Фурията на Академа

Глава 5

Срутването напълни с облаци прах конюшните на Исанахолт и през процепите в покрива проникнаха меките златисти лъчи на слънцето. Исана се взираше в огромната напречна греда на пос­тройката. Тя се беше строшила и рухнала на пода в конюшнята без всякакво предупреждение, миг след като Исана влезе в плевнята, за да сипе храна за животните. Ако беше тръгнала в погрешната посока или просто се беше забавила малко, сега, вместо да стои на място и да трепери от спотаен ужас, тя щеше да лежи мъртва на пода, заедно с размазаните и окървавени тела на двете нещастни кокошки.

Първата ѝ мисъл бе за хората от холта. Имаше ли някой от тях в плевнята или на тавана? О, фурии, не, дали някои от децата не са играли тук? Исана призова фурията си и с нейна помощ създаде водна завеса, която премина през цялата постройка – но в плевнята нямаше никой.

„Може би това е била целта“, помисли си тя, досещайки се внезапно за едно възможно обяснение за инцидента. Изправи се и все още разтреперена, отиде да огледа гредата.

Единият ѝ край беше отчупен и от него стърчаха неравни трески. Другият бе далеч по-гладък и изглеждаше така, сякаш бе отрязан с трион. Но тук не бе използвано никакво острие. Дървото бе раздробено и прашно, сякаш го беше нападнала цяла армия от термити.

„Призоваване на фурия – помисли си Исана. – И то умишлено.“

Произшествието не беше случайност. Определено не беше случайност.

Някой се беше опитал да я убие.

Внезапно Исана почувства още по-осезаемо, че е съвсем сама в конюшнята. Повечето от хората ѝ вече бяха излезли на полето – оставаха им само още няколко дни за оран и сеитба, а пастирите трябваше да следят размножителния цикъл, да помагат при израждането на новите агънца, теленца, деца и две гаргантчета. Дори кухнята, която се намираше най-близко до конюшнята, в момента беше празна, защото работещите вътре жени бяха отишли да вечерят в холтърската къща.

Казано накратко, едва ли някой бе чул падането на гредата – и естествено, никой нямаше да я чуе, ако беше извикала за помощ. За миг ужасно ѝ се прииска брат ѝ все още да живееше в холта. Но Бърнард го нямаше. Трябваше сама да се погрижи за себе си.

Исана си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и направи няколко крачки към стената, където на една кука висеше вила. Тя я откачи, стараейки се да не вдига шум, и накара Ручей още веднъж да провери плевнята. Не можеше да разчита напълно на фурията си – дори убиецът да се намираше някъде наблизо, ако бе достатъчно сдържан човек, Ручей нямаше да успее да долови чувствата му. Но и това бе по-добро от нищо. При нужда призователите на дърво можеха да използват силата на фуриите си, за да скрият присъствието си от очите на другите, ако наблизо имаше достатъчно растителност. По заповед на призователя дърветата изместваха сянката си, тревата се прегъваше, за да го замаскира, и неуловимата игра на светлосенки можеше да го скрие дори от най-бдителните очи. А подът на плевнята бе покрит почти до глезените с тръстика, за да се запази топъл през зимата.

Исана остана неподвижно на мястото си в продължение на няколко безмълвни секунди, като се ослушваше за някой звук, който да издаде присъствието на друг човек. Търпеливостта щеше само да ѝ е от полза – не след дълго хората ѝ щяха да започнат да се прибират от полето в холта, за да се навечерят. Нападателят ѝ, ако все още беше тук, досега да я е нападнал, ако я смяташе за уязвима цел. Най-лошото, което можеше да направи в този момент, е да изгуби ума и дума и да хукне да бяга, попадайки в някой хитър капан.

Навън се разнесе тропотът на приближаващи се копита и някой на кон мина през портата на холта. Животното тупна раздразнено няколко пъти по земята, след което се разнесе младежки глас:

– Хей, има ли някой в холта? Холтър Исана?

Исана затаи дъх, после бавно въздъхна и се поуспокои. Някой беше дошъл. Тя отпусна вилата и тръгна към вратата, през която беше влязла.

Зад нея се разнесе тихо тупване, едно кръгло камъче подскочи и падна върху сламата. Внезапно Ручей я предупреди за вълна от паника, извираща някъде зад гърба ѝ.

Исана се обърна, вдигна инстинктивно вилата и едва зърна смътните очертания на човешка фигура в сумрачната плевня. Проб­лесна стомана, топлина заля едното ѝ бедро и тя усети как зъбците на вилата се забиват в жива плът. Исана сподави ужасения си вик и с всички сили мушна здраво с вилата. Изтика нападателя си назад към здравата врата на едно от отделенията за коне и почувства с най-малки подробности внезапната експлозия на болка, изненада и страх, които заструиха от нападателя ѝ.

Зъбците на вилата се забиха здраво в дървената врата и призованото от нападателя ѝ прикритие потрепна и изчезна.

Той не бе достатъчно млад, за да го смята за юноша, но не бе и достатъчно възрастен, за да го нарече мъж. Като че ли се намираше в онази опасна възраст, когато силата, опитът и увереността се сблъскваха с наивността и идеализма; когато младите мъже, овладели изкуството на насилието, можеха лесно да бъдат примамени да приложат уменията си с жестока ефективност и без да задават въпроси.

Убиецът я зяпна с ококорени очи и пребледняло лице. Ръката му, която вместо широко разпространения гладиус държеше странен меч с леко извито острие, потрепна и той изпусна оръжието. Младежът се хвана с две ръце за зъбците на вилата и се опита да я отблъсне, но в него не бе останала никаква сила. „Някой от металните зъбци е прерязал кръвоносен съд в корема му“, помисли си с хладно спокойствие Исана. Нищо друго не би могло да го обезсили толкова бързо. В противен случай щеше да нанесе нов удар с меча си, въпреки нараняванията си.

Но останалата част от съществото ѝ се гърчеше в непоносима болка. Връзката на Исана с Ручей бе твърде силна, за да не ѝ обръща внимание. Всичко, което чувстваше нападателят ѝ, се отпечатваше върху мислите и възприятията ѝ с кристална, агонизираща яснота. Тя усещаше ужасната болка от раните му, паниката и отчаянието му, дошли с осъзнаването на това, какво се случва, и че няма начин да избегне съдбата си.

Усети как страхът и болката му преминават в изненада и объркване, хрисимо разкаяние и тотално изтощение. Връхлетя я паника и тя се опита да освободи сетивата си от младия мъж, като мислено изкрещя на Ручей да прекъсне връзката си с убиеца. Едва не проплака от облекчение, когато емоциите му постепенно избледняха, и го погледна в лицето.

Младият мъж отвърна на погледа ѝ. Очите му имаха лешников цвят, а над лявата му вежда се забелязваше белег.

Тялото му омекна и се отпусна върху вилата, изтръгвайки зъб­ците ѝ от дървената врата. Главата му увисна върху гърдите и леко се залюля настрани. Очите му застинаха. Исана потрепери, но не отмести поглед от него, докато той не умря. След това Исана се опита да издърпа вилата. Тя обаче се беше заклещила и жената трябваше да опре крак в гърдите на младия мъж, за да я измъкне. Когато най-накрая я освободи, от дупките на корема му шурнаха лениви струйки кръв. Трупът се килна на една страна и изцъклените му очи зяпнаха Исана.

Тя беше убила младия мъж. Беше го убила. Той не бе много по-възрастен от Тави.

Това вече ѝ дойде в повече. Исана падна на колене и изгуби контрол върху съдържанието на стомаха си. След това остана на място, вперила поглед в пода на конюшнята и трепереща, докато я заливаха вълни на отвращение и страх.

В конюшнята се разнесоха стъпки, но тя не им обърна никакво внимание. Щом стомахът ѝ се поуспокои, Исана бавно полегна настрани. Продължаваше да лежи там и когато хората ѝ влязоха в конюшнята, давайки си сметка, че ако не бе убила мъжа, той щеше да я довърши.

Някой, който разполагаше с достатъчно средства, за да наеме професионален убиец, я искаше мъртва. Тя затвори очи, напълно изтощена, за да направи каквото и да било, и без да обръща внимание на останалите, позволи на забравата да отнесе страха и терзанията ѝ.