Фурията на Академа

Глава 12

На Тави му бяха необходими три часа, за да открие Макс, който наистина се оказа в дома на една млада вдовица. Изгуби още един час в търсене на начин да се промъкне в къщата и половин час да освести, облече и да преведе своя олюляващ се приятел през улиците на града до Цитаделата. Когато най-после двамата се озоваха пред осветената сграда на Академията, вече беше настъпил онзи безмълвен, студен час на нощта, точно преди зората да оцвети небето.

Двамата влязоха през един от тайните входове, предназначени за Курсорите, които се обучаваха в Академията. Тави веднага завлече приятеля си в банята и без много да се церемони, го бутна в големия басейн със студена вода.

Макс, разбира се, притежаваше феноменалната способност веднага да изтрезнява, присъща на всеки призовател със сила като неговата, но като компенсация бе успял да развие в себе си и невероятна любов към гуляите. На Тави не веднъж му се бе налагало да прилага спешни изтрезвителни мерки след поредната пиянска нощ на Макс в града.

Разтърсен от студа, едрият младеж се разкрещя и запляска с ръце по водата, но когато най-после успя да се добере до стълбите и да се измъкне навън, Тави го пресрещна, завъртя го и отново го блъсна в басейна.

След още десетина бутвания в ледената вода, Макс притисна длани към слепоочията си и изстена.

– Велики фурии, Калдерон, буден съм вече. Ще ме оставиш ли да изляза от тая проклета, накълвана от враните ледена вода?

– Чак когато си отвориш очите – отвърна твърдо Тави.

– Хубаво де, хубаво – изръмжа Макс и го погледна с кървясалите си очи. – Доволен ли си вече?

– Ликувам – отвърна Тави.

Макс изръмжа, измъкна се тромаво от ледения басейн, съблече непохватно дрехите си и се затътри до съседния басейн, пълен със затоплена вода. Както винаги, погледът на Тави бе привлечен от покрития с напречни резки гръб на приятеля му – белези, оставени от камшик или от ноктите на дива котка, които Макс би могъл да получи само преди да развие призователските си способности. Тави потрепна, изпълнен със съчувствие. Макар да бе виждал белезите безброй пъти, те не спираха да го ужасяват и притесняват.

Младежът огледа банята. Залата бе огромна, с няколко басейна и водоскока, с бели мраморни стени, подове, колони и таван. Дървени каци с растения и дори с дървета смекчаваха суровия студен мрамор, а около басейните бяха разположени нарове, където посетителите можеха да поседят и да поговорят с приятели, докато чакаха своя ред. Синята, зелената и златистата светлина на фуриените лампи във всеки басейн показваше каква е температурата му. Шумът на падаща вода се отразяваше в равнодушния камък и изпълваше въздуха със звуци, които заглушаваха гласовете. Това бе едно от малкото места в столицата, където човек можеше да бъде сравнително спокоен, че никой няма да подслуша разговора му.

В банята все още нямаше никой – робите, които обслужваха клиентите, щяха да пристигнат чак след около час. Тави и Макс бяха съвсем сами.

Тави се съблече, макар да се смущаваше много повече, отколкото приятелят му. Докато живееше в холта, къпането представляваше практична необходимост и изискваше уединение. Трябваше му доста време да свикне със столичните обичаи, които бяха приети в повечето градове, но така и не успя да се отърси напълно от притеснението, което изпитваше, когато се събличаше в присъствието на други хора.

– О, велики фурии – каза Макс, без да отваря очи. – Това е мъжка баня. Тук сме само двамата, а аз дори не съм си отворил очите. – Той стрелна Тави с поглед, макар и не толкова сърдит като предишния. – Ако ме беше оставил там, където ме намери, цялата баня щеше да е на твое разположение.

Тави се плъзна в басейна при Макс и заговори толкова тихо, че шумът на водата почти заглушаваше гласа му.

– Имаме проблеми, Макс.

Макс спря да се мръщи и в кървясалите му очи проблесна внезапен интерес.

– Какви проблеми?

Тави му разказа.

– Проклети врани! – изрева Макс. – Да не искаш да ме убият?

– Да. Честно казано, от теб никога не съм имал кой знае каква полза, Макс.

Тави наблюдаваше приятеля си, който изненадано примигна и се намръщи.

– Ха-ха. Много смешно – каза Макс.

– Би трябвало сам да се досетиш – отвърна Тави. – Ако имаше някой друг, на когото да разчитам, нямаше да те замесвам.

– Нямаше ли? – попита Макс и в тона му се промъкна обида. – И защо не?

– Защото знаеш какво става едва от десет секунди и вече започ­на да се оплакваш.

– Обичам да се оплаквам. Това е свещено право на всеки войник – изръмжа Макс.

Тави почувства как устните му се разтягат в усмивка против волята му.

– Вече не си легионер, Макс. Ти си Курсор. По-точно бъдещ Курсор.

– Въпреки това съм обиден – обяви Макс. И веднага добави: – Тави, ти си ми приятел. Ако имаш нужда от помощ, аз ще съм до теб, независимо дали ме искаш, или не.

Тави прехапа долната си устна и погледна Макс.

– Наистина ли?

– Така е по-лесно – отвърна провлечено Макс. – И така. Ще ставам двойник на Гай, така ли?

– Ще можеш ли? – попита Тави.

Макс се протегна в горещата вода и отвърна с уверена усмивка:

– Нямам представа.

Тави изсумтя, отиде до водоскока, взе една гъба и започна да търка кожата си, премахвайки потта и умората от изминалия ден, преди да разреши косата си с насапунисан гребен. После отиде да се изплакне в басейна с хладка вода, от който излезе треперещ от студ, и побърза да грабне кърпата, за да се подсуши. Миг по-късно от басейна изскочи и Макс и двамата се преоблякоха с изпраните дрехи, които бяха оставили предишния път на прислужниците, като оставиха на тяхно място измърсените си облекла.

– Какво да правя сега? – попита Макс.

– Иди в Цитаделата, мини през южната галерия до западния коридор и се спусни надолу по стълбището.

– Там има патрул – отбеляза Макс.

– Да. Спри при първия пост и попитай за сър Майлс. Той те очаква. Сигурно и Килиан ще бъде там.

Макс повдигна вежди.

– Майлс е потърсил помощта на Курсорите? Мислех, че ще се въздържи от подобна стъпка.

– Според мен той не знае, че Килиан е все още на активна служба – отвърна Тави. – Да не говорим, че е сегашният легат.

Макс се плесна с ръка по челото, пръскайки на всички страни капки вода от мократа си коса.

– Направо ще се побъркам, докато се опитвам да запомня на кого какво може да се каже.

– Ти сам се съгласи да се обучаваш за Курсор – каза Тави.

– Стига ми потъпква свещеното право, Калдерон.

Тави се ухили.

– Просто прави същото като мен. Не казвай на никого нищо.

Макс кимна.

– На това му викам сигурен план.

– Да тръгваме. Трябва да доведа още един човек. Ще се срещнем там.

Макс се накани да тръгне, но се спря.

– Тави – каза той. – Не се оплаквам, но това не означава, че работата не е опасна. Много е опасна.

– Знам.

– Просто проверявам – каза Макс. – В случай че се забъркаш в нещо... Тоест ако се нуждаеш от помощта ми. Не позволявай на гордостта да ти попречи да се обърнеш към мен. Подозирам, че е възможно да се включат някои бойни фурии. Ако това стане, ще те прикривам.

– Благодаря ти – каза Тави безизразно. – Макар че, ако се стигне дотам, значи, сме се издънили толкова яко, че дори мой собствен легион не би ми помогнал.

Макс се засмя мрачно, изпъна рамене и тръгна към изхода на банята, без да се обръща назад.

– Пази си гърба.

– Ти също.

Тави изчака Макс да излезе, после изскочи от банята и се затича към стаите на слугите. Когато пристигна, хоризонтът на изток бе започнал да светлее, възвестявайки предстоящия изгрев, и Академията бе започнала да се разбужда. Тави се промъкна предпазливо по коридорите и стълбищата на слугите, като внимаваше да не го забележат. Вървеше безшумно в тъмното, защото бе решил да не взема фенер, а да се довери единствено на разположените нарядко слабички коридорни лампи. Тръгна по последния тесен коридор и стигна до ниската врата, която водеше до тясна ниша в стените – стаичката на Фейд.

Тави се ослуша напрегнато и щом се убеди, че наоколо няма никой, отвори вратата и се шмугна вътре.

В стаичката на роба миришеше на мухъл, беше студено и влажно. Тя дори не беше истинска стая, а грешка при проектирането, оградена от двете страни с каменните стени на Академията, а от другите две – просто с груб хоросан. Таванът беше едва пет фута висок, а в самото помещение имаше само очукан стар сандък без капак и нар за спане.

Тави се приближи безмълвно до него и протегна ръка, за да разтърси спящия. Миг по-късно осъзна, че фигурата под одеялото всъщност представлява вързоп от бельо, натъпкан там за заблуда. Тави се обърна, приклекна и посегна към ножницата си, някой се раздвижи бързо и безшумно в мрака, измъкна с лекота камата от колана му, удари го силно с рамо и го запрати на пода. Нападателят се хвърли бързо върху Тави и го затисна с коляно в гърдите, допирайки острие към гърлото му.

– Светлина – разнесе се тих глас и древната, опушена лампа на стената грейна в аленочервено.

Мъжът, който се бе привел над Тави, не се отличаваше с височина или внушително телосложение. Кестенявата му коса, прошарена на места, падаше на сплъстени кичури върху раменете и покриваше по-голямата част от лицето му така, че Тави едва успяваше да зърне блясъка на тъмните му очи. За сметка на това отлично виждаше отвратителното клеймо, с което легионът жигосваше обвинените за проява на страхливост. Ръцете му бяха слаби и жилести, почти като стария кожен робски нашийник на шията му, и също бяха покрити с множество белези. Някои от тях бяха отличителните белези от изгорено, получени в ковачницата, но други бяха прави и фини, като онези, които Тави бе виждал по ръцете на стария Джиралди от гарнизона и на сър Майлс.

– Фейд – каза младежът, задъхан от паниката, предизвикана от неочакваната атака. Сърцето му биеше силно и бързо. – Фейд. Аз съм.

Фейд леко повдигна брадичка, втренчи поглед в него, после тялото му се отпусна и той се отмести от младежа.

– Тави – каза робът с натежал от съня глас. – Наранил те?

– Добре съм – увери го Тави.

– Промъквал – рече Фейд намръщено. – Промъквал се в стаята.

Тави се надигна и седна.

– Да. Съжалявам, че те изплаших.

Фейд подхвърли леко камата, хвана я за острието и я подаде с дръжката напред на Тави. Младежът взе оръжието си и го пъхна в ножницата.

– Спя – каза Фейд и се прозя, завършвайки прозявката с тих, виещ звук.

– Фейд – каза Тави. – Не съм забравил бойниците на Калдерон. Знам, че се преструваш. Знам, че не си някакъв идиот.

Фейд дари Тави с широката си идиотска усмивка.

– Фейд – обяви той с весел тон.

Тави го погледна.

– Недей – каза той. – Запази си тайната, щом така искаш. Но не ме обиждай с тези глупави игрички. Имам нужда от помощта ти.

Фейд застина за миг. След това наведе леко глава на една страна и заговори с нисък, тих глас.

– Защо?

Тави поклати глава.

– Не тук. Ела с мен. Ще ти обясня.

Фейд въздъхна дълбоко.

– Гай.

– Да.

Робът затвори за миг очи. След това отиде до сандъка и извади от него някакви предмети и едно резервно одеяло. После натисна силно дъното на сандъка и оттам се разнесе глух пукот. Фейд измъкна една ножница, от която изтегли къс прав меч, гладиус на легионер. Той огледа внимателно острието на бледата светлина, после отново го прибра в ножницата, навлече една широка стара роба и пъхна оръжието под мишницата си.

– Готов.

Тави поведе Фейд по коридорите на Академията, избирайки най-близкия от тайните маршрути, който минаваше през горните нива на подземията и излизаше близо до Цитаделата. Входът към подземията не беше точно тайна врата, но се криеше в сенките на изключително тесен и криволичещ коридор и ако някой не знаеше къде да търси, никога нямаше да намери тесния отвор към стълбището.

Тави преведе Фейд през поредица почти неизползвани коридори, просмукани с влага и студ. Скоро двамата се озоваха на едно от първите нива на подземията и минаха под стените на Цитаделата. Стигнаха до стълбата, която водеше до залата за медитиране на Първия лорд, и се спуснаха по нея, като на всяко ниво бяха спирани от поставените на пост легионери. Краката на Тави пулсираха от жестока болка при всеки удар на сърцето му, но той се застави да не обръща внимание на оплакванията на измореното си тяло и продължи да върви напред.

Фейд, забеляза Тави, изучаваше пътя, макар изобщо да не вдигаше глава. Косата му падаше пред лицето и се сливаше с грубия плат на туниката му. Походката му беше като на възрастен човек, скован от артрит – колеблива и предпазлива. Или поне ставаше такава, когато приближаваха до поредния караул. А отдалечаха ли се достатъчно по витата стълба, той започваше да се движи с котешка грациозност.

Вратата на стаята на Първия лорд, която се намираше на края на стълбището, беше затворена. Тави извади камата си и почука отсечено с дръжката ѝ по тъмната стомана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана намръщеният Майлс.

– Враните да ги изкълват, къде се губиш, момче? – сопна му се той.

– Ами отидох да взема човека, за когото ви говорих, сър. Това е Фейд.

– Доста време ти отне – изръмжа Майлс и огледа роба със студен поглед. – След четири часа Гай трябва да се появи в ложата си за предварителните състезания от Вятърните гонки. Антилар не се справя добре с имитацията му, а Килиан не може да му помогне, докато не се убеди, че Първият лорд е получил всички необходими грижи. Трябваше първо да доведеш роба.

– Да, сър – рече Тави. – За следващия път ще се постарая да го запомня.

Майлс се вкисна още повече.

– Влизайте – рече той. – Фейд беше, нали? Наредих да донесат едно походно легло и спално бельо тук долу. Трябва да го оправиш и да ми помогнеш да преместим Гай в него.

Фейд замръзна и Тави видя как очите му проблясват смаяно иззад кичурите коса.

– Гай?

– По всичко личи, че се е попрестарал с призоваването на фурии – каза Тави. – Това може и да се е отразило на здравето му. Припадна преди няколко часа.

– Жив? – попита Фейд.

– Засега – отвърна Тави.

– Но няма да е жив още дълго, ако не го сложим в нормално легло и не се погрижим за него – изръмжа Майлс. – Тави, трябва да отнесеш няколко съобщения. Както правиш обикновено. Постарай се да ти повярват. Ясно ли е?

„Дотук с надеждите за малко сън“, помисли си Тави. И както бяха тръгнали нещата, накрая можеше и изпита да пропусне. Той въздъхна.

Фейд се затътри в стаята и отиде до постелките, за които беше споменал Майлс. Походното легло беше съвсем обикновено, стандартна легионерска екипировка, и сглобяването не му отне много време.

Майлс отиде до бюрото на Гай и взе малко снопче с писма. Върна се и ги подаде мълчаливо на Тави. Младежът се накани да го попита кое от тях да достави първо, но внезапно Майлс присви очи и между веждите му се образува бръчка.

– Ти – каза той. – Фейд. Ела тук.

Тави видя как Фейд облиза устни и се изправи, след което се обърна към Майлс, без да вдига глава.

Капитанът се приближи с решителна крачка до него.

– Покажи ми лицето си.

Фейд издаде жалостив звук и уплашено се преви в поклон. Майлс протегна ръка и отметна косата от лицето му. Разкри се ужасяващото клеймо на страхливец. Майлс го погледна и се намръщи.

– Сър Майлс? – обърна се към него Тави. – Добре ли сте?

Майлс прокара пръсти през ниско остриганата си коса.

– Изморен съм – отвърна той. – Привиждат ми се разни неща. Някак си ми изглежда познат.

– Може би сте го виждали да работи, капитане – рече Тави, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно.

– Сигурно – отвърна Майлс. Той си пое дълбоко дъх и изпъна рамене. – Трябва да се заема с новия легион. Отивам за сутрешните тренировки.

– Обичайните задължения – каза Тави.

– Точно така. Килиан ще поеме нещата до завръщането ми. Подчинявай му се безусловно. Разбра ли?

Майлс се обърна и тръгна, без да дочака отговора му. Тави въздъхна и отиде при Фейд да му помогне с оправянето на леглото. Гай лежеше по гръб в другия край на стаята и бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък. Край него бе коленичил Килиан и приготвяше чай на мангала, от който се разнасяше неприятна миризма.

– Тави – обади се Фейд с нисък глас. – Не мога да го направя, не мога да стоя близо до Майлс. Той ще ме познае.

– И това лошо ли е? – прошепна Тави в отговор.

– Ще трябва да се бия с него. – Той произнесе думите леко и непринудено, с лек намек на тъга и съжаление. – Трябва да си вървя.

– Нуждаем се от помощта ти, Фейд – каза Тави. – Не можеш да го изоставиш.

Фейд поклати глава и попита:

– Какво знае Майлс за мен?

– Името ти. Че ти се доверявам. Че Гай те е довел в Академията заедно с мен.

– Проклети фурии! – Фейд въздъхна. – Тави, искам да направиш нещо за мен. Моля те.

– Само кажи какво – отвърна веднага Тави.

– Не казвай нищо повече за мен на Майлс. Дори да те пита. Лъжи, измисли нещо, каквото и да било. Не можем да допуснем да изпадне в ярост точно сега.

– Какво? – сепна се Тави. – И защо ще го прави?

– Защото – отвърна Фейд – той е мой брат.