Фурията на Академа

Глава 33

Амара гледаше към пещерата на разбойниците през увеличаващото образите поле от сгъстен въздух, което Сирус беше създала между дланите ѝ.

– Прав беше – промърмори тя на Бърнард. После му кимна и протегна ръцете си напред, за да може той да се наведе и да надник­не през рамото ѝ. – Ето там, виждаш ли? Разпростряло се е пред входа на пещерата. Това ли е кроачът?

В радиус двеста ярда около пещерата, земята беше покрита с някаква гъста, като че ли лепкава субстанция, която проблясваше влажно под лъчите на залязващото слънце. Тя беше покрила гъстия храсталак пред входа на пещерата, превръщайки го в полупрозрачна сфера с размера на малка къща. Растящите наоколо вечнозелени дървета също бяха покрити с веществото, недокоснати бяха само най-горните клони. Като цяло се създаваше усещането, че целият склон е осеян с гнойни пъпки, особено на фона на древната планина Гарадос, която се издигаше над пещерата.

– Да, същото го имаше и във Восъчната гора – рече тихо Бърнард. – Тази пещера винаги ни е създавала проблеми. Тук се криеха разбойниците, защото се намира достатъчно близо до Гарадос и никой от местните не се осмеляваше да се приближи до нея.

– Планината е опасна? – попита Амара.

– Не харесва хората – отвърна Бърнард. – Накарах Брут да смекчава звука от стъпките ни, за да не ни усети старата скала. Планината няма да ни създава никакви проблеми, стига да не се приближаваме твърде много.

Амара кимна и възкликна:

– Ето, виждаш ли там? Нещо помръдна.

Бърнард погледна между изпънатите ѝ ръце.

– Восъчни паяци – докладва той и преглътна. – Много. Пълзят по ръба на кроача.

Разнесоха се тежките стъпки на Дорога и той се спря до тях.

– Хнг – изсумтя той. – Разстилат кроача. Като масло. Той се разпростира от само себе си, но според мен те се опитват да го накарат да расте по-бързо.

– И защо им е да го правят? – промърмори Амара.

Дорога сви рамене.

– Това им е работата. Ако не им попречим, кроачът ще се разпростре навсякъде.

Амара усети ледени тръпки по гърба си.

– Няма да го направят – каза Бърнард. – Не се вижда никой от хората ни, независимо дали взети, или не. Не виждам никой и от техните воини.

– Там са – рече Дорога с уверен глас. – Заравят се в кроача, така не можете да ги видите. Сливат се с него.

Бърнард постави ръка на рамото на Амара и се изправи с въздишка.

– Смятам да продължим с плана ни – каза ѝ той. – Ще изчакаме да се стъмни и ще ги ударим. Ще се приближим, за да се убедим, че вордите са тук, и ще ги довършим. Графиньо?

Амара освободи Сирус и свали ръцете си.

– Не можем просто да стоим и да чакаме да ни нападнат – каза тя. После погледна към Бърнард. – Това са твоите земи, графе. Подкрепям всяко твое решение.

– Че какво има да се решава? – попита Дорога. – Проста работа. Убиваме ги. Или умираме.

Бърнард оголи зъби.

– Предпочитам да бъда ловец вместо плячка – рече той. – Дорога, ще отида да обиколя пещерата. Ще се опитам да разбера дали не са скрили някоя изненада вътре. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Защо не? – отвърна Дорога. – Уокър се храни. По-добре това, отколкото да обикалям наоколо и да го гледам как изравя корени.

– Графиньо – каза Бърнард, – ако нямаш нищо против, бих искал да огледаш пещерата от въздуха, докато слънцето не е залязло още.

– Разбира се – отвърна тя.

– Три часа – каза Бърнард. – Ще кажа на Джиралди да бъде готов да ги нападне след три часа, точно след като се стъмни напълно. Ако не намерим никакви изненади, ще пренесем битката на тяхна територия.

Амара си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. После се изправи с пресилено спокойствие и самоувереност, каквито всъщност не изпитваше, и призова Сирус да я издигне във въздуха. Все още не се беше съвзела съвсем от предишната битка, но щеше да издържи един кратък полет над предполагаемото бойно поле. Щеше да ѝ отнеме само няколко минути. А след като се върнеше, часовете до началото на сражението щяха да се точат цяла вечност.

***

Щом Амара се върна от краткия си безрезултатен полет над гнездото на вордите, тя приседна до едно дърво, за да отдъхне, облягайки се на ствола му. Когато се събуди, установи, че лежи на една страна, а сгънатият плащ на Бърнард е подпъхнат под главата ѝ вместо възглавница. Разпозна миризмата му, без да отваря очи, и остана да лежи така още няколко секунди, без да помръдва. Но около нея сновяха ветераните на Джиралди и дрънчаха с оръжия и брони, докато се подготвяха за битката. Не се чуваха никакви разговори, освен кратките фрази, които си разменяха, докато проверяваха екипировката и пристегнатите брони.

Амара бавно седна, след което се изправи на крака. Протегна се и потрепна. Ризницата не беше правена специално за нея и макар да ѝ бе сравнително по мярка, мускулите ѝ не бяха свикнали с тежестта на бронята и реагираха болезнено на повторния ѝ опит да ги раздвижи. Тя се огледа за мъжа, който се намираше най-близо до гнездото на вордите, и отиде при него.

– Графиньо – избоботи Бърнард.

На небето се беше появил полумесецът, засенчван от време на време от облаци, и в тъмнината Амара почти не успяваше да види профила на Бърнард, докато той се взираше в гнездото на вордите. Само очите му проблясваха, упорити и немигащи.

През нощта гнездото на вордите изглеждаше зловещо и красиво. Кроачът изпускаше зелена светлина, слабо призрачно сияние, около което се движеха призрачни сенки. Зелената светлина пулсираше бавно, като гигантско сърце, и караше сенките да се променят и да се нагъват в бавни вълни около нея.

– Красиво е – каза тихо Амара.

– Да – отвърна той. – Докато не се сетиш какво означава всичко това. Искам да го унищожа.

– Абсолютно – каза тихо тя. Отиде до него и се загледа в гнездото. Потръпна и се обърна към Бърнард. – Благодаря ти – каза тя и му подаде сгънатата пелерина.

Бърнард се обърна към нея, за да я вземе, и тя усети усмивката в гласа му.

– За теб винаги. – Той наметна пелерината и я закопча, оставяйки лявата си ръка свободна за стрелбата с лък. – Или пък не – продължи замислено той. – Ти си променила мнението си. За нас.

Амара внезапно застина на мястото си, доволна, че тъмнината скрива лицето ѝ. Би могла да овладее гласа си. Би могла да го излъже в мрака. Но нямаше да може да повтори тези думи, докато го гледаше в очите.

– И двамата имаме дълг пред държавата – каза тихо тя. – Прекарах чумата като дете.

Бърнард мълча доста дълго време. След това каза:

– Не знаех.

– Сега разбираш ли защо трябва да е така? – попита тя.

Отговори ѝ само тишината.

– Никога няма да мога да ти родя деца, Бърнард – каза тя. – Това трябва да е достатъчно, за да те накара да си потърсиш друга жена, такъв е законът. Иначе ще изгубиш правото си на гражданство.

– И без това не съм го искал – отвърна Бърнард. – Заради теб съм готов да се откажа от него.

– Бърнард – каза тя с нескрита тъга, – сред гражданите ни има толкова малко достойни хора. Особено сред аристокрацията. Държавата се нуждае от теб.

– Враните да я изкълват държавата – каза Бърнард. – И преди живеех като свободен човек. Пак може да бъде така.

Амара си пое дълбоко дъх и каза много нежно:

– Аз също съм се клела, Бърнард. И все още вярвам в клетвата ми. Не мога да се отметна от нея. Ще остана вярна на Короната и ще изпълнявам дълга си докрай. Няма да поемам допълнителни задължения, които да влязат в конфликт с нея.

– Ти смяташ, че аз съм в конфликт с Короната? – попита тихо Бърнард.

– Мисля, че заслужаваш истинска съпруга – отвърна Амара. – Която да бъде майка на децата ти. Която да остане до теб при всякакви обстоятелства. – Тя преглътна. – Аз не мога да бъда тази жена. Не и докато съм се заклела пред Гай.

Двамата останаха смълчани известно време. После Бърнард поклати глава.

– Графиньо, възнамерявам да се боря с теб по този въпрос. С нокти и зъби. Всъщност смятам да се оженя за теб, преди да е свършила годината. Но засега и двамата имаме по-належащи дела и е време да се съсредоточим върху тях.

– Но...

– Искам да отидеш при Джиралди и да провериш дали всеки мъж носи лампата си – нареди Бърнард. – А след това да заемеш позиция до Дорога.

– Бърнард – каза Амара.

– Графиньо – прекъсна я той, – това са моите земи. Тези хора са под мое командване. Ако не си готова да се сражаваш рамо до рамо с тях, разрешавам ти да ни напуснеш. Но ако си решила да останеш, очаквам от теб пълно подчинение. Ясен ли съм?

– Напълно, Ваше Превъзходителство – отвърна Амара.

Тя самата не знаеше дали е ядосана, или развеселена от тона му, но чувствата ѝ не ѝ попречиха да реагира професионално. Тя сведе глава в кратък поклон, обърна се и тръгна към легионерите, за да потърси Джиралди. Убеди се, че всеки легионер носи по две фуриени лампи със себе си, и след това се отправи към края на колоната, откъдето се разнасяше острата миризма на Уокър, гаргантът на Дорога, която бе достатъчен ориентир.

– Амара – каза Дорога.

Той стоеше прав в мрака, облегнат отстрани на Уокър.

– Готов ли си? – попита го Амара.

– Ммм. Бързо го натоварих. Сигурна ли си?

– Не – каза тя. – Но пък какво ли е сигурно в тоя живот?

Дорога се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

– Смъртта – отвърна той.

– Много обнадеждаващо – рече тя сухо. – Благодаря ти.

– Пак заповядай – каза той. – Страх ли те е от смъртта?

– А теб? – попита тя.

Маратският вожд замислено наведе глава.

– Някога ме беше страх. Сега... не съм сигурен. Никой не знае какво идва след това. Но ние вярваме, че смъртта не е краят. И където и да ме отведе тази пътека, аз знам, че няма да съм първият, преминал по нея. Другите ще ми правят компания. – Той скръсти големите си ръце на гърдите. – Моята другарка, майката на Кайтай. И след последната битка – много от моите хора. Приятели. Семейство. Понякога си мисля, че ще ми бъде приятно да ги видя отново. – Той погледна към бледата луна. – Но Кайтай е тук. Затова си мисля, че ще остана толкова дълго, колкото мога. Тя може да има нужда от баща си и ще бъде безотговорно от моя страна да я оставя сама.

– Аз също ще се постарая да остана жива – каза Амара. – Макар че... семейството ми вече ме чака.

– Тогава е хубаво, че тази нощ ще яздиш с мен – каза Дорога. Обърна се, хвана повода и с лекота се метна върху гарганта. После се наведе и протегна ръка на Амара и с усмивка ѝ помогна да се изкатери на гърба на животното. – Каквото и да се случи, ще имаме какво да очакваме с нетърпение.

Амара се засмя, изкатери се на широкия гръб на Уокър и се настани на коженото седло зад Дорога. Гаргантът започна неспокойно да пристъпва от крак на крак и водата в дървените бурета, прикрепени към хълбоците му, заплиска.

Дорога смушка Уокър с пети и големият звяр потегли с бавни, безшумни крачки към мястото, където се строяваха легионерите. Амара наблюдаваше Джиралди, който обхождаше редиците им с жезъл в ръка и за последен път проверяваше хората си. Този път центурионът не сипеше саркастични забележки. Очите му бяха нап­регнати, а лицето му – сериозно. С бързи потупвания с жезъла той показа на двама легионери пропуските в екипировката им. А и самите легионери не разговаряха, не се побутваха и не въртяха очи, когато той минаваше покрай тях. Лицата им бяха напрегнати, със­редоточени върху предстоящата задача. Всички изпитваха страх, разбира се – само глупаците не се бояха от нищо, а легионерите ветерани не бяха глупаци. Те бяха професионални войници, алерански легионери, продукт на хилядолетна традиция, и страхът бе единственият враг, пред който никога нямаше да отстъпят.

Когато гаргантът мина покрай него, Джиралди я погледна и притисна жезъла към гърдите си, отдавайки ѝ чест. Амара му кимна в отговор, а гаргантът застана до Бърнард и останалите живи рицари – по шестима от призователите на земя и на дърво. Нито един от тях не можеше да се мери по сила с Бърнард или Янус, но всичките бяха опитни войници, които отдавна служеха в легиона. Те бяха изоставили щитовете си, призователите на дърво бяха въоръжени с тежки лъкове, а земните носеха тежки дървени и ковашки чукове – с изключение на младия сър Фредерик, който бе предпочел да вземе пиката си.

Бърнард погледна към Амара и Дорога.

– Готови ли сте?

Дорога кимна.

– Центурионе? – обърна се Бърнард към сенките, които стояха зад него.

– Готов съм, милорд – чу се тихият отговор на Джиралди.

– Напред – каза Бърнард и вдигна ръка, сочейки към гнездото.

Широкият гръб на гарганта се залюля – животното тръгна нап­ред без видим знак от Дорога. Амара чу тихото поскърцване на износени кожени ботуши и лекия удар на щит в броня, но с изключение на това легионерите и рицарите се движеха в пълна тишина. Тя се огледа и с усилие забеляза сенките на първата редица воини, които се движеха зад тях, макар разстоянието помежду им да не беше повече от пет крачки. Наоколо танцуваха и преливаха сенки, резултат от едва доловимото призоваване на дърво.

Когато се приближиха до призрачното зелено сияние на кроача, сърцето на Амара затупка още по-бързо.

– Така ли направиха и твоите хора? – прошепна тя на Дорога.

– Имаше повече викове – отвърна той.

– А ако нападнат по-рано? – попита тя.

– Няма – отговори Дорога. – Не и докато не ги предупредят пазителите.

– Но ако тръгнат...

– Ще ги накараме да си платят за смъртта ни.

Устата ѝ пресъхна. Тя се опита да преглътне, но гърлото ѝ не можеше да помръдне. Затова млъкна и зачака, докато всички бавно се придвижваха в напрегнато мълчание.

Бърнард и рицарите му стигнаха до границата на кроача. Той се спря, давайки възможност на легионерите да се престроят, пос­ле си пое дълбоко дъх и се отпусна на едно коляно, вдигайки лъка си с поставена стрела на тетивата. Бърнард насочи стрелата към повърхността на кроача и отпусна тетивата. Големият лък изсвистя. Стрелата се плъзна над земята и след трийсет-четирийсет ярда започна да дълбае дълга и тънка бразда в субстанцията.

В гнездото на вордите избухна бурна активност, понесе се странен, подсвиркващ рефрен, който се издигна към нощното небе. От кроача изскочиха восъчните паяци, същества с размера на средноголямо куче. Телата им бяха защитени от застъпващи се плочи, а членестите им хитинови крака им позволяваха да прескачат по двайсетина ярда наведнъж. Докато бързаха към браздата в кроача, паяците надаваха виещи писъци и пронизителни подсвирвания. Амара стреснато потрепна. Въобще не беше предполагала, че толкова наблизо, буквално под носовете им, ще се крият толкова много от тези чудовища. По кроача пълзяха десетки същества, чийто брой пред очите ѝ се удвои, а после се утрои.

Бърнард и неговите рицари Флора опънаха лъковете си и се заеха за работа. Стрелите им, оборудвани с метални наострени върхове, способни да проникнат и през броня, се забиваха безпог­решно във восъчните паяци, които се разбягаха, подскачайки по кроача. Изстреляни от тежките лъкове, които можеха да бъдат огънати само от призователите на дърво, стрелите се оказваха смъртоносни. Те не спираха да разсичат телата на паяците и мина повече от минута, докато съществата се усетят, че са нападнати.

Част от паяците се обърнаха към алераните и започнаха да ги оглеждат със светещите си очи, като не спираха да подскачат и да издават свирукащите си писъци. Останалите подеха сигнала и само за секунда около наранения кроач се събра цяла орда, която се спусна към нападателите.

– Сега! – изрева Бърнард.

Стрелците отстъпиха назад, без да спират да стрелят, и стрелите им свалиха още няколко паяци, докато те летяха към алераните. Половината от пехотинците на Джиралди стъпиха на повърхността на кроача и забиха щитовете си във восъчното вещество, издигайки стена пред връхлитащата ги вълна от паяци.

Легионерите работеха задружно. Те се бяха отказали от обичайните си дълги копия в полза на късите, тежки мечове, които разсичаха телата на паяците безмилостно и без колебание. Един от мъжете залитна, нападнат едновременно от три паяка. Отровните им зъби се забиха във врата му и той падна, отваряйки опасна пролука в стената от щитове. Джиралди излая някаква заповед и един от легионерите във втората редица бързо издърпа ранения назад и зае мястото му. Касапницата продължи около половин минута, след което в атаката на паяците започна да се усеща колебание.

– Втори ред! – изкрещя Джиралди.

Легионерите от първия ред отстъпиха назад като един, освобождавайки място на свежите бойци, които бяха забили щитовете си в кроача и заразмахваха мечовете си със смъртоносна ефективност. Няколко безкрайни секунди по-късно ново колебание в атаката на паяците позволи на третата редица да излезе напред, а след това и на четвъртата. И всеки път на паяците им се налагаше да се сражават с отпочинали легионери.

Тежките ботуши на алераните трошаха повърхността на кроача и шляпаха в гъстата течност, която затрудняваше придвижването им – но те бяха газили, маневрирали и водили боеве в кал и преди. Ветераните на Джиралди удържаха позицията си и започнаха постепенно да напредват към пещерата. Стрелците на Бърнард защитаваха фланговете им, като поразяваха паяците, които се опит­ваха да ги заобиколят отстрани.

– Преминахме половината разстояние – избоботи Дорога. – Скоро ще се появят. Тогава ние...

От входа на пещерата се разнесе пронизителен писък, но някак по-дълбок, по-рязък и заповеден от останалите. За секунда нас­тъпи тишина, последвана от трескаво движение. Паяците започнаха да отстъпват пред алераните, а междувременно от устата на пещерата започнаха да се изсипват воините ворди.

Те се устремиха към редицата алерани, щракайки заплашително с тежките си челюсти.

– Дорога! – извика Бърнард. – Джиралди, назад!

Вождът на маратите излая нещо на Уокър, гаргантът се обърна и тръгна обратно по пътеката, която си бяха проправили през кроача. Амара се наведе над буретата, прикрепени към седлото му, и изби дървените им запушалки. По прокопания канал потекоха две струи лампово масло, смесено с най-силния алкохол, който ветераните на Джиралди бяха успели да открият. Хората на Джиралди се затичаха с всички сили към края на кроача, преследвани неотстъпно от вордите.

Когато първите легионери стигнаха до непокрита земя, Джиралди изкрещя друга заповед. Мъжете се обърнаха, сформираха отново боен ред, но този път от двете страни на канала, вкарвайки вордите помежду си. Без да обръщат внимание на маневрата им, съществата се втурнаха след алераните – но този път двете стени от щитове ги насочиха право към Дорога, Уокър и смазващата сила на Бърнардовите рицари Тера.

Уокър нададе тръбен зов, изправи се на задните си крака и порази издигналия се във въздуха вордски воин. Мощта на гарганта му позволи с лекота да разбие хитиновата му броня. Вордът рухна на земята, а Амара отчаяно се вкопчи в Дорога, за да се задържи на седлото.

Рицарите Тера защитаваха фланговете на гарганта и когато вражеските воини се приближаваха, по земята преминаваха вълни, които нарушаваха ритъма на атаката им и позволяваха на мощните чукове да трошат броните им като черупки на яйца.

И всичко това беше просто прелюдия към истинската атака.

– Джиралди! – извика Бърнард.

– Огън! – нареди центурионът. – Огън, огън, огън!

По цялата стена от легионерски щитове с ослепителна светлина грейнаха фуриените лампи. И всички легионери като един метнаха лампите си върху гъстата течност от кроача, която се беше смесила с ламповото масло и алкохола.

Пламъците започнаха да се разпростират със зашеметяваща скорост. Стотиците избухнали пожари се срещнаха и се сляха, подхранвайки се един друг. Само за няколко секунди огънят се разгоря и започна да поглъща попадналите в капан вордски воини.

Сега на легионерите им се наложи да хвърлят всичките си сили в битката, защото отчаяните ворди се опитаха да си пробият път навън. Навсякъде се разнесоха черен пушек и отвратителна воня. Джиралди крещеше заповеди, които почти не се чуваха от лудешкото тракане и щракане на бронираните ворди.

Редиците им издържаха. Последните ворди успяха да се обърнат, да се измъкнат от капана и да полетят към пещерата.

– Графиньо! – изкрещя Бърнард.

Амара призова Сирус и внезапно почувства нетърпеливото присъствие на фурията си. Тя си пое дълбоко дъх, концентрира се и извика:

– Готово!

– Долу, долу, долу! – излая Джиралди.

Всичко около Амара се движеше много, много бавно. Легионерите отстъпиха крачка назад и се отпуснаха на едно коляно, а след това легнаха по очи и се покриха с щитовете си като капаци на ковчези. Отчаяните ворди се блъскаха и залитаха към смъртта си, а онези, които бяха успели да се измъкнат, летяха право към пещерата.

Амара обгърна мислено Сирус и с цялата си воля я запрати след отлитащите ворди.

Ураганният вятър се блъсна в горящата течност и се понесе напред в ослепителна вълна от бушуващи пламъци. Подхранван от бесния вятър, огънят подпали самия въздух и жарта започна да прогаря всичкия кроач по пътя си, разтапяйки го като восък. Пок­ритите с кроач дървета пламнаха като факли, а вятърът на Амара отнасяше все по-надалече ревящата огнена стена.

Тя погълна и последната група вордски воини пред входа на пещерата – и продължи напред, разпростирайки се на всички страни, изгаряйки кроача, до който успяваше да се добере.

Накрая Амара потрепери, връхлетяна от умора, и останала без сили, се облегна върху Дорога. Щом бушуващият вятър стихна, огнената вълна започна да се разпада на отделни пожари. Но по повърхността не се виждаше никаква следа от кроач – само почерняла пръст и горящи дървета.

Бяха успели.

Амара затвори изтощено очи. Толкова беше изморена, че не усети как започва да се плъзга настрани, но Дорога я подхвана, преди тя да успее да падне от гърба на гарганта.

Известно време всичко ѝ беше в мъгла, след което тя чу Бърнард да раздава заповеди. Насили се да вдигне глава и започна да се оглежда, докато не го забеляза.

– Бърнард – повика го Амара със слаб глас. Графът вдигна глава – той поддържаше един ранен войник, докато лечителят вадеше парче вордски зъб от крака му. – Царицата – извика тя. – Убихме ли царицата?

– Не знам все още – отвърна той. – Ще разберем едва след като проверим в пещерата, но тя е смъртоносен капан. Пещерата има висок таван, но не е дълбока. Не бих се изненадал, ако огнената буря не е опекла всичко, което се е намирало вътре.

– Трябва да побързаме – каза тя, а междувременно Дорога завъртя Уокър и го обърна с глава към пещерата. – Трябва я довършим, преди да успее да се възстанови. Трябва да убием царицата или всичко е било напразно.

– Разбирам. Но тук има умиращи хора, а не разполагаме с нито един воден призовател. Първо ще се погрижим за тях.

– Хей – изръмжа Дорога. – Вие двамата. Царицата не е в пещерата.

– Какво? – Амара надигна изморено глава. – Какво искаш да кажеш?

Дорога кимна мрачно към хълма зад гърбовете им, който се издигаше край пътя за Арикхолт.

Там се намираха взети фермери, мълчалива групичка хора от всякаква възраст и пол, които стояха под бледата лунна светлина и гледаха към алеранските бойци с празни погледи.

До тях стоеше цялата центурия на Феликс, заедно с като че ли всички легионери, които бяха оставили в Арикхолт.

Всички те бяха взети.

Пред мълчаливата тълпа стоеше прилепено към земята същество и Амара изобщо не се съмняваше какво виждат очите ѝ. Съществото имаше размерите на възрастен човек и приличаше на сянка със странна форма. Ако не бяха светещите в тъмнината очи, Амара щеше да си помисли, че царицата на вордите е просто игра на светлосенките.

Но тя бе напълно реална. Царицата тръгна бавно надолу по хълма. Тя се придвижваше по някакъв странен начин – вървеше на четири крака, но сякаш би било по-естествено да върви на два. В същия момент всички взети направиха едновременно крачка нап­ред.

– Фурии! – изпъшка Амара. Тя беше толкова изморена, че силите не ѝ стигаха дори да се уплаши от гледката. Докато те залагаха капана и унищожаваха вордите, царицата беше нападнала центурията на Феликс. Те вече бяха видели в Арикхолт, че дори малък брой взети представляваха страшна заплаха, а сега броят им беше повече от легионерите на Джиралди.

– Бърнард, колко ранени имаме? – тихо попита тя.

– Две дузини – отвърна изморено той.

Взетите слизаха по хълма, но не бързаха, водени от сянката със светещи очи. В нощта отекна звук, наподобяващ съскащ, стенещ смях, който затанцува сред сипещите се от горящите дървета искри.

– Твърде много са – рече тихо Амара. – Твърде много. Можем ли да избягаме?

– Не и с такъв брой ранени – отвърна Бърнард. – А дори и да успеем да ги вземем с нас, зад гърба ни е Гарадос. Ще трябва да отстъпим към склоновете му, а никой не е в състояние да прикрие движението на толкова много хора.

– Значи, ще трябва да се бием.

– Да – каза Бърнард. – Джиралди?

Центурионът се появи. Кракът му бе окървавен, единият му нараменник беше изкорубен, но той уверено удари с юмрук в гърдите си.

– Да, милорд.

– Ще отстъпим в пещерата – каза Бърнард. – Там ще можем да се сражаваме на смени. Може да издържим известно време.

Джиралди го погледна мълчаливо. Лицето му бе безизразно, но в очите му проблесна тревога. Той кимна, поздрави отново, обърна се и започна тихо да дава заповеди.

Амара затвори изтощено очи. Част от нея се чудеше дали няма да е по-добре просто да заспи и да остави събитията да се развиват от само себе си. Толкова беше изморена. Опита се да намери някаква причина, която да я подтикне да продължи напред, да прогони отчаянието.

„Дългът“, помисли си тя. Неин дълг бе да даде всичко от себе си за защитата на аристокрацията, легионерите и хората в държавата. Дългът не ѝ позволяваше да се предаде на смъртта. Но точно в този момент мислите за дълга ѝ се струваха изпразнени от съдържание. Повече от всичко на света ѝ се искаше да се намира на някое топло и безопасно място – а дългът бе студено и голо убежище за наранения ѝ дух.

Тя се огледа отново и видя как Бърнард помага на един ранен мъж да се изправи и да закуцука към пещерата, опирайки се на дръжката на копието си. Той помогна на човека да се изправи, подхвърли му няколко окуражителни думи и се обърна към следващия мъж, който имаше нужда от помощ. Трябваше да организира отстъплението им към пещерата – колкото и кратко да успееха да издържат там.

Той беше достатъчна причина.

Изведнъж Дорога се разсмя.

– Какво е толкова смешно? – попита го тихо тя.

– Добре, че двамата с теб успяхме да си поговорим преди това – избоботи той и в очите му проблеснаха весели искри. – В противен случай щях да забравя, че независимо какво се случва, винаги има какво да очакваме с нетърпение.

Без да спира да се смее, той обърна гарганта си и застана на края на алеранската колона.

Докато се отдалечаваха, Амара се обърна назад, наблюдавайки мълчаливо как вордската царица и взетите бавно ги настигат.