Фурията на Академа

Глава 56

Амара стоеше до Бърнард, докато оцелелите в битката легионери се строяваха в спретнати редици пред могилата, която бяха издигнали на бойното поле. Наемниците и техният командир си бяха тръгнали веднага след като лечителите им си бяха свършили работата. Още преди да падне нощта, по заповед на Първия лорд пристигнаха двеста рицари, а на следващата сутрин се появи отряд от Втория легион, изпратен от лорд Рива, за да подсигури безопасността на гарнизона и долината. И те разказаха за едно малко чудо.

Лечителят Харгър бе успял да съхрани самообладание по време на неочакваното нападение на вордите над ранените, които бяха оставени в Арикхолт, и въпреки раните си бе успял да изведе от холта децата, останали след първата атака. Това беше малък лъч светлина в мрака от смърт и загуба, но Амара бе благодарна и за него.

Бърнард не беше давал такава заповед, но никой от оцелелите легионери не спомена за Вятърните вълци или техния командир разбойник. Те дължаха живота си на наемниците и го знаеха много добре.

Убитите бяха толкова много, че останалите живи не бяха способни да им изкопаят гробове, затова решиха да използват пещерата като място за вечен покой на загиналите. Легионерите и взетите селяни бяха отнесени в пещерата и подредени с възможно най-голямо достойнство. Падналите на бойното поле рядко посрещаха смъртта в пози, наподобяващи потънали в сън хора, но другарите им направиха за тях каквото можаха.

Когато телата бяха отнесени в пещерата, оцелелите в битката се събраха, за да се сбогуват със загиналите си познати, братя по оръжие и приятели. След мълчаливо бдение, продължило около час, Бърнард излезе пред строя и се обърна към хората си:

– Събрали сме се тук, за да отдадем последна почит на онези, които дадоха живота си за защитата на долината и Алера. Не само легионерите, които се биха с нас, а и онези селяни и войници, които станаха жертва на врага и се изправиха срещу нас. – Той замълча. – Всички те заслужаваха по-добра участ. Но те загинаха, за да не позволят да се разпространи страшната заплаха, която би могла да унищожи цяла Алера, и по чиста случайност сега ние стоим пред гроба им, вместо те да стоят пред нашите.

Той отново замълча продължително.

– Благодаря ви – продължи Бърнард. – На всички вас. Вие се сражавахте мъжествено и достойно, дори ранените не напуснаха бойното поле, когато положението ни се струваше безнадеждно. Вие сте сърцето и душата на алеранските легионери, а аз съм горд, че съм ваш командир. – Той се обърна към входа на пещерата. – А на вас – каза той – мога само да поднеса извиненията си за това, че не успях да ви защитя, и сега ви обещавам, че вашата смърт ще ме направи по-бдителен и самоотвержен за в бъдеще. И моля онези сили, които управляват света, да се грижат за нашите загинали другари и да се отнесат към тях със състрадание, милосърдие и благост, каквито не проявиха убийците им.

След това Бърнард, сър Фредерик и още една дузина рицари Тера, които бяха пристигнали на помощ, коленичиха на земята и призоваха фуриите си. По земята премина бавна вълна, която се отправи към пещерата и се разнесе нисък тътен, докато хълмът започна да се променя. Движението беше бавно, почти недоловимо, но Амара усещаше как земята под краката ѝ трепери. Входът към пещерата започна да се затваря, докато накрая изчезна съвсем и остана само хълмът.

В долината настъпи тишина и призователите на земя едновременно се изправиха на крака. Бърнард се обърна към петдесетината оцелели ветерани от центурията на Джиралди.

– Легионери, свободно. Съберете си нещата и бъдете готови за връщане в гарнизона.

Джиралди издаде няколко допълнителни заповеди и изтощените мъже тръгнаха обратно към Арикхолт. Бърнард ги изпрати с поглед. Амара остана до него, докато войниците не се изгубиха от погледите им.

От близките дървета се появи Уокър. Дорога вървеше редом с него, преметнал тоягата си през рамо. Те се приближиха до Бърнард и Амара и маратът им кимна.

– Добре се би, Калдерон. Хората ти не са страхливци.

Бърнард се усмихна леко и каза:

– Благодаря ти за помощта, Дорога. Още веднъж. – После се обърна към Уокър. – И на теб благодаря, Уокър.

На широкото грозно лице на Дорога се появи широка усмивка.

– Може пък да успеят да научат нещо – каза той.

Уокър изпръхтя гръмогласно. Дорога се засмя.

– Какво каза той? – попита Бърнард.

– Нещо като... пффф. Нещо от сорта, че всички гнили плодове имат еднакъв вкус. Това означава, че моите и твоите хора имат общ враг. И че вие сте доста прилична замяна на моя клан сабот-ха, когато стане въпрос за битка.

– Само благодарение на него успяхме да устоим в пещерата – каза Бърнард. – Няма да го забравя.

Големият марат леко помръдна могъщите си рамене и се усмихна.

– Пратете му малко ябълки. Хубаво ще е да не са развалени.

– Давам ти думата си.

Бърнард протегна ръка на марата.

Дорога я стисна без колебание.

– А ти, ездачко на вихри – каза той, обръщайки се към Амара. – Мисля, че от теб няма да излезе добра алеранска съпруга.

Тя му се усмихна.

– Така ли?

Той поклати глава със сериозно изражение на лицето.

– Обзалагам се, че няма да тръгнеш да се занимаваш с чистене. Или да готвиш. Или да шиеш одеяла и други такива работи. Подозирам, че все ще се забъркваш в разни неприятности.

– Възможно е – съгласи се тя с усмивка.

– Но съдейки по онова, което чух, си добра в леглото.

Лицето на Амара пламна толкова силно, че тя бе сигурна, че от него се вдига пара.

– Дорога!

– Жена, която все се забърква в неприятности – продължи Дорога. – Но е приятно да я притиснеш в прегръдките си. Моята другарка беше такава. Бяхме щастливи. – Той се удари с юмрук в гърдите по алерански и леко наведе глава в поклон. – Бъдете и вие. И нека загиналите ви другари да почиват в мир.

– Благодаря – отвърна Амара.

Бърнард също наведе главата си в поклон. Дорога и Уокър се отдалечиха бавно, без да се обръщат повече.

Амара ги гледаше, застанала до Бърнард. Тя не помнеше кога бе сплела пръсти с неговите, но това ѝ се струваше напълно естествено. Бърнард въздъхна. Тя усещаше болката в сърцето му, без дори да го поглежда, без да разменят нито дума.

– Направи каквото можа – каза тихо тя.

– Знам – отвърна той.

– Не трябва да се обвиняваш за смъртта им.

– И това го знам – рече той.

– Всеки добър командир ще се чувства като теб – продължи тя. – И няма да е прав. Но добрите винаги обвиняват себе си.

– Изгубих хората от цял един холт, който се намираше под моя защита – каза тихо той, – както и почти три четвърти от моите легионери. Едва ли съм от най-добрите.

– Ще мине време – отвърна Амара – и болката ти ще се притъпи.

Той леко стисна пръстите ѝ и не каза нищо повече. Погледна отново към хълма, където някога се беше намирала пещерата, пос­ле се извърна и се отдалечи. Амара тръгна с него. Двамата бяха изминали почти половината път до Арикхолт, когато тя рече:

– Трябва да поговорим.

Той издиша през носа си и каза:

– Говори.

– Бърнард – рече тя, търсейки нужните думи, за да изрази онова, което чувстваше. Но нищо не ѝ се стори подходящо, затова тя каза просто: – Обичам те.

– И аз теб – избоботи той.

– Но... дългът ми пред Короната и твоят... Нашите клетви определят живота ни. Те...

– Предпочиташ да се преструваме, че нищо не се е случило? – попита тихо той.

– Не – отвърна веднага Амара. – Не, не това. Но... имахме ли право да даваме нови клетви?

– Може би – рече той. – А може би не. Ако ми родиш деца...

– Не мога – отвърна бързо тя и сама се изненада от горчивината в гласа си.

– Откъде си толкова сигурна? – все така тихо попита Бърнард.

Лицето ѝ пламна.

– Защото... ти и аз сме... проклети врани, Бърнард. Ако можех, съм повече от сигурна, че досега щях да съм заченала от теб.

– Може би – рече той. – А може би не. Успяваме да се видим веднъж или два пъти в месеца. В най-добрия случай. Това не е най-добрият начин за зачеване на дете.

– Но аз преболедувах чумата – каза тихо тя. – Макар белезите почти да не се виждат.

– Да – отвърна Бърнард. – Но е имало жени, които също са я преболедували, а после са родили деца. Не са много, но такива случаи са известни.

Тя въздъхна тъжно.

– Аз не съм от тях.

– Откъде знаеш? – попита Бърнард. – Как можеш да си сигурна?

Тя го погледна и поклати глава.

– Какво намекваш?

– Че поне съществува някаква вероятност да не си безплодна. И докато не се уверим в това, няма причина да не сме заедно.

Тя го погледна неуверено.

– Знаеш какви са законите. Ти имаш дълг пред държавата, Бърнард. Длъжен си да предадеш на децата си силата на призователската си дарба.

– И възнамерявам да го изпълня – каза той. – С теб.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо, докато накрая тя каза:

– Наистина ли вярваш, че е възможно?

Той кимна.

– Смятам, че да. И искам да се случи. Но единственият начин това да стане, е да не спираме да опитваме.

Амара помълча известно време и отговори:

– Много добре. – Тя преглътна. – Но... Не искам Гай да разбира. Чак ако... – Тя се сепна и започна изречението отначало. – Чак когато зачена. Иначе той би могъл да ни заповяда да се разделим. Но ако има дете, той няма да има законови или етически основания да възрази.

Бърнард я погледна изпитателно. После се спря, обхвана брадичката ѝ с широката си длан и я целуна, много бавно и много нежно, по устата.

– Съгласен съм – промърмори той след това. – Засега. Но ще настъпи ден, когато вече няма да можем да крием брачните си обети от останалите. И в този ден аз искам да съм сигурен, че ще зас­танеш до мен. Стигне ли се до това, ние ще се изправим заедно срещу волята на Първия лорд и закона.

– Заедно – каза тя и го целуна.

Той се подсмихна.

– Какво може да се случи в най-лошия случай? Да ни уволнят от служба. Да отменят гражданските ни привилегии. И в такъв случай просто няма да ни се налага да се притесняваме за никакви задължения.

– Ще бъдем разорени, но заедно – отвърна Амара с иронична усмивка. – Това ли имаш предвид?

– Щом си до мен, аз няма да съм разорен – отвърна той.

Амара обви с ръце врата на съпруга си и го притисна към себе си. Тя почувства как я обгръщат силните му грижовни ръце.

Може пък той да беше прав. Може би всичко щеше да бъде наред.