Фурията на Академа

Глава 18

Тави спеше като пън и се събуди едва когато някой енергично разтърси рамото му. Той бавно се размърда – мускулите му се бяха схванали от часовете непробуден сън в една поза – и избърса слюнката от устата си.

– Какво? – промърмори той.

В стаята в общежитието, която споделяше с Макс, беше сумрачно, значи, навън се стъмваше. Беше проспал няколко часа.

– Казах – отвърна суров, дълбок глас, – че трябва веднага да ставаш.

Тави примигна и погледна към човека, който го беше събудил.

Гай му отвърна със строг поглед.

– Не разполагам с достатъчно време, за да го губя заради разни чираци пастири, които спят твърде дълбоко и не изпълняват задълженията си към Първия лорд на държавата.

– Ваше Величество – избъбри Тави и бързо седна в леглото. Отмахна кичурите коса от лицето си и се опита да прогони сънливостта си. – Простете ми.

– Очаквах повече от теб – каза Гай със строго изражение на лицето. – Поведение по-скоро като на... на копелето на Антил примерно. Прекрасен младеж. Отлична репутация на верноподаник. Чест. Дълг. И на всичкото отгоре ослепително красив.

Тави завъртя очи и леко удари „Гай“ с юмрук в корема.

– Уф – изпъшка фалшивият Гай и гласът му отново прозвуча като Максовия. Чертите на Първия лорд започнаха да се променят и пред Тави се появи грубоватият красавец със счупения нос. Лицето на по-голямото момче се изкриви в усмивка. – Не е зле, а? За малко се хвана.

Тави разтърка врата си, опитвайки се да отпусне един схванат мускул.

– Само за малко.

– Аха – рече Макс. – Но ти знаеш много добре къде се намира и в какво състояние е той. Никой друг не знае – или поне така се надяваме. – Той протегна крака и се загледа в пръстите им. – Освен това вече присъствах на церемонията по откриването на Ветрените гонки и изпълних десетина дребни церемонии. Достатъчно е само да си докарам важен вид и да произнеса няколко думи, и всички се скриват като мишки от страх да не ме ядосат. – Макс размърда веждите си. – Никак не е зле да си Първи лорд.

– Тихо – предупреди Тави приятеля си и се огледа. – Тази стая не е подходяща за подобни обсъждания.

– Както и не е първото място, което ще тръгнат да подслушват шпионите – отвърна Макс и лекомислено размаха единия си крак във въздуха. – Успя ли да си починеш?

– Така изглежда – отвърна, мръщейки се, Тави.

– Да се залавяме за работа тогава – каза Макс. – Обличай се и да вървим.

Тави веднага скочи от леглото.

– Какво ще правим?

– Аз ще продължа с брилянтното си представление – отвърна Макс. – Във всеки случай от момента, в който ние, двамата пажове на Първия лорд, влезем в покоите му. Ти ще ме съветваш.

– Ще те съветвам?

– Да. Нали ти написа още първата година онази грамадна дисертация върху теорията по призоваване на фурии, а аз ще разговарям със... Съвета на някой си или нещо си.

– Съвета на говорителите на общността на призователите? – попита Тави.

Макс кимна.

– Същите. Ще се срещат с Първия лорд, за да получат разрешение за ново проучване върху, ъъъ... – Макс присви очи. – Артритната бира ми се върти в главата, но май не беше точно това.

Тави примигна.

– Антропоморфната теорема?

Макс кимна отново по същия безгрижен начин.

– Точно така. Трябва да науча всичко за нея, докато стигнем до двореца, а ти трябва да ми я обясниш.

Тави погледна съквартиранта си и започна да се преоблича в чисти дрехи. След като сутринта избяга от Черния коридор, той дори не си беше направил труда да се съблече, преди да се строполи в леглото. Докато се преоблече изцяло и си среши косата, вече се беше разбудил напълно.

– Бързам.

– Аха – рече Макс. Той се наведе и вдигна един плик от пода. – Някой пъхна това под вратата.

Тави взе плика и веднага разпозна почерка.

– Леля ми Исана.

Навън забиха вечерните камбани, които отбелязваха падането на здрача.

– Проклети врани – изруга Макс. Той стана и тръгна към вратата. – Да вървим. След четвърт час трябва да съм там.

Тави сгъна плика и го пъхна в торбичката на кръста си.

– Добре де, добре. – Двамата излязоха от стаята и тръгнаха през двора на Академията към един от скритите входове към подземията. – Какво трябва да знаеш?

– Ами... – каза Макс след няколко крачки. – Хм. Всичко.

Тави зяпна слисано едрото момче.

– Макс, този курс е задължителен. Изключително важен е за призоваването. Ти го мина.

– Ами да.

– Всъщност дори го посещавахме заедно. – Макс кимна и се намръщи. – И ти беше там през повечето време – каза Тави.

– Със сигурност – отвърна Макс. – Часовете бяха следобед. Не възразявам срещу образованието, стига да не ми пречи на съня.

– Слуша ли изобщо? – попита Тави.

– Ами... – отвърна Макс. – Не забравяй, че на редицата пред нас седеше Мара Рива. Помниш я, нали? Онази с червената коса и големите... – Той се закашля. – Очи. По време на повечето занятия всъщност се опитвахме да разберем кой е по-добър в призоваването на земни фурии.

„Което обяснява защо Макс се появяваше на занятия всеки път, а след тях изчезваше неясно къде“, помисли си мрачно Тави.

– Колко е повечето?

– Ами всичките – рече Макс. – С изключение на онзи ден, когато бях махмурлия.

– Какво? Как успя да си напишеш курсовата работа?

– Ами... Помниш ли Игения? Онази русокоска от Плацида? Тя се оказа толкова благородна, че...

– О, млъквай, Макс – изръмжа Тави. – Това беше тримесечен курс. Как, враните да те изкълват, очакваш от мен да те науча на всичко за петнайсет минути?

– С добро настроение и без мрънканици – отвърна Макс и се ухили. – Като един истински находчив жител на държавата и слуга на Короната.

Тави въздъхна, огледа се, за да провери дали някой не ги наб­людава, после се шмугна в отключената барака за инструменти и през тайния капак на пода се спусна по стълбището, което водеше до подземията. Макс запали една фуриена лампа и я подаде на Тави, а после взе друга за себе си.

– Готов ли си да ме слушаш? – попита Тави.

– Да, да, разбира се.

– Антропоморфната теорема – каза Тави. – Така. Нали знаеш, че фуриите са същества, които обитават стихиите.

– Да, Тави – отвърна сухо Макс. – Благодарение на обширното ми образование това ми е известно.

Тави не обърна внимание на забележката му.

– Още от зората на алеранската история между призователите на фурии се води спор за природата на тези същества. Точно това се опитват да обяснят различните теории. Има няколко най-различни идеи относно това, до каква степен фуриите действително притежават свойствата, които ние използваме, и до каква степен ние ги принуждаваме да бъдат това, което са.

– А? – зяпна Макс.

Тави сви рамене.

– Ние командваме фуриите чрез мислите си. – Той продължи да обяснява, използвайки множествено число. Ние. Макар че всъщност бе единственият жив алеранец, който можеше да каже вие. – Това твърди теорията за свързаните антропоморфности. Възможно е част от мислите ни да формулират образа на фурията, когато тя се появява пред нас. Възможно е вятърната фурия въобще да няма форма. Но когато призователят се срещне с нея и я използва, може би някъде в дълбината на съзнанието си той си представя, че тя трябва да прилича на кон, орел или нещо друго. Затова, когато фурията приеме видим образ, тя изглежда точно така.

– Аха, аха, разбрах – каза Макс. – Придаваме им формите, без да осъзнаваме, така ли?

– Така – отвърна Тави. – Това е най-разпространеното мнение в градовете и сред повечето граждани. Но някои учени поддържат теорията за естествената антропоморфност. Те твърдят, че тъй като всяка фурия е свързана с определена част от своята стихия – гора, поток, планина и така нататък, – то тя притежава свои уникални особености, способности и индивидуалност.

– И затова повечето хора от провинцията измислят имена на фуриите си? – предположи Макс.

– Правилно. И затова хората, които живеят в градовете, им се подиграват, защото смятат това за езически суеверия. Но всички в долината Калдерон кръщават фуриите си. Всички те изглеждат различно. И всяка има своите способности. Освен това са много по-силни от повечето градски фурии. Оказва се, че алераните, които живеят в най-примитивните райони, командват много по-могъщи фурии от хората в останалите райони на страната.

– В такъв случай как изобщо могат да смятат теорията на свързаната антропоморфност за правилна?

Тави сви рамене.

– Те твърдят, че тъй като призователят си представя определено същество с форма, индивидуалност и ред способности, дори да не го признава пред себе си, той е способен да постигне много повече, защото твърде малко зависи изцяло от собствените му мисли.

– Значи, се оказва, че призователят с кръстена фурия може да постигне повече, защото е твърде глупав, за да осъзнае, че не може? – попита Макс.

– Така смятат онези, които подкрепят теорията за антропоморфната свързаност.

– Това е глупаво – каза Макс.

– Може би – рече Тави. – Но те също може да се окажат прави.

– Добре. В такъв случай как теоретиците на естествената антропоморфност обясняват факта, че много хора имат фурии без определена индивидуалност?

Тави кимна, признавайки правилността на въпроса. Макс можеше и да няма и капчица дисциплинираност, но с ума му всичко си беше наред.

– Теоретиците на естествената антропоморфност твърдят, че сред фуриите от цивилизованите земи се забелязва тенденция към отслабване. Те губят индивидуалността си от поколение на поколение и заради това, че все по-големи площи от дивата природа се заселват и се подчиняват на хората. Продължават да присъстват, но вместо да ги има в естествената им форма, фуриите се разпадат на безброй малки частички, които призователят събира, когато трябва да направи нещо. Те не са толкова силни, но пък са по-надеждни, защото им липсват капризите и слабостите.

Макс изсумтя.

– Възможно е в това да има смисъл – каза той. – Моят старец ми каза няколко неща, когато кръстих една от фуриите ми. – В гласа на Макс се появиха едва доловими горчивина и твърди интонации. – Настояваше, че това са детински глупости. Че трябва да ме откаже от този навик, преди да ме е съсипал. Не беше лесно да правя каквото ми казва, но той не приемаше чуждо мнение.

Тави забеляза болката в очите на приятеля си и си спомни белезите по гърба му. Може би Макс имаше причини да не слуша обясненията на преподавателя точно по този предмет, които нямаха нищо общо с лекомисленото му поведение. Докато слушаше основната теория и история на призователството, Тави се беше почувствал напълно изолиран. Но може би Макс също бе връхлетян от тежки спомени и мисли.

– И така – въздъхна Макс. – Коя всъщност е правилната?

– Нямам представа – каза Тави. – Никой не знае със сигурност.

– Да бе, да – рече нетърпеливо Макс. – Но коя от двете е правилна според Гай? На срещата с говорителите сигурно ще възникнат спорове.

– Правят го всяка година – каза Тави. – Миналата година присъствах. Гай не взема страна. Те се опитват да го убедят, използвайки всички знания, които си мислят, че имат. А той винаги слуша и кима, и се старае да не обиди никого, и никого не подкрепя. Оставам с впечатлението, че Съветът на говорителите всъщност просто си търси повод да пийне от хубавото вино на Първия лорд и всеки се опитва да изкара противника си глупак в очите му.

Макс се намръщи.

– Проклети врани. Радвам се, че не съм Първи лорд. При такъв живот за ден и половина ще откача. – Той поклати глава. – Какво да направя, ако някой се опита да ме накара да дам отговор?

– Измъкни се – предложи Тави и изведнъж усети какво удоволствие му доставя неопределеният отговор.

– А ако започнат да обсъждат някоя теория, за която нямам ни най-малка представа?

– Прави онова, което правиш обикновено, когато на занятията маестрото ти задава въпрос, на който не знаеш отговора.

– Да се оригна?

– Не. Не, Макс. Отвлечи вниманието им към нещо друго. Протакай. Само не се опитвай да използваш каквито и да е телесни функции.

Макс въздъхна.

– Дипломацията се оказва доста по-сложна, отколкото предполагах.

– Това е просто вечерен прием – каза Тави. – Ще се справиш.

– Винаги се справям – каза Макс, но в гласа му не се долавяше обичайната му арогантност.

– Как е той? – попита Тави.

– Не е помръдвал – отвърна Макс. – Не се е будил. Но Килиан казва, че сърцето му бие по-силно.

– Това е добре – каза Тави. Той прехапа долната си устна. – Какво ще правим, ако не...

– Ако не се събуди? – изрече мрачно Макс.

– Да.

Макс бавно си пое дъх.

– Легионите ще започнат битка за Короната. Много хора ще загинат.

Тави поклати глава.

– Но нали има закон и прецедент за смърт на лорд без наследник? Съветът на лордовете и Сенатът избират кандидати и определят кой от тях е най-подходящият да седне на трона. Не е ли така?

– Официално, да. Но каквото и да решат, няма да е в сила дълго. Върховните лордове, които искат трона, известно време може да се държат прилично, но рано или късно, някой от тях ще изгуби политическата игра и ще пренесе всичко на бойното поле.

– Гражданска война.

– Да – отвърна Макс и се намръщи. – А докато ние чакаме да свърши, южните градове с радост ще ни отнемат нашите при Стената. А без подкрепата им... – Макс поклати глава. – Аз отслужих два срока на Стената. Ние я охраняваме от ледените хора, но не сме толкова недосегаеми, както, изглежда, смятат всички останали хора. Бил съм свидетел на поне два почти успешни опита за пробив. Без подкрепата на Короната Стената ще падне до три, най-много четири години.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо през проходите. Тави постоянно забравяше, че знанията на Макс за военната мощ на Върховните лордове и техните легиони могат да се мерят със собствените му знания за алеранското общество, политика и история или с познанията на Гаел в търговията и движението на парите, или на Ерен по математика и статистика. Всеки от тях беше силен по нещо в зависимост от интересите си. Това бе една от причините да бъдат избрани да се обучават за Курсори.

– Макс – каза тихо Тави, – можеш да се справиш. Аз ще бъда там. Ще ти помогна, ако закъсаш.

Приятелят му си пое дълбоко дъх и го погледна. Устните му се разтегнаха в намек за усмивка.

– Твърде много неща зависят от този театър, Тави. Ако сбъркам нещо, може да умрат много хора. – Той въздъхна. – Струва ми се, че вече съжалявам, че не съм внимавал в час.

Тави повдигна вежди.

– Казах „струва ми се“ – намигна му Макс.

***

Общо взето, можеше да е и по-зле.

„Гай“ прие Съвета на говорителите в своята лична приемна, която по размери не отстъпваше на аудиторията в Академията. Там се събраха членовете на Съвета, съпругите им, помощниците и техните жени – общо петдесет или шейсет души. Плюс дузина членове на Кралската гвардия. Макс изигра ролята си добре, обикаляше между гостите и разговаряше учтиво с тях, докато Тави наблюдаваше и слушаше от незабележимото си място зад завесата в една ниша. Макс се запъна само веднъж, когато един особено настойчив млад говорител повдигна някакъв доста сложен технически въпрос от призователството, но Тави бързо се намеси, пъхвайки в ръцете на фалшивия Първи лорд сгънат лист хартия, върху която му бе надраскал някаква бележка. Макс разгъна хартията, прочете я, извини се учтиво и отведе Тави настрани, сякаш за да му даде допълнителни инструкции.

– Благодаря – рече той. – Проклятие, какво означава обратнопропорционално предразположение?

– Всъщност нямам представа – отвърна Тави, кимайки, сякаш в потвърждение на заповедите му.

– Поне вече не се чувствам като пълен глупак. Как се справям?

– Стига наднича в корсажа на лейди Еразъм – каза Тави.

Макс повдигна вежди и изсумтя.

– Не съм надничал.

– Разбира се, че си. Престани.

Макс въздъхна.

– Тави, аз съм млад мъж. Някои неща просто не мога да ги контролирам.

– Научи се – каза Тави, поклони се, отстъпи две крачки назад и се оттегли в нишата си.

С изключение на това, всичко останало мина сравнително добре, докато не удари камбаната за полунощ, сигнализирайки на гостите, че е време да си тръгват. Гости, прислуга и накрая стражата напуснаха приемната, където се възцариха приятна тишина и спокойствие.

Макс въздъхна силно, взе бутилка вино от една от масите и се тръшна в едно кресло. Отпи една голяма глътка, намръщи се и се протегна, разкършвайки изморения си гръб.

Тави надникна иззад завесата.

– Какво правиш?

– Протягам се – изръмжа Макс и собственият му глас прозвуча странно от устата на Първия лорд. – Гай е висок горе-долу колкото мен, но раменете му са по-тесни. След известно време всичко започва ужасно да ме боли. – Той отпи още една глътка вино. – Проклети врани, толкова ми се иска да се накисна хубавичко в гореща вода.

– Поне първо се преоблечи, преди да се държиш по този начин. Някой може да те види.

Макс издаде неприличен звук с устни и език.

– Това са личните покои на Първия лорд, Тави. Никой няма да тръгне да влиза непоканен.

Той още не бе довършил изречението си, когато Тави чу стъпки и тихото изщракване на завъртаща се брава откъм незабележимата врата в дъното на стаята. Той реагира, без да се замисли; шмугна се обратно зад завесата и надникна през тесния процеп.

Вратата се отвори и в стаята спокойно влезе Първата лейди.

Кария Гай, съпругата на Първия лорд, беше около десетина години по-голяма от Тави и Макс. Всички знаеха, че бракът ѝ с Гай е политически, а не по любов, и Гай го използваше, за да разруши съюза между Върховните лордове на Калар и Форция, който зап­лашваше Короната.

Самата Кария беше жена с безупречен произход, призователка с изключителна сила и поразяваща, елегантна красота. Дългата ѝ права коса, заплетена на плитка, бе преметната през рамото ѝ, а в черните кичури проблясваха огнени перли. Роклята ѝ от най-фина коприна с приятен кремав цвят бе обшита с кант в синьо и алено, който показваше принадлежността ѝ към дома на Гай. На пръстите на лявата ѝ ръка, на двете китки, шията и ушите ѝ проблясваха скъпоценности – сапфири и кървавочервени рубини, които си пасваха с цвета на роклята ѝ. Кожата ѝ беше много бледа, очите – тъмни, а устните ѝ бяха свити в твърда, невещаеща нищо добро линия.

– Милорд съпруже – каза тя и приклекна в реверанс пред фалшивия Гай.

От цялото ѝ същество бликаше едва сдържана ярост.

Сърцето на Тави се качи в гърлото му. Глупак, глупак. Разбира се, че съпругата на Първия лорд ще влиза без покана. Личните им покои бяха свързани чрез множество коридори и врати, както бе прието от векове в дома на Гай.

И враните да го изкълват, след всичко, което се случи, той ни веднъж не се сети, че на Макс ще му се наложи да се преструва пред съпругата на Гай. Сега щяха да бъдат разкрити. Тави вече се гласеше да излезе от скривалището си и да разкаже всичко на Първата лейди, преди тя първа да разбере истината.

Но се поколеба. Интуицията му го предупреждаваше за опасността и макар да нямаше никакви причини да си мисли нещо подобно, той не се и съмняваше, че ако признае за измамата, ще нас­тъпи истинско бедствие.

Затова той остана зад завесата, без да помръдва. Дори едва дишаше.

Макс успя да заеме по-прилична поза на стола, преди Първата дама да влезе в стаята. На лицето му се появи сдържано, много сериозно изражение, когато той се изправи и я поздрави с лек учтив поклон, който напълно отговаряше на стила на Гай.

– Милейди съпруго – отвърна той.

Тя сведе поглед от лицето му към бутилката и после отново го погледна.

– Обидила ли съм ви с нещо, милорд?

„Гай“ се намръщи и замислено присви устни.

– И защо мислите така?

– Очаквах да ме поканите на приема, милорд. Говорихме за това преди няколко седмици. Но поканата така и не дойде.

Макс повдигна вежди, макар лицето му да изразяваше повече умора, отколкото изненада.

– Ах, да. Забравих.

– Забравили сте – каза Кария и в гласа ѝ прозвуча презрение. – Забравили сте.

– Аз съм Първи лорд на Алера, милейди – напомни ѝ Макс, – а не календар, където са записани всички срещи.

Тя се усмихна и наклони глава, макар на лицето ѝ да бе изписана обида.

– Разбира се, милорд. Убедена съм, че всички ще разберат защо сте обидили собствената си съпруга пред очите на цялата държава.

Тави потрепна. Никой не беше задал въпрос за отсъствието на Първата лейди. Всъщност ако Първият лорд ѝ беше забранил да се появи редом с него на такъв сравнително маловажен прием, слухът за това щеше веднага да се разпространи.

– Нямах намерение да ви унизя, Кария – каза Макс, изправи се и се приближи до нея.

– Вие никога не правите нещо без причина – отвърна рязко тя. – Щом не сте имали намерение, защо постъпихте така с мен?

Макс леко наведе глава на една страна и я погледна преценяващо.

– Може би съм искал да запазя тази прекрасна гледка само за себе си. Роклята ви е чудесна. Бижутата са изключителни. Макар и не толкова, колкото жената, която ги носи.

Кария застина на място, разтворила леко устни от изненада.

– Аз... благодаря ви, милорд.

Макс ѝ се усмихна и пристъпи напред. Той протегна ръка и леко повдигна брадичката ѝ с пръст.

– Може би съм искал да дойдете тук, когато ще мога да разполагам с цялото ви внимание.

– Ми... милорд – заекна тя. – Не разбирам.

– Ако сега ни обкръжаваше грамадна скучна тълпа – каза Макс, гледайки я в очите, – аз не бих могъл да направя това.

Той се наведе и целуна Първата дама на Алера, съпруга на най-могъщия човек в света, право в устата.

Тави стоеше и зяпаше Макс. Какъв идиот!

Целувката продължи неприлично дълго време, а ръката на Макс се плъзна зад тила на Кария в напълно собственически жест. Когато той се отдръпна от Първата дама, бузите ѝ пламтяха и тя дишаше учестено.

Макс срещна погледа ѝ и каза:

– Извинете ме. Сбърках, милейди. Ще се опитам да поправя вината си пред вас.

Докато говореше, очите му се плъзнаха по копринената ѝ рокля, а после отново я погледна, топло и изпълнен със страст.

Кария облиза устни и като че ли известно време не можа да намери нужните думи.

– Много добре, милорд.

– Пажът ми ще пристигне всеки момент – каза той и я погали с палец по бузата. – Имам още малко работа, но ако ми провърви, когато приключа с нея, може бе все още ще разполагам с част от нощта.

Той повдигна вежди в безмълвен въпрос.

Кария се изчерви още по-силно.

– Ако дългът ви позволи, милорд. За мен ще бъде удоволствие.

Макс се усмихна.

– Надявах се да го кажете. – Той свали ръката си и леко ѝ се поклони. – Милейди.

– Милорд – отвърна тя, приклекна в реверанс и излезе през същата врата, през която беше влязла.

Тави почака известно време, преди да изскочи от нишата и да впери поглед в Макс. Останал без сили, приятелят му се строполи в най-близкото кресло, взе с треперещата си ръка бутилката вино и я пресуши на големи глътки.

– Ти си се побъркал – каза тихо Тави.

– Не можех да се сетя какво още да направя – каза Макс и тембърът на гласа му се промени в неговия собствен. – Проклети врани, Тави. Дали ми повярва?

Тави се намръщи и погледна към вратата.

– Знаеш ли, мисля, че може да е повярвала. Тя беше напълно потресена.

– Дано – измърмори Макс и затвори очи. Лицето му започна да се изменя, но толкова бавно, че беше трудно да се проследят промените. – Приложих с такава сила способностите си на призовател на земя, че бих накарал и кастриран гаргант да хукне да се чифтосва.

Тави леко поклати глава.

– Враните да го изкълват, Макс. Това е жена му!

Макс поклати глава и след няколко секунди отново приличаше на себе си.

– Какво друго можех да направя? – попита настоятелно той. – Ако бях тръгнал да споря, тя щеше да си спомня разни предишни разговори и обиди, а аз нямаше да знам какво да отговоря. За пет минути щеше да ме разкрие. Единственият ми шанс беше да сграбча инициативата.

– Нея ли сграбчи? – попита Тави сухо.

Макс потрепна, отиде при нишата, свали дрехите на Първия лорд и облече своите.

– Налагаше се. Трябваше да се погрижа да не започне да мис­ли много, защото щеше да забележи нещо. – Той нахлузи туниката си през глава. – Фурии, Тави, ако има нещо, което мога да върша като Върховните лордове, това е да целувам красиви жени.

– Може би си прав – не възрази Тави. – Но... тя сигурно знае как се целува собственият ѝ мъж.

Макс изсумтя.

– Да бе, да.

Тави се намръщи и повдигна въпросително вежда. Макс сви рамене.

– Не е ли очевидно? Те са почти непознати.

– Наистина ли? Как разбра?

– Мъжете с власт, като Гай, имат два типа жени в живота си. Политическите им другарки и онези, които действително желаят.

– Откъде си толкова сигурен?

Изражението на лицето на Макс стана някак безцветно и отнесено.

– От опит. – Той поклати глава и прокара пръсти през косата си. – Повярвай ми. Ако има нещо, от което една съпруга по сметка да си няма никаква представа, това е страстта на мъжа ѝ. Напълно е възможно Гай да не я е целувал от сватбата.

– Наистина ли?

– Да. И разбира се, никой в страната не би се осмелил да му се изпречи на пътя, като ѝ стане любовник. В подобни ситуации бед­ната жена се чувства... да кажем, огорчена. И аз използвах точно това.

Тави поклати глава.

– Това... това някак си ми се струва нередно. Тоест аз разбирам политическия натиск, който съпровожда браковете на лордовете, но... като че ли винаги съм смятал, че би трябвало да има поне малко любов.

– Благородниците не се женят по любов, Тави. Този разкош е позволен само на холтърите и свободните членове на обществото. – Устата му се изкриви от горчивина. – Както и да е. Не знаех какво друго да направя. И това свърши работа.

Тави кимна на приятеля си.

– Така изглежда.

Макс свърши с преобличането и облиза устните си.

– Хм. Тави. Нали няма да споменаваме на никого за това? – Той погледна смутено приятеля си. – Моля те.

– За кое? – попита Тави с наивна усмивка.

Макс въздъхна облекчено и също се усмихна.

– Бива те, Калдерон.

– Откъде знаеш, че някой ден няма да го използвам, за да те изнудвам?

– Няма. Не ти е присъщо.

Двамата тръгнаха към вратата, която водеше към тясната стълба за подземията.

– Между другото – каза Макс, – какво пише в писмото на леля ти?

Тави щракна с пръсти и се намръщи.

– Знаех си, че съм забравил нещо.

Той бръкна в торбичката си и измъкна писмото от леля му Иса­на. Отвори го и го прочете на светлината на стълбищната лампа.

Тави гледаше думите и усети как ръцете му започват да треперят. Макс го забеляза и в гласа му прозвуча тревога.

– Какво има?

– Трябва да вървя – каза Тави със задавен глас. Той преглътна тежко. – Нещо не е наред. Трябва да я видя. Още сега.