Фурията на Академа

Глава 58

Исана отпусна ръце в скута си, за да се опита да скрие треперенето им. Намираше се в каретата, но не искаше да влезе в двореца в такова състояние.

Макар и да бе станала предателка на Короната – поне по дух.

Тя затвори очи, пое си бавно въздух и го издиша. Това беше само една вечеря и тя беше сигурна, че Първият лорд нямаше да я задържа след това. Освен това тя щеше да види Тави отново, цял и невредим.

...Беше си помислила, че гърдите ѝ ще я заболят от плач, толкова силно ревеше, когато го намери в дворцовата лечебница – ранен, изтощен и в безсъзнание, но жив. Тя прогони раздразнено лечителите на Цитаделата и сама изцели раните му, по трудния начин, с парцали и вода – най-бавният и изморителен процес.

Остана край Тави до момента, в който самата тя не започна да клюма, и точно тогава се появи Гай. Първият лорд се движеше много бавно, като изморен от живота старец – макар и да не изглеж­даше по-възрастен от мъж на средна възраст, с изключение на косата, която бе напълно побеляла след последния път, когато го бе видяла. Той ѝ предложи стая, но тя отклони поканата, съобщавайки му, че вече е отседнала у лейди Акватайн.

Гай я погледна с пронизващите си очи и Исана се досети, че той прекрасно разбира какво се крие зад думите ѝ. Първият лорд не възрази – дори я покани на вечеря заедно с племенника ѝ.

Той знаеше, че Исана щеше да приеме, дори само за да види Тави. На лейди Акватайн не можеше да се вярва, но имаше известна истина и в обвиненията ѝ, че Гай държи Тави за заложник, за да си осигури доброто поведение на Исана. Поне в този случай използваше момчето само за да я доведе в двореца.

Но поне бе получила онова, което искаше. Акватайнските наемници бяха съобщили, че брат ѝ е жив, макар хората от един цял холт да бяха избити заедно с много от войниците на Бърнард. Вордското гнездо беше унищожено...

Каретата спря, кочияшът пусна стълбичката и отвори вратата. Исана затвори очи и въздъхна дълбоко, опитвайки се да възвърне поне донякъде спокойствието си. След това слезе от каретата под бдителните погледи на суровите охранители на Акватайн и тръгна към двореца, съпровождана от центурион от Кралската гвардия – твърде млад за тази длъжност, помисли си тя. Той я отведе до една уютна малка трапезария.

Тя бе по-обширна от голямата зала в Исанахолт, може би достигаше размерите на каменния хамбар. Огромната маса вече беше подредена; чиниите бяха разположени на голямо разстояние една от друга, но някой явно беше решил, че тази подредба не му харесва. Всичките столове бяха събрани в единия ѝ край, прислугата подреждаше чиниите на новите им места, а до ушите на Исана достигнаха весели гласове и смях.

Тя се спря за миг до вратата, оглеждайки сцената, която се разкри пред очите ѝ. Едрият младеж, който разказваше нещо, трябва да беше Антилар Максим, за когото Тави ѝ беше разказвал често в писмата си. Той имаше грубовата хубост, която го правеше да изглежда малко като калпазанин, но Исана знаеше, че с времето той ще се превърне в по-сериозен, но не по-малко привлекателен мъж. Младежът разказваше някаква забавна история, демонстрирайки уменията на опитен разказвач. До него седеше слаб юноша с интелигентен поглед и широка усмивка, макар в позата му да имаше нещо мишо, сякаш разчиташе, че никой няма да му обърне внимание. Това сигурно беше Ерен. Срещу Макс и Ерен седеше обикновено момиче с приятна външност, чиито бузи бяха порозовели от смях.

От другата страна на Тави седеше екзотична красавица и Исана не можа веднага да разпознае в нея Кайтай, дъщерята на маратския вожд. Тя беше облечена със скъпа копринена риза и тесни панталони, но белите ѝ нозе бяха боси. Кайтай бе заплела дългата си бяла коса на плитка, която падаше на гърба ѝ, а на шията и китките ѝ проблясваше сребро. А очите ѝ – които имаха същия цвят като на Тави, отбеляза Исана – проблясваха немирно.

Тави слушаше Макс. Исана веднага забеляза, че е пораснал, и то не само на ръст. Той седеше безмълвно, но от него лъхаше спокойствие. Той слушаше Макс с мълчалива усмивка, която се отразяваше в очите му, и се държеше с увереност, която преди липсваше. Когато Макс спря, за да си поеме дъх, той вмъкна няколко коментара и масата отново избухна в смях.

Внезапно Исана усети присъствието на друг човек до себе си и Гай Секстус промърмори:

– Приятен звук. Така могат да се смеят само младите. Мина доста време, откакто тези стени за последен път са чували смях.

Исана се напрегна и се обърна към Първия лорд.

– Ваше Величество – каза тя и направи лек реверанс, както я беше научила Сирай.

„В деня, когато тя загина“, помисли си Исана.

– Холтър – каза той. Огледа я от глава до пети и каза с равен, учтив тон: – Каква прекрасна рокля.

Роклята, която лейди Акватайн ѝ беше подарила, бе ушита от същата скъпа екзотична коприна, каквато бе носила самата Върховна лейди на градинския прием в дома на Калар, макар тази да бе доста по-скромна. Тъмният пурпур на коприната преминаваше в черно на маншетите и по края на подгъва. Пурпурно и черно, цветовете на Акватайн.

Туниката на Гай, естествено, беше в червено и синьо – цветовете на кралския дом на Първия лорд.

– Благодаря – отвърна тя, стараейки се гласът ѝ да прозвучи спокойно. – Получих я от моята домакиня. Нямаше да е учтиво да не я облека.

– Напълно разбирам – отвърна Гай. Тонът му прозвуча едновременно резервирано и съчувствено. И тя отново остана с усещането, че той разбира много повече, отколкото му беше казала, и че тя самата на свой ред осъзнава двойния смисъл на думите му. – Сигурно ще ви е интересно да научите, че свалих от Максим всички обвинения, които му бяха предявени. Предложих на Калар да проведа щателно разследване на събитията от онази нощ и той веднага се отказа от думите си. Така че, при отсъствието на обвинител, получих възможността да закрия делото.

– И какво отношение има това към мен? – попита Исана.

– Към вас може би не, но някой от вашите познати би могъл да прояви интерес.

Той имаше предвид семейство Акватайн, разбира се.

– Ще се присъединим ли към тях? – попита тя.

Гай погледна към групата младежи, които продължаваха да се смеят. Изражението му беше неразгадаемо и макар уменията на Исана във водното призоваване да не бяха достатъчни, за да усети истинските му чувства, изведнъж я порази мисълта, че животът му като Първи лорд повече от всичко друго е ужасно самотен.

– Хайде да изчакаме още малко – каза той. – Щом се появим, и смехът ще секне.

Тя го изгледа за миг и кимна. Неизказаното напрежение между тях не изчезна, но поне малко отслабна.

Когато двамата най-после влязоха в залата, Исана дълго притиска Тави към гърдите си. Той настина беше пораснал много – ако преди тя беше с половин глава по-висока от него, сега той се извисяваше поне с половин фут над нея. И раменете му бяха станали доста широки, а гласът му се беше превърнал в стабилен баритон, вместо треперливия тенор отпреди.

Но и Амара беше права. Той си беше все същият Тави. Иса­на усещаше топлината и любовта му, когато той я прегръщаше. Искрите в очите му, чувството му за хумор, усмивката – макар и по-сериозна, по-замислена – все си бяха неговите. За годините, прекарани в Академията, той не бе изгубил нищо. Дори бе развил най-добрите си качества – ума, умението бързо да преценява ситуациите и доброто си сърце.

Храната беше отлична, а разговорът – приятен, докато Първият лорд не помоли Тави да разкаже за случилото се през последните няколко дни. Исана веднага разбра защо събирането се провежда в толкова тесен кръг. Докато Тави говореше, дори слугите не бяха допускани в залата.

Тя не можеше да повярва на онова, което чува, но знаеше, че Тави казва истината. Поне това можеше да усети в него. Исана беше поразена от факта, че Тави е държал такава власт в ръцете си. Той беше просто един млад ученик, но съдбата на държавата беше зависила от неговите решения. Не само от неговите, разбира се, но велики фурии, той се бе държал като герой.

Исана седеше, смаяна от разказа му, без да се изненадва, че Тави се обучава за Курсор. Когато племенникът ѝ бе заминал за столицата, тя очакваше нещо подобно. Слушаше го внимателно, но също така се стараеше да прецени израженията на лицата и емоциите на всички останали, които се бяха събрали край масата. Освен това Исана подозираше, че Тави не разказва всичко, макар да не бе съвсем сигурна защо му е да прикрива част от маскарада на Макс като Първия лорд или смъртта на маестро Килиан.

Вече беше станало доста късно, когато Първият лорд реши, че е време да приключват. Скоро в залата останаха само Тави, Гай и самата Исана.

– Надявах се да мога да поговоря с Тави насаме – каза тя на Първия лорд.

Той повдигна изненадано вежди и известно време разглеждаше роклята ѝ. На Исана ѝ се наложи да прибегне до помощта на Ручей, за да не се изчерви, но тя успя да издържи погледа на Гай, без да трепне.

– Холтър – каза спокойно той, – това е моят дом. Аз ще чуя онова, което искате да кажете на един от моите Курсори.

Исана сви устни, но кимна леко. Тя не искаше да говори за тези неща пред него – но това бе част от цената, която трябваше да заплати, за да си осигури помощта на Акватайн. Така да бъде.

– Тави – каза тихо тя, – притеснява ме една твоя приятелка. Гаел – мисля, че така се казва. Не мога да кажа нищо определено, но в нея има нещо... не както трябва.

За голямо раздразнение на Исана, Тави погледна към Гай. Първият лорд му кимна.

– Знам, лельо Исана – отвърна младежът с тих и много сериозен глас. – Тя не е Гаел. Или поне не е истинската Гаел.

Исана се намръщи.

– Откъде знаеш?

– Защото мъжете, които отвлякоха мен и Кайтай от тунелите, бяха хора на Калар – рече той, – и те ни чакаха там. Преди да умре, маестро Килиан ми каза, че главният убиец на Калар е все още тук и че той е платил ужасна цена, за да вкара убиец в Цитаделата. Маестрото се престорил, че преминава на страната на Калар, с надеждата, че ще успее да научи повече за намеренията на врага, и се свързал с главния му убиец – жена, на име Рук. Която и да е Рук, тя трябва да може да общува с Килиан, без да предизвиква подозрения у никого. Освен това трябва да ме е виждала да влизам нощем в подземията и да знае, че оставям белези по стените, за да мога да намеря обратния път. Накратко, това просто трябва да е някой от учениците.

– И това е била цената, за която е говорил Килиан – прошепна Гай. – Момичето, което е било избрано за обучение, е било заменено от Рук, която чрез водно призоваване е променила външния си вид. Момичето сигурно е било убито няколко дни след това.

Исана поклати глава.

– Това е... Ваше Величество, вие знаете не по-зле от мен, че всеки, който е толкова силен в призоваването на вода, може да влияе на емоциите на околните.

– Съвсем не ѝ е било трудно да убеди всички около нея, че е просто безобидно младо момиче – промърмори Гай.

– Да. И ако някой убива твърде често, той със сигурност ще си изгуби ума.

– Най-вероятно – кимна Гай.

– И вие сте позволили да убият нещастното момиче, за да се сдобиете с известно преимущество? – попита Исана.

– Килиан никога не ми спомена подобно нещо – каза Гай. – Той е взел самостоятелно това решение.

Исана поклати отвратено глава.

– Няма значение. Това е чудовищно.

– Да – отвърна Гай без следа от срам в гласа. – Така е. Но Килиан е решил, че е необходимо.

Исана поклати глава.

– Тази убийца. Рук. Кога ще я задържите?

– Не можем – отвърна тихо Тави. – Поне не веднага. Точно сега Рук не знае, че сме наясно със самоличността ѝ. Можем да използваме това срещу нея и срещу Калар.

– Тя е убийца – рече тихо Исана. – И най-вероятно е луда. А вие ще я оставите на свобода?

– Ако Първият лорд я премахне – каза Тави, – ако я задържат или я изпратят в изгнание, Калар ще изпрати някой друг – и този път може да не успеем да го открием. Много по-опасно е да я задържим, отколкото да я оставим на свобода. Поне за момента.

– Чудовищно – повтори Исана.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя не си направи труда да ги изтрие.

Тави ги забеляза, изчерви се и наведе глава. После погледна Исана и каза:

– Надявам се, че не съм те разочаровал, лельо Исана.

Тя се усмихна леко.

– Надявам се, че аз не съм те разочаровала, Тави.

– Никога – отвърна тихо той. – Разбирам защо ти... – Той махна двусмислено с ръка. – Направила си го, за да защитиш хората, които обичаш.

– Да – отвърна тихо Исана. – Мисля, че не трябва да съм първата, която ще започне да хвърля камъни. – Тя се приближи до Тави, взе лицето му в шепите си, целуна го по челото и каза: – Обещай ми, че ще внимаваш.

– Обещавам – отвърна тихо той.

Тя го прегърна отново и двамата останаха притиснати един към друг. Гай се оттегли през един от страничните изходи, а Тави я изпрати до изхода, където я чакаше каретата на Акватайн. Исана вървеше, опирайки се на ръката му, и той ѝ помогна да се качи в каретата.

– Тави – каза тя, преди вратата да се затвори.

– Да, лельо Исана?

– Много те обичам.

Той се усмихна.

– И аз те обичам.

Тя кимна.

– И се гордея с теб. Никога не си мисли обратното. И се тревожа за теб. Това е всичко. А ти толкова си пораснал.

Той се ухили.

– На Първия лорд му излиза много скъпо да ме държи подръка – каза той.

Исана се засмя и той се наведе, за да я целуне отново по бузата. Тя разроши косата му и каза:

– Пиши ми по-често. Където и да се окажем, отношението ми към теб никога няма да се промени.

– Нито пък моето – увери я Тави. Той отстъпи назад и кимна на кочияша, който започна да прибира стълбичката и да затваря вратата. – Пиши ми колкото се може по-често. И се пази.

Тя кимна и му се усмихна, вратата се затвори и кочияшът седна на мястото си. Каретата бавно потегли. Исана се облегна назад и затвори очи. Тя се почувства ужасно самотна в каретата на Акватайн. Тя беше сама.

– Пази се – прошепна тя и затвори очи, запечатвайки в съзнанието си усмивката му. Ръката ѝ се вдигна към гърдите, напипвайки пръстена, който все още висеше на верижка на шията ѝ. – Пази се, сине мой.