Фурията на Първия лорд

Глава 46

— Разбира се, наясно сте — тихо прошепна Атис, — че тя ще ви предаде.

Гласът на Атис беше слаб. Принцепсът лежеше в леглото на апартамента, който обикновено обитаваха Амара и Бърнард, и умираше. Атис беше заповядал никой да не влиза в стаята освен Ария или Верадис, неговите лечители — и Амара.

С основателна причина — изглеждаше ужасно, за няколко дни се беше превърнал от великолепен модел на мъжественост в измършавяло плашило. Косата му започваше да пада, кожата му имаше жълт оттенък и го обгръщаше отвратителна воня. Никакъв тамян не можеше да скрие тази воня, само малко я притъпяваше. От нея дори миризмата на гарганти вече не се усещаше.

— Няма ли шанс Инвидия да се е променила в сърцето си? — попита Амара.

— Не — каза Атис спокойно. — За това е нужно сърце. Както и способност да признава грешките си.

— Сигурен ли сте в това? — попита Амара. — Без никакви съмнения?

— Абсолютно.

— Това беше и моята оценка, ваше височество — тихо каза Амара.

Атис се усмихна уморено.

— Добре.

Клепачите му се затвориха, потрепнаха и дъхът му секна за няколко секунди.

— Милорд? — попита Амара. — Трябва ли да изпратя за лечител?

— Не — изръмжа той. — Не. Запазете силите му за хора, които биха могли да живеят.

Атис се задъха за момент, преди отново да отвори очи. Бяха изцъклени от умора.

— Ще я използваш — каза той.

Амара кимна.

— Или ще ни отведе до кралицата и ще ни предаде на нея. Или няма да ни отведе до кралицата и пак ще ни предаде. Или ще ни отведе до кралицата и ще ни помогне, както казва. Два от трите възможни резултата водят до възможност да се отстрани кралицата. Не можем да пропуснем такъв шанс.

— И тя го знае — каза Атис. — И ще стигне до същите изводи. Знае, че нямаме друг избор, освен да опитаме. Но според мен сгрешихте в изчисленията си. Вярвам, че има седемдесет процента шанс тя да възнамерява да ви отведе до кралицата и да ви предаде. Още тридесет процента, че тя просто възнамерява да ви примами в капан, без изобщо да разкрие къде е кралицата.

Амара сви рамене.

— Въз основа на вашите аргументи шансовете ни са седемдесет процента, а не шестдесет и шест. Независимо от всичко това все още е по-добра възможност, отколкото някога сме имали или ще имаме.

Атис не каза нищо. Отвън се чуха тръби. Наближаваше обяд и вордите, които преследваха бягащите легиони до последното им укрепление, бяха започнали атаката си на сутринта. Въпреки това, поради относително малкия фронт на последния редут на подстъпите към Гарисън, напредъкът им срещу решителните легионери беше малък. Мулета, действащи от покривите на града, и отряди огнени призователи носеха огнена смърт на врага. Въздухът беше изпълнен с гротескна воня на вътрешности и овъглен хитин дори тук, в малката цитадела. Тамянът също не можеше да се справи с тази миризма.

— Мисля, че сте наясно какво възнамерява да направи — каза Атис.

— Да.

— А готова ли сте да платите цената?

— Нямам избор — отвърна тя.

Атис кимна бавно и каза:

— Не ви завиждам. Кога?

— Четири часа след полунощ. Екипът ни ще се срещне с Инвидия и ще удари точно преди зори.

— Притеснявам се — каза Атис. — Мразя да не знам края на някоя история.

— Ваше височество?

Той поклати глава.

— Нямахте нужда да се консултирате с мен, Амара, и все пак сте тук. Сигурно искате нещо от мен.

— Така е — каза тя тихо.

Слабият му глас се изкриви.

— Предвид обстоятелствата, не бива да го отлагате. Кажете.

Тя му каза какво иска.

Той се съгласи и те направиха всичко необходимо.

Малко след обяд Гай Атис, Върховен лорд Акватайн, кротко изпадна в безсъзнание. Амара изпрати за лечителите, но те пристигнаха само за да го видят как изпуска последния си бавен и тих дъх.

Той умря там с изражението на човек, който не съжалява за нищо.

Амара наведе глава и позволи на няколко сълзи да се търкулнат — за човека, който беше станал Гай Акватайн Атис през последните си седмици, за всичката смърт и болка, които беше видяла през това време.

След това избърса сълзите с юмрук и се обърна, за да напусне стаята. През тази нощ щеше да бъде най-важната мисия в живота й. Скоро ще има време да плаче, каза си тя.

Скоро.

Дуриас, Първото копие на Свободния алерански легион, яздеше до Фиделиас и сега погледна през рамо към армията на Октавиан. Бяха спрели за вода край малък, криволичещ поток — първата такава почивка от шест часа. Хиляди мъже и каними, таурги и коне жадно пиеха вода.

— Това е лудост — каза Дуриас. — Абсолютна лудост.

— Но работи — подчерта Фиделиас.

— Не можете да мислите, че на някой му харесва, Маркус — отбеляза Дуриас. — Хората сега изповръщат червата си.

— Е, стига да не го правят там, където другите пият…

Дуриас се усмихна и поклати глава.

— Канимите се възмущават, нали знаете?

Фиделиас се усмихна в отговор.

— Няма да бъдат толкова възмутени, когато фланговете им бъдат защитени от щитове на легионери и рицари.

Дуриас изсумтя:

— Мислите ли, че можем да спечелим тази битка?

— Не — каза Фиделиас. — Но мисля, че можем да я преживеем. В дългосрочен план това вероятно е едно и също.

Дуриас се намръщи замислено и го погледна.

— Как се чувствате? Говори се, че сърцето ви се обажда.

— Вече по-добре — каза Фиделиас. — Направо се чувствам като нов човек.

— Това е, защото го натоварвате, мързеливецо — каза Дуриас. — Утре сутринта бронята ще ви липсва.

Фиделиас леко се ухили.

— Дотогава има много време. Освен това не ви виждам да ходите и да оставите някой беден легионер да язди коня ви.

Дуриас подсмръкна.

— Рангът си има своите привилегии — каза той благочестиво. — Да се позволи на някой случаен легионер да си смени мястото с Първото копие ще наруши естествения ред на легиона. Лошо за морала. Съвсем безотговорно.

— Добре, хлапе — каза Фиделиас. — Накрая ще станете добър офицер.

Дуриас се ухили.

— Да ви се връща.

Трибун от Свободния алерански приближи към тях и отдаде чест на Дуриас. Бронята му, макар и стандартна легионерска лорика, беше стара и износена, но явно добре поддържана и изчистена от всякакви отличителни знаци.

— Първо копие.

— Трибун — посрещна го Дуриас и отвърна на поздрава. — Докладвайте.

— Още четири контакта с врага, всички с восъчни паяци. Изгорихме и още половин дузина петна кроач. Изглежда обичат да се разполагат край езера, когато е възможно. Така намирането им става още по-лесно.

— Това означава, че добре замаскираните петна ще бъдат много по-трудни за забелязване — каза Дуриас. — Не се ограничавайте до езерата.

Офицерът се усмихна тъжно:

— Нямаме избор — той погледна към Фиделиас. — Как е той?

— Чувства се като нов човек — каза Дуриас.

— Прилича на мързелив човек — офицерът се наклони леко настрани, за да погледне Фиделиас, стоящ зад Дуриас. — Казват, че сте стрелял по вордската кралица.

— Не само съм стрелял — отвърна Фиделиас. — Улучих я. При това с балиста. Болтът отскочи от нея.

Офицерът вдигна вежди. Изстрел на балиста можеше да пробие кон и, продължавайки след това, смъртоносно да нарани брониран легионер.

— От какво разстояние?

— От около двадесет ярда — отвърна Фиделиас.

Офицерът го зяпна, след това прехапа устни и погледна към Дуриас:

— И ние преследваме това? Безсмислено е. Този принцепс всички ни ще…

Дуриас внезапно заби пети в хълбоците на коня и животното скочи напред и встрани, заставайки плътно до коня на трибуна. Ръката на Дуриас се стрелна и сграбчи мъжа за лориката, наполовина измъквайки го от седлото.

— Оплакват се легионерите — каза Дуриас с тих, твърд тон. — Офицерите водят. Затворете си шибаната уста и водете. Ако не можете, имайте смелостта да напуснете и да позволите на някой, който не е толкова скапан страхливец, да го направи.

И той силно отблъсна офицера от себе си.

Офицерът възстанови равновесието в седлото и контрола над коня си и отговори с изкривено лице:

— Да, сър. Ще продължим работата.

Дуриас изсумтя и не каза нищо. Офицерът поздрави и се отдалечи в галоп. Дуриас се обърна към Фиделиас с войнствен блясък в очите.

— Добре ли беше?

Фиделиас сви устни и кимна.

— Не беше зле.

Съвсем наблизо, в челото на колоната, тръбите засвириха сигнал за сбор. Спирането за вода приключи.

Хора и каними уморено започнаха да се връщат на пътя, групирайки се по двойки — един каним и един легионер. Скоро оформиха колона.

— Ще пристигнем там изтощени — тихо отбеляза Дуриас. — На открит терен. Без укрепления.

Фиделиас бавно си пое дъх и каза:

— Ако принцепсът трябва да пожертва всички ни, за да получи шанс да унищожи кралицата, той ще го направи. И аз бих го направил. Без колебание.

— Да — каза още по-тихо Дуриас. — Предполагам, че точно това ме притеснява.

— Първо копие — каза Фиделиас. — Млъкнете и водете.

Дуриас изсумтя с горчива ирония.

— Доста вярно.

Двамата си размениха поздрави и Дуриас се насочи към участъка от колоната, заеман от Свободния алерански легион.

Чу се втори сигнал — обичайният кавалерийски сигнал „на седлото“. Фиделиас замълча и загледа най-близките легионери. Всеки от тях носеше по две широки платнени ленти, изрязани от тъканта на палатката. В единия край на всяка лента беше оформена примка. Всеки легионер застана зад канимския си партньор и пъхна ботушите си в примките. След това подаде презрамките на канима пред себе си.

Последва кратко объркване, докато канимите плъзнаха презрамките през собствените си рамене, увиха краищата им около лапите си и приклекнаха, за да могат алеранските им колеги да се качат на гърба им, превръщайки презрамките в импровизирани стремена, а себе си — в човешки раници. От време на време хората падаха. Понякога канимите бяха удряни в незащитени от броня чувствителни места. И няколко опашки бяха поставени в опасност, докато се реализираше новата концепция на принцепса за транспорт.

Доколкото Фиделиас знаеше, останалите легионери бяха разположени зад таургските ездачи и се оплакваха много повече. Въпреки това, веднага щом роговете прозвучаха за трети път, канимите се понесоха в характерния си бърз вълчи бяг, а след това ускориха още повече, тъй като алеранските партньори помолиха фуриите на пътя да им помогнат. Нито един алеранец не докосваше настилката със собствените си крака. А по-голямата естествена скорост на канимите им позволяваше да използват пътя, за да се движат почти толкова бързо, колкото и добър кон. Няколко минути по-късно цялата колона беше в движение и милите започнаха бързо да изчезват под лапите на канимите. Придвижваха се много по-бързо, отколкото който и да е легион би могъл да го постигне сам.

Фиделиас насочи коня си към предната част на колоната, опитвайки се да не мисли за това, което бяха казали трибунът от Свободния алерански и Първото му копие, за перспективите им да оцелеят още един ден.

— Млъквай, старче — промърмори под нос. — Млъквай и се изправи лице в лице срещу опасността.

Той направи гримаса и се замисли върху друга част от неотдавнашния разговор.

После се изхили кратко под нос.

Каквото и да се случеше в предстоящия ден или по-нататък, едно нещо си оставаше вярно: той наистина се чувстваше като нов човек, и много скоро везните на живота му най-накрая щяха да се уравновесят.

Скоро, обеща си той.

Съвсем скоро.

Исана седеше мълчаливо със скръстени в скута си ръце до краката на погребания в кроача Арарис и гледаше как вордската кралица командва ордата си. Кралицата стоеше в нишата и се взираше в осветения в зелено таван с откъснат и съсредоточен поглед. Светлината на залеза добавяше съвсем лек намек за жълто към кроача, оформящ входа на кошера.

— Отбраната на последния им рубеж се държи много здраво — внезапно каза кралицата. — Почти толкова здраво, колкото в Шуар, а контраатаките им са много по-ефективни.

Исана се намръщи и попита:

— В Шуар?

— Котилото на един от подвидовете каними. Може би най-войнствените от тяхната порода. Когато напуснах Кания, укрепленията им бяха издържали на обсада цяла година.

— Може би още издържат?

Вордската кралица обърна поглед към Исана.

— Едва ли, бабо. Присъствието на шуарански каними в силите на вашия син означава, че те са бежанци и нямат друг избор, освен да му сътрудничат.

Тя отново вдигна лице към тавана.

— Впрочем, сега така или иначе вече е късно. Обединяването на силите можеше да ни спре преди няколко години, но вие бяхте твърде заети да демонстрирате една от най-големите слабости на индивидуалността — да преследвате лична изгода.

— Смятате, че самосъзнанието е слабост?

— Очевидно.

— Тогава не би трябвало да се изненадвате от факта, че и вие го имате.

Кралицата погледна Исана. Нечовешките й очи се присвиха. Тя дълго мълча, преди да погледне пак нагоре и да отговори:

— Аз съм непълноценна.

Тя постоя известно време с вдигнато и окъпано в зелена светлина лице, след което каза:

— Снощи прободох червата на сина ви с отровен меч.

Дъхът на Исана секна.

— Когато го оставих, той изглеждаше доста умиращ.

Сърцето й заби бясно и тя облиза устни.

— И все пак не твърдите, че е умрял.

— Не.

— Тогава защо не го довършихте? — попита Исана.

— Съотношението между риска и ползата беше твърде високо.

— С други думи — каза Исана, — той ви е обърнал в бягство.

— Той и още около четиридесет хиляди войници. Да — тя изпъна ръце и раздвижи пръсти пръст по пръст, черните й нокти за миг се появяваха и изчезваха. — Няма значение. Докато пристигнат тук, крепостта, наречена Гарисън, ще е паднала, а защитниците й ще са разпръснати от ветровете. Те се бият по стената, сякаш са приковани към нея. Да не смятат, че ще им позволя да запазят предимството си?

Исана скръсти ръце на гърдите си.

— И какво правите, за да ги победите?

— Запозната ли сте с крепостта?

— Донякъде — каза Исана. Технически това всъщност не беше лъжа. Нейните познания за последните нововъведения в защитата бяха много повърхностни в сравнение с тези на много други.

— Значи знаете, че стената се простира през естествено препятствие — тесен проход със стръмни стени. И практически няма пътища за придвижване на голяма войска от този континент на съседния, освен през крепостта.

— Да — каза Исана.

— Практически няма пътища не е същото като няма пътища — продължи вордската кралица. — Моите деца малко се затрудняват с вертикалните повърхности. Но вече значителен брой от тях се изкачиха както от северната, така и от южната страна на крепостта. Скоро те ще заобиколят крепостта, а докато го правят, моите джагърноти ще смелят стените й на прах. И тогава, бабо, нищо няма да ме спре да се концентрирам изцяло върху Октави…

Разнесе се вой на въздушен вихър, практически на входа на кошера, и черните фасетни очи на кралицата се насочиха към него. Стотици восъчни паяци се появиха сякаш от нищото и се стекоха от стените, пода и тавана.

Инвидия влезе с бързи крачки. Особено нервен паяк скочи върху нея, разтворил широко уста, и тя го събори на земята, без дори да намали скоростта.

— Спрете фланговата маневра! Веднага!

Кралицата изсъска като котка, оголвайки зъби. Последва размазано движение и изведнъж раменете на Инвидия се озоваха притиснати към задната стена на кошера, на седем фута над земята. Кралицата я държеше за гърлото с една ръка, а краката на Инвидия висяха и удряха по стената.

— Къде беше? — изръмжа кралицата.

Инвидия продължи да се задушава, лицето й ставаше все по-червено. Вордската кралица наклони главата си на една страна, втренчи се в нея и отново изсъска, този път малко по-тихо:

— Крепостта. Защо бяхте в крепостта?

Очите на Инвидия се изцъклиха, лицето й стана пурпурно.

Исана учтиво прочисти гърло:

— Ако я пуснете, може и да получите отговор.

Кралицата погледна назад към Исана, после отново към Инвидия. След това просто я пусна и алеранката се свлече на пода. Тя лежеше, задъхана и притиснала ръка към гърлото си, а Исана гледаше как смачканата трахея на Инвидия заема първоначалната си форма благодарение на водните й фурии.

— Отидох да осигуря нашето бъдеще — кресна тя миг по-късно.

— Какво?!

— Беше прекалено лесно. Те умишлено ви оставиха очевиден подход, за да ви примамят — тя преглътна и направи гримаса. — Отидох да огледам върховете на скалите. Това е капан.

Кралицата хвърли поглед към Инвидия и отиде до ръба на басейна. Тя раздвижи ръка над него и цветовете и светлината започнаха да се издигат над спокойната водна повърхност.

Исана стана и се присъедини към кралицата. Инвидия също се приближи и жените видяха движещо се изображение.

Няколкостотин богомолки се придвижваха по върха на скалата, един от хребетите с изглед към Гарисън. На няколкостотин ярда от мястото, където биха могли да застрашат крепостта, пътят им беше блокиран от гъсти гъсталаци от вечнозелени растения. Вордите без колебание се втурнаха през растителността.

От басейна отекнаха далечни метални писъци. Боровете и папратите, растящи около тях, се разтресоха.

И после се успокоиха.

Друга група богомолки, два пъти по-голяма от предишната, се втурна към дърветата, като предварително вдигнаха косите си в очакване. Но преди да стигнат до растителността, дърветата сякаш избухнаха към тях, облечени в кожи и с дебели наметала, покрити с черни пера. Овцерези — огромни, безкрили хищни птици, се движеха рамо до рамо с тези фигури. Те бяха по-високи от човек, с мощни, мускулести крака, увенчани с остри като бръснач нокти, които допълваха смъртоносните им извити човки. Те нападнаха богомолките заедно със своите спътници, маратите. Всеки марат стискаше тежка брадва с резбована дръжка, украсена с ресни и пера, но изработена от алеранска стомана.

Двете сили се сблъскаха със свирепа ярост, но маратите имаха числено предимство, а огромната сила и бързина на овцерезите им позволи да всеят хаос в редиците на богомолките, откъсвайки коси, крайници, крака и глави в безсмислена, първична жестокост, така че за варварските брадви оставаше само да ги довършат.

Кралицата изсъска и махна с ръка на една страна.

Изображението в басейна се замъгли, след което се възстанови, този път показвайки противоположната страна на долината. Там обаче атакуващите богомолки бяха разкъсани от хиляди воини, облечени в сиви кожи и воюващи заедно с огромни, рошави вълци, някои от които почти с размерите на понита.

И вълците, и техните варварски спътници носеха еднаква форма на броня — нещо като престилки със стоманени плочи върху тях. Движейки се бързо, тези марати и техните партньори се биеха в строго координирани групи, тактиката им беше да откъснат отделни богомолки от останалите, след което бързо ги обграждаха и унищожаваха. И въпреки че Вълчият клан не всяваше ужаса, които всяваха овцерезите, тяхната стратегия отне живота на много повече богомолки, а тактиката им на подпомагане, според Исана, перфектно предпазваше воините им от тежки наранявания. Кланът на вълците изглежда превърна битката в състезание по издръжливост.

— Оттеглете ги — тихо настоя Инвидия. — Изчакайте, докато натрупаме по-значителна сила върху скалите. След това можем да отблъснем маратите и да превземем крепостта.

Вордската кралица я погледна презрително.

— За подобна концентрация на войски ще трябва да чакаме почти до зори.

— Какво значение има? — каза Инвидия. — Все още ще ни остане почти ден, за да се подготвим за силите на Октавиан.

— Вие — каза бавно кралицата, — сте много вероломна.

Исана погледна сериозно Инвидия и каза:

— Да. Защото тя е роб на собствения си интерес.

— Хмм — замислено изсумтя кралицата.

После махна с ръка и се извърна от басейна. Образът започна да се разпада, но преди това Исана видя как богомолките в него прекратиха битката и започнаха да се оттеглят.

— Ще отидете на фронтовата линия и ще направите всичко по силите си да ускорите натрупването на сили. Изграждането на редица рампи върху най-лошия терен би трябвало да е достатъчно.

Инвидия се поклони и се обърна към изхода.

— И, Инвидия — каза кралицата с много тих глас. — Повече никакви тайни изчезвания, преди крепостта да падне.

Създанието на гърдите на Инвидия изсъска и размърда крайници. Инвидия изпъшка приглушено и падна на колене. В продължение на няколко удара на сърцето тя стиска зъби, за да сдържи писъка, след което се отпусна на пода.

Миг по-късно бавно се надигна. Кимна на кралицата и излезе. Лицето й беше замръзнало в маска, която Исана често бе виждала да използва, за да скрие гнева си.

Кралицата, без да обръща внимание на Исана, се върна към нишата си и се вторачи в зелената светлина над нея.

Исана се обърна и бавно се върна при Арарис, сърцето й биеше силно. Тя се взря в очите му през мътната прозрачност на кроача и каза само с устни:

— Скоро.

За миг едната му устна леко потрепна и той оголи зъби в най-малката вълча усмивка.

Исана кимна и се настани на пода. В очакване. Но не за дълго. Времето за действие ще настъпи скоро, каза си тя.

Скоро.

Гай Октавиан яздеше коня си начело на доста необичайната колона зад него, леко треперейки, докато Актеон равномерно се носеше по каменната настилка в най-студените часове на нощта и след това. Той никога не беше пътувал по пътищата извън долината пеша, но когато луната изгря, той видя високия връх Гарадос, извисяващ се над другите планини като огромен, мрачен и опасен пияница в края на празника на реколтата.

Беше си почти у дома.

Кайтай яздеше до него със същата елегантна грация, която внасяше във всичките си действия — и ако изглеждаше уморена, Тави едва ли би могъл да я вини. Самият той беше толкова уморен, че едва стоеше буден — както и всеки човек и всеки каним, който го следваше. Но от друга страна бяха постигнали дори по-добро време, отколкото очакваше. Щяха да достигнат до западния край на долината много преди изгрев-слънце. И тогава…

Той потръпна.

И тогава той щеше да подложи всички около себе си на смъртна опасност. С малко късмет би могъл да координира действията си със защитниците на долината, за да осъществят съвместна атака от две страни. Макар и силно превъзхождани, алеранците все още можеха да използват фуриите и терена, за да победят враговете си и да принудят вордската кралица да се появи.

И тогава той щеше да разбере дали тази битка ще спаси Империята и хората му — или ще ги види разкъсани и изядени. Така или иначе, помисли си той, всичко, което някога е бил и което някога е правил, скоро ще бъде оправдано или скоро ще се окаже недостатъчно.

Скоро.