Фурията на Академа

Глава 50

– Строяват се отново – докладва Амара, взирайки се във взетите селяни. Двайсетина от тях носеха дълги, груби копия от сурово дърво, които бяха грубо заострени с ножове, сърпове и мечове. – Като че ли използват и легионерски щитове.

Бърнард излезе от пещерата и застана до нея.

– Ще използват щитовете, за да прикрият копиеносците си от нашите стрелци. Нашият залп сигурно се е оказал по-опасен, отколкото са очаквали.

Дъждът продължаваше да се сипе на едри, тежки капки. Сред облаците, надвиснали над Гарадос, танцуваха зеленикави мълнии, а въздухът ставаше все по-плътен и задушаващ, засилваше се усещането за нещо древно и зло.

– И ако не се лъжа, скоро ще се разрази фуриена буря. До половин час над нас ще се спуснат ветрогони.

– Половин час. – Амара се замисли. – Смяташ ли, че ще има някакво значение?

– Може би не – отвърна Бърнард. – Кой знае? Съдбата ни не е изсечена върху камък.

Амара се усмихна накриво.

– Може да оживеем след схватката с вордите само за да бъдем убити от ветрогоните? С това ли се опитваш да ме окуражиш и ободриш?

Бърнард се ухили и отново погледна предизвикателно към врага.

– Ако ни провърви, дори да не успеем да ги победим, бурята ще довърши делото ни.

– И така не ми звучи особено привлекателно – каза Амара и положи ръка на рамото му. – Не може ли да изчакаме тук? Да оставим бурята да ги довърши?

Бърнард поклати глава.

– Струва ми се, че те също усещат приближаването ѝ и искат да завземат пещерата, преди тя да е започнала.

Амара кимна.

– Тогава, значи, времето е дошло.

– Дорога! – извика Бърнард. – Дай ни двайсет крачки преднина, преди да потеглиш.

Вождът на маратите беше яхнал широкия гръб на Уокър, а нис­кият таван на пещерата го беше принудил да се наведе и да притис­не гърдите си към козината на гарганта. Той кимна на Бърнард и каза нещо тихо на Уокър. Мощните нокти на гарганта заскърцаха по пода на пещерата и той нададе застрашителен рев.

Бърнард кимна отсечено и погледна към стрелците. Всеки от рицарите Флора държеше в ръката си зареден лък.

– Изчакайте до последно, преди да стреляте – каза им тихо той. – Постарайте се да разчистите колкото се може повече копия от пътя на гарганта. – Бърнард зареди лъка си и погледна към Амара. – Готова ли си, любов моя?

Тя изпитваше страх, но не толкова силен, колкото бе очаквала. Може би се беше страхувала твърде много през последните часове и вече беше претръпнала. Амара изтегли с твърда ръка меча си от ножницата. Всъщност изпитваше повече тъга, отколкото страх. Тъга, че толкова много добри мъже и жени бяха изгубили живота си. Тъга, че не можеше да направи нищо повече за Бърнард и хората му. Тъга, че нямаше да може да прекара повече нощи с новия си съпруг и че нямаше да изпита отново онези мигове на топлота и страст.

Всичко това бе останало зад гърба ѝ. Мечът ѝ бе студен и тежък, и блестеше в ръката ѝ.

– Готова съм – каза тя.

Бърнард кимна, затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. В лявата си ръка стискаше големия си лък със запъната в тетивата стрела. С дясната извади меча си, вдигна го и изрева:

– Легионери! По двама, ходом марш!

Бърнард леко се затича напред, а легионерите го последваха в ритъм, така че ботушите им тропнаха едновременно по земята. Амара следваше плътно Бърнард, като се стараеше да не изостава. Щом легионерите излязоха от пещерата, Бърнард вдигна ръка и махна отсечено наляво.

Амара и рицарите Флора веднага свиха вляво и започнаха да се изкачват по склона на ниския хълм. Така щяха да могат да стрелят над главите на бойците от колоната почти до момента на влизането им в близък бой с взетите.

Щом Бърнард видя, че стрелците и Амара са се отдалечили достатъчно, той вдигна ръка и изкрещя:

– Легионери! В атака!

От всички страни се разнесе рев:

– Калдерон за Алера!

И вълната от стомана се устреми напред. Ботушите тропаха глухо по мократа от дъжда земя, докато легионерите следваха своя граф Калдерон към битката. В същото време Уокър излезе от пещерата и бойният рев на окървавения гаргант се присъедини към виковете на легионерите. Той се понесе напред, забивайки ноктите си в земята, като се придвижваше изненадващо бързо, въпреки привидната му тромавост. Скоро набрал инерция, Уокър започна да застига легионерите, а Дорога въртеше над главата си бойната си тояга и надаваше бойния вик на маратите.

Откъм дърветата се разнесе нечовешки вой и взетите рязко се раздвижиха, безмълвни, в идеален синхрон помежду си. Те се строиха в широк полукръг; първата редица държеше щитовете, а останалите насочиха копията си напред, готови да посрещнат атаката, превръщайки щитовете в бодлива стена.

Докато тичаше, Амара призова Сирус, опитвайки се да вложи минимума усилия, необходими за фурията, за да пречупи светлината, което щеше да ѝ позволи да види враговете си отблизо. Тя имаше само една задача в тази битка – да намери вордската царица и да я посочи на Бърнард.

Застаналите до нея рицари Флора вдигнаха лъковете си. Стрелите се понесоха през дъжда, откривайки безгрешно очите и шиите на взетите. В следващите десет секунди половин дузина копиеносци вече лежаха проснати на земята, въпреки използването на легионерските щитове. Взетите веднага се раздвижиха, някои от тях грабнаха копията и заеха местата на загиналите, но пропукването в стената се оказа достатъчно, за да могат легионерите да проникнат сред копиеносците.

Щитовете се сблъскаха с оглушителен металически трясък и легионерите се нахвърлиха върху грубите копия със своите страховити мечове, разширявайки пролуката и разкъсвайки строя на взетите.

– Движение наляво! – изкрещя Бърнард. – Наляво, наляво!

Легионерите веднага изпълниха командата му, придвижвайки се като един на двайсетина фута вляво. И тогава сред гората от копия се врязаха Дорога и Уокър.

Амара наблюдаваше потресена удара на гарганта. Тя никога не беше чувала звяр да реве толкова силно, нито бе виждала нещо толкова мощно. Гърдите на Уокър се блъснаха в стената от щитове и той смаза неколцина от онези, които ги държаха. Голямата му глава се поклащаше наляво и надясно, разпилявайки взетите наоколо като детски играчки, а Дорога се беше навел от седлото и трошеше с бойната си тояга черепите на враговете. Гаргантът премина през отбраната им, без да забавя ход, оставяйки след себе си коридор на опустошение. После се спря, завъртя се и веднага се нахвърли върху взетите, пускайки в ход смъртоносните си нокти.

Легионерите се възползваха от момента и се хвърлиха в бе­зумна, отчаяна атака. Взетите се оказаха притиснати между тях и обезумелия заради кръвта гаргант.

Амара прехапа устни и отмести поглед от битката. Трябваше да намери царицата, да направи нещо, за да помогне на Бърнард и хората му. Засега можеше само да наблюдава отстрани сражението, чиито подробности се разкриваха пред очите ѝ с поразяваща яснота, докато тя търсеше царицата.

Взетите сравнително бързо се съвзеха от нападението на гарганта и преминаха в контраатака. Само за минута неколцина от тях с копия в ръце се озоваха от двете страни на Уокър и замахнаха с оръжията си към гарганта, докато Дорога се опитваше да ги отбие с голямата си тояга. Останалите се съсредоточиха върху легионерите и макар мъжете да се сражаваха с неоспорими умения и смелост, броят на враговете им просто беше твърде голям и устремът им започна да замира.

Амара видя как Бърнард избегна удара с брадва на един възрастен мъж с посивяла коса, а легионерът до него нанесе смъртоносен удар на нападателя с меча си. Секунди по-късно едно дете, момиче на не повече от десетина-дванайсет лета, дръпна с изненадваща сила крака на легионера, поваляйки го по гръб, и го счупи с дивашка ярост. Легионерът изкрещя, докато и други взети се нахвърляха върху него с безумна свирепост. Една страшно стара бабичка заби дървеното си копие в рамото на гарганта. Той се завъртя, надавайки рев от болка, удари силно копието и го пречупи.

В този момент Амара забеляза движение зад гърба на Дорога и гарганта. Нещо се промъкваше в сенките на дърветата. Тя различи гънките на тъмната пелерина и качулката.

– Там! – изкрещя тя на стрелците и посочи с ръка. – Ето я там!

Двама рицари веднага заредиха последните си стрели, увити с намаслен плат, и ги подпалиха с въглените, които носеха в малки делвички, закачени на коланите им. Те опънаха тетивата си и двете стрели полетяха със съскане в дъжда. Едната попадна право в целта, но се пречупи, без да причини никаква вреда. Втората се замота в гънките на наметалото на вордската царица.

Това беше сигналът. Бърнард рязко извърна глава, проследи полета на огнените стрели и изрева команда към своите легионери. Те се извъртяха и се устремиха към вордската царица с отчаяна решителност. Съществото скочи към Дорога, който успя да го зърне навреме. Той се хвърли настрани, претърколи се от гърба на гарганта и се приземи с приклякане. Царицата се хвърли върху него, но когато между нея и Дорога пристъпи гаргантът, тя бързо промени курса си.

– Вадете мечовете! – извика Амара на рицарите, които стояха до нея. – След мен!

Всички извадиха оръжията от ножниците си и се затичаха напред, заобикаляйки в дъга сражаващите се. Амара тичаше най-отпред, защото бе най-лека и най-бърза. Тя избегна непохватния удар на един от взетите и профучавайки покрай него, го повали на земята. После видя, че царицата отново скочи и ноктите ѝ проблеснаха в опит да извади едното око на гарганта. Ала Уокър тръсна мощно главата си, прониза царицата с бивните си и я зап­рати към земята на десетина ярда от Амара. Курсорът нададе нечленоразделен боен вик, вдигна меча си и призова Сирус за повече бързина в схватката с царицата. Тварта се изправи с лице към Амара, извади ноктите си и отново изпищя. Половин дузина взети се откъснаха от сражението и се хвърлиха към Амара, но рицарите ги пресрещнаха с вдигнати мечове и им попречиха да продължат напред.

Амара направи лъжливо движение с меча си, ала внезапно промени посоката на замаха си и насочи острието право към очите на царицата. Тварта успя да отбие удара, но не и преди мечът да закачи лицето ѝ и да разкъса качулката. Амара успя да разгледа чертите на вордската царица.

Те приличаха на човешки.

Почти ѝ се сториха познати.

Макар кожата да имаше зеленикавочерен цвят, да бе твърда и сияеща, лицето на тварта изглеждаше почти алеранско, но с леко скосени очи като на марат. Къдрава черна коса се виеше като венец от мъх около главата на царицата. Изпод пълните женствени устни се подаваха кучешки зъби. Ако не бяха те, цветът на кожата и сиянието на очите, царицата на вордите щеше да прилича съвсем на млада, красива алеранска девойка.

Царицата отскочи назад и от разреза на бузата ѝ потече гъста, зеленикава течност. Тя го докосна с пръсти, погледна към останалата по тях кръв и на лицето ѝ се появи почти детинско изумление.

– Ти ме нарани.

– Значи, сме квит – отвърна Амара мрачно.

Тя отново изкрещя и се хвърли напред, замахвайки бързо и силно към царицата. Тварта избегна удара и контраатакува със зашеметяваща скорост. Курсорът едва успя да избегне атаката.

Царицата отново запищя и Амара чу и усети зад гърба си присъствието на още взети, които се втурнаха на помощ. Курсорът решително потисна отчаяното си желание да призове Сирус и да се впусне в класическо нападение от въздуха, и се съсредоточи върху врага. Двете си размениха серия удари, но Амара чувстваше, че разстоянието между нея и взетите, които тичаха на помощ на царицата, намалява с всяка изминала секунда.

– Графиньо! – извика някой от рицарите и тя се обърна тъкмо навреме, за да види как един от тях пада под брадвата на взет дървар. Миг по-късно юмрукът на друг взет се заби в шията на втори рицар, който се свлече на земята.

Третият рицар се паникьоса. Половин дузина взети се приб­лижаваха към него и той погледна отчаяно към клоните на близкия дъб. Направи рязък жест с ръка и един от клоните се наведе достатъчно ниско, за да може да го хване с ръка. Клонът отскочи рязко, издърпвайки го почти от ръцете на взетите.

Но в мига, в който махна с ръка, поне десетина лица се извърнаха рязко към отчаяния рицар. Изведнъж Амара почувства внезапен натиск върху очите си, когато взетите селяни се съсредоточиха върху мъжа. Клоните на дървото и на всички останали дървета в разстояние от двайсет ярда, започнаха да се клатят и шибат като обезумели. Само след миг останките на обречения рицар се посипаха по земята под силния дъжд.

Вордската царица се усмихна на Амара и още две дузини взети се втурнаха към нея на помощ.

А Амара ѝ се усмихна в отговор, когато Дорога описа над главата си пълен кръг с бойната си тояга и я запрати върху царицата.

Тварта се обърна в последния миг и макар че не успя да избегне напълно страшното оръжие, ударът успя само да я отхвърли в калта на двайсетина фута от Амара. Царицата се претърколи и се надигна изгърбена, опирайки се на лявата си ръка, а дясната висеше неподвижно до тялото ѝ. Тя изсъска и се обърна, за да избяга, но там бе Уокър, който тъпчеше редиците на взетите. Отдясно към нея се приближаваше разяреният Дорога, който стискаше в ръка бойната си тояга, очите му блестяха от хладна ярост. А отляво стоеше Амара с меч в ръка, по който се стичаше кръвта на царицата. Когато тварта се обърна още веднъж, тя видя, че легионерите най-после бяха успели да разчистят проход в редиците на взетите, освобождавайки път за своя командир. Граф Калдерон заби меча си в меката земя и вдигна големия черен лък. Легионерите му го защитаваха от двете страни.

Царицата се обърна към най-близкия си враг, Амара, и впери в нея безумните си очи. Амара внезапно почувства чуждото съзнание в главата си, сякаш ръка на слепец опипваше мислите ѝ. Времето се забави и Амара разбра какво става – по-рано царицата бе прочела мислите ѝ. Сега отново се опитваше да тършува из тях, но така разкриваше собственото си съзнание пред Курсора.

На Амара не ѝ оставаше нищо друго, освен да надникне в главата ѝ. Царицата бе просто зашеметена от случващото се. Алераните бяха успели да я хванат в капан, но така се бяха обрекли на смърт. В никакъв случай нямаше да успеят да се спасят от гнева на взетите, в никакъв случай нямаше да оцелеят – а на царицата никога не ѝ бе хрумвало, че в тактиката на враговете ѝ оцеляването няма да играе роля.

Саможертва.

Мислите на вордската царица се завъртяха около тази дума, открита в съзнанието на Амара.

Саможертва.

Тя не разбираше. Макар да знаеше, че обкръжаващите я същества бяха готови да се откажат от собствения си живот, за да унищожат нейния, тя не можеше да разбере мотивацията им. Как можеха да смятат собствената си смърт за победа, щом унищожението на врага им ще доведе до собствената им смърт? В това нямаше смисъл. Подобни мисли не поощряваха оцеляването. Такава смърт не можеше да послужи по никакъв начин на Целта.

Това беше лудост.

Когато погледна царицата на вордите, Амара внезапно осъзна, че е свързана с мислите ѝ и може да предугажда намеренията ѝ. Тя видя как царицата се напряга, видя я как скача напред, как зъбите и ноктите ѝ проблясват – и Амара знаеше, че царицата я е избрала за своя мишена, защото бе най-слабата и премахването ѝ бе най-лесният път към спасението. Когато ноктите се протегнаха към гърлото ѝ, тя почувства увереността на съществото.

Чу се силно бръмване, глух звук от удар и първата стрела на Бърнард удари царицата под ръката ѝ и потъна дълбоко в тялото ѝ. Ударът бе толкова мощен, че царицата падна на земята и мислената ѝ връзка с Амара рязко прекъсна.

Курсорът видя как царицата се надига и стрелата на Бърнард я улучва в гърлото. Окървавеният накрайник успя да пробие бронята. Царицата отново бе отхвърлена на земята, но пак се надигна, олюлявайки се. От раните ѝ се стичаше кръв. Тя се поколеба, блестящите ѝ очи се фокусираха върху Амара и царицата опита за последен път да скочи към Курсора.

– Амара! – извика Бърнард.

Амара вдигна меча си и когато царицата се хвърли към нея, тя просто я посрещна, стъпила здраво на краката си. Пренебрегна смъртоносните зъби и нокти, макар да знаеше, че царицата възнамерява да я убие, и вместо това съсредоточи цялото си внимание върху разстоянието между тях, върху проблясващите зъби в зейналата паст.

И тогава самата Амара се хвърли напред, напрегнала всеки нерв, всяко мускулно влакно, задвижващо ръката, с която държеше меча си. Тя изнесе здравото легионерско оръжие напред и острието му се гмурна в устата на царицата, към гърлото ѝ, разсичайки тъкан и кости. Сблъсъкът беше ужасяващ. Тя усети изгаряща болка в ръката и крака си, последвани от разтърсващ удар в земята.

Амара остана да лежи зашеметена няколко секунди, без да разбира защо изведнъж не може да вижда и защо някой полива лицето ѝ с вода. После тежестта от гърдите ѝ изчезна и тя си спомни, че вали проливен дъжд. Бърнард я повдигна, помогна ѝ да седне и Амара впери поглед в лежащото наблизо неподвижно тяло на царицата, от чиято уста стърчеше дръжката на легионерски меч.

– Ти успя, любов моя – каза Бърнард. – Успя.

Тя се наведе изморено към него. Около тях имаше поне двайсетина легионери, които се сражаваха щит до щит. Дорога беше получил поне десетина дребни наранявания и стоеше до Уокър. Макар звярът да поклащаше заканително бивните си, той едва се държеше на краката си и когато се хвърли към един от взетите, той с лекота избегна тромавия му ход.

Амара примигна, за да си изчисти очите от водата и погледна към десетките взети, които се биеха за победа над изтощените, намаляващи алерани.

– Ние успяхме – каза тя и дори произнасянето на думите ѝ струваше огромни усилия. – Ние успяхме.

Отново прогърмя, просветна гневна мълния и озарените от огъня облаци на фуриената буря се устремиха надолу по планинския склон към бойното поле.

– Ще ме прегърнеш ли? – попита тихо Амара.

– Да – отвърна Бърнард.

И тогава от облаците се спусна огнена стена, разнесе се оглушителен гръм и само за миг двайсетина взети се превърнаха в пепел и почернели кости. Амара ахна и се отпусна безсилно в ръцете на Бърнард.

– Стегнете редиците! – нареди той. – Стегнете редиците и се снижете!

Амара виждаше как легионерите се опитват да изпълнят заповедите на Бърнард, а Дорога уговаря нещо Уокър на маратски език. Но погледът ѝ бе привлечен от някакво проблясване в облаците, където се появи звезда с осем върха, между които пробягваха мълнии толкова бързо, че се сливаха в огнен кръг. Внезапно огънят се стрелна надолу и изпепели още повече от взетите.

Сигурно ѝ се привиждаше. От буреносното небе се спуснаха десетки фигури – рицари Аери, които летяха в бойна формация, но същевременно носеха открити лектики.

Върху взетите се посипаха нови мълнии, а след това осем въздушни рицари се спуснаха още по-ниско, събраха енергията от мълниите в нова звезда с осем върха помежду си и я запратиха върху взетите.

От лектиките наизскачаха облечени в брони мъже, които се нахвърлиха върху оцелелите взети. „Наемници“, предположи Амара. Всички ги гледаха слисано. И изведнъж откъм оцелелите легионери се разнесе дружен рев – надеждата им се беше върнала.

Амара се опита да се изправи и Бърнард я подкрепи, без да изпуска меча си. Наемниците и легионерите заедно разпръснаха останалите взети и ги избиха. Повечето от наемниците въртяха мечовете със смъртоносната грациозност и майсторството на умели призователи на метал.

– Рицари – прошепна Амара. – Това са рицари. Всичките.

Един от тях с три удара покоси трима взети, небрежно им обърна гръб и се приближи към Бърнард, още преди последният от тях да рухне на земята. Това беше огромен воин с тежки доспехи, който пътьом си свали шлема и го пъхна под мишница. Той имаше тъмни коси и брада, не много отдавнашен грозен белег на едната буза, а очите му гледаха спокойно, безпристрастно и безчувствено.

– Ти – изръмжа Бърнард на мъжа.

– Алдрик екс Гладиус – каза Амара. – От Вятърните вълци. В служба на върховния лорд Акватайн. Мислех те за мъртъв.

Капитанът на наемниците кимна с глава.

– Това беше целта – отвърна той. После посочи с широк жест наемниците, които се бяха захванали с изтребването на последните оцелели от враговете им и търсеха ранени, които имаха нужда от помощ. – Поздрави от холтър Исана, лорд графе, графиньо Амара.

Бърнард сви устни.

– Наистина ли? Значи, е успяла да намери помощ в столицата.

Алдрик кимна отсечено.

– Бяхме изпратени тук, за да помогнем на гарнизона с всички сили. Извинявам се, че не можахме да пристигнем по-скоро, но лошото време ни забави. Макар че ни осигури една хубава, назряла буря, с която да си поиграем. – Той погледна към небето и се замисли. – Тя ни отне цялото забавление от битката, но пък не е професионално да не се възползваме от такъв подарък.

– Не мога да не съм благодарен за помощта ви, Алдрик – каза Бърнард. – Но не мога да кажа и че се радвам да ви видя. Последния път, когато се срещнахме, вие едва не ме изкормихте на крепостната стена на гарнизона.

Алдрик леко наклони глава настрани и каза:

– Вие бяхте войник. В това нямаше нищо лично, Ваше Превъзходителство. Нито изпитах особено удоволствие от това, което направих, нито ви предлагам своите извинения. Но бих искал да знам дали в този момент можете да го преглътнете. По един или друг начин този проблем трябва да бъде уреден.

Бърнард погледна намръщено мъжа и кимна отсечено.

– Мога. Бих искал да науча нещо повече за холтър Исана.

Алдрик кимна.

– Разбира се, макар да не разполагам с много информация. Но първо, Ваше Превъзходителство...

Бърнард махна с ръка във въздуха.

– Името ми е Бърнард. Вие спасихте хората ми. Не е нужно да използвате титлата.

Изражението на лицето на Алдрик едва забележимо се промени. Той леко се поклони, демонстрирайки уважение, и продължи:

– Тогава предлагам да се скрием в пещерата. Моите рицари Аери отнеха доста от енергията на могъщата вятърна фурия и тя сигурно ще изпрати ветрогони, за да си отмъсти. С ваше разрешение, графе, ние ще потърсим убежище в пещерата, докато отмине бурята. А вътре моите водни призователи ще се погрижат за ранените.

Амара продължаваше да гледа намръщено Алдрик, но когато Бърнард се обърна към нея, тя леко кимна.

– Можем да разрешим всички спорни въпроси, след като отмине бурята.

– Отлично – каза Алдрик и се отправи към хората си.

Той направи няколко бързи жеста и един от наемниците веднага предаде заповедите му на останалите. Бърнард заповяда да съберат ранените алерани и да ги отнесат в пещерата, за да се скрият от наближаващата буря.

– Мога да вървя – каза му Амара.

Тя направи една крачка, за да му го докаже, и едва не падна.

Той я подхвана и каза:

– Внимавай, любов моя. Нека те отнеса. Ти си удари главата.

– Ммм – промърмори Амара с въздишка. После примигна, очите ѝ постепенно се разшириха и тя каза: – Леле!

– Леле? – повтори Бърнард въпросително.

Тя вдигна ръка и докосна шията си, където на верижката все още висеше пръстенът на Бърнард.

– Леле! Ние оцеляхме. Живи сме. И сме... женени.

Бърнард примигна няколко пъти и се замисли.

– Да, като че ли е така. Живи сме. И сме женени. Предполагам, че сега ще трябва да останем заедно. И дори да бъдем влюбени.

– Точно така – отвърна Амара, затвори очите си с въздишка и се облегна на широките му гърди. – Това ще развали всичко.

Той направи няколко крачки, носейки я на ръце без видимо усилие, а след това попита:

– Искаш ли ме все още?

Тя надигна глава, за да го целуне по шията, и промърмори:

– Завинаги, милорд, стига ти да ме искаш.

Той ѝ отговори с глас, натежал от чувства:

– Да, милейди. И това е голяма чест за мен.