Фурията на Академа

Глава 14

– Много добре – отсече рязко маестро Гал с раздразнен глас. – Времето изтече.

Тави вдигна рязко глава от масата, примигна сънено и огледа класната стая. Почти двеста други академи седяха на пода пред подредени в редици ниски маси и пишеха усърдно върху листове хартия.

– Време е – извика отново Гал с нотка на гняв в гласа. – Спрете писането. Ако досега не сте приключили, няколко минутки повече няма да ви помогнат. Оставете работите си вляво.

Тави изтри устните си, забърсвайки слюнката си с ръкава на сивата си туника. Последните няколко инча от страницата изглеждаха подозрително празни. Той изчака купчината листове да стигне до него, прибави своя към тях и я подаде на Ерен.

– Какво проспах? – промърмори той.

– Последните два въпроса – отвърна Ерен, ловко подравни купчината и я подаде нататък.

– Мислиш ли, че съм го взел? – попита Тави, усещайки неприятен гумен вкус в устата си и болки в цялото тяло.

– Мисля, че снощи трябваше да се наспиш – отвърна Ерен с наставнически тон. – Какъв си глупак. Да не искаш да те скъсат?

– Вината не е моя – промърмори Тави. Двамата с Ерен станаха и се повлякоха към изхода на препълнената стая заедно с останалите ученици. – Повярвай ми. Мислиш ли, че съм го взел?

Ерен въздъхна и разтърка очи.

– Вероятно. А и може би никой освен мен и теб не би могъл да напише отговорите на последните два въпроса.

– Това е добре – отвърна Тави. – Предполагам.

– Занятията по изчисления са важни – каза Ерен. – Като цяло дисциплината е от първостепенна важност за държавата. Има толкова много неща, които изцяло зависят от нея.

Тави си позволи да допусне лека иронична нотка в гласа си.

– Може би просто съм изморен, но в момента въобще не ме инте­ресува пресмятането на продължителността на пътуването на един търговски кораб или изчисляването на размера на данъка, който плащат отдалечените провинции.

Ерен го зяпна ужасено, сякаш Тави му бе предложил да сготвят бебета за обяд. После каза:

– Шегуваш се. Нали се шегуваш, Тави?

Тави въздъхна.

Щом излязоха от стаята, учениците започнаха шумно да разговарят, да се оплакват, да се смеят, някои се разпяха и по близкия път, който водеше към предния двор, потече река от сиви мантии и изморени умове. Щом излезе на чист въздух, Тави се протегна.

– При продължителен изпит вътре става много горещо – каза той на Ерен. – А въздухът става един такъв лепкав.

– Това се нарича „влажност“, Тави – рече Ерен.

– Не съм спал от почти два дни. Лепкаво е.

Гаел чакаше при входа на двора и от време на време се надигаше на пръсти в напразно усилие да погледне над главите на останалите ученици, докато накрая не ги забеляза. Лицето ѝ грейна и тя забърза към тях, мърморейки извинения, докато си пробиваше път с лакти из сивия поток.

– Ерен, Тави. Зле ли беше?

Тави издаде неопределен звук, нещо средно между изсумтяване и стон.

Ерен завъртя очи и рече:

– Общо взето, както предполагах. Ще се справиш. – Той се намръщи и се огледа. – Къде е Макс?

– Не знам – отвърна Гаел и се огледа загрижено. – Не съм го виждала. А ти, Тави?

Тави се поколеба за миг. Не искаше да лъже приятелите си, но залогът беше твърде голям. Не само трябваше да ги излъже, но и трябваше да го направи убедително.

– Какво? – попита отнесено той, за да запълни паузата.

– Виждал ли си Макс? – повтори Гаел с нарастващо раздразнение в гласа.

– А. Снощи спомена нещо за някаква млада вдовица – отвърна Тави и махна разсеяно с ръка.

– Нощта преди изпита? – измърмори Ерен. – Това е просто... толкова е ужасно... Мисля, че трябва да полегна за малко.

– Ти също, Тави – каза Гаел. – Изглеждаш така, сякаш ще заспиш прав.

– Той го направи по време на изпита – обади се Ерен.

– Тави – рече твърдо Гаел. – Върви да си легнеш.

Тави разтърка очите си.

– Ще ми се да можех. Но не успях да разнеса всички писма преди началото на изпита. Остана ми още едно и после ще поспя малко.

– Не си спал цяла нощ, после си се явил на изпит, а той те кара да разнасяш писма? – рече раздразнено Гаел. – Това е жестоко.

– Кое е жестоко? – попита Ерен.

Тави се накани да му отговори, но в този момент се блъсна в гърба на някакъв ученик. Залитна назад, а другото момче падна на земята. После с гръмки ругатни то се надигна от земята и се обърна към Тави.

Беше Бренсис. Тъмната коса на арогантния млад лорд бе разчорлена и сплъстена след дългия изпит. От дясната му страна се влачеше тромавият Ренцо, а от другата стоеше Вариен, чиито очи проблеснаха от злоба, предвкусвайки забавлението.

– Изродът – каза Бренсис с равен глас. – И малкият писар. О, и тяхната крава. Трябва да ви заровя всичките до шиите в помийната яма.

– С удоволствие ще ви помогна за това, милорд – обади се Вариен.

Тави се напрегна. Бренсис никога нямаше да забрави как Макс го беше унизил предишната сутрин. И тъй като не можеше да му направи почти нищо, за да си отмъсти, той трябваше да намери друга жертва, върху която да излее яростта си. Някой като Тави.

Бренсис се наведе към него и се ухили злобно.

– Считай се за късметлия, изроде, че днес ме чакат по-важни дела.

Той се обърна и се отдалечи, без да се обръща назад. Вариен примигна изненадано и го последва. Ренцо направи същото, без да променя безизразната си физиономия.

– Ха! – рече Тави.

– Интересно – каза замислено Гаел.

– Добре. Точно това не го очаквах – рече Ерен. – Според вас какво му се е случило на Бренсис?

– Може би най-после е пораснал – обяви Гаел.

Тави и Ерен размениха скептични погледи.

Гаел въздъхна.

– Добре де. Нали знаете, че все ще се случи. Някой ден.

– Докато всички чакаме със затаен дъх – каза Тави, – аз ще отида да отнеса онова писмо и да взема да поспя малко.

– Добре – отвърна Гаел. – На кого ще го носиш?

– Ами... – Тави порови из джобовете си, докато не намери плика и не погледна към написаното върху него име. – О, проклети врани – изруга той и въздъхна. – Ще се видим по-късно.

Той махна с ръка на приятелите си и хукна с всички сили към покоите на посланик Варг.

Цитаделата не се намираше далеч, но краката на Тави го боляха и му се стори, че е минала цяла вечност, докато стигне до Черния коридор – дълъг проход от тъмен, грубо изсечен камък, който се различаваше силно от останалата част на мраморната крепост на Първия лорд. Входът към коридора дори бе преграден с истинска врата, направена от тъмни стоманени пръти, каквито се използваха при истинските крепостни врати. Пред нея стояха двама войници от Кралската стража, облечени в червено и синьо – от по-младите момчета, забеляза Тави, както обикновено в пълно бойно снаряжение. Те стояха с лице към вратата.

От другата ѝ страна една-единствена свещ хвърляше достатъчно светлина, за да може Тави да забележи двамата каними, които бяха клекнали на задните си лапи. Те се бяха увили в наметалата си и Тави не можеше да види почти нищо, освен заострените ръбове на металните им нараменници и налакътници, проблясващите дръжки на мечовете им и върховете на копията им. Главите им се криеха под качулките, но навън се подаваха вълчите им муцуни, от които стърчаха зъбите им, а в нечовешките им очи танцуваха огненочервени проблясъци. Макар да бяха клекнали на пода, стойката им изглеждаше също толкова напрегната, колкото на алеранските пазачи, които стояха срещу тях.

Тави приближи вратата. Миризмата на канимското посолство постепенно го обгърна – мускусна, тежка, едва доловима, напомняща му едновременно за ковачницата в родния му холт и за бърлогата на вълчище.

– Стража – каза Тави. – Нося писмо за Негово Превъзходителство посланик Варг.

Единият от алераните го погледна през рамо и му махна с ръка да премине. Тави се приближи до вратата. Кожената чанта лежеше на обичайното си място на пода от другата страна на вратата, на една ръка разстояние от решетката, и Тави се наведе да пусне писмото. В мислите си той вече бе изпълнил задачата си и с нетърпение очакваше най-накрая да се прибере в стаята си и да се наспи.

Дори не забеляза, че по-близко седящият каним се раздвижи.

Пазачът не-човек се плъзна към него с неочаквана пъргавина и дългата му ръка се вкопчи в китката на Тави. Сърцето му подскочи от страх, но той беше твърде изморен, за да изпита истински ужас. Би могъл да извърти ръката си и да я измъкне, но тогава сигурно щеше да усети и ноктите на канима. В никакъв случай нямаше да успее да се отърве, използвайки само сила. Всички тези мисли преминаха през главата му за части от секундата. Той чу как двамата алеранци, които стояха зад гърба му, си поемат дълбоко дъх и пос­ле се разнесе съскащият звук от търкане на стомана в кожа, когато двамата извадиха едновременно мечовете си.

Тави усещаше ръката си невредима в лапата на канима, затова се обърна към алераните и вдигна предупредително свободната си ръка.

– Почакайте – каза той с тих глас. След това вдигна глава – наложи се доста да повдигне брадичката си – за да може да погледне канима в очите. – Какво искаш, пазачо? – запита го той с настоятелен, заповеднически тон.

Канимът го погледна с неразгадаемите си варварски очи и пусна ръката му умишлено бавно, прокарвайки нокти по кожата на Тави.

– Негово Превъзходителство – изръмжа той – нареди курие­рът да отнесе писмото лично при него.

– Махни се от него, куче – изръмжа алеранският пазач.

Канимът го погледна и оголи пожълтелите си зъби в безмълвна гримаса.

– Всичко е наред, легионер – каза тихо Тави. – Това е напълно приемливо искане. Право на посланика е, ако пожелае, да получава лично официалните писма от Първия лорд.

И двамата каними издадоха ниско, неуверено ръмжене. Онзи, който беше хванал Тави за ръката, отвори вратата. Младежът остана поразен с каква лекота огромният каним отмести масивния стоманен портал. После преглътна, взе самотната свещ, стисна здраво плика и влезе в Черния коридор.

Пазачът тръгна след него. Тави забави крачка, за да може да вижда канима с крайчеца на окото си. Съществото вървеше дебнеш­ком, с пъргави и спокойни стъпки, и на Тави му се стори, че го гледа с открито любопитство. Двамата минаха покрай няколко разположени неравномерно отвора, но сумракът, който цареше навсякъде, не позволи на младежа да разгледа какво има в стаите зад тях.

Единствената врата, която Тави видя, се намираше в дъното на коридора. Тя бе направена от някакво дебело, плътно дърво с тъмен цвят, който блестеше на светлината от свещта в тъмночервени и пурпурни оттенъци.

Пазачът мина покрай Тави с уверените безшумни крачки на възрастен каним и драсна с нокти по тъмното дърво. То се оказа доста твърдо и по него не остана никаква следа.

От стаята се разнесе ръмжене и Тави усети как от страховития звук го полазва хлад. Пазачът отвърна с подобен звук, но малко по-писклив. Настъпи кратко мълчание, последвано от насмешливо ръмжене и гласът на Варг прогърмя:

– Да влезе.

Пазачът отвори вратата и се отдалечи, без повече да поглежда Тави. Младежът преглътна, пое си дълбоко дъх и влезе с решителни крачки в стаята. Когато премина през прага, внезапен полъх на вятър угаси свещта му. Тави се оказа в пълна тъмнина. После чу две тихи изръмжавания, по едно от двете му страни, и внезапно осъзна колко е уязвим и колко силно стаята мирише на мускус и месо – миризмата на хищници.

Мина доста време, докато очите му привикнат с тъмнината, но накрая започна да различава смътна алена светлина и тъмна сянка. В плитка вдлъбнатина на пода в средата на стаята блещукаха въглени, а около тях бяха разположени дебели възглавници от материал, който той не можа да разпознае. Стаята имаше формата на обърната с дъното нагоре купа и ако протегнеше ръце, Тави можеше да докосне тавана. На няколко фута от него, в сенките, момчето успя да различи още двама пазачи, но миг по-късно осъзна, че това са стойки за оръжия – само че много по-високи и широки от онези, на които легионерите закачаха броните си. Върху една от тях се виждаха очер­танията на канимска броня, но другата беше празна.

От дъното на стаята се долови тих плисък на вода и Тави зърна отражението на червеникавата светлина в басейна, по чиято повърхност пробягваха равномерни вълнички.

Тави инстинктивно се обърна и се взря в пространството зад гърба си.

– Посланик – рече почтително той. – Нося ви писмо, сър.

В стаята се разнесе ново тихо ръмжене, което се отрази по необичаен начин в извитите стени на стаята и създаде впечатление, че идва от всички страни. На около два фута над главата на Тави проблеснаха две червени очи и кървавата светлина на огнището внезапно освети фигурата на Варг.

– Добре – отвърна канимът, все още облечен с бронята и наметалото си. – Контролирано владеене на инстинктите. Твърде често твоят род или се оставя изцяло във властта им, или не им обръща никакво внимание.

Тави нямаше представа как да реагира на тези думи, затова просто подаде плика на Варг.

– Благодаря ви, Ваше Превъзходителство.

Варг пое плика и го разряза с небрежно замахване на нокътя си, който разряза хартията с почти недоловим звук. Извади отвътре листа хартия, прочете го и отново изръмжа.

– Така. Значи, възнамеряват да ме игнорират.

Тави го гледаше с безизразно изражение на лицето.

– Аз съм само куриер, сър.

– Така ли? – попита Варг. – Тогава си бийте сами главите.

– Виждате ли, милорд – изсъска друг, по-висок глас откъм вратата. – Те не уважават нито вас, нито нашия народ. Трябва да напуснем това място и да се върнем в Кървавите земи.

Тави и Варг се обърнаха едновременно към вратата, където клечеше непознат на юношата каним. Той не носеше броня, а дълга роба в ален цвят. Ръцете му, които наподобяваха лапи, бяха по-слаби и по-дълги от Варговите, а червеникавата му козина беше оредяла и имаше нездрав вид. Муцуната му също беше тясна и заострена, а езикът му, който висеше отстрани, потрепваше нервно.

– Сарл – изръмжа Варг. – Не съм те викал.

Канимът отметна качулката си и наклони главата си на една страна в почтителен жест, чието значение Тави неочаквано осъзна. Канимът оголваше гърлото си пред Варг – очевидно показвайки му уважението си.

– Моите извинения, могъщи господарю – каза Сарл. – Но аз дойдох да ви докладвам, че известието е получено. Новата стража ще пристигне след два дни.

Тави сви устни. Единственият каним, когото бе чувал да говори алерански, беше Варг. И младежът бе сигурен, че Сарл не случайно се е обърнал към посланика на езика, който Тави разбира.

– Много добре, Сарл – изръмжа Варг. – Вън.

– Както желаете, господарю – отвърна Сарл и отново се изви, оголвайки гърлото си.

След това канимът отстъпи назад и драскайки с нокти по пода, бързо излезе в коридора.

– Моят секретар – каза Варг. Тави не бе съвсем сигурен, но му се стори, че в ръмженето на посланика долавя едновременно тъга и веселие. – Той се занимава с въпросите, които според него не заслужават моето внимание.

– Понятието ми е известно – отвърна Тави.

Варг разтвори пастта си и показа зъбите си.

– Да. Така и трябва. Това е всичко, пале.

Тави се накани да се поклони, но в този миг се сети нещо. От гледна точка на канима жестът може би не беше съвсем правилен. Проявата на уважение, приета от алераните, можеше да изглежда по съвсем друг начин в общество, чиито членове се сражават един срещу друг, разкъсвайки гърлата си със зъби, точно като вълците. Вълк, който се навежда и притиска брадичка към гърдите си, се приготвя за битка. Варг навярно бе наясно с различията в жестикулацията, тъй като очевидно не приемаше поклоните като предизвикателство за битка, но въпреки това на Тави му се струваше неучтиво да направи жест, който със сигурност предизвиква инстинктите на посланика всеки път когато го види.

Вместо това Тави леко наклони главата си настрани, повтаряйки жеста, който самият Варг бе направил по-рано, и каза:

– В такъв случай ще се оттегля, Ваше Превъзходителство.

Той тръгна да заобикаля Варг, но канимът внезапно протегна ръка и му препречи пътя.

Тави преглътна тежко и вдигна глава. За миг погледите им се срещнаха.

Варг го изгледа, кучешките му зъби проблеснаха и той каза:

– Преди да си тръгнеш, запали свещта си от огъня ми. Нощното ти зрение е слабо. Не ми се иска да се спънеш в коридора и да заскимтиш като някое пале.

Тави въздъхна тихо и отново наклони глава.

– Да, сър.

Варг повдигна рамене – което се стори необичайно на Тави – и отново се върна при басейна.

Младежът отиде до огнището и запали свещта си от въглените, като този път загради пламъчето с шепа. После се обърна към канима и го видя как се отпуска на четири лапи, навежда глава и започва да пие директно от басейна. Но колкото и омагьосващо да беше зрелището, Тави не се осмели да гледа дълго. Обърна се и бързо се насочи към изхода стаята.

Точно преди да пресече прага, Варг изръмжа.

– Алеранецо.

Тави се спря.

– Имам плъхове.

Тави примигна.

– Сър?

– Плъхове – изръмжа Варг и извърна глава, поглеждайки през рамо. Тави виждаше само проблясъците от кучешките зъби и очите му. – Чувам ги как шумолят през нощта. В стените ми има плъхове.

Тави се намръщи.

– Аха.

– Вън – каза Варг.

Тави излезе бързо в коридора и тръгна обратно към Цитаделата. Той вървеше бавно, размишлявайки върху думите на посланика. Очевидно тук не ставаше дума точно за проблема с плъховете. Гризачите можеха да бъдат досадни, разбира се, но един каним щеше да се справи лесно с тях. Още по-озадачаващо бе споменаването на стените. Плъховете бяха усърдни гризачи и обитатели на тунели, но със сигурност не можеха да прегризат каменна стена.

Варг нямаше вид на същество, което пилее думите си нап­разно. Тави вече бе преценил посланика като воин, който водеше битките си с елементарна, но смъртоносна ефективност. Струваше му се правилно да предположи, че ако имаше право на избор, Варг нямаше да губи сили в приказки, а щеше да предпочете кръвопролитието.

Погледът на Тави попадна върху пламъка на свещта му. После върху стените. Той бързо се приближи до едната от тях и свали ръката си. Въпреки неподвижния въздух в коридора, пламъкът на свещта потрепна и съвсем леко се наклони.

Сърцето му заби по-бързо и Тави последва посоката на пламъка, придвижвайки се бавно покрай стената. Миг по-късно откри източника на лекото течение – малък отвор в стената, който не беше забелязал по-рано. Той постави дланта си върху него и натисна.

Част от стената се плъзна беззвучно навътре и той видя незабележимите до момента спойки. Младежът повдигна свещта. От скрития вход надолу се спускаха каменни стъпала.

Канимът разполагаше с проход до подземията.

Тави се намираше все още твърде далеч от входа на Черния коридор, за да види ясно пазачите, и можеше само да се надява, че те също не го виждат. Отново закри пламъка на свещта с дланта си, шмугна се през отвора и слезе по стълбите колкото се може по-тихо.

Над главата му се разнесоха гласове, които го накараха да спре и да се заслуша.

Единият говорещ беше каним – Тави беше сигурен, че това е Сарл. Разпозна раболепната нотка в ръмжащия му глас.

– А аз ти казвам, че всичко се подготвя. Няма от какво да се страхуваш.

– Приказките нищо не струват, каниме – отвърна му човешки глас, толкова тихо, че Тави едва успя да го чуе. – Покажи ми.

– Това не влиза в уговорката ни – каза канимът. Последва треперлив, плющящ звук, сякаш куче размята захапаното парче месо. – Трябва да повярваш на думите ми.

– А ако не го направя? – попита другият.

– Вече е твърде късно да си промениш решението – каза Сарл, произнасяйки неясно думите. – Хайде да не обсъждаме какво не...

Канимът млъкна изведнъж.

– Какво има? – попита вторият глас.

– Миризма – отвърна Сарл, а в гласа му се промъкнаха гладни нотки. – Има някой наблизо.

Сърцето на Тави заби ускорено и той хукна нагоре по стълбите толкова тихо, колкото му позволяваха изморените му крака. Щом се озова в коридора, той забърза почти на бегом към изхода. При появата му пазачите каними се изправиха и впериха в него внимателните си погледи.

– Негово Превъзходителство ме пусна – съобщи им задъхано Тави.

Стражите се спогледаха и единият от тях отвори вратата. Почти веднага след като решетката се спусна зад гърба му, в сенките се забеляза раздвижване и в Черния коридор се появи Сарл, който бързаше към изхода. Щом забеляза Тави, канимът присви заострените си уши, прилепвайки ги към главата си, изгърби се и повдигайки устната си, леко оголи острите си зъби.

Тави го погледна втренчено. Нямаше нужда от интуиция, за да разбере проблясъка на неподправена омраза, която зърна в очите на секретаря на посланика.

Сарл се завъртя и се изгуби обратно в мрака с демонстративно бавна походка. Тави побягна с разтреперени от страх крака, опитвайки се да се отдалечи колкото се може по-бързо от Черния коридор и неговите обитатели.