем друг въпрос.

— Без този демон нямаше да има живи, които да живеят според правилата на този кодекс — изръмжа Варг.

— Факт, който не мога да пренебрегна — каза Марок, — но това не променя кодекса.

— Тогава ще трябва да се пролее кръв — каза Варг.

— Да.

Варг потрепна с уши в знак на съгласие и се обърна към Тави.

— Готови ли сте да дадете два алерански живота в замяна на тези, които сте отнели?

— Никога — тихо каза Тави.

От гърдите на Марок се изтръгна одобрително ръмжене.

— Горките мъртви глупаци — изръмжа Варг. — Все едно да изпратиш меч да плува. Храл прекалено се е надявал на тях.

— Кръв — неочаквано каза Тави.

И двамата каними го погледнаха.

— Ами ако платя с кръвта си за двамата мъртви създателя? Колкото кръв имаше в тях?

Марок отново присви очи.

— Интересно.

Варг изсумтя.

— В един каним има два пъти повече кръв, отколкото в един алеранец, гадара. Бихме могли да те изцедим напълно и това ще върне само една четвърт от дълга.

— Ами ако давам по малко? — отвърна Тави. — Малко по малко, постепенно? И дадената кръв, да речем, на майстор Марок, бъде използвана за защита и възнаграждение на семействата на загиналите създатели?

— Интересно — отново каза Марок.

Варг се замисли за момент.

— Мисля, че в кодекса няма нищо, което да противоречи на това.

— В кодекса няма — каза Марк, — но това ще създаде опасен прецедент. Други ще могат да убиват и също да избягват последствията.

Тави оголи зъби.

— Не и ако кръвопускането бъде извършвано от страната на пострадалия.

Марок издаде рязък лаещ звук, канимският еквивалент на смях. Челюстта на Варг се разтвори в усмивка.

— Да. Това може да стане обичай — той наклони глава и внимателно погледна Тави.

— Ще ми се доверите ли с нож в ръка, гадара?

— Ако нещо се случи с мен, твоите хора са свършени — спокойно отвърна Тави. — Ще убием всички. Или вордът ще убие всички. И ние никога повече няма да имаме подобна възможност да изградим взаимно уважение.

Докато Тави говореше, Варг наблюдаваше Марок. След това разтвори едната си лапа с дланта нагоре, сякаш току-що бе доказал нещо на по-възрастния каним.

Марок бавно кимна.

— Като наблюдател, изпратен от призователите на кръв, ще считам това плащане като израз на уважение и обезщетение — и ще се погрижа създателите да знаят, че се прави в съответствие с кодекса. Изчакайте тук.

Марок се върна в черната палатка. Когато отново излезе, държеше нещо, което за един каним би трябвало да представлява малко шишенце, направено от някаква кост. За Тави изглеждаше почти с размерите на походна манерка. Марок подаде шишенцето на Варг.

Варг го пое, този път с по-дълбок поклон, обръщайки ролите при отдаване на уважение към Марок. Старият каним каза:

— От лявата ръка.

Тави мислено се подготви, докато издърпваше ръкава на туниката си над лакътя и протягаше ръка към Варг. Майсторът на войната извади кинжала си — алеранският гладиус, който някога принадлежеше на Тави. Варг го носеше в случаи, когато се нуждаеше от остър нож. С бързо, уверено движение той направи дълъг, плитък разрез по предмишницата на Тави, по диагонал. Тави стисна зъби, но по никакъв друг начин не реагира на болката от нараняването. Той отпусна ръка и Варг се наведе, за да постави шишенцето под върховете на пръстите му и да улови стичащата се кръв. Съдът бавно започна да се пълни.

Входът на черната палатка отново се отвори и оттам се появи едър каним в роба с бледа кожа, зъбите му бяха оголени, а ушите — присвити.

— Марок — изръмжа канимът. — Прекратете тази търговия с врага!

— Нхар — каза Марок, — върнете се в палатката.

Нхар се втурна към Марок, кипящ от ярост.

— Не можете да правите това! Не можете да ни обвързвате с тези същества! Не можете така да позорите живота на падналите!

Марок вдигна поглед към другия шаман и каза:

— Как се казваха, Нхар?

Другият каним трепна изненадано.

— Какво?

— Имената им — каза Марок със същия мек глас. — Със сигурност знаете имената на тези създатели, чийто живот защитавате толкова ревностно.

Нхар стоеше и скърцаше със зъби.

— Вие — изсъска той. — Вие.

— Ахмарк и Чаг — каза майстор Марок.

И без предупреждение едната му ръка се стрелна нагоре, удряйки муцуната на Нхар. Канимът се отдръпна едновременно от изумление и болка и падна на земята. Част от кръвта в торбичката на кръста му пръсна настрани.

— Върни се в палатката, Нхар — тихо каза Марок.

Нхар изръмжа и пъхна ръка в торбичката с кръв.

Но Марок беше по-бърз. Един от ножовете на колана му се озова в ръката му и той поряза лявата си предмишницата. Нхар изкрещя пронизително и пред него се появи облак сиво-синя мъгла, който започна да се сгъстява и да придобива определена форма. Но преди да може да се оформи напълно, Марок хвърли няколко капки от собствената си кръв върху другия каним. После старият майстор затвори очи и направи спокоен, приканващ жест.

Нхар се сгърчи. Отначало Тави си помисли, че канимът повръща, но тъй като все повече и повече вещество се изливаше от устата на Нхар, отне му само няколко секунди, за да осъзнае какво всъщност се случва. Стомахът и червата на Нхар изригваха от тялото му, сякаш някаква невидима ръка е бръкнала през гърлото му и ги е изтръгнала.

Нгар издаде поредица от отвратителни звуци, но след няколко секунди утихна. Марок хвърли поглед към палатката и попита:

— Братя, някой друг иска ли да оспори решението ми?

Една канимска лапа се появи от черната палатка, но само за да затвори капака на входа.

Варг изръмжа насмешливо.

Марок бръкна в собствената си чанта и извади ролка фин плат. Той го уви около ръката си с лекотата на дългата практика и когато прецени, че е достатъчно, го скъса със зъби. След това предложи ролката на Тави.

Тави наклони глава към майстора и я прие. Когато Варг му кимна, той сви ръката си и започна да навива плата около нея, въпреки че не го направи толкова ловко като Марок.

Варг затвори шишенцето и го подаде на Марок с друг поклон. Марок прие шишенцето и каза:

— Ще продължим, когато се възстановите, Тавар. Ще си водя сметка. Ще е точна.

— За мен беше чест да се запознаем, майсторе — отговори Тави.

Те се поклониха леко един на друг и Тави и Варг продължиха обиколката си из лагера. Тави успя да се препъне два пъти, преди Варг да каже:

— Трябва да се върнеш в палатката си.

— Добре съм.

Варг изсумтя.

— Ще се върнеш в палатката си или аз ще те заведа там. Твоята половинка с много ясни думи изрази желанието си да те види цял след разходката.

Тави уморено се усмихна.

— Предполагам, че наистина не се чувствам добре. Това ще сложи ли край на проблемите ни с жреците?

— Не — каза Варг. — Утре ще прибегнат до някаква нова глупост. Или следващата седмица. Или следващата луна. Но това е неизбежно.

— Но за момента се отървахме от тях?

Варг потрепна с уши в знак на съгласие.

— Марок ще ги държи под контрол през следващите месеци.

Тави кимна.

— Съжалявам. За загиналите създатели. Иска ми се да не се налагаше да го правя.

— И на мен ми се иска — каза Варг. Той погледна Тави. — Уважавам те, Тавар. Но за мен моите хора са по-важни от вас. Използвах те, за да ги предпазя от смъртоносна заплаха — Храл и неговия идиотизъм. Но ако един ден станеш заплаха за тях, аз ще се справя с теб.

— Не бих очаквал нищо по-малко — отговори Тави. — Ще се видим сутринта.

Варг изръмжа в знак на съгласие:

— Да. И нека всички наши врагове са пред нас.