Фурията на Първия лорд

Глава 15

Преди да изведат Исана от стаята, нейните похитители я вързаха и покриха главата й с качулка. Стомахът й падна долу, когато отново се издигнаха във въздуха — двамата призователи на въздух обединиха сили, за да създадат единна вятърна колона, която да издържи тежестта и на тримата.

Дрехите на Исана не бяха подходящи за такова пътуване. Вятърът караше полите й да се вдигат и излагаше краката й на показ.

Едва се сдържа да не избухне в смях. Най-смъртоносният враг на Империята току-що я беше отвлякъл от сърцето на най-защитения град в Карна, а тя се притеснява, че краката й са на показ. Беше смешно, но абсолютно не за смях. Не беше сигурна, че ако остави смехът да се излее, ще успее да го спре, преди да се е превърнал в писък.

Страхът не беше нещо, с което някога да се е чувствала добре. Виждала беше други, които можеха — и не просто призователи на метал, които можеха да изолират всичките си емоции зад стоманената бариера на рационалната мисъл. Тя познаваше мъже и жени, които изпитваха страх като нея и които просто го приемаха. За някои от тях страхът сякаш течеше през тях, като никога не спираше и не намираше целта си. Други пък сякаш го сграбчваха, за да подхрани някоя яростна мисъл или действие. Графиня Амара беше отличен пример за последните. В същото време до нея винаги имаше ярък представител на хората от първи тип — Арарис…

Арарис. Беше го видяла как прелита безжизнен през стаята. Беше видяла как мъжете придърпват качулката над главата му. Очевидно го бяха взели със себе си на тръгване. Със сигурност нямаше да му слагат качулка, ако беше мъртъв.

Със сигурност.

Исана се потопи в страха си и той нито й даде сили, нито се изля около нея, оставяйки я недокосната. Чувстваше се като пясъчен хълм, бавно и непрекъснато разяждан от теченията на ужас около нея. Прилоша й.

Достатъчно, рязко отсече тя. Ако повърне в качулката, освен опасност и неудобство, тя щеше да се озове и в доста унизителна ситуация. Дори да не можеше да използва страха или да съжителства с него, тя поне можеше да се принуди да продължи — отказвайки да му позволи да я накара да спре да използва ума си, за да устои на враговете си. Можеше да направи поне толкова, колкото в миналото.

Първо — тя беше лишена от зрение и трябваше да разчита на другите си сетива, за да действа. Не можеше да вижда през качулката, ревът на вятъра не й позволяваше да чува, ръцете й, вцепенени от студа, не усещаха нищо, а единственият вкус и мирис беше лекият аромат на плесен от качулката около главата й. Но това не означаваше, че тя не може да научи нищо за похитителите си.

Исана се подготви и отвори сетивата си на воден призовател към емоциите на хората около нея.

Те заляха съзнанието й като порой. Емоциите бяха изключително враждебни и много неприятни за преживяване. Исана се мъчеше да подреди различните впечатления, но беше все едно да се опитва да чуе отделни гласове в огромен хор. Няколко високи ноти изпъкваха, но като цяло всички се сливаха в едно цяло.

Най-интензивните усещания идваха от двамата мъже, които я държаха за ръце — и основната емоция, която тя улови в тях, беше… объркване. После се превърна в недоумение и отчаяние, толкова остри, че за няколко секунди Исана не можеше да различи собствените си емоции от техните.

Годините живот с нейния дар й бяха дали способността да различава фините нюанси сред потоците от емоции, да прави разумно обосновани предположения за мислите, които са ги съпътствали.

Тези мъже знаеха, че нещо не е наред, но не можеха да се концентрират върху това кое точно не е наред. Всеки път, когато се опитваха да го направят, вълни от натрапени усещания и емоции заливаха умовете им и отмиваха тази мисъл. Единственият път, когато нещо твърдо се задържа, беше когато Исана чу нечовешки писък, идващ някъде отпред. И двамата мъже веднага се съсредоточиха с ожесточена интензивност, емоциите им бяха перфектно синхронизирани и Исана почувства, че единият от тях леко се издига, а другият се спуска, и се досети, че току-що са получили заповед да влязат в дълъг завой, променяйки пътя на полета си.

Исана потръпна. Тогава те най-вероятно бяха роби, които са били насилствено принудени да служат на ворда с помощта на робски яки. След като определи това, тя веднага успя да почувства двамата мъже — сърцата им бяха изпълнени с тъга. Въпреки че съзнанията им бяха станали неспособни да мислят разумно, на някакво ниво те трябва да осъзнаваха какво им е направено. Осъзнаваха, че техните умения и сили са били обърнати от врага срещу собствения им народ, дори и да не можеха съзнателно да съберат разпръснатите парчета от цялата картина. Те знаеха, че преди са били нещо повече, но не можеха да си спомнят какво точно и че отричането, тази неспособност да разсъждават им причинява огромна емоционална болка.

Исана усети как започва да плаче за тях. Бренсис Калар-младши беше сложил яките на тези мъже. Само той можеше да ги освободи, а беше мъртъв повече от половин година. Те никога не биха могли да бъдат освободени, никога нямаше да се възстановят, никога нямаше да станат цели.

Тя мълчаливо им обеща, че ще направи всичко по силите си, така че никой от тях да не изживее остатъка от живота си като роб. Дори да се наложи да ги убие със собствените си ръце.

Докато отваряше съзнанието си за двамата си похитители, тя усети и други мъже. Не всички бяха толкова зле дезориентирани като нейния ескорт. Тези, които бяха запазили отчасти способността си да разсъждават рационално, бяха обвити от свой собствен облак от първичен ужас. Страхът им беше толкова силен и толкова див, че на практика беше живо същество, нахлуло в мислите им и контролиращо изцяло решенията им, като пазач, който стои в съзнанието на всеки. Някои от тях бяха по-малко ужасени — и емоциите на тези мъже накараха Исана да потръпне от отвращение. В тях тъмната част от човешката природа, жаждата за насилие, жаждата за кръв и сила, бяха насърчавани да растат и бяха превзели мислите им като буйни плевели, поглъщащи градина. Тези мъже не бяха нищо повече от безмилостни чудовища, ужаси, държани на психическа каишка.

Имаше и…

Исана се поколеба за това последно усещане, защото то беше много слабо и стигна до нея като трепереща вибрация, в която едва можеше да бъде сигурна, че е истинска. Тя усети присъствието на… невинно сърце, което чувства емоции с чистотата, дълбочината и страстта на малко дете.

Тогава нов писък долетя до нея и усещането за детето рязко се изостри — и под повърхността му се криеха извънземни чувства, толкова странни и разнообразни, че Исана се оказа напълно неспособна да различи едното от следващото, още по-малко да намери точно име или описание на всяко едно. Бяха студени. И безстрастни. Докато минаваха през нея, на Исана й напомниха за вълнообразните крака на стоножката, която някога я беше полазила по прасеца.

С отвращение осъзна, че създанието, което е усетила, е вордската кралица.

Нейните двама ескортиращи започнаха да се спускат и ушите й заглъхнаха няколко пъти от смяната на налягането.

Където и да я водеха нейните похитители, не им отне много време — и изглежда вече пристигнаха.

Те кацнаха грубо и без подкрепата на мъжете Исана щеше да падне. Повлякоха я напред, бутаха я на всеки няколко крачки и тя се препъна в някакво леко издигане на земята, сякаш на пътя им лежеше плосък камък, висок няколко инча.

Но вместо камениста земя, под краката й повърхността пружинираше като гума. Исана положи усилия да продължи да диша бавно и спокойно.

Тя вървеше по кроача на ворда.

Никой от нейните похитители не произнесе нито дума, а повърхността под краката им напълно заглушаваше техните стъпки. Диви звуци изпълваха въздуха около нея, приглушени от качулката. Щракания. Трели. Веднъж се раздаде проточен вой, от който космите на врата й настръхнаха. С големи усилия можеше да чуе бумтящи гърмежи като далечен гръм. Тя преглътна. Някъде далеч алеранските призователи на огън бяха започнали работата си, изпълвайки небето със своите фурии.

Повърхността изведнъж се наклони надолу и груба ръка наведе главата й напред, докато брадичката й опря в гърдите. Тя удари главата си в нещо, което приличаше на каменен перваз, и това моментално предизвика изгаряща болка. После всички звуци изчезнаха, а дишането на нейните похитители леко се промени. Изглежда я бяха вкарали някъде или беше под земята.

Един от пазачите й грубо я бутна на колене. Миг по-късно той свали качулката й и Исана присви очи при неочакваната мека зелена светлина.

Бяха в доста голяма пещера, чиито стени бяха твърде гладки, за да бъдат оформени от природата. Стените, подът и двете поддържащи колони бяха покрити с кроач. Зеленото восъчно вещество пулсираше и блестеше с тревожна светлина. Течности течаха под повърхността му.

Исана изпъна врат, опитвайки се да открие Арарис, и сърцето й изведнъж заблъска в гърдите.

Втора двойка пазачи го завлякоха в полезрението на Исана. Те дръпнаха качулката от главата му и го хвърлиха на пода на пещерата. Исана видя, че е претърпял няколко ожулвания и натъртвания и почувства физическа болка в сърцето си, когато видя синините и кръвта, макар видимо той да нямаше фатални наранявания. Дишаше, но това не означаваше, че е в безопасност. Можеше да има вътрешен кръвоизлив и да умре дори сега, докато го гледа.

Съвсем несъзнателно тя рязко се надигна в опит да се приближи до Арарис. Пазачите й брутално я събориха на пода и притиснаха скулата й в кроача.

Унизителна беше лекотата, с която я лишаваха от избор. Усети как гневът пламва в нея, прераствайки в желание да призове Рил и да отвърне на удара. Но тя потисна импулса. Сега не беше в състояние да се противопостави на силата им. Докато не й се открие по-голям шанс… докато на двамата с Арарис не се открие по-голям шанс за бягство, най-разумно беше да не се съпротивлява.

— Моля ви! — възкликна тя. — Моля ви, позволете ми да се погрижа за него!

Стъпки, омекотени от кроача, се приближиха към нея. Исана вдигна глава достатъчно, за да види босите крака на млада жена. Кожата й беше бледа, почти блестеше. Ноктите на краката й бяха къси и с лъскаво зелено-черното на вордския хитин.

— Пуснете я — тихо каза кралицата.

Мъжете, които задържаха Исана на пода, веднага се отдръпнаха.

Исана не искаше да поглежда нагоре — но щеше да изглежда някак съвсем по детски, ако не го направи, все едно е твърде уплашена, за да вдигне лицето си от възглавницата. Затова тя се отблъсна от пода, но само колкото да седне на пети, опита се да оправи скъсаната си рокля и да успокои опънатите си нерви, след което вдигна поглед.

Исана беше прочела писмата на Тави, описващи вордската кралица, с която се беше сблъскал в подземията на разрушения град Алера Империя, беше разговаряла и с Амара относно собствения й опит със създанието. Беше очаквала бледата кожа и странните тъмни очи. Беше очаквала смущаващата смесица от извънземно излъчване и съвсем човешкия облик. Очаквала беше също, че тя ще има притеснителна прилика с маратското момиче Кайтай. Това, което изобщо не беше очаквала, беше да се появи болезнено познато лице със скосените очи и екзотичната красота на Кайтай. Въпреки че кралицата приличаше на Кайтай, те не бяха еднакви. Имаше фино смесване на чертите на лицето й, така както лицата на родителите се съчетаваха в чертите на тяхното дете. Другото лице, оставило следи в чертите на кралицата, Тави никога не беше виждал — това на леля му, сестрата на Исана, която беше починала в нощта на раждането му. Алия.

Исана видя чертите на по-малката си сестра във вордската кралица, но приглушени, едва забележими — като камък, легнал тихо под снежно одеяло. Сърцето я заболя. След толкова много години тя все още чувстваше загубата на Алия, все още си спомняше момента на ужасното осъзнаване, което я сполетя, докато се взираше в отпуснатата купчина кални крайници и дрипаво облекло на студения каменен под на малката пещера.

Откъснатото изражение на лицето на вордската кралица рязко се промени и тя отдръпна глава от Исана, сякаш е помирисала нещо гнусно. Миг по-късно, привидно без да скъсява разстоянието между тях, очите на кралицата вече бяха точно пред нейните, носът й почти докосваше носа на Исана. Тя си пое бавно дъх, след което гневно изсъска:

— Какво е това? Какво е това?

Исана се отдръпна назад, по-далеч от нея.

— Аз… не разбирам.

Кралицата издаде тихо съскане, звук на ядосано влечуго.

— Твоето лице. Твоите очи. Какво видя?

За момент Исана се опита да успокои пулса и дишането си.

— Вие… вие ми заприличахте на мой близък.

Кралицата се втренчи в нея и Исана почувства ужасно, проникващо усещане, все едно хиляди червеи се гърчеха по скалпа й.

— Какво е „Алия“? — изсъска вордската кралица.

Яростта удари Исана без предупреждение, студена и хапеща, и тя хвърли спомена за онзи студен каменен под върху усещането по скалпа, сякаш можеше да смаже червеите с това изображение.

— Не — чу се тя да казва, гласът й беше тих и студен. — Спри това.

Вордската кралица потръпна с движение, което раздвижи цялото й тяло, подобно на дърво, олюляващо се от внезапен вятър. Тя наклони глава на една страна и се загледа в Исана с отворена уста.

— К-какво?

И тогава Исана внезапно усети създанието. Присъствието на кралицата се вля в потока на нейните сетива като внезапно появила се мъгла. В нея имаше усещане за дълбока, тревожна изненада, съчетана с пронизващата болка на отхвърлено дете. За миг вордската кралица се втренчи в Исана с учудване — емоция, която бързо прерасна в нещо като… страх?

— Това не ви принадлежи — каза Исана със студен и твърд тон. — Не се опитвайте да го правите отново.

Вордската кралица я гледа безкрайно дълго. После стана, издавайки поредното зловещо съскане, и се обърна.

— Знаеш ли коя съм аз?

Исана се намръщи и се замисли, гледайки обърнатия към нея гръб. „Дали? Защо иначе би питала?“

На глас каза:

— Вие сте първата кралица. Оригиналът, от Восъчната гора.

Вордската кралица се обърна, за да я погледне отново. После каза:

— Да. А знаете ли защо съм тук?

— За да ни унищожите — каза Исана.

Кралицата се усмихна. Това не беше човешка усмивка. В нея нямаше нищо приятно, никаква емоция, свързана с усмивка — само движение на мускулите, нещо като имитация, а не истинско разбиране.

— Имам въпроси. Вие ще им отговорите.

Исана й се усмихна с възможно най-безизразния и спокоен израз.

— Защо да го правя?

— Ако не го направите — каза вордската кралица — ще ви причиня болка.

Исана вдигна брадичка. Усети как леко се усмихва.

— Това няма да е първият път, когато ще изпитам болка.

— Не — каза кралицата. — Няма да е.

След това се обърна, направи две широки крачки, хвана Арарис за реверите на плаща му и го вдигна във въздуха. Със светкавично движение и невероятна сила тя се завъртя и заби гърба му в покритата с кроач стена. Сърцето на Исана подскочи в гърлото — очакваше кралицата да го удари или да го разпори с блестящите си черно-зелени нокти. Но вместо това вордската кралица просто натисна отпуснатия в безсъзнание мъж.

Раменете на Арарис постепенно започнаха да потъват в светещия кроач.

Гърлото на Исана се сви. Беше чела доклади за холтъри, които бяха видели семействата или близките си, хванати по подобен начин в капана на кроача. Погребаните по този начин не умираха. Те просто лежаха пасивно, сякаш са се унесли в лек сън в затоплена баня. И докато те дремеха, кроачът бавно и безболезнено ги поглъщаше — накрая оставаха само костите.

— Не — каза Исана, направи крачка напред и вдигна ръка. — Арарис!

— Ще задавам въпроси — каза бавно вордската кралица, предъвквайки всяка дума, сякаш я вкусваше, докато Арарис потъваше в желатиновото вещество. След малко тя го пусна, макар че той продължи да бъде привличан от кроача, докато накрая само устните и носът му останаха навън. Тя се обърна и в странните й очи проблясваше нещо, което Исана усещаше като някакъв първичен, необуздан гняв.

— Ще ми отговорите. Или ще му причиня болка, която не можете да си представите. Ще го отнема от вас, малко по малко. Ще нахраня с плътта му децата си точно пред очите ви.

Исана погледна вордската кралица и потръпна, преди да сведе очи.

— Вие сте любопитен и рядък екземпляр — продължи кралицата. — Но аз имам други притеснения. Съдбата ви е в моите ръце. Ще ви унищожа. Или ще ви позволя да изживеете дните си в мир с другите алеранци, които вече са видели разумността в предложението ми. Изживейте ги с партньора си — или без него. За мен това е без значение.

Исана дълго мълча. Накрая каза:

— Ако това, което казвате, млада лейди, е вярно, тогава не мога да не се чудя защо сте толкова ядосана.

Тя видя как кралицата се раздвижи, размазано движение, което регистрира със закъснение и дори нямаше време да трепне, преди ударът да попадне в лицето й. Исана падна на пода, изгаряща болка пламна по челото й и мокра, гореща кръв заля лицето й, наполовина ослепявайки я. Не извика — отначало, защото просто беше твърде изненадана от скоростта на атаката, а след това, защото се застави да запази мълчание, за да не показва признаци на болка или слабост пред чуждото създание. Стисна зъби, когато огънят изгори челото и лицето й, но не издаде нито звук.

— Въпросите ще задавам аз — каза вордската кралица. — Не вие. Докато им отговаряте, вашата половинка остава цяла. Ако откажете, той ще страда. Просто е.

Тя се извърна от Исана и зелената светлина изпълни залата. Исана се сви, за да облекчи болката, и вдигна ръка към челото си. Наклонена линия, дълга почти четири инча, преминаваше по челото й в почти права линия. Прорезът беше дълбок почти до черепа и обилно кървеше.

Исана направи няколко дълбоки вдишвания, фокусирайки усилията си през болката, и призова Рил. Беше по-трудно, много по-трудно, отколкото ако имаше поне малка купа с вода, но тя успя да затвори раната. Няколко мига по-късно тя успя да облекчи донякъде болката и между това и спирането на кървенето се почувства замаяна, леко еуфорична, а мислите й бяха преплетени в объркана плетеница. Сигурно изглеждаше ужасно, половината й лице беше покрито с кръв. Роклята й беше съсипана. Нямаше причина да не използва ръкава си, за да се опита да избърше кръвта, макар че кожата й беше нежна и тя си помисли, че вероятно не е постигнала нищо друго, освен да я размаже още повече.

Исана преглътна. Гърлото й изгаряше от жажда. Трябваше да се концентрира, за да намери начин да оцелее, за да оцелее и Арарис. Но какво би могла да направи тя тук, застанала пред това създание?

Тя погледна нагоре, за да открие, че пещерата е преобразена. Зелена светлина се вихреше и танцуваше в кроача, покриващ тавана на пещерата. Безброй ярки светлинни точки се подреждаха в бавно люлеещи се редове. Други се стрелваха и плуваха. Трети пулсираха с различна скорост. Вълни от светлина, с фини вариации в нюансите, се лееха над тавана, докато вордската кралицата, напълно неподвижна, се взираше в тях, а нейните извънземни очи отразяваха зелените точки като черни бижута.

Исана усети леко гадене от кипящите органични движения на светещия екран, но беше поразена от впечатлението, че там има нещо, някаква връзка между светлинките и вордската кралица, която тя не можеше да проумее. Може би, помисли си тя, очите й просто не бяха достатъчно сложни, за да видят онова, което виждаше вордската кралица.

— Атаката напредва по план — разсеяно каза кралицата. — Гай Атис, както го наричат сега, е обикновен командир. Способен е, но не ми показва нищо, което да не съм виждала преди.

— Той унищожава вашите сили — тихо каза Исана.

Вордската кралица се усмихна.

— Да. Той значително е увеличил ефективността на легионите. Войниците, които ми избягаха миналата година, сега умират тук. Той използва добре живота им — кралицата погледа още малко, преди спокойно да попита: — Вие бихте ли дали живота си за него?

Стомахът на Исана се сви, когато си помисли как Акватайн носи короната на Първия лорд. Тя си спомни своите приятели, които беше погребвала заради интригите му през целия си живот.

— Да, ако е необходимо — отговори тя.

Вордската кралица я погледна и попита:

— Защо?

— Нашите хора се нуждаят от него — отговори Исана.

Кралицата бавно наклони глава на една страна. После каза:

— Не бихте го направили за него.

— Аз… — поклати глава Исана, — не мисля така. Не.

— Но ще го направите за тях. За тези, които се нуждаят от него.

— Да.

— Но вие ще сте мъртва. Как това ще послужи на вашите цели?

— Има неща, които са по-важни от моите цели — отвърна Исана.

— Като оцеляването на вашите хора.

— Да.

— И това на твоя син.

Исана преглътна. После каза:

— Да.

Вордската кралица обмисляше отговорите й известно време. След това вдигна очи към тавана и каза:

— Отговорихте ми честно и бързо. Като награда можете да отидете при мъжа си. Уверете се, че е здрав. Уверете се, че не съм откъснала нито хапка от него. Ако се опитате да избягате или да ме атакувате, аз ще ви попреча. И ще откъсна устните му за наказание. Разбрахте ли ме?

Исана скръцна със зъби, докато се взираше в кралицата. След това стана и тръгна към Арарис.

— Разбрах ви.

Искрящите очи на кралицата се стрелнаха към нея, след което отново се обърнаха към тавана.

— Отлично — каза тя. — Радвам се, че почваме да се учим как да говорим помежду си, бабо.